Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Смъртта е непотвърден слух

Печатно издание

ISBN
978-619-150-006-2
Купи
Цена
11.20 лв.
(14.00 лв.)
-20%

Електронно издание

ISBN
9786191500062
Купи
Цена
8.00 лв.
(14.00 лв.)
-6лв.

Информация

Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
280 гр.
Страници
288
Превод
Ася Тихинова-Йованович
Дата на издаване
05 март 2012

Смъртта е непотвърден слух

Човек е склонен към забрава, а с течение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение.

Така започва своята автобиографична книга големият сръбски режисьор Емир Кустурица. В седемнайсет глави, седемнайсет своеобразни автентични, провокативни и преди всичко искрени разказа, режисьорът прелиства семейния албум от най-ранните дни на своето детство, изписва житейския си и творчески път на фона на неспокойните, размирни години през втората половина на XX и началото на XXI век. Книга – автобиография, хроника и своеобразен филм, съставен от разкази, в които авторът не щади нито себе си, нито другите. Книга, в която не премълчава нищо. Сам против всички, хулен и хвален, но винаги той, верен на себе си, единствен – Емир Кустурица.

Написах тази книга като отговор на различните интерпретации на моя живот. Бях подложен на остра критика, животът ми се разказваше в таблоидите... Реших, че трябва да оставя един документ, който емоционално и с факти да докаже, че животът ми не е бил такъв, какъвто е описван в жълтата преса. Същността на живота ми, описан в книгата, е една баладично изградена цялост. Това е качество, наследено от родителите ми. Те бяха щастливи, че не станах крадец или криминално проявен. Защото всички от моята улица завършиха по този начин.
Емир Кустурица в интервю пред списание МАХ

За автора

Емир  Кустурица

Емир Кустурица

Емир Кустурица (Emir Kusturica) е сръбски режисьор, роден на 24 ноември 1954 г. в Сараево. Още като ученик в средното училище снима късометражни филми, за които е награждаван. Завършва филмова режисура в известната Филмова академия в Прага (FAMU).

Неговият студентски филм „Герника“, сниман по новелата на сръбския писател Антоние Исакович, печели награда на Фестивала на студентския филм в Карлови вари през 1978 г. По време на следването си режисира и два късометражни филма: „Една част от истината“ и „Есен“.

След дипломирането си, Кустурица се връща в Босна и Херцеговина, където започва професионална кариера в Телевизия Сараево. Първият му филм „Невестите пристигат“ (Nevjeste dolaze) (1979), предизвиква доста противоречия, след което бива забранен, поради „неприкрито третиране на сексуални табута“. По-голям късмет има със следващия телевизионен филм „Бюфет Титаник“ (Bife Titanik) (1980) по едноименния разказ на нобелиста Иво Андрич, като с този филм печели наградата за режисура на Телевизионния фестивал в Порторож (Словения).

В областта на дългометражния игрален филм дебютира със „Спомняш ли си Доли Бел“ (Sjećaš li se Dolly Bell) (1981), по сценарий на Абдулах Сидран. За този филм Кустурица е награден със Златен лъв на Филмовия фестивал във Венеция, както и с наградите FIPRECI, AGIS и CIDLAC на Фестивала на югославския игрален филм в Пула (1981).

Своя талант показва и в следващия си филм „Баща в командировка“ (Otac na službenom putu) (1985), също по сценарий на Абдулах Сидран. Тази творба донася на Кустурица Златна палма на Филмовия фестивал в Кан и номинация за наградите на Американската филмова академия „Оскар“ за най-добър филм от неанглоезична страна. Награден е и на фестивали в бивша Югославия: на Фестивала на югославския игрален филм в Пула e награден със Златна арена за режисура и наградата „Елен“ (1985), а международната критика му дава Голямата награда за най-добър филм за 1985 г.

През 1989 г. Кустурица, отново на Филмовия фестивал в Кан, е награден за режисура на филма „Дом за окачване“ (Dom za vješanje), показан в България под заглавие „Циганско време“. За същия филм печели и специалната награда на Роберто Роселини.

Емир Кустурица е преподавал режисура в Академията за сценично изкуство в Сараево и в университета „Колумбия“ в Ню Йорк. Един от неговите американски студенти, Дейвид Аткинс, му показва сценарий, от който бива създаден първият филм на Кустурица на английски език, „Аризонска мечта“ (Arizona Dream) (1993) с Фей Дънауей, Джони Деп и Джери Луис в главните роли. Филмът е награден със Сребърна мечка и Специалната награда на журито на Филмовия фестивал в Берлин през 1993 г.

Следващият филм на Кустурица, „Ъндърграунд“ (Underground) му донася втора Златна палма на Филмовия фестивал в Кан.

През 1998 г. Емир Кустурица създава романтичната комедия из живота на ромите „Черна котка, бял котарак“ (Crna mačka beli mačor), за която получава Сребърен лъв на фестивала във Венеция през 1998 г.

През 2003 г. Емир Кустурица завършва филма „Когато животът беше чудо“ (Kad je život bio čudo), който в английския вариант се казва „The Hungry Heart“ (Гладно сърце), както е било работното заглавие по време на снимането на филма. Действието се развива по време на последната война в Босна и Херцеговина: противници отвличат сина на главния герой Лука, който пък решава да го размени за пленена босненка. Завръзката във филма става, когато Лука се влюбва в пленничката си.

Още заглавия от същия жанр

Откъс

Емир Кустурица – „Смъртта е непотвърден слух“

Човек е склонен към забрава, а с течение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение. Ако не беше повелителката забрава с умението си да забулва страстните мисли и ги предава на паметта, за да ги подреди, мозъкът би се превърнал в обикновен контейнер. Но може ли идващият ден да започне без забрава? И какво би се случило, ако трябваше да следваме страданието като едно безкрайно излъчване от сърцевината на нашата душа и ако забравата не засенчваше тежката история на нашия живот, така както облакът скрива слънцето? Не бихме могли да преживеем. Така е и с нещата, които носят голяма радост. Ако забравата не ги упои, ще полудеем от щастие. И пак забравата е тази, която смекчава болката от изгубената любов. Когато в междучасието съперникът ви удари шамар и спечели симпатиите на момичето, в което и двамата сте влюбени, само забравата ще ви излекува по­късно от непрежалимата любовна загуба. Раната зараства, така както с течение на времето на снимката избледнява блестящият гланц на фотографската хартия.
Как човек преживява историческите кризи? И преди, и след събитията забравата царува. Склонността на масите да забравят причините за големите катаклизми в историята и да приемат някакво по­сетнешно обяснение като истина ме накара да отделя забравата от причинно­следствените, мисловни връзки. Когато след войната в Босна видях как сочат клерикал­националистите като най­големи борци за мултиетническа Босна само за да бъдат постигнати военно­стратегическите цели на една велика сила, а дадените от другите жертви, с изключение на онези, които бяха служили на посочената цел, биват пренебрегвани, аз осъзнах истината, че забравата е килер, в който се складират мислите, избягали от миналото, също както и тези от бъдещето. Така е заради простата истина, че малко са нещата в човешкия живот, които променят в съдържателен смисъл.
След страданията по време на балканските войни и бомбардировките на Сърбия започнах да тренирам забрава или поне да потискам мислите, които произвеждат напрежение. И тъкмо бях научил първите уроци, когато на гости ми дойде един филмов агент, който през 90-те колеше и бесеше в Холивуд. Той ми напомни за съществуването на забрава, която настъпва вследствие на пренебрегване на истината. Когато по време на филмовия фестивал „Кустендорф“ Джонатан включи телевизора и се загледа в една руска емисия на английски език, той истински се смути. Гледаше документален филм по повод годишнината от борбата против нацизма. Безкрайно озадачен, дойде в моята къща и каза:
– Аз мислех, че ние, американците, сме освободили Европа от нацизма, а според тази руска телевизия това било невъзможно без тях?
– Е, руснаците не са изгубили кой знае колко във войната срещу нацистите, само двайсет и пет милиона души, дреболия – опитах се да приближа историческата истина до приятеля си и анекдотично да успокоя нещата.
Страхувах се уважаемият гост да не се обиди и да не помисли, че искам да изтъкна дупката в неговото образование. Ясно беше, че пропагандата е произвела тази дупка в главата му, а навикът, произлязъл от този кардинален пропуск, беше непоправим. Ако се опиташе да се измъкне от тази пропаст, със сигурност щеше да се усъмни във всичко, дори и в достоверността на кока колата, хамбургерите, а и на Холивуд.
– Забрави истината, която чу, приемеш ли този несъмнен факт, ще ти се наложи да ремонтираш знанията и мислите си, а това може да доведе до ментални отклонения. Затова живей си с мислите, с които си свикнал – казах приятелски аз, той така и не ме разбра и само се засмя.
– Хубаво е, че пиша тази книга – помислих си след това. – Така поне ще остане документ за живота ми. Ако бъде като с руското участие в борбата против нацизма, може някой и да ме спомене в историята като пекар или, не дай си боже, като шлосер. Моят холивудски приятел задълбочи идеята за извънвремевите особености на забравата. Това ме накара да се запитам как хората още преди не са видели, че плесенясалият каймак е историческо творение, понеже е известно, че плесента съществува по‑дълго от каймака? При откриването на тази тайна беше важно да се разбере защо след големите кризи идват войни, а хората едва след излизане от историческите сътресения откриват изумителни неща. Защо антибиотикът не е бил открит и преди Втората световна война? Ако вече се е криел в плесента? Защото тайната формула вещо се е криела в забравата. Паметта, като дневна стая на забравата, не е отворила вратата си и не е допуснала скритата съставка да мине през коридорите й и се постави на нейно разположение.
Нещата с кризите и войната се променят, а забравата с течение на времето става утеха. Защото как би свикнал човек с перверзните идеи на съвременния свят, ако не беше забравата. Как би приел например война в името на хуманността. Ако принадлежиш на малък народ, който отказва да следва безропотно идеите на великите и в разгара на пренареждането на света въпреки всичко пита: „Къде сме ние в тази история?“, могъщите сили те обсипват с бомби, които наричат милосърдни ангели. Забравата, по‑късно, изиграва решаващата партия в процеса на приспособяване. Защото колкото по‑скоро забравиш, че са ти разбили носа, и бързо преформулираш посочения въпрос от множествено в единствено число, тоест запиташ „А къде съм аз в тази история“, толкова по‑бързо напредваш. Така е и в личния живот. Колкото по‑скоро забравиш онзи шамар в училищния двор, толкова по‑скоро ще се появи възможността за ново влюбване. Забравата е доза памет, нейна ключова съставка, на която се разчита и залага в историята. Не само в случай на счупен нос заради лошо поведение.
По времето, когато аз бях тийнейджър, по централните площади на Ню Йорк, Лондон и Париж младите се редяха на опашки за новите плочи на „Бийтълс“, Спрингстийн, Дилън. Днес вместо авторски творби тийнейджърите чакат iPhone number 4. И тук забравата пак идва на помощ. Напъхваш Дилън в забравата и по‑лесно заживяваш с истината, че предметът е център на внимание, а не любимите герои, които пеят за любовта и свободата и се борят против неправдата. Забравата играе решаваща роля за приемането на основните закони на научната култура, която се готви да архивира архетипната култура в депата на музеите. Онези, които патентоват iPhone, естествено, не са създали своята играчка заради човешката склонност към забрава, но им е помогнала истината, че човек забравя, че в чакалните, където забравата царува, винаги има свободно място, за да се заселят в него героите, които времето е прегазило.
И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) формула на съществуванието, иска ми се да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне. Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения. Най‑много заради това, че забравата се поставя във функция на теорията за „края на историята“, която завладя света през деветдесетте години на миналия век. Така глашатаите на либералния капитализъм ни внушаваха да се откажем от вярата в културата и идентичността и да се оставим на стихията на технологическата революция, която би трябвало да канализира ходовете на нашата съдба и да направи пазара регулатор на най‑значимите житейски процеси. Тази дързост пробуди у мен идеята да уредя сметките си с паметта, но ме насочи и към равносметка със забравата...
Желая да напиша книга и старателно да измета мозъчните одаи, из които бродят спомените, и с помощта на всички ангели писатели, от които съм се учил да мисля и говоря, да отделя от този куп онова, което иначе би завършило скрито, както слънцето зад облаците. Не би трябвало ударите на моята душа да останат завинаги недостъпни, когато тръгна на вечния си път, а някои любопитни потомци да се опитват да установят контакт с мен, възнамерявайки да отгатнат важната тайна на своя произход. Искам да избягна недоразумението и съдбата на мобилния абонат, когото приятели и роднини безуспешно търсят по телефона, без да знаят, че той вече не е между живите, когато след безброй повиквания прозвучава гласът на телефонната операторка, който казва:
„Абонатът в момента не е достъпен...!“

1961 година – Юрий Гагарин полетя в Космоса, а аз тръгнах на училище. Полетът на първия човек във Вселената бе подготвян дълго, зад Гагарин стоеше цял екип специалисти. Подготовката за моето тръгване на училище падна върху плещите на майка ми. Моят баща беше в командировка, в Белград. Сенка напълни казана, стопли водата, хвърли ме във ваната. Докато търкаше гърба ми с кухненския сапун, чух я да плаче.
– Защо плачеш, Сенке? Кой тръгва утре на училище, ти или аз? – попитах.
Избърсвайки сълзите си, мама отговори:
– Не плача, синко, само ми е мъчно, от утре започва нов живот!
Не разбрах защо плаче майка ми, но колкото до новия живот, нещата ми станаха ясни още на другия ден... Крачех към училище и се взирах в каменните стъпала – струваше ми се, че са покрити с вода. Гледката приличаше на излъчваното по Телевизия Сараево интермецо на режисьора Ян Беран по музика на Воин Комадина. Чувствах се повече като водолаз, отколкото като ученик, който за пръв път отива на училище. Знаех, че изглеждам смешно. Дългите ръкави на престилката от черен сатен ми създаваха трудности. Подвивах ги, за да ги скъся, но платът беше гладък и те постоянно се хлъзгаха и връщаха дължината си. Пътят продължи цяла вечност, макар че училището
беше на триста крачки от нашия малък апартамент от една стая и половина. Мислех си, че Гагарин е стигнал по‑бързо до Космоса, отколкото аз до основното училище „Хасан
Кикич“.
Прекарахме първия час в училищния двор. Един ученик от горните класове с огромна рижа глава предупреждаваше новите ученици за опасността, която дебне от местните хъшлаци. В училище той беше известен с това, че три пъти бе повтарял трети клас. Неуспехът му се дължеше на тълкуването на думата разлика. Когато го попитали каква е разликата между кокошката и кравата той отговорил:
– Знам какво е кокошка. Известно ми е и какво е крава, но не знам какво значи разлика!
Намерението на този дангалак да защитава учениците ми беше познато. Не можех само да разбера защо в замяна трябваше да му даваме закуската си! Рижият протегна ръка, очаквайки да му дам парите за закуска.
– Ей, ти, с голямата глава, на теб говоря, к’во се пра’иш на луд?
– Аз ли? – наистина се правех на луд.
– Глей к’ва ти е главата! Бръмбарът треба да си вземе отпуска, та да направи кръг около нея!
Учениците се смееха, а аз бутнах рижия във варта, която майсторите бяха приготвили, за да оправят училищната фасада, и изтичах в училище. Озъртах се уплашено наоколо и очаквах всеки миг рижият да се появи отнякъде. Тогава чух женски глас, който превърна страха ми в сладък трепет. Изведнъж всичко заприлича на приказка.
– Баща ми е полковник в контраразузнаването на югославската армия.
От татко бях чувал какво е разузнаване, знаех какво е война, но какво е контраразузнаване главата ми не можеше да побере. Бях глупав като онзи хъшлак, на когото всеки миг можех да стана жертва.
– Баща ми пазеше кучето на Тито, преди да бъде прекомандирован в Сараево.
– Колко кучета има Тито?
– Не знам, татко никога не говори за работата си. Довечера ще ме чака пред училище, видях какво стана. Твоята сигурност е застрашена и ако искаш, можеш да се връщаш у
дома с нас.
Това ново, непознато чувство ме заля като светлината, когато мама ме будеше за училище – все още ми се спи, сънен съм, но въпреки всичко превръщам мижавия поглед в усмивка. Рано разбрах колко е важно човек да се буди както трябва. Във всеки случай по-хубаво е да се събудиш, отколкото това да не се случи. Тази Снежана приличаше на това събуждане. Чувството, което нейната близост породи у мен, беше по-силно от страха, че всеки миг ще се появи онзи с голямата глава.
Чаках на опашка за кифли, а учениците зад мен негодуваха. Освиркваха момчето, което чуваше ударите на сърцето си и виждаше само две големи черни очи и дълга руса коса.
Имаше златната коса на майка си – словенката, която преминаваше със светкавична скорост из завоите на Горица. За по-големите момчета на улицата майката на Снежана беше извор на вдъхновение за сътворяването на любовни теории.
– Жените, които ходят бързо, са по-добри в леглото от онези, които вървят бавно.
– Това е абсолютна глупост, бавните жени в живота са бързи в леглото!
– Не е важна бързината, брато, качество, техника, това, авер, се търси! – говореше третото течение на горичанските безделници.
Тези дискусии водеха до нажежаване на обстановката. Често представителите на конфронтиралите се течения едва избягваха ръкопашната схватка заради важните въпроси, свързани със секса. Най-напред разбрах, че е трудно да се опише разликата между двете теории. Не можех да си обясня защо някой трябва да е бърз в леглото, а бавен в ходенето. Това ми напомняше бавната походка на тигъра, който първо поваля жертвата си с лапа и едва след това я изяжда. Само че тук не ставаше дума за ядене. Дотук би могло да се приеме, че бях на страната на теоретиците на любовната техника, които заставаха зад бавното движение преди кревата. Но не беше така. Така и никога не разбрах защо съм фен на ФК „Сараево“ а не на „Желя“. Думата секс ми звучеше като кекс, лесно се помнеше, но не знаех добре значението й. Гледахме жадно майката на Снежана, свиркахме след нея, но се страхувахме от баща й. Щом виждаха офицера да се връща от работа, хъшлаците изчезваха във входовете. Като гледах как този двуметров черногорец минава по улица „Ябучица Авда“, имах чувството, че току-що е излязъл от новините по телевизията, където бе преминал пред войниците, строени на пистата на летището в очакване на другаря Тито. Гледах го как изчезва зад прането, което се сушеше на въжето, опънато между нашата сграда и акацията в края на двора, и си мислех, че ако кихне, останалите по акацията листа ще паднат от стъблото и есента ще настъпи преждевременно. Толкова силен бе бащата на Снежана.
Сега отиването ми на училище стана по-бързо от пътуването на Гагарин в Космоса. Излитах като стрела по хълма и едва чаках да чуя звънеца, който ще оповести мига, когато ще видя Снежана. Бързината очевидно е променлива величина: скоростта на Гагарин важеше за отиването на училище, а връщането беше като забавена лента. Бащата на Снежана ме хващаше за ръка, веждите му приличаха на стрехите от ламарина и преплетени жици, каквито имаха разпилените по Горица бедняшки къщи. За да не забележи колко се срамувам, аз мерих с крачки всички по-важни участъци в махалата. Така скривах погледа си от него. Когато вдигах глава, имах чувството, че гласът му идва от върха на небостъргача на JAT на улица „Васа Мискин“ – толкова беше висок той!
– Теб, малкия, никой не смее да те закача! – казваше той, а аз нямо се усмихвах и пожелавах пътят до къщи да продължи повече от пътуването на Гагарин в Космоса.
Снежана учеше в IД клас, на втория етаж, и аз я виждах само през голямото междучасие. През другите междучасия учителката не ни пускаше в коридора. Не я виждах, колкото ми се искаше, и наваксвах това в мислите си през нощта, когато не можех да заспя и когато дори само мисълта за Снежана караше сърцето ми да бие с всичка сила.

Емир Кустурица – „Смъртта е непотвърден слух“

Човек е склонен към забрава, а с течение на времето техниката на забравяне става съдбовно човешко умение. Ако не беше повелителката забрава с умението си да забулва страстните мисли и ги предава на паметта, за да ги подреди, мозъкът би се превърнал в обикновен контейнер. Но може ли идващият ден да започне без забрава? И какво би се случило, ако трябваше да следваме страданието като едно безкрайно излъчване от сърцевината на нашата душа и ако забравата не засенчваше тежката история на нашия живот, така както облакът скрива слънцето? Не бихме могли да преживеем. Така е и с нещата, които носят голяма радост. Ако забравата не ги упои, ще полудеем от щастие. И пак забравата е тази, която смекчава болката от изгубената любов. Когато в междучасието съперникът ви удари шамар и спечели симпатиите на момичето, в което и двамата сте влюбени, само забравата ще ви излекува по­късно от непрежалимата любовна загуба. Раната зараства, така както с течение на времето на снимката избледнява блестящият гланц на фотографската хартия.
Как човек преживява историческите кризи? И преди, и след събитията забравата царува. Склонността на масите да забравят причините за големите катаклизми в историята и да приемат някакво по­сетнешно обяснение като истина ме накара да отделя забравата от причинно­следствените, мисловни връзки. Когато след войната в Босна видях как сочат клерикал­националистите като най­големи борци за мултиетническа Босна само за да бъдат постигнати военно­стратегическите цели на една велика сила, а дадените от другите жертви, с изключение на онези, които бяха служили на посочената цел, биват пренебрегвани, аз осъзнах истината, че забравата е килер, в който се складират мислите, избягали от миналото, също както и тези от бъдещето. Така е заради простата истина, че малко са нещата в човешкия живот, които променят в съдържателен смисъл.
След страданията по време на балканските войни и бомбардировките на Сърбия започнах да тренирам забрава или поне да потискам мислите, които произвеждат напрежение. И тъкмо бях научил първите уроци, когато на гости ми дойде един филмов агент, който през 90-те колеше и бесеше в Холивуд. Той ми напомни за съществуването на забрава, която настъпва вследствие на пренебрегване на истината. Когато по време на филмовия фестивал „Кустендорф“ Джонатан включи телевизора и се загледа в една руска емисия на английски език, той истински се смути. Гледаше документален филм по повод годишнината от борбата против нацизма. Безкрайно озадачен, дойде в моята къща и каза:
– Аз мислех, че ние, американците, сме освободили Европа от нацизма, а според тази руска телевизия това било невъзможно без тях?
– Е, руснаците не са изгубили кой знае колко във войната срещу нацистите, само двайсет и пет милиона души, дреболия – опитах се да приближа историческата истина до приятеля си и анекдотично да успокоя нещата.
Страхувах се уважаемият гост да не се обиди и да не помисли, че искам да изтъкна дупката в неговото образование. Ясно беше, че пропагандата е произвела тази дупка в главата му, а навикът, произлязъл от този кардинален пропуск, беше непоправим. Ако се опиташе да се измъкне от тази пропаст, със сигурност щеше да се усъмни във всичко, дори и в достоверността на кока колата, хамбургерите, а и на Холивуд.
– Забрави истината, която чу, приемеш ли този несъмнен факт, ще ти се наложи да ремонтираш знанията и мислите си, а това може да доведе до ментални отклонения. Затова живей си с мислите, с които си свикнал – казах приятелски аз, той така и не ме разбра и само се засмя.
– Хубаво е, че пиша тази книга – помислих си след това. – Така поне ще остане документ за живота ми. Ако бъде като с руското участие в борбата против нацизма, може някой и да ме спомене в историята като пекар или, не дай си боже, като шлосер. Моят холивудски приятел задълбочи идеята за извънвремевите особености на забравата. Това ме накара да се запитам как хората още преди не са видели, че плесенясалият каймак е историческо творение, понеже е известно, че плесента съществува по‑дълго от каймака? При откриването на тази тайна беше важно да се разбере защо след големите кризи идват войни, а хората едва след излизане от историческите сътресения откриват изумителни неща. Защо антибиотикът не е бил открит и преди Втората световна война? Ако вече се е криел в плесента? Защото тайната формула вещо се е криела в забравата. Паметта, като дневна стая на забравата, не е отворила вратата си и не е допуснала скритата съставка да мине през коридорите й и се постави на нейно разположение.
Нещата с кризите и войната се променят, а забравата с течение на времето става утеха. Защото как би свикнал човек с перверзните идеи на съвременния свят, ако не беше забравата. Как би приел например война в името на хуманността. Ако принадлежиш на малък народ, който отказва да следва безропотно идеите на великите и в разгара на пренареждането на света въпреки всичко пита: „Къде сме ние в тази история?“, могъщите сили те обсипват с бомби, които наричат милосърдни ангели. Забравата, по‑късно, изиграва решаващата партия в процеса на приспособяване. Защото колкото по‑скоро забравиш, че са ти разбили носа, и бързо преформулираш посочения въпрос от множествено в единствено число, тоест запиташ „А къде съм аз в тази история“, толкова по‑бързо напредваш. Така е и в личния живот. Колкото по‑скоро забравиш онзи шамар в училищния двор, толкова по‑скоро ще се появи възможността за ново влюбване. Забравата е доза памет, нейна ключова съставка, на която се разчита и залага в историята. Не само в случай на счупен нос заради лошо поведение.
По времето, когато аз бях тийнейджър, по централните площади на Ню Йорк, Лондон и Париж младите се редяха на опашки за новите плочи на „Бийтълс“, Спрингстийн, Дилън. Днес вместо авторски творби тийнейджърите чакат iPhone number 4. И тук забравата пак идва на помощ. Напъхваш Дилън в забравата и по‑лесно заживяваш с истината, че предметът е център на внимание, а не любимите герои, които пеят за любовта и свободата и се борят против неправдата. Забравата играе решаваща роля за приемането на основните закони на научната култура, която се готви да архивира архетипната култура в депата на музеите. Онези, които патентоват iPhone, естествено, не са създали своята играчка заради човешката склонност към забрава, но им е помогнала истината, че човек забравя, че в чакалните, където забравата царува, винаги има свободно място, за да се заселят в него героите, които времето е прегазило.
И макар да принадлежа към хората, които вярват, че забравата е спасителна(та) формула на съществуванието, иска ми се да се дистанцирам от съвременния стремеж към забравяне. Днес тълпата следва кокошия модел и помни само станалото между две хранения. Най‑много заради това, че забравата се поставя във функция на теорията за „края на историята“, която завладя света през деветдесетте години на миналия век. Така глашатаите на либералния капитализъм ни внушаваха да се откажем от вярата в културата и идентичността и да се оставим на стихията на технологическата революция, която би трябвало да канализира ходовете на нашата съдба и да направи пазара регулатор на най‑значимите житейски процеси. Тази дързост пробуди у мен идеята да уредя сметките си с паметта, но ме насочи и към равносметка със забравата...
Желая да напиша книга и старателно да измета мозъчните одаи, из които бродят спомените, и с помощта на всички ангели писатели, от които съм се учил да мисля и говоря, да отделя от този куп онова, което иначе би завършило скрито, както слънцето зад облаците. Не би трябвало ударите на моята душа да останат завинаги недостъпни, когато тръгна на вечния си път, а някои любопитни потомци да се опитват да установят контакт с мен, възнамерявайки да отгатнат важната тайна на своя произход. Искам да избягна недоразумението и съдбата на мобилния абонат, когото приятели и роднини безуспешно търсят по телефона, без да знаят, че той вече не е между живите, когато след безброй повиквания прозвучава гласът на телефонната операторка, който казва:
„Абонатът в момента не е достъпен...!“

1961 година – Юрий Гагарин полетя в Космоса, а аз тръгнах на училище. Полетът на първия човек във Вселената бе подготвян дълго, зад Гагарин стоеше цял екип специалисти. Подготовката за моето тръгване на училище падна върху плещите на майка ми. Моят баща беше в командировка, в Белград. Сенка напълни казана, стопли водата, хвърли ме във ваната. Докато търкаше гърба ми с кухненския сапун, чух я да плаче.
– Защо плачеш, Сенке? Кой тръгва утре на училище, ти или аз? – попитах.
Избърсвайки сълзите си, мама отговори:
– Не плача, синко, само ми е мъчно, от утре започва нов живот!
Не разбрах защо плаче майка ми, но колкото до новия живот, нещата ми станаха ясни още на другия ден... Крачех към училище и се взирах в каменните стъпала – струваше ми се, че са покрити с вода. Гледката приличаше на излъчваното по Телевизия Сараево интермецо на режисьора Ян Беран по музика на Воин Комадина. Чувствах се повече като водолаз, отколкото като ученик, който за пръв път отива на училище. Знаех, че изглеждам смешно. Дългите ръкави на престилката от черен сатен ми създаваха трудности. Подвивах ги, за да ги скъся, но платът беше гладък и те постоянно се хлъзгаха и връщаха дължината си. Пътят продължи цяла вечност, макар че училището
беше на триста крачки от нашия малък апартамент от една стая и половина. Мислех си, че Гагарин е стигнал по‑бързо до Космоса, отколкото аз до основното училище „Хасан
Кикич“.
Прекарахме първия час в училищния двор. Един ученик от горните класове с огромна рижа глава предупреждаваше новите ученици за опасността, която дебне от местните хъшлаци. В училище той беше известен с това, че три пъти бе повтарял трети клас. Неуспехът му се дължеше на тълкуването на думата разлика. Когато го попитали каква е разликата между кокошката и кравата той отговорил:
– Знам какво е кокошка. Известно ми е и какво е крава, но не знам какво значи разлика!
Намерението на този дангалак да защитава учениците ми беше познато. Не можех само да разбера защо в замяна трябваше да му даваме закуската си! Рижият протегна ръка, очаквайки да му дам парите за закуска.
– Ей, ти, с голямата глава, на теб говоря, к’во се пра’иш на луд?
– Аз ли? – наистина се правех на луд.
– Глей к’ва ти е главата! Бръмбарът треба да си вземе отпуска, та да направи кръг около нея!
Учениците се смееха, а аз бутнах рижия във варта, която майсторите бяха приготвили, за да оправят училищната фасада, и изтичах в училище. Озъртах се уплашено наоколо и очаквах всеки миг рижият да се появи отнякъде. Тогава чух женски глас, който превърна страха ми в сладък трепет. Изведнъж всичко заприлича на приказка.
– Баща ми е полковник в контраразузнаването на югославската армия.
От татко бях чувал какво е разузнаване, знаех какво е война, но какво е контраразузнаване главата ми не можеше да побере. Бях глупав като онзи хъшлак, на когото всеки миг можех да стана жертва.
– Баща ми пазеше кучето на Тито, преди да бъде прекомандирован в Сараево.
– Колко кучета има Тито?
– Не знам, татко никога не говори за работата си. Довечера ще ме чака пред училище, видях какво стана. Твоята сигурност е застрашена и ако искаш, можеш да се връщаш у
дома с нас.
Това ново, непознато чувство ме заля като светлината, когато мама ме будеше за училище – все още ми се спи, сънен съм, но въпреки всичко превръщам мижавия поглед в усмивка. Рано разбрах колко е важно човек да се буди както трябва. Във всеки случай по-хубаво е да се събудиш, отколкото това да не се случи. Тази Снежана приличаше на това събуждане. Чувството, което нейната близост породи у мен, беше по-силно от страха, че всеки миг ще се появи онзи с голямата глава.
Чаках на опашка за кифли, а учениците зад мен негодуваха. Освиркваха момчето, което чуваше ударите на сърцето си и виждаше само две големи черни очи и дълга руса коса.
Имаше златната коса на майка си – словенката, която преминаваше със светкавична скорост из завоите на Горица. За по-големите момчета на улицата майката на Снежана беше извор на вдъхновение за сътворяването на любовни теории.
– Жените, които ходят бързо, са по-добри в леглото от онези, които вървят бавно.
– Това е абсолютна глупост, бавните жени в живота са бързи в леглото!
– Не е важна бързината, брато, качество, техника, това, авер, се търси! – говореше третото течение на горичанските безделници.
Тези дискусии водеха до нажежаване на обстановката. Често представителите на конфронтиралите се течения едва избягваха ръкопашната схватка заради важните въпроси, свързани със секса. Най-напред разбрах, че е трудно да се опише разликата между двете теории. Не можех да си обясня защо някой трябва да е бърз в леглото, а бавен в ходенето. Това ми напомняше бавната походка на тигъра, който първо поваля жертвата си с лапа и едва след това я изяжда. Само че тук не ставаше дума за ядене. Дотук би могло да се приеме, че бях на страната на теоретиците на любовната техника, които заставаха зад бавното движение преди кревата. Но не беше така. Така и никога не разбрах защо съм фен на ФК „Сараево“ а не на „Желя“. Думата секс ми звучеше като кекс, лесно се помнеше, но не знаех добре значението й. Гледахме жадно майката на Снежана, свиркахме след нея, но се страхувахме от баща й. Щом виждаха офицера да се връща от работа, хъшлаците изчезваха във входовете. Като гледах как този двуметров черногорец минава по улица „Ябучица Авда“, имах чувството, че току-що е излязъл от новините по телевизията, където бе преминал пред войниците, строени на пистата на летището в очакване на другаря Тито. Гледах го как изчезва зад прането, което се сушеше на въжето, опънато между нашата сграда и акацията в края на двора, и си мислех, че ако кихне, останалите по акацията листа ще паднат от стъблото и есента ще настъпи преждевременно. Толкова силен бе бащата на Снежана.
Сега отиването ми на училище стана по-бързо от пътуването на Гагарин в Космоса. Излитах като стрела по хълма и едва чаках да чуя звънеца, който ще оповести мига, когато ще видя Снежана. Бързината очевидно е променлива величина: скоростта на Гагарин важеше за отиването на училище, а връщането беше като забавена лента. Бащата на Снежана ме хващаше за ръка, веждите му приличаха на стрехите от ламарина и преплетени жици, каквито имаха разпилените по Горица бедняшки къщи. За да не забележи колко се срамувам, аз мерих с крачки всички по-важни участъци в махалата. Така скривах погледа си от него. Когато вдигах глава, имах чувството, че гласът му идва от върха на небостъргача на JAT на улица „Васа Мискин“ – толкова беше висок той!
– Теб, малкия, никой не смее да те закача! – казваше той, а аз нямо се усмихвах и пожелавах пътят до къщи да продължи повече от пътуването на Гагарин в Космоса.
Снежана учеше в IД клас, на втория етаж, и аз я виждах само през голямото междучасие. През другите междучасия учителката не ни пускаше в коридора. Не я виждах, колкото ми се искаше, и наваксвах това в мислите си през нощта, когато не можех да заспя и когато дори само мисълта за Снежана караше сърцето ми да бие с всичка сила.

Сподели в:

Вашето мнение

Мнения на читатели

Мислех, че светът на киното ще ми е най-интересен в тази книга, но честото споменаване на Иво Андрич, политиката/историята и семейните отношения бяха още по-вълнуващи за мен. Описват се много колоритни личности, изиграли значимо въздействие върху формирането на Кустурица – леля, чичо, „кино-гуру“ (Шива Крвавац), „бащата“ Фелини. Но стълбовете си остават неговите родители. Много се зарадвах, че синът на Кустурица - Стрибор - участва в доста негови филми като актьор или композитор. Хубава верига (не професионална, а духовна) - прадядо, дядо, син, внук… С връзка между всички… За успелите хора на изкуството е по-обичайно да се откъснат от семейството си, затова ме впечатли връзката на Емир с родителите и рода (на Балканите може би това все още не е толкова необичайно). Усмихвах се на сходните (с нашите) особености на соц-времената – манталитет, начин на живот, тръпката да „мразиш“ и псуваш властта, СССР и т.н.; придаването на специфични форми на явления, характерни за Запада, но украсени (изкривени?) чрез особеностите на Изтока. За войната в Босна си мислех - да беше само на книга, а не истина… Защото отново ми се струваше невероятно да се е случила толкова близо до нашето време/място. Въпреки усилията за мир лесно е пламнала искрата (много страни – много виновни)… И още повече ми се подреди босненският пъзел… Друг духовен баща – Иво Андрич явно според Кустурица е „говорителят“ на Босна за всички времена. И самият Емир е наясно с особеностите на Балканите, присъстващи неизбежно във филмите му и довели до решенията за неговото национално самоопределяне. В обобщение: Кустурица - буйна личност, при която нищо не е обикновено и спокойно – нито юмруците и алкохола, нито филмите, нито силните емоции и връзки… Книгата – изповед за любовта към киното, за Иво Андрич и Босна, за корените и родителите.
16.05.2013 г., 20:37 ч.
Лина Rem

Оценка: +2

Печатно издание

Печатно издание

ISBN
978-619-150-006-2
Купи
Цена
11.20 лв.
(14.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-20%

Отстъпка

Доставка

Електронно издание

Електронно издание

ISBN
9786191500062
Купи
Цена
8.00 лв.
(14.00 лв.)

* 6.00 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-6лв.

Указания за е-книги

Купи за Kindle

Издателство „Колибри“
1990-2014 © Всички права запазени