Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Стръв
Печатно издание
ISBN
978-954-529-996-4
Цена
16.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
370 гр.
Страници
392
Превод
Марин Галовски
Дата на издаване
05 март 2012

Стръв

В един реален и в същото време футуристичен и призрачен Мадрид, белязан от атомен взрив, бродят двама психопати, които сеят ужас и смърт. Технологиите и конвенционалните средства на полицията са безсилни. Тогава се прибягва до мощния потенциал на психическото въздействие, до бездните на подсъзнанието. И най-надеждното оръжие се нарича Диана Бланко, млада жена, преживяла тежка травма в детството си, превърнала се в съвършената стръв, на която не може да устои нито един убиец. Виртуоз в техниката на превъплъщенията и психологическите профили, тя поразява със свръхдоза удоволствие, което заличава и най-беглите следи от воля в поведението на злодея. Несъзнаваното, царството на привидностите вземат връх над разума. Развихря се зловещ маскарад, чийто сценарий е извлечен от драмите на гениалния Шекспир, където като в огромен пъзел присъстват всички човешки типове, психохарактеристиките на целия човешки род. От Макбет и Лир, през Хамлет и Отело, до обобщаващия и вечен Йорик.

„Класически“ трилър, фантастика, творение на чудовищен мозък или може би смесица от всичко това, „Стръв“ е поредното доказателство за таланта на Хосе Карлос Сомоса, един от най-успешните и най-превеждани съвременни испански автори. Разрушителен, изобретателен, находчив, смущаващ, следовникът на Борхес, Калвино и Кафка отпуска юздите на своето въображение, за да увлече читателя в задъхан бяг в дебрите на перверзното у човека. Напрежение и неподозирани обрати изпълват повествованието до последния ред, когато завесата се спуска пред поредния престъпник, а Диана Бланко се оттегля, за да продължи битката с друга маска, но на същата необятна сцена на неразгадаемата човешка природа.

За автора

„Ако приемем разделянето на писателите на последователи на Чехов или на Борхес, аз, разбира се, съм от втората група. Предпочитанията ми са към литературата, която не приема себе си сериозно, която играе с текста и с читателя - накратко нереалистичната литература. А Борхес, Калвино, а така също Стърн и Кафка, са за мен главните източници на влияние.“

Така определя себе си испанският писател Хосе Карлос Сомоса, роден в Куба в 1959 г., преселник в Испания от 1960 г. Лекар по образование, специализирал психиатрия, а през 1994 г. Сомоса се отдава изцяло на литературна дейност. „Международният успех на „Пещерата на идеите“, петият ми роман, преведен досега на двадесет езика, ми показа, че съм взел правилното решение“ - отбелязва той.

Блог | Хосе Карлос Сомоса
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Хосе Карлос Сомоса – „Стръв“

Маската като че гледаше момичето някак злонамерено. Впрочем ставаше дума просто за езическо украшение, издялано от дърво и окачено на стената. На стената имаше и друга, съвсем същата, поставена на известно разстояние. Девойката ги забеляза за първи път в момента, когато й казаха да застане в профил. Говореше само седналият мъж, другият стоеше прав зад стола му и мълчеше.
– Сега, ако обичаш, си свали блузата.
Макар да не се изискваше да бъде прелъстителна, на нея й се стори, че си е събула панталона и обувките прекалено бързо, затова реши да вложи известно кокетство в движенията си. Блузката вече беше разкопчана, така че я плъзна грациозно по едното си рамо, после по другото и я остави смъкната до китките. Не носеше сутиен и малките й гърди едва се очертаваха на кльощавото й като на аноректичка телце, насред което триъгълникът на слипчето, черен като всички дрехи по нея, изглеждаше съвсем миниатюрно. Цветът не бе случаен, а беше избран съзнателно, за да контрастира с млечнобялата й кожа и платинените й коси. Единствените изпъкващи атрибути по нея бяха чувствените месести устни и клепачите, подпухнали от безсънните нощи на работа и от обилните количества алкохол.
След като остави блузата на същия стол, където бе захвърлила панталона си, отстъпи към средата на импровизираната сцена. Двата прожектора я заслепяваха и тя успяваше да съзре единствено маските на стената отляво и еднооката видеокамера срещу себе си. Гласът на човека зад нея бе приятен, мек и ясен.
– Завъртете се, моля.
Докато изпълняваше указанията му, тя се опита да наруши напрегнатото мълчание.
– Така добре ли е?
– Да, спокойно.
Обаче беше напрегната, и то именно понеже полагаше усилия да демонстрира самообладание. И не защото й липсваше опит в подобни сесии, нищо подобно. Лени, или Олена Гюшева, както бе записано в овехтялата й лична карта, на която бе залепена, като за подигравка, една ужасна нейна снимка от времето, когато бе на двайсет и четири, често бе заставала пред камерата и в повечето случаи дори с още по-малко дрехи. Вината беше на Карл, берлинският фотограф, който я бе измъкнал от родния й Киев, за да я доведе тук, в Ибиса. За трите години, в които бяха живели заедно, преди да я зареже, беше успял да я рекламира добре, беше й направил фантастична фотосесия, която Олена бе качила в уебстраницата си и я бе разпратила на всички испански и чуждестранни агенции, за които се предполагаше, че биха могли да проявят интерес към нея. В момента работеше като сервитьорка в една дискотека, но твърдо вярваше, че съдбата й ще се промени. Нямаше начин да не дойде ден, в който ще се захване да прави кино. Адриана, съквартирантката от Хондурас, гледаше на карти. Беше й предсказала:
– Ще имаш блестящо бъдеще, Лени! Повярвай ми, всеки път, като ти хвърлям карти, така излиза.
Адриана бе нисичка, с мургава кожа и индиански черти. Бяха започнали заедно в дискотеката, но сега тя си бе намерила „сериозна работа“ – секретарка в туристическа агенция. Олена много я обичаше, защото бе общително и емоционално момиче. Жалко обаче, че беше толкова подозрителна. И не преставаше да я съветва. Олена я наричаше „мамче“, въпреки че истинската й майка не бе полагала и наполовина толкова грижи за дъщеря си. Адриана често казваше, че за момичета като Олена град Ибиса представлява не остров, а ничия земя насред петте континента. „Познавам и други, които дойдоха тук, а скоро след това ненадейно и безследно изчезнаха. Повече никой няма да чуе за тях.“ И добавяше: „Свършват някъде в Азия или в някоя арабска страна.“ Беше болна на темата дебнещи опасности и все й се привиждаха отвличания, убийства и изнасилвания. Настояваше Олена да си приготви чанта с „неприкосновени запаси“, комплект от разни неща, които биха й послужили да оцелее в критична ситуация.
За Адриана важно бе единствено бъдещето. Стремеше се да го предскаже, защото не успееше ли, то я плашеше. За разлика от нея Олена живееше за момента, но в никакъв случай не бе по-малко предпазлива от съквартирантката си. В родината й Украйна животът бе труден, колкото в която и да е страна, през която Адриана бе минала, ето защо от дете й се налагаше да си отваря очите на четири, ако не искаше да я сполетят разни неприятности. В резултат на това, преди да отиде на ново място, Олена неизменно го проучваше най-подробно, така че го научаваха наизуст дори двете й кукли от детинство – единствения багаж, с който преди време бе напуснала Киев. Винаги, когато й предстояха „съмнителни“ срещи, викаше някое от мускулестите момчета от дискотеката и оставяше бележки кога точно е излязла и в колко часа предполага, че ще се прибере. Разбира се, никога не забравяше мобилния, въпреки че бе наясно колко излишно е това, при модерните средства за заглушаване. Имаше вяра много повече на хората, отколкото на техниката, като всеки разумен съвременен гражданин. Никак не беше лесно да измамиш Лени Гюшева, макар да изглеждаше толкова крехка и уязвима. В известен смисъл „неприкосновените й запаси“ бяха доста по-практични от тия на самата Адриана.
– Чудесно! Стой така с лице към мен и гледай в камерата.
Усещаше се напрегната и нервна. Устата й бе пресъхнала и въпреки че бе почти напълно гола, беше започнала да се поти. Самата сесия не я тревожеше ни най-малко. Двамата мъже в студиото бяха коректни, отнасяха се с необходимата учтивост и професионална дистанция. Записът щеше да трае половин час, като я бяха предупредили, че ще я снимат по бельо, а това си бе напълно в реда на нещата. Амбицията й без съмнение бе да се представи отлично и да бъде избрана в тоя кастинг. Вероятно причината за безпокойството бе именно тази.
От самото начало предчувстваше, че това е шансът й в живота. На пръв поглед обявата в интернет бе като всички останали. Ставаше дума да бъдат подбрани момичета „с възможности“, да ги заснемат, да изберат две-три от най-добрите и да ги разпратят на европейски и американски продуценти. Нищо повече. Просто и ясно. Пишеше и името на агенцията: „Ефесус“. Олена бе преровила цялата налична информация и се оказа, че агенцията съществува вече повече от десет години и че благодарение на нея в киното са били лансирани много нови лица, започнали като изпълнители на незначителни роли във високобюджетни продукции. Изобщо не се поколеба и изпрати фотосесията си и личните си данни с надеждата да я повикат. Обикновено никога не отговаряха, та даже и „снимката си по приносител да им пратиш“, както казваше Адриана, вечен и непоправим оптимист.
Да, но този път отговориха.
След три дни получи имейл. Беше одобрена за пробните снимки. Насрочени бяха за един юлски ден в седем вечерта. Мястото – една от сградите, известни като „близнаците Ява“, на Плая ден Боса. И това звучеше добре, защото „Ява“ бяха сгради с вътрешни електронни системи, разни допълнителни екстри като прозрачни стени и врати, инсталирани така, че да се отварят при определена звукова команда. Подобно място можеше да бъде наето само от агенция от величината на „Ефесус“. В продължение на няколко дни пробва всевъзможни дрехи, търсейки да избере подходящия тоалет, с който да направи най-доброто впечатление. Накрая се спря на черна блуза, джинси и спортни обувки. Следобеда преди срещата, докато се обличаше, в тясната стаичка с гръм и трясък нахълта Адриана.
–Лени, никъде няма да ходиш. Получих лош знак.
На Лени този израз й беше известен. „Лош знак“ означаваше лошо предчувствие. Адриана й бе разяснила, че тия „знаци“ идват от неродената й сестра близначка, която й изпращаше „сигнали“ от отвъдното, с които я предупреждаваше за нещо, обикновено за някаква опасност, дето трябва да се избегне. Адриана твърдеше, че благодарение на нейните послания на няколко пъти се е разминавала със смъртта като например случая, когато не се качила в някакъв междуградски автобус, който по-нататък по пътя паднал в дълбока пропаст.
– Това за рейса си ми го разправяла, Ади – каза Олена с плътния си, дрезгав глас, с подчертан славянски акцент.
– Просто отивам за малко и се връщам. Освен това знаеш и къде ще бъда.
– Представи си, че те дрогират и те отмъкнат в неизвестна посока.
– Това е сериозна агенция. Не видя ли страницата им? „Ефесус“...
Адриана я гледаше, без да трепне, с големите си черни като антрацит очи.
– Ще те снимат гола и ако им харесаш, изчезваш – предупреди я тя.
Олена й отвърна шеговито, докато се решеше пред огледалото:
– И ти ще наемеш моята стая, за което винаги си си мечтала.
– Говоря сериозно, това ми го съобщи близначката. – Тонът, с който Адриана говореше, бе наистина гробовно сериозен, така че Олена малко се сепна. – Моля те, не ходи. Олена се обърна към приятелката си и я хвана за ръцете. Бяха студени.
– Кажи ми нещо, „мамче“, тези знаци никога ли не грешат?
– Никога. – Адриана тръсна енергично глава, но внезапно замълча, разколебана, след което тихичко добави: – Е, може би в единични случаи...
– Ето, виждаш ли. Значи все пак може и да грешат. Не се тревожи, докато се усетиш, и се връщам.
На излизане й изпрати целувка.

Неочаквано всичко приключи.
– Готово. Беше много добре. Благодарим ти, Лени.
Изненадана от внезапния завършек, тя примигна. Даде си сметка, че бретонът й е залепнал от потта по челото. Въпреки че беше разсъблечена, топлината от двата прожектора я задушаваше. След миг ги угасиха, оставяйки две виолетови огънчета в очите й – два въглена като зениците на дявола. Потърка ги и отново примигна, като се опитваше да привикне с оскъдната светлинка на страничните лампи.
Седналият мъж се изправи и сдържано се усмихна.
– Можеш да се обличаш. Свършихме.
– Какви са шансовете? – предпазливо попита Олена, докато закопчаваше блузата си. Не обичаше излишните въпроси, но бе прекалено нетърпелива да разбере резултата, пък и човекът пред нея бе толкова мил, че предразполагаше и й вдъхваше доверие.
– Не мога със сигурност да кажа, миличка. Кандидатките са много, а и още не сме с ясна концепция. Но ти ни хареса. Имаш присъствие пред камерата, излъчваш естественост и непринуденост.
Този коментар я възхити.
– Благодаря ви. Кога да очаквам отговора ви?
– След края на лятото. Септември или най-късно октомври. Имаме ти данните, така че ще ти се обадим, щом... Добре ли си?
– Да, малко... – Изведнъж се почувства замаяна. Затвореше ли очи, виждаше силните прожектори, смешните маски, обектива на камерата и всичко се завихряше около нея. Представи си, че те дрогират.
Пое дълбоко въздух, направи няколко крачки и пространството наоколо си дойде на мястото. Успокои се. Никой не я бе дрогирал. Дори не й бяха предложили вода. Само й беше горещо. Усмихна се и пое салфетките, които й поднесе другият, който почти не бе отронил и дума. Бе ги взел от кутия върху стъклена масичка, на която имаше и някаква
книга. Докато бършеше потта си, от любопитство разчете заглавието й: „Комедия от грешки“, от Уилям Шекспир. Това за пореден път я убеди, че единственото, което ги интересуваше, бе спектакълът и сцената.
– Ако искаш, мини през банята, преди да си тръгнеш – предложи оня, с когото разговаряха.
– Не, благодаря, добре съм...
Наистина беше добре. Все по-добре и по-добре. Стиснаха си ръце за довиждане и щом излезе под жаркото слънце и морския бриз, главата й се проясни. Не знаеше защо, но имаше предчувствието, че ще успее.
Докато вървеше към спирката на автобуса, извади телефона си и изпрати съобщение на Адриана: „Не ме отвлякоха“, написа. У дома Адриана се направи на ядосана от приповдигнатото настроение на приятелката си, но после и двете започнаха да се шегуват. И понеже Олена тази вечер не бе на смяна в дискотеката, вечеряха заедно и вдигнаха тост за бъдещето й на актриса.
Едва по-късно, останала сама в тясната си стаичка, преди да заспи, си спомни за една несъществена, но много любопитна подробност.
Мъжът, с когото през цялото време на сесията разговаряха, накрая я нарече Лени. Бе сигурна, че няма откъде да знаят галеното й име... Или грешеше?
Разрови се внимателно в паметта си, но в края на краищата реши, че такава дреболия е без значение, и докато разсъждаваше по въпроса, заспа.

Мъжът изглеждаше толкова нормален, че чак ми се стори опасен.
Къщата му, или поне тази, в която ме заведе и ми каза, че е негова, оставяше същото впечатление за прекомерна нормалност: соларни панели, миниатюрна градинка и високотехнологична система за сигурност, на тиха улица в Падуа, един от многото квартали в покрайнините на Мадрид, създадени да поберат излишеството от хора и сгради. Вътре миришеше на чисто и бе много подредено, което също силно ме впечатли. Беше ми казал, че живее сам, а такава чистота за сам мъж си бе направо обезпокоителна.
– Влизай, разполагай се удобно – покани ме той, докато програмираше на клавиатурата блокирането на входа.
– Благодаря.
– Нещо за пиене? Предпочитания? – усмихна се и разпери ръце. – Вкъщи не държа алкохол.
– Някакво разхладително, да е light, каквото имаш.
Оставих чантата на канапето, но не седнах. Като излезе да донесе напитките, огледах обстановката наоколо. Преброих поне пет картини с пейзажи, които биха отегчили дори кварталните бабички, и още навярно дузина икони, включително от ония миниатюрни релефни изображения на Светата Дева или на Исус, видими единствено с лупа. Тази подчертана религиозност можеше да се очаква. Не ме изненада и това да забележа върху малка масичка в средата на помещението портативен компютър, който се включваше с инфрачервени лъчи. Беше напълно естествено. Работеше като редактор в новинарски канал онлайн и понеже живееше сам, можеше, разбира се, да си слага компютри, където си иска.
Затова пък не очаквах да видя жена.
Снимката бе върху малка каменна поставка, в рамка с формата на буквата U и бе сложена на една от белите лавици, редом до четири тома по информатика и едно разпятие. Дамата бе седнала до мъжа, вероятно в някакъв бар. Бяха усмихнати. И двамата изглеждаха отегчени, тя повече от него. Веднага се заех да я изучавам: беше около трийсетгодишна, със здраво тяло и гъста, тъмна коса. Роклята не скриваше голото рамо и лявото бедро. Бе сключила ръце и изглеждаше властна жена, това ме изненада особено, предвид онова, което можеше да се очаква от господин Изрядната чистота, но все пак имаше нещо в позата й, дето ме накара да се замисля.
Долових шум от стъпки зад гърба си, ала реших да се престоря, че нищо не съм чула, и да продължа да разглеждам портрета.
– Не знаех дали искаш лед, или... – Като ме видя, млъкна.
– Без лед, добре е.
– Снимката ли гледаше? – Смънках нещо глуповато, но той добави с усмивка: – Това е жена ми. Бившата, искам да кажа.
– Аха.
Седнахме на канапето, мъжът се разположи вляво до мен. Извърнах се надясно и опитах един малък етюд. Бях с панталони, но от черна кожа и силно прилепнали, което ми позволи да подчертая и изложа на показ формите на лявото си бедро. Изчаках да ме погледне и бавно започнах да свалям коженото си яке, разголвайки първо лявото си рамо. Взирах се в очите му, за да видя дали ще клъвне. Вниманието му към мен не растеше, но и не намаляваше. Очевидно бе, че му е приятно, макар и не прекалено, да ме съзерцава в позата на неговата „екс“. Докато събличах горнището на костюма си, се опитах да поведа разговор.

Хосе Карлос Сомоса – „Стръв“

Маската като че гледаше момичето някак злонамерено. Впрочем ставаше дума просто за езическо украшение, издялано от дърво и окачено на стената. На стената имаше и друга, съвсем същата, поставена на известно разстояние. Девойката ги забеляза за първи път в момента, когато й казаха да застане в профил. Говореше само седналият мъж, другият стоеше прав зад стола му и мълчеше.
– Сега, ако обичаш, си свали блузата.
Макар да не се изискваше да бъде прелъстителна, на нея й се стори, че си е събула панталона и обувките прекалено бързо, затова реши да вложи известно кокетство в движенията си. Блузката вече беше разкопчана, така че я плъзна грациозно по едното си рамо, после по другото и я остави смъкната до китките. Не носеше сутиен и малките й гърди едва се очертаваха на кльощавото й като на аноректичка телце, насред което триъгълникът на слипчето, черен като всички дрехи по нея, изглеждаше съвсем миниатюрно. Цветът не бе случаен, а беше избран съзнателно, за да контрастира с млечнобялата й кожа и платинените й коси. Единствените изпъкващи атрибути по нея бяха чувствените месести устни и клепачите, подпухнали от безсънните нощи на работа и от обилните количества алкохол.
След като остави блузата на същия стол, където бе захвърлила панталона си, отстъпи към средата на импровизираната сцена. Двата прожектора я заслепяваха и тя успяваше да съзре единствено маските на стената отляво и еднооката видеокамера срещу себе си. Гласът на човека зад нея бе приятен, мек и ясен.
– Завъртете се, моля.
Докато изпълняваше указанията му, тя се опита да наруши напрегнатото мълчание.
– Така добре ли е?
– Да, спокойно.
Обаче беше напрегната, и то именно понеже полагаше усилия да демонстрира самообладание. И не защото й липсваше опит в подобни сесии, нищо подобно. Лени, или Олена Гюшева, както бе записано в овехтялата й лична карта, на която бе залепена, като за подигравка, една ужасна нейна снимка от времето, когато бе на двайсет и четири, често бе заставала пред камерата и в повечето случаи дори с още по-малко дрехи. Вината беше на Карл, берлинският фотограф, който я бе измъкнал от родния й Киев, за да я доведе тук, в Ибиса. За трите години, в които бяха живели заедно, преди да я зареже, беше успял да я рекламира добре, беше й направил фантастична фотосесия, която Олена бе качила в уебстраницата си и я бе разпратила на всички испански и чуждестранни агенции, за които се предполагаше, че биха могли да проявят интерес към нея. В момента работеше като сервитьорка в една дискотека, но твърдо вярваше, че съдбата й ще се промени. Нямаше начин да не дойде ден, в който ще се захване да прави кино. Адриана, съквартирантката от Хондурас, гледаше на карти. Беше й предсказала:
– Ще имаш блестящо бъдеще, Лени! Повярвай ми, всеки път, като ти хвърлям карти, така излиза.
Адриана бе нисичка, с мургава кожа и индиански черти. Бяха започнали заедно в дискотеката, но сега тя си бе намерила „сериозна работа“ – секретарка в туристическа агенция. Олена много я обичаше, защото бе общително и емоционално момиче. Жалко обаче, че беше толкова подозрителна. И не преставаше да я съветва. Олена я наричаше „мамче“, въпреки че истинската й майка не бе полагала и наполовина толкова грижи за дъщеря си. Адриана често казваше, че за момичета като Олена град Ибиса представлява не остров, а ничия земя насред петте континента. „Познавам и други, които дойдоха тук, а скоро след това ненадейно и безследно изчезнаха. Повече никой няма да чуе за тях.“ И добавяше: „Свършват някъде в Азия или в някоя арабска страна.“ Беше болна на темата дебнещи опасности и все й се привиждаха отвличания, убийства и изнасилвания. Настояваше Олена да си приготви чанта с „неприкосновени запаси“, комплект от разни неща, които биха й послужили да оцелее в критична ситуация.
За Адриана важно бе единствено бъдещето. Стремеше се да го предскаже, защото не успееше ли, то я плашеше. За разлика от нея Олена живееше за момента, но в никакъв случай не бе по-малко предпазлива от съквартирантката си. В родината й Украйна животът бе труден, колкото в която и да е страна, през която Адриана бе минала, ето защо от дете й се налагаше да си отваря очите на четири, ако не искаше да я сполетят разни неприятности. В резултат на това, преди да отиде на ново място, Олена неизменно го проучваше най-подробно, така че го научаваха наизуст дори двете й кукли от детинство – единствения багаж, с който преди време бе напуснала Киев. Винаги, когато й предстояха „съмнителни“ срещи, викаше някое от мускулестите момчета от дискотеката и оставяше бележки кога точно е излязла и в колко часа предполага, че ще се прибере. Разбира се, никога не забравяше мобилния, въпреки че бе наясно колко излишно е това, при модерните средства за заглушаване. Имаше вяра много повече на хората, отколкото на техниката, като всеки разумен съвременен гражданин. Никак не беше лесно да измамиш Лени Гюшева, макар да изглеждаше толкова крехка и уязвима. В известен смисъл „неприкосновените й запаси“ бяха доста по-практични от тия на самата Адриана.
– Чудесно! Стой така с лице към мен и гледай в камерата.
Усещаше се напрегната и нервна. Устата й бе пресъхнала и въпреки че бе почти напълно гола, беше започнала да се поти. Самата сесия не я тревожеше ни най-малко. Двамата мъже в студиото бяха коректни, отнасяха се с необходимата учтивост и професионална дистанция. Записът щеше да трае половин час, като я бяха предупредили, че ще я снимат по бельо, а това си бе напълно в реда на нещата. Амбицията й без съмнение бе да се представи отлично и да бъде избрана в тоя кастинг. Вероятно причината за безпокойството бе именно тази.
От самото начало предчувстваше, че това е шансът й в живота. На пръв поглед обявата в интернет бе като всички останали. Ставаше дума да бъдат подбрани момичета „с възможности“, да ги заснемат, да изберат две-три от най-добрите и да ги разпратят на европейски и американски продуценти. Нищо повече. Просто и ясно. Пишеше и името на агенцията: „Ефесус“. Олена бе преровила цялата налична информация и се оказа, че агенцията съществува вече повече от десет години и че благодарение на нея в киното са били лансирани много нови лица, започнали като изпълнители на незначителни роли във високобюджетни продукции. Изобщо не се поколеба и изпрати фотосесията си и личните си данни с надеждата да я повикат. Обикновено никога не отговаряха, та даже и „снимката си по приносител да им пратиш“, както казваше Адриана, вечен и непоправим оптимист.
Да, но този път отговориха.
След три дни получи имейл. Беше одобрена за пробните снимки. Насрочени бяха за един юлски ден в седем вечерта. Мястото – една от сградите, известни като „близнаците Ява“, на Плая ден Боса. И това звучеше добре, защото „Ява“ бяха сгради с вътрешни електронни системи, разни допълнителни екстри като прозрачни стени и врати, инсталирани така, че да се отварят при определена звукова команда. Подобно място можеше да бъде наето само от агенция от величината на „Ефесус“. В продължение на няколко дни пробва всевъзможни дрехи, търсейки да избере подходящия тоалет, с който да направи най-доброто впечатление. Накрая се спря на черна блуза, джинси и спортни обувки. Следобеда преди срещата, докато се обличаше, в тясната стаичка с гръм и трясък нахълта Адриана.
–Лени, никъде няма да ходиш. Получих лош знак.
На Лени този израз й беше известен. „Лош знак“ означаваше лошо предчувствие. Адриана й бе разяснила, че тия „знаци“ идват от неродената й сестра близначка, която й изпращаше „сигнали“ от отвъдното, с които я предупреждаваше за нещо, обикновено за някаква опасност, дето трябва да се избегне. Адриана твърдеше, че благодарение на нейните послания на няколко пъти се е разминавала със смъртта като например случая, когато не се качила в някакъв междуградски автобус, който по-нататък по пътя паднал в дълбока пропаст.
– Това за рейса си ми го разправяла, Ади – каза Олена с плътния си, дрезгав глас, с подчертан славянски акцент.
– Просто отивам за малко и се връщам. Освен това знаеш и къде ще бъда.
– Представи си, че те дрогират и те отмъкнат в неизвестна посока.
– Това е сериозна агенция. Не видя ли страницата им? „Ефесус“...
Адриана я гледаше, без да трепне, с големите си черни като антрацит очи.
– Ще те снимат гола и ако им харесаш, изчезваш – предупреди я тя.
Олена й отвърна шеговито, докато се решеше пред огледалото:
– И ти ще наемеш моята стая, за което винаги си си мечтала.
– Говоря сериозно, това ми го съобщи близначката. – Тонът, с който Адриана говореше, бе наистина гробовно сериозен, така че Олена малко се сепна. – Моля те, не ходи. Олена се обърна към приятелката си и я хвана за ръцете. Бяха студени.
– Кажи ми нещо, „мамче“, тези знаци никога ли не грешат?
– Никога. – Адриана тръсна енергично глава, но внезапно замълча, разколебана, след което тихичко добави: – Е, може би в единични случаи...
– Ето, виждаш ли. Значи все пак може и да грешат. Не се тревожи, докато се усетиш, и се връщам.
На излизане й изпрати целувка.

Неочаквано всичко приключи.
– Готово. Беше много добре. Благодарим ти, Лени.
Изненадана от внезапния завършек, тя примигна. Даде си сметка, че бретонът й е залепнал от потта по челото. Въпреки че беше разсъблечена, топлината от двата прожектора я задушаваше. След миг ги угасиха, оставяйки две виолетови огънчета в очите й – два въглена като зениците на дявола. Потърка ги и отново примигна, като се опитваше да привикне с оскъдната светлинка на страничните лампи.
Седналият мъж се изправи и сдържано се усмихна.
– Можеш да се обличаш. Свършихме.
– Какви са шансовете? – предпазливо попита Олена, докато закопчаваше блузата си. Не обичаше излишните въпроси, но бе прекалено нетърпелива да разбере резултата, пък и човекът пред нея бе толкова мил, че предразполагаше и й вдъхваше доверие.
– Не мога със сигурност да кажа, миличка. Кандидатките са много, а и още не сме с ясна концепция. Но ти ни хареса. Имаш присъствие пред камерата, излъчваш естественост и непринуденост.
Този коментар я възхити.
– Благодаря ви. Кога да очаквам отговора ви?
– След края на лятото. Септември или най-късно октомври. Имаме ти данните, така че ще ти се обадим, щом... Добре ли си?
– Да, малко... – Изведнъж се почувства замаяна. Затвореше ли очи, виждаше силните прожектори, смешните маски, обектива на камерата и всичко се завихряше около нея. Представи си, че те дрогират.
Пое дълбоко въздух, направи няколко крачки и пространството наоколо си дойде на мястото. Успокои се. Никой не я бе дрогирал. Дори не й бяха предложили вода. Само й беше горещо. Усмихна се и пое салфетките, които й поднесе другият, който почти не бе отронил и дума. Бе ги взел от кутия върху стъклена масичка, на която имаше и някаква
книга. Докато бършеше потта си, от любопитство разчете заглавието й: „Комедия от грешки“, от Уилям Шекспир. Това за пореден път я убеди, че единственото, което ги интересуваше, бе спектакълът и сцената.
– Ако искаш, мини през банята, преди да си тръгнеш – предложи оня, с когото разговаряха.
– Не, благодаря, добре съм...
Наистина беше добре. Все по-добре и по-добре. Стиснаха си ръце за довиждане и щом излезе под жаркото слънце и морския бриз, главата й се проясни. Не знаеше защо, но имаше предчувствието, че ще успее.
Докато вървеше към спирката на автобуса, извади телефона си и изпрати съобщение на Адриана: „Не ме отвлякоха“, написа. У дома Адриана се направи на ядосана от приповдигнатото настроение на приятелката си, но после и двете започнаха да се шегуват. И понеже Олена тази вечер не бе на смяна в дискотеката, вечеряха заедно и вдигнаха тост за бъдещето й на актриса.
Едва по-късно, останала сама в тясната си стаичка, преди да заспи, си спомни за една несъществена, но много любопитна подробност.
Мъжът, с когото през цялото време на сесията разговаряха, накрая я нарече Лени. Бе сигурна, че няма откъде да знаят галеното й име... Или грешеше?
Разрови се внимателно в паметта си, но в края на краищата реши, че такава дреболия е без значение, и докато разсъждаваше по въпроса, заспа.

Мъжът изглеждаше толкова нормален, че чак ми се стори опасен.
Къщата му, или поне тази, в която ме заведе и ми каза, че е негова, оставяше същото впечатление за прекомерна нормалност: соларни панели, миниатюрна градинка и високотехнологична система за сигурност, на тиха улица в Падуа, един от многото квартали в покрайнините на Мадрид, създадени да поберат излишеството от хора и сгради. Вътре миришеше на чисто и бе много подредено, което също силно ме впечатли. Беше ми казал, че живее сам, а такава чистота за сам мъж си бе направо обезпокоителна.
– Влизай, разполагай се удобно – покани ме той, докато програмираше на клавиатурата блокирането на входа.
– Благодаря.
– Нещо за пиене? Предпочитания? – усмихна се и разпери ръце. – Вкъщи не държа алкохол.
– Някакво разхладително, да е light, каквото имаш.
Оставих чантата на канапето, но не седнах. Като излезе да донесе напитките, огледах обстановката наоколо. Преброих поне пет картини с пейзажи, които биха отегчили дори кварталните бабички, и още навярно дузина икони, включително от ония миниатюрни релефни изображения на Светата Дева или на Исус, видими единствено с лупа. Тази подчертана религиозност можеше да се очаква. Не ме изненада и това да забележа върху малка масичка в средата на помещението портативен компютър, който се включваше с инфрачервени лъчи. Беше напълно естествено. Работеше като редактор в новинарски канал онлайн и понеже живееше сам, можеше, разбира се, да си слага компютри, където си иска.
Затова пък не очаквах да видя жена.
Снимката бе върху малка каменна поставка, в рамка с формата на буквата U и бе сложена на една от белите лавици, редом до четири тома по информатика и едно разпятие. Дамата бе седнала до мъжа, вероятно в някакъв бар. Бяха усмихнати. И двамата изглеждаха отегчени, тя повече от него. Веднага се заех да я изучавам: беше около трийсетгодишна, със здраво тяло и гъста, тъмна коса. Роклята не скриваше голото рамо и лявото бедро. Бе сключила ръце и изглеждаше властна жена, това ме изненада особено, предвид онова, което можеше да се очаква от господин Изрядната чистота, но все пак имаше нещо в позата й, дето ме накара да се замисля.
Долових шум от стъпки зад гърба си, ала реших да се престоря, че нищо не съм чула, и да продължа да разглеждам портрета.
– Не знаех дали искаш лед, или... – Като ме видя, млъкна.
– Без лед, добре е.
– Снимката ли гледаше? – Смънках нещо глуповато, но той добави с усмивка: – Това е жена ми. Бившата, искам да кажа.
– Аха.
Седнахме на канапето, мъжът се разположи вляво до мен. Извърнах се надясно и опитах един малък етюд. Бях с панталони, но от черна кожа и силно прилепнали, което ми позволи да подчертая и изложа на показ формите на лявото си бедро. Изчаках да ме погледне и бавно започнах да свалям коженото си яке, разголвайки първо лявото си рамо. Взирах се в очите му, за да видя дали ще клъвне. Вниманието му към мен не растеше, но и не намаляваше. Очевидно бе, че му е приятно, макар и не прекалено, да ме съзерцава в позата на неговата „екс“. Докато събличах горнището на костюма си, се опитах да поведа разговор.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, засега не предвиждаме друг роман. Благодарим ви за оценката!
Сомоса се превърна в един от любимите ми автори. Планирате ли да издадете още нещо от него
Уникална книга, препоръчвам я на всеки ...
Книгата е страхотна! Държи в напрежение до самия край ...
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-996-4
изчерпана
Цена
16.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени