Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Да остана ли?
Печатно издание
ISBN
978-954-529-990-2
Цена
13.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (12)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
280 гр.
Страници
172
Превод
Надежда Розова
Дата на издаване
30 януари 2012

Да остана ли?

Един ден, започнал като всеки друг...

Миа има всичко: любящо семейство, прекрасен приятел, който я обожава, и бляскаво бъдеще, изпълнено с музика и с възможности за избор. Но само миг – и всичко това й е отнето. Прикована между живота и смъртта, между щастливото си минало и неизвестното бъдеще, Миа прекарва един критичен ден, в който обмисля единственото останало й решение – най-важното решение, което някога ще вземе.

Едновременно трагичен и обнадеждаващ, това е романтичен, приковаващ вниманието и облагородяващ разказ за спомените, музиката, живота, смъртта и любовта.

„Красив роман.“ – в. „Лос Анджелис Таймс“

„Затрогващ роман... напомнящ за „Очи от рая“ на Алис Сиболд. Форман умело създава запомнящи се герои и подръпва струните на сърцето, докато ние отгръщаме страница след страница и си изплакваме очите.“ – в. „Бъфало Нюс“

„Трогателна и прекрасно написана... Внимание: Книгата несъмнено ще ви разплаче!“ – в. „Сан Хосе Мъркюри Нюс“

„Тази книга разказва история, която не бива да пропускате, история за любов, приятелство, семейство, загуба, контрол и умението да се справиш.“ – сп. „Джъстин“

За автора

Гейл Форман е носителка на редица награди, американска журналистка и писателка, която започва кариерата си със статии със социално значение за списание Seventeen. Впоследствие пише за световноизвестни дамски списания като Cosmopolitan, Elle и Glamour. След околосветско пътешествие с мъжа си, Форман взима решението да започне да пише книга за тийнейджъри – Sisters in Sanity (2007). Понастоящем Гейл Форман е постигнала широка популярност с общо трите си тийнейджърски романа, които печелят и възрастните с лек стил, впечатляващи сюжети и достоверност на образите. Живее в Бруклин, Ню Йорк, със семейството си.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Гейл Форман „Да остана ли?“

Всички мислят, че се случи заради снега. И в известен смисъл може би е вярно.
Когато се събудих сутринта, моравата пред къщата се оказа под тънка бяла покривка – едва два сантиметра и половина, но в тази част на Орегон само да ръсне снежец,
и животът замира, докато единственият снегорин в окръга почисти пътищата. Всъщност от небето се сипе течна вода – кап, кап, кап, – а не замръзнала.
Наваляло е достатъчно, за да не ходим на училище.
Малкото ми братче Теди надава боен вик, когато по радиото на мама с АМ обхват съобщават, че учебните занятия са временно прекратени.
– Снежна ваканция! – провиква се то. – Татко, хайде да направим снежен човек.
Татко се усмихва и потупва лулата си. Започна да пуши неотдавна като част от цялостното си преобразяване в ретро стил от 50-те години в дух „татко знае най-добре“.
Освен това носи папийонки. Така и не мога да разбера дали цялата тази работа е изявителна, или язвителна: дали така татко заявява, че преди е бил пънкар, но вече е прогимназиален учител по английски, или всъщност фактът, че е станал учител, е предизвикал неговото връщане към миналото.
Обаче ароматът на тютюна за лула ми харесва. Сладникав и пушечен, напомня ми за зима и печки с дърва...
– Може да направиш един храбър опит – казва татко на Теди, – обаче снегът почти не се задържа на пътя. Май ще е по-добре да се спреш на снежна амеба.
Личи си, че татко е доволен. Тънката снежна покривка означава, че всички училища в окръга ще бъдат затворени, включително моята гимназия и неговата прогимназия, следователно и той ще има неочакван почивен ден. Мама, която работи за туристическа агенция в града, изключва радиото и си налива втора чаша кафе.
– Е, след като вие днес ще кръшкате, няма начин аз да отида на работа. Просто не е честно. – Вдига слушалката да се обади, а след като приключва разговора, ни поглежда. – Да приготвя ли закуска?
Двамата с татко прихваме едновременно. Мама приготвя само мюсли и препечени филийки. Татко е готвачът в семейството.
Тя се преструва, че не ни е чула, и изважда от бюфета пакет готова смес.
– Хайде, стига, какво трудно има? Кой иска палачинки?
– Аз! Аз! – провиква се Теди. – Може ли да сложиш и шоколадови пръчици?
– Защо пък не – отговаря мама.
– Уха! – възкликва Теди и размахва ръчички във въздуха.
– Толкова е рано, а ти направо кипиш от енергия – дразня го и се обръщам към мама: – Не бива да позволяваш на Теди да пие толкова много кафе.
– Вече му давам безкофеиново – изстрелва тя в отговор. – Просто си е темпераментен.
– Само мен да не ме накараш да мина на безкофеиново – подмятам.
– Това ще си е чисто малтретиране – отбелязва татко.
Мама ми подава чаша, от която се издига пара, и вестника.
– Има хубава снимка на твоя младеж – осведомява ме.
– Така ли? Снимка?
– Аха. Това лято го виждах само на снимка – стрелва ме мама с кос поглед, извила вежди: нейното изпълнение на изпитателно взиране.
– Да, така е – признавам и после неволно въздъхвам.
Групата на Адам, „Шутинг Стар“, се прочува шеметно и това е страхотно – в повечето случаи.
– О, слава, неоценена си от младостта! – обажда се татко, но се усмихва. Знам, че се радва за Адам. И дори се гордее.
Отгръщам вестника на страницата с календара. Там има кратък материал за „Шутинг Стар“ със снимчица на четиримата непосредствено до дълга статия за „Бикини“ и снимчище на вокалистката на групата: пънк-рок примадоната Брук Вега. В материалчето се казва, че местната банда „Шутинг Стар“ ще подгрява за „Бикини“ на концерта в Портланд в рамките на националното турне на групата.
Нито думичка за по-важната според мен новина, че предишната вечер „Шутинг Стар“ са били основният изпълнител в един клуб в Сиатъл и че според есемеса, който Адам ми изпрати посред нощ, всички куверти били разпродадени.
– Ще ходиш ли довечера? – пита татко.
– Така смятам. Само да не затворят пътищата в щата заради снега.
– Задава се виелица – отбелязва татко и посочва самотна снежинка, която плавно се носи към земята.
– Освен това трябва да репетирам с някакъв пианист от колежа, който професор Кристи изнамери.
Професор Кристи, пенсионирана преподавателка по музика от университета, която ме обучава сериозно през последните няколко години, не спира да търси жертви, с които да свиря. „За да си във форма непрекъснато и да покажеш на онези сноби от „Джулиард“ как се свири“, гласи обяснението ѝ.
Още не съм приета в „Джулиард“, но прослушването ми мина доста добре. Изсвирих Шостакович и сюитата на Бах като никога досега, все едно пръстите ми се бяха превърнали в продължение на струните и на лъка. Когато приключих, задъхана и с разтреперани от силното притискане крака, един от членовете на журито дори ми изръкопляска, което надали се случва често. Докато излизах, тътрейки крака, същият член на журито ми каза, че в колежа отдавна не са имали „момиче от Орегон“. Според професор Кристи това означава, че приемът ми е в кърпа вързан. Аз обаче не съм толкова сигурна, че е така. Не съм напълно сигурна и дали искам да е така. Точно като шеметния възход на „Шутинг Стар“ приемът ми в „Джулиард“ – ако изобщо стане – ще създаде известни усложнения или по-точно ще добави поредното усложнение към възникналите през последните месеци търкания.
– Трябва да пийна още кафе. Някой друг иска ли? – пита мама, надвесена над мен с допотопната кафеварка.
Долавям уханието на кафе – на тъмното, мазно и силно препечено кафе, което всички вкъщи предпочитаме.
Ободрявам се дори само от аромата.
– Чудя се дали да не се върна в леглото – признавам. – Виолончелото ми е в училище, така че не мога дори да свиря.
– Няма да свириш ли? Цели двайсет и четири часа? О, смири се, съкрушено мое сърце! – възкликва мама. Макар с годините да започна да харесва класическата музика – „както привикваш към вкуса на миризливото сирене“, – тя невинаги е възторжена публика на моите безкрайно дълги репетиции.
От горния етаж се разнася гръмовен трясък. Теди е заблъскал по барабаните си. Преди са били на татко – докато е свирел в адски известна в града и напълно неизвестна другаде група и е работел в музикален магазин.
Татко се усмихва широко, като чува думкането на Теди, а от тази усмивка мен ме пронизва позната болка.
Знам, че е глупаво, но все се чудя дали татко не е разочарован, задето не станах рокаджийка. Искаше ми се. Обаче в трети клас в часа по музика си избрах виолончелото – изглеждаше ми почти като човек. Имах чувството, че ако свиря на него, то ще ми разкрие тайните си, затова започнах. И вече десет години не спирам.
– Край със съня – надвиква мама шумотевицата на Теди.
– Да знаете, че снегът се топи – оповестява татко, пафкайки лулата си.
Отивам да надникна през задната врата. Слънцето е разкъсало облаците, чувам как ледената коричка вече се топи. Затварям вратата и се връщам на масата.
– Май от окръжната управа се престараха – отбелязвам.
– Така е, но няма как да отменят отмяната на занятията. Птичето вече отлетя и аз се обадих, че няма да ходя на работа – казва мама.
– Точно така, обаче може да се възползваме от неочакваната благодат и да отидем някъде – предлага татко. – Да се поразходим с колата. Да идем на гости на Хенри и на Уилоу.
Хенри и Уилоу са едни от най-старите музикални приятели на мама и татко, на които освен това им се роди дете, и те са решили да се държат като зрели хора. Живеят в голяма стара селска къща. Хенри разработва някакви неща за интернет в обора, преустроен на кабинет, а Уилоу работи в близката болница. Имат си момиченце. Това е истинската причина мама и татко да искат да отидем. Теди току-що навърши осем, а аз съм на седемнайсет, което означава, че отдавна не излъчваме онази възкисела млечна миризма, от която възрастните се разтапят.
– На връщане може да се отбием в „Букбарн“ – подмята мама, като да ме подлъже. „Букбарн“ е огромна и прашна антикварна книжарница. В задната част са складирали плочи с класическа музика за по двайсет и пет цента, които май само аз купувам. Крия моята си купчина под леглото, понеже колекцията от класическа музика не е нещо, с което да се похвали човек.
Показах ги на Адам, но чак пет месеца след като станахме гаджета. Очаквах да се разсмее, но той е толкова готин с тесните си джинси и черните си гуменки, с рокаджийските си фланелки, които изглеждат непринудено раздърпани, и с готините си татуировки. Изобщо не проумявам как тип като него се хвана с момиче като мен. И точно затова, когато преди две години усетих да ме зяпа в кабинета по музика в училище, бях убедена, че ми се подиграва, и се скрих от него. Така или иначе, той не се смя.
И се оказа, че под своето легло пък има прашна колекция от плочи с пънк и рок.
– Можем да се отбием у баба и дядо за ранна вечеря – предлага татко и вече се пресяга към телефона. – Ще се върнем навреме, за да се добереш до Портланд – добавя, набирайки номера.
– Съгласна. – Не понеже съм изкушена от „Букбарн“, нито понеже Адам е на турне, нито понеже най-добрата ми приятелка Ким е заета с годишника. Дори не е, защото чèлото ми е в училище и ми се удава възможност да остана вкъщи, да гледам телевизия или да поспя. Истината е, че предпочитам да замина с близките си. Това също е нещо, с което човек избягва да се хвали, но Адам и тук проявява разбиране.
– Теди! – провиква се татко. – Обличай се. Заминаваме на приключение.
Теди завършва солото си с чинели и след секунди нахълтва в кухнята напълно облечен, все едно е навлякъл дрехите си, докато е препускал надолу по стръмното дървено стълбище на нашата викторианска къща, в която отвсякъде духа.
– „Край на даскалото, идва лято...“ – пее той.
– Алис Купър? – учудва се татко. – Ама вдигни повече летвата де! Поне дай нещо на „Рамоунс“.
– „Край на даскалото, точка край...“ – надвиква Теди възраженията на татко.
– Вечният оптимист – отбелязвам.
Мама се смее и поднася на масата в кухнята чиния с позагорели палачинки.
– Хайде, семейство, лапайте!

Гейл Форман „Да остана ли?“

Всички мислят, че се случи заради снега. И в известен смисъл може би е вярно.
Когато се събудих сутринта, моравата пред къщата се оказа под тънка бяла покривка – едва два сантиметра и половина, но в тази част на Орегон само да ръсне снежец,
и животът замира, докато единственият снегорин в окръга почисти пътищата. Всъщност от небето се сипе течна вода – кап, кап, кап, – а не замръзнала.
Наваляло е достатъчно, за да не ходим на училище.
Малкото ми братче Теди надава боен вик, когато по радиото на мама с АМ обхват съобщават, че учебните занятия са временно прекратени.
– Снежна ваканция! – провиква се то. – Татко, хайде да направим снежен човек.
Татко се усмихва и потупва лулата си. Започна да пуши неотдавна като част от цялостното си преобразяване в ретро стил от 50-те години в дух „татко знае най-добре“.
Освен това носи папийонки. Така и не мога да разбера дали цялата тази работа е изявителна, или язвителна: дали така татко заявява, че преди е бил пънкар, но вече е прогимназиален учител по английски, или всъщност фактът, че е станал учител, е предизвикал неговото връщане към миналото.
Обаче ароматът на тютюна за лула ми харесва. Сладникав и пушечен, напомня ми за зима и печки с дърва...
– Може да направиш един храбър опит – казва татко на Теди, – обаче снегът почти не се задържа на пътя. Май ще е по-добре да се спреш на снежна амеба.
Личи си, че татко е доволен. Тънката снежна покривка означава, че всички училища в окръга ще бъдат затворени, включително моята гимназия и неговата прогимназия, следователно и той ще има неочакван почивен ден. Мама, която работи за туристическа агенция в града, изключва радиото и си налива втора чаша кафе.
– Е, след като вие днес ще кръшкате, няма начин аз да отида на работа. Просто не е честно. – Вдига слушалката да се обади, а след като приключва разговора, ни поглежда. – Да приготвя ли закуска?
Двамата с татко прихваме едновременно. Мама приготвя само мюсли и препечени филийки. Татко е готвачът в семейството.
Тя се преструва, че не ни е чула, и изважда от бюфета пакет готова смес.
– Хайде, стига, какво трудно има? Кой иска палачинки?
– Аз! Аз! – провиква се Теди. – Може ли да сложиш и шоколадови пръчици?
– Защо пък не – отговаря мама.
– Уха! – възкликва Теди и размахва ръчички във въздуха.
– Толкова е рано, а ти направо кипиш от енергия – дразня го и се обръщам към мама: – Не бива да позволяваш на Теди да пие толкова много кафе.
– Вече му давам безкофеиново – изстрелва тя в отговор. – Просто си е темпераментен.
– Само мен да не ме накараш да мина на безкофеиново – подмятам.
– Това ще си е чисто малтретиране – отбелязва татко.
Мама ми подава чаша, от която се издига пара, и вестника.
– Има хубава снимка на твоя младеж – осведомява ме.
– Така ли? Снимка?
– Аха. Това лято го виждах само на снимка – стрелва ме мама с кос поглед, извила вежди: нейното изпълнение на изпитателно взиране.
– Да, така е – признавам и после неволно въздъхвам.
Групата на Адам, „Шутинг Стар“, се прочува шеметно и това е страхотно – в повечето случаи.
– О, слава, неоценена си от младостта! – обажда се татко, но се усмихва. Знам, че се радва за Адам. И дори се гордее.
Отгръщам вестника на страницата с календара. Там има кратък материал за „Шутинг Стар“ със снимчица на четиримата непосредствено до дълга статия за „Бикини“ и снимчище на вокалистката на групата: пънк-рок примадоната Брук Вега. В материалчето се казва, че местната банда „Шутинг Стар“ ще подгрява за „Бикини“ на концерта в Портланд в рамките на националното турне на групата.
Нито думичка за по-важната според мен новина, че предишната вечер „Шутинг Стар“ са били основният изпълнител в един клуб в Сиатъл и че според есемеса, който Адам ми изпрати посред нощ, всички куверти били разпродадени.
– Ще ходиш ли довечера? – пита татко.
– Така смятам. Само да не затворят пътищата в щата заради снега.
– Задава се виелица – отбелязва татко и посочва самотна снежинка, която плавно се носи към земята.
– Освен това трябва да репетирам с някакъв пианист от колежа, който професор Кристи изнамери.
Професор Кристи, пенсионирана преподавателка по музика от университета, която ме обучава сериозно през последните няколко години, не спира да търси жертви, с които да свиря. „За да си във форма непрекъснато и да покажеш на онези сноби от „Джулиард“ как се свири“, гласи обяснението ѝ.
Още не съм приета в „Джулиард“, но прослушването ми мина доста добре. Изсвирих Шостакович и сюитата на Бах като никога досега, все едно пръстите ми се бяха превърнали в продължение на струните и на лъка. Когато приключих, задъхана и с разтреперани от силното притискане крака, един от членовете на журито дори ми изръкопляска, което надали се случва често. Докато излизах, тътрейки крака, същият член на журито ми каза, че в колежа отдавна не са имали „момиче от Орегон“. Според професор Кристи това означава, че приемът ми е в кърпа вързан. Аз обаче не съм толкова сигурна, че е така. Не съм напълно сигурна и дали искам да е така. Точно като шеметния възход на „Шутинг Стар“ приемът ми в „Джулиард“ – ако изобщо стане – ще създаде известни усложнения или по-точно ще добави поредното усложнение към възникналите през последните месеци търкания.
– Трябва да пийна още кафе. Някой друг иска ли? – пита мама, надвесена над мен с допотопната кафеварка.
Долавям уханието на кафе – на тъмното, мазно и силно препечено кафе, което всички вкъщи предпочитаме.
Ободрявам се дори само от аромата.
– Чудя се дали да не се върна в леглото – признавам. – Виолончелото ми е в училище, така че не мога дори да свиря.
– Няма да свириш ли? Цели двайсет и четири часа? О, смири се, съкрушено мое сърце! – възкликва мама. Макар с годините да започна да харесва класическата музика – „както привикваш към вкуса на миризливото сирене“, – тя невинаги е възторжена публика на моите безкрайно дълги репетиции.
От горния етаж се разнася гръмовен трясък. Теди е заблъскал по барабаните си. Преди са били на татко – докато е свирел в адски известна в града и напълно неизвестна другаде група и е работел в музикален магазин.
Татко се усмихва широко, като чува думкането на Теди, а от тази усмивка мен ме пронизва позната болка.
Знам, че е глупаво, но все се чудя дали татко не е разочарован, задето не станах рокаджийка. Искаше ми се. Обаче в трети клас в часа по музика си избрах виолончелото – изглеждаше ми почти като човек. Имах чувството, че ако свиря на него, то ще ми разкрие тайните си, затова започнах. И вече десет години не спирам.
– Край със съня – надвиква мама шумотевицата на Теди.
– Да знаете, че снегът се топи – оповестява татко, пафкайки лулата си.
Отивам да надникна през задната врата. Слънцето е разкъсало облаците, чувам как ледената коричка вече се топи. Затварям вратата и се връщам на масата.
– Май от окръжната управа се престараха – отбелязвам.
– Така е, но няма как да отменят отмяната на занятията. Птичето вече отлетя и аз се обадих, че няма да ходя на работа – казва мама.
– Точно така, обаче може да се възползваме от неочакваната благодат и да отидем някъде – предлага татко. – Да се поразходим с колата. Да идем на гости на Хенри и на Уилоу.
Хенри и Уилоу са едни от най-старите музикални приятели на мама и татко, на които освен това им се роди дете, и те са решили да се държат като зрели хора. Живеят в голяма стара селска къща. Хенри разработва някакви неща за интернет в обора, преустроен на кабинет, а Уилоу работи в близката болница. Имат си момиченце. Това е истинската причина мама и татко да искат да отидем. Теди току-що навърши осем, а аз съм на седемнайсет, което означава, че отдавна не излъчваме онази възкисела млечна миризма, от която възрастните се разтапят.
– На връщане може да се отбием в „Букбарн“ – подмята мама, като да ме подлъже. „Букбарн“ е огромна и прашна антикварна книжарница. В задната част са складирали плочи с класическа музика за по двайсет и пет цента, които май само аз купувам. Крия моята си купчина под леглото, понеже колекцията от класическа музика не е нещо, с което да се похвали човек.
Показах ги на Адам, но чак пет месеца след като станахме гаджета. Очаквах да се разсмее, но той е толкова готин с тесните си джинси и черните си гуменки, с рокаджийските си фланелки, които изглеждат непринудено раздърпани, и с готините си татуировки. Изобщо не проумявам как тип като него се хвана с момиче като мен. И точно затова, когато преди две години усетих да ме зяпа в кабинета по музика в училище, бях убедена, че ми се подиграва, и се скрих от него. Така или иначе, той не се смя.
И се оказа, че под своето легло пък има прашна колекция от плочи с пънк и рок.
– Можем да се отбием у баба и дядо за ранна вечеря – предлага татко и вече се пресяга към телефона. – Ще се върнем навреме, за да се добереш до Портланд – добавя, набирайки номера.
– Съгласна. – Не понеже съм изкушена от „Букбарн“, нито понеже Адам е на турне, нито понеже най-добрата ми приятелка Ким е заета с годишника. Дори не е, защото чèлото ми е в училище и ми се удава възможност да остана вкъщи, да гледам телевизия или да поспя. Истината е, че предпочитам да замина с близките си. Това също е нещо, с което човек избягва да се хвали, но Адам и тук проявява разбиране.
– Теди! – провиква се татко. – Обличай се. Заминаваме на приключение.
Теди завършва солото си с чинели и след секунди нахълтва в кухнята напълно облечен, все едно е навлякъл дрехите си, докато е препускал надолу по стръмното дървено стълбище на нашата викторианска къща, в която отвсякъде духа.
– „Край на даскалото, идва лято...“ – пее той.
– Алис Купър? – учудва се татко. – Ама вдигни повече летвата де! Поне дай нещо на „Рамоунс“.
– „Край на даскалото, точка край...“ – надвиква Теди възраженията на татко.
– Вечният оптимист – отбелязвам.
Мама се смее и поднася на масата в кухнята чиния с позагорели палачинки.
– Хайде, семейство, лапайте!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте! Получихте ли книжката? Ако не, моля, дайте ни номер на поръчка, вашите имена, адрес и телефон.
Здравейте! Поръчах книгата преди няколко дни, но ме притеснява липсата на информация и дали изобщо я има в наличност. Бихте ли ме дали информация?

Оценка: -1

Здравейте, ако Ви смущават въпроси, свързани с поръчката, моля, обадете се на 087 9 063 216 (Йордан Попов). Приятно четене!
Здравейте, поръчах книгата, заедно с "Къде беше?", преди четири дни, но все още не е пристигнала. На какво се дължи това, и кога ще пристигне? Благодаря предварително. :)
Здравейте, съвсем скоро книгата ще бъде в наличност, проверете тук след десетина дни. Благодарим!
Знаете ли след колко време книгата ще бъде в наличност или дали въобще ще бъде? :))
Здравейте! Твърди се, че продължението на „Да остана ли? “ – „Where she went“, е също толкова, ако не и още по-завладяващ роман. Във втората книга писателката сменя гледната точка – разказва приятелят на Миа. Разбира се, че ще я издадем, надяваме се да успеем до средата на лятото..:)
Това е една от най-невероятните книги,които съм чела.Не вярвах,че книгата ще ме разплаче,но през цялото време докато я четох очите ми се насълзяваха.Много ви благодаря,че издадохте тази хубава книга.И много се надявам да издадете втората книга!

Оценка: +1

Благодарим Ви, мнението Ви е ценно за нас!
Прочетох книгата за има-няма 4 часа, тоест на един дъх. Не очаквах нищо особено, когато я започвах, доста се говори в публичното пространство и темата вече на моменти е доста банална, но тази книга ме разтърси!!!! За мен лично е много трудно да изразявам силни чувства като загуба на близък, трудно е да намериш точните думи, да не стреснеш хората окло себе си, малко са тези, които обичат да ги натоварват психически и често повечето се чувстват неловко. Тук я няма тази утежненост, започваш книгата и няма спиране. Впечатли ме и това, че частично е по действителен случай. Авторката е станала свидетел на такава драма. Горещо я препоръчвам, аз съм приятно изненадана!
Здравейте! Радваме се, че Ви зарадвахме! Да, планираме това, но нека видим първо какъв успех ще пожъне "Да остана ли?"
Все се канех да си я поръчам от чужбина тази книга! Каква приятна изнана да я видя преведена на български! Благодаря! П.П. Планирате ли да издадете и втората книга "Where She Went"? И ако "да", кога може да се очаква ориентировачно?
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-990-2
изчерпана
Цена
13.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени