Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
След мръкване
Печатно издание
ISBN
978-954-529-949-0
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (6)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
200 гр.
Страници
168
Превод
Владимир Германов
Дата на издаване
15 декември 2014

След мръкване

Всеки се движи в своя си посока. Едни са се запътили нанякъде, други не бързат за никъде. Някои са се устремили към своята цел, други не се и сещат да се замислят накъде вървят. Някои молят времето да спре своя бяг, други го побутват в гърба, молят го да ускори своя ход. Но когато последният влак потегля от гарата, странни неща започват да се случват, настъпва странен час. И нощта не е нощ. Търпението ни се изчерпва. Вече не можем да съзерцаваме безучастно онова, което ни показват по телевизията. Искаме всичко да изпитаме от първа ръка, да проверим сами кое е истина и кое не е.

Препоръчваме
За автора

Роден през 1949 г. в Киото. Впоследствие семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно литературния факултет на токийския университет, а по-късно става съдържател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се установява в Принстаун и в продължение на четири години преподава в местния университет. През 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още първата му книга „Чуй как пее вятърът“ (1979) е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура. Харуки Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.

Блог | Харуки Мураками
Още за Харуки Мураками
Откъс

Харуки Мураками „След мръкване“

Очи отбелязват формата на града.
През очите на рееща се високо нощна птица оглеждаме пейзажа, от полет. При тази плавна дъга градът прилича на едно-единствено гигантско същество – или по-скоро на единно, колективно нещо, съставено от множество преплетени организми. Безброй артерии се простират до краищата на неговото неуловимо тяло, доставят нескончаем приток свежи кръвни клетки, внасят нови данни и отнасят старите, внасят нови хранителни вещества и отнасят старите, внасят нови противоречия и отнасят старите. Всички части на това тяло трепкат, проблясват и се извиват в ритъма на неговия пулс. Приближава полунощ и макар пикът на жизнеността да е преминал, основният метаболизъм, който поддържа живота, продължава все така активно, генерира несекващия бас на градския стон, монотонния звук, който нито се повишава, нито снижава, но е зареден с предчувствия.
Погледът ни се плъзга към място с концентрирана яркост и като фокусира върху нея, безшумно се спуска нататък – море от неонови цветове. Наричат това място „развлекателен квартал“. Гигантските плоски екрани, монтирани по стените на сградите, млъкват с приближаването на полунощ, но високоговорителите над витрините продължават да помпат басови хип-хоп ритми. Голям игрален център, пълен с млади хора. Бесни електронни звуци. Група колежани се изнизват от бар. Тийнейджърки с искрящо избелени коси, пращящи от здраве крака, стърчащи изпод микро-миниполи. Мъже с тъмни костюми, тичащи по диагонални пешеходни пътеки, за да хванат последните влакове за предградията. Дори и в този късен час викачите пред караоке баровете крещят, за да привличат клиенти. Излъскано черно комби се плъзга по улицата и сякаш оценява обстановката през оцветените си в черно стъкла. Колата прилича на дълбоководно чудовище с приспособили се органи и кожа. Двама млади полицаи патрулират по улицата с напрегнати лица, но никой като че ли не ги забелязва. По това време кварталът играе по свои собствени правила. Сезонът е късна есен. Няма вятър, но въздухът носи мраз. Датата всеки момент ще се смени.

Намираме се в „Дени“.
Незабележително, но адекватно осветление. Безлична обстановка и прибори. Функционална схема, разработена до последния детайл от специалисти по управление. Ненатрапчива фонова музика, тиха. Персонал, педантично обучен да обслужва клиентите по учебник: Добре дошли в „Дени“. Всичко в ресторанта е анонимно и взаимозаменяемо. И почти всички места са заети.
След бърз оглед на обстановката очите ни се спират на момиче, седнало край витрината. Защо на това момиче? Защо не на някой друг? Трудно е да се каже. Поради някаква причина обаче момичето привлича вниманието ни – някак съвсем естествено. Седи на маса за четирима, чете книга. Сив анцуг с качулка, джинси, жълти кецове, избелели от многократно пране. На облегалката на стола до нея е закачено колежанско униформено яке. И то далеч не изглежда ново. Може би е първа година студентка, макар че все още не се е освободила от вида на ученичка. Косата ѝ е черна, къса и права. Съвсем малко грим, никакви бижута. Малко, слабо лице. Очила с черни рамки. От време на време между веждите ѝ се появява бръчка на усърдие.
Чете с голяма концентрация. Очите ѝ рядко се отделят от страницата на книгата – дебела, с твърди корици. Купешка подвързия крие заглавието от нас. Ако се съди по напрегнатото ѝ изражение, книгата, изглежда, е на сложна тема. Не се плъзга по редовете. По-скоро ги отхапва и сдъвква, един по един.
На масата ѝ има чаша кафе. И пепелник. До пепелника има тъмносиня бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“ Б. Може би е възголяма за главата ѝ. На стола до нея е сложена кожена чанта с презрамка. Издута е, като че ли съдържанието ѝ е било нахвърляно вътре в последния момент. През определен интервал посяга и вдига чашата до устните си, но, изглежда, ароматът не ѝ харесва. Пие, защото пред нея има чаша кафе – такава е ролята ѝ като клиентка. От време на време мушва между устните си цигара и я пали с пластмасова запалка. Присвива очи, изпуска кълбо дим във въздуха, слага цигарата в пепелника и после, сякаш за да успокои надигащ се главобол, разтрива слепоочията си с пръсти.
Музиката, която свири приглушено, е „Върви си, малко момиче“ на Пърси Фейт и неговия оркестър. Никой не слуша, разбира се. В този късен час в „Дени“ има много клиенти, които се хранят или пият кафе, но тя е единствената жена, която е там сама. Понякога отделя поглед от книгата, за да види колко е часът, и сякаш остава недоволна от бавното минаване на времето. Не че има вид на момиче, което чака някого – не оглежда ресторанта и не вперва поглед във входната врата. Просто чете книга, пали по някоя и друга цигара, отпива кафе механично и се надява времето да тече малко по-бързо. Излишно е да казваме, че сутринта ще настъпи след часове.
Прекъсва четенето и поглежда вън. От тази витрина, на втория етаж, вижда оживената улица долу. Дори и по това време тя е ярко осветена и пълна с хора, които идват и си отиват – хора, които има къде да отидат, и хора, които няма къде да отидат. Хора с цел и хора без цел. Хора, които опитват да задържат времето, и хора, които искат да го тласнат да тече по-бързо. След продължителен, нетрепващ поглед към тази хаотична улична сцена задържа дъха си за миг, после пак насочва очи към книгата. Посяга към чашата кафе. След като е дръпнала от нея само два-три пъти, цигарата се превръща в идеална колона от пепел в пепелника.

Харуки Мураками „След мръкване“

Очи отбелязват формата на града.
През очите на рееща се високо нощна птица оглеждаме пейзажа, от полет. При тази плавна дъга градът прилича на едно-единствено гигантско същество – или по-скоро на единно, колективно нещо, съставено от множество преплетени организми. Безброй артерии се простират до краищата на неговото неуловимо тяло, доставят нескончаем приток свежи кръвни клетки, внасят нови данни и отнасят старите, внасят нови хранителни вещества и отнасят старите, внасят нови противоречия и отнасят старите. Всички части на това тяло трепкат, проблясват и се извиват в ритъма на неговия пулс. Приближава полунощ и макар пикът на жизнеността да е преминал, основният метаболизъм, който поддържа живота, продължава все така активно, генерира несекващия бас на градския стон, монотонния звук, който нито се повишава, нито снижава, но е зареден с предчувствия.
Погледът ни се плъзга към място с концентрирана яркост и като фокусира върху нея, безшумно се спуска нататък – море от неонови цветове. Наричат това място „развлекателен квартал“. Гигантските плоски екрани, монтирани по стените на сградите, млъкват с приближаването на полунощ, но високоговорителите над витрините продължават да помпат басови хип-хоп ритми. Голям игрален център, пълен с млади хора. Бесни електронни звуци. Група колежани се изнизват от бар. Тийнейджърки с искрящо избелени коси, пращящи от здраве крака, стърчащи изпод микро-миниполи. Мъже с тъмни костюми, тичащи по диагонални пешеходни пътеки, за да хванат последните влакове за предградията. Дори и в този късен час викачите пред караоке баровете крещят, за да привличат клиенти. Излъскано черно комби се плъзга по улицата и сякаш оценява обстановката през оцветените си в черно стъкла. Колата прилича на дълбоководно чудовище с приспособили се органи и кожа. Двама млади полицаи патрулират по улицата с напрегнати лица, но никой като че ли не ги забелязва. По това време кварталът играе по свои собствени правила. Сезонът е късна есен. Няма вятър, но въздухът носи мраз. Датата всеки момент ще се смени.

Намираме се в „Дени“.
Незабележително, но адекватно осветление. Безлична обстановка и прибори. Функционална схема, разработена до последния детайл от специалисти по управление. Ненатрапчива фонова музика, тиха. Персонал, педантично обучен да обслужва клиентите по учебник: Добре дошли в „Дени“. Всичко в ресторанта е анонимно и взаимозаменяемо. И почти всички места са заети.
След бърз оглед на обстановката очите ни се спират на момиче, седнало край витрината. Защо на това момиче? Защо не на някой друг? Трудно е да се каже. Поради някаква причина обаче момичето привлича вниманието ни – някак съвсем естествено. Седи на маса за четирима, чете книга. Сив анцуг с качулка, джинси, жълти кецове, избелели от многократно пране. На облегалката на стола до нея е закачено колежанско униформено яке. И то далеч не изглежда ново. Може би е първа година студентка, макар че все още не се е освободила от вида на ученичка. Косата ѝ е черна, къса и права. Съвсем малко грим, никакви бижута. Малко, слабо лице. Очила с черни рамки. От време на време между веждите ѝ се появява бръчка на усърдие.
Чете с голяма концентрация. Очите ѝ рядко се отделят от страницата на книгата – дебела, с твърди корици. Купешка подвързия крие заглавието от нас. Ако се съди по напрегнатото ѝ изражение, книгата, изглежда, е на сложна тема. Не се плъзга по редовете. По-скоро ги отхапва и сдъвква, един по един.
На масата ѝ има чаша кафе. И пепелник. До пепелника има тъмносиня бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“ Б. Може би е възголяма за главата ѝ. На стола до нея е сложена кожена чанта с презрамка. Издута е, като че ли съдържанието ѝ е било нахвърляно вътре в последния момент. През определен интервал посяга и вдига чашата до устните си, но, изглежда, ароматът не ѝ харесва. Пие, защото пред нея има чаша кафе – такава е ролята ѝ като клиентка. От време на време мушва между устните си цигара и я пали с пластмасова запалка. Присвива очи, изпуска кълбо дим във въздуха, слага цигарата в пепелника и после, сякаш за да успокои надигащ се главобол, разтрива слепоочията си с пръсти.
Музиката, която свири приглушено, е „Върви си, малко момиче“ на Пърси Фейт и неговия оркестър. Никой не слуша, разбира се. В този късен час в „Дени“ има много клиенти, които се хранят или пият кафе, но тя е единствената жена, която е там сама. Понякога отделя поглед от книгата, за да види колко е часът, и сякаш остава недоволна от бавното минаване на времето. Не че има вид на момиче, което чака някого – не оглежда ресторанта и не вперва поглед във входната врата. Просто чете книга, пали по някоя и друга цигара, отпива кафе механично и се надява времето да тече малко по-бързо. Излишно е да казваме, че сутринта ще настъпи след часове.
Прекъсва четенето и поглежда вън. От тази витрина, на втория етаж, вижда оживената улица долу. Дори и по това време тя е ярко осветена и пълна с хора, които идват и си отиват – хора, които има къде да отидат, и хора, които няма къде да отидат. Хора с цел и хора без цел. Хора, които опитват да задържат времето, и хора, които искат да го тласнат да тече по-бързо. След продължителен, нетрепващ поглед към тази хаотична улична сцена задържа дъха си за миг, после пак насочва очи към книгата. Посяга към чашата кафе. След като е дръпнала от нея само два-три пъти, цигарата се превръща в идеална колона от пепел в пепелника.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, Николай, уважаваме позицията Ви, радваме се, че цените този толкова любим наш автор, но не можем да се съгласим с констатацията Ви относно превода, имаме това право, нали? И все пак, коя книга на Мураками Ви достави най-отчетливо удоволствие? Усмихнат ден!
Заклетите почитатели на Мураками отдавна се примирихме, че няма да го четем в превод от оригинал, но, уважаема издателство, трябваше ли да пестите и от редакция? И то точно на този автор? Освен, че преводът е покъртително зле, има толкова лишени от смисъл изречения и сбъркани имена, че за мен не остава никакво съмнение липсата на редакторска намеса. Ние свикнахме с високите цени на книгите и раздутите им обеми. Моля, поне ни уважавайте и не ни подценявайте! Аз лично спирам да си купувам Мураками във ваше издание и ще си го чета на английски.

Оценка: +1

Общо-взето това е най-слабата книга на Мураками, преведена досега. Един дълъг разговор, разтегнат до цяла книга. Това обаче не намалява възхищението ми от този автор и много се радвам, че предстои издаването на новия му епос. Дано и втората част не се забави много след първата.
Здравейте, Георги! Да, разбира се, накъде без това заглавие! До края на годината се надяваме да е в книжарниците. Мураками не допуска съпротива, неустоим е!:)
Здравейте. Ще издавате ли 1Q84 и кога се очаква?
За пореден път бях отведен в света на Мураками без да почувствам нужда да се съпротивлявам. Един от наи-страхотните автори някога!!!!!

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-949-0
Купи
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени