Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Mail-Jazz
Печатно издание
ISBN
978-954-529-965-0
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-954-529-998-8
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)
-1лв.
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
168 гр.
Страници
160
Дата на издаване
21 ноември 2011

Mail-Jazz

Те са двама – Олга Шурбанова и Кръстю Пастухов. Не са се познавали (макар дълго да са живели в един квартал) и вероятно никога не биха се запознали, ако не е било онова нещо, което се нарича съдба. В случая – делови контакт, свързан със списанието, издавано от Олга, и със стиховете, сътворени от Кръстю. Така се започва размяната на мейли – едните, изпращани от София, другите от Варшава, – която продължава две години и от която произлиза ето тази книга.

Тази книга не е роман, дори епистоларен; не е есе, нито очерк, нито каквато и да е друга документална творба. В тази книга има спомени, притчи, приказки, мечтания, фантасмагории, както и кратки портретчета на настоящето. Можем да я наречем свидетелство за две епохи – от живота на авторите и на страната им. Ведра и забавна книга, в която лекият хумор надделява над леката тъга, тя е предназначена за всеки, който обича да чете, и най-вече за ценителите на добрата литература.

За автора

Олга Шурбанова е завършила Българската държавна консерватория, специалност пиано. Била е музикален редактор във вестниците „Пулс“, „Народна младеж“, „Народна култура“, главен редактор и директор на издателство „Музика“, главен редактор на списание „Ек“ в Държавната агенция за българите в чужбина. Една от най-авторитетните ни музикални критици, тя има издадени и пет белетристични книги: „Когато Париж беше твой“ („Народна младеж“, 1977), „Накажи ме с любов“ („Хр. Г. Данов“,1989), „Само душата” (Издателско ателие „Аб“,1999), „Лично време“ („Жанет-45“,2002), „Вкус на Моцарт“ („Жанет-45“, 2005). Като главен редактор на културния двумесечник „Ек“, предназначен за сънародниците ни зад граница, О. Шурбанова е съставител и автор на 101 отпечатани и разпространени в цял свят книжки, прераснали в своеобразна енциклопедия на националната ни история, култура и обществен живот, и на двата сборника „Автономията живот. Срещи с изявени българи в чужбина“ (1997, 2009).

Нейни литературни творби са публикувани във всички специализирани издания в страната, някои преведени на полски, немски и английски език. Член е на Съюза на българските композитори – секция „Музиколози“, и на Сдружението на българските писатели. Удостоявана е с награди от СБК, от МВнР, спечелила конкурса на Сдружението на българските писатели за 1999.

Кръстю Пастухов

Кръстю Ивайлов Пастухов (внук на българския политик Кръстьо Пастухов) е завършил българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ със следдипломна квалификация библиотекознание и библиография. Поет, белетрист, журналист, сценарист. Бил е строителен работник и реставратор; сценичен работник в Софийската опера; преподавател в ИЧС и редактор във вестниците „Столица“, „Демокрация“, „Про и Анти“; експерт в агенция „Авторско право“ в Министерството на културата. В периода 2006–2011 г. живее със съпругата си в Полша.

Издал е над 20 книги със стихове, приказки и разкази (някои в съавторство със Севдалин Генов и Любен Лачански), плочата „На приказки с Климент“ (съвместно със Севдалин Генов и Климент Денчев), автор е на сценарии за анимационни и научно-популярни филми и многобройни телевизионни поредици за деца. Последните му поетични сборници: „Небесна врата“ (2006), „Отражения“ (2008) и „Бликове“ (2010) имат своите премиери и във Варшава.

Негови стихове са превеждани на унгарски и полски език. Отличен е с призовете: „Ханс Кристиан Андерсен“ на Българската телевизия за детски предавания, „Бухалка“ (1995); „Свети Стефан“ (1997); с Наградата на в. „Век 21“ (1997), както и с почетна грамота и плакет на Министерство на културата за заслуги в развитието и разпространението на българската култура (2001). Член е на Съюза на българските журналисти и на Сдружението на българските писатели.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Олга Шурбанова, Кръстю Пастухов „Mail-Jazz“

@ София

Мили Пане,

Хубаво е да имаш няколко имена. И Къци, и Къцюра, и Пан Кацан звучат достатъчно достолепно, подобаващи на сегашното ти положение на шляхтич. Ти кое предпочиташ? Аз лично, ако ги имах, щях да си ги държа на закачалката, да са ми подръка за разни случаи.

Инак, преди да се сетя за многото преображения на „Негова милост панът“, в детското ми съзнание мигом изниква едно палаво козикрако духче, дето надува тръстикова свирчица и се глуми с младо и старо…
Впрочем, какво правиш в тази Варшава? (Ако е позволено да питам…)

@ Варшава

Милоле,
Отдавна си мисля за твоя Пан и мисля, че това е Питър Пан, дето не искал да стане голям. Аз също не исках да стана голям и от пубертета влязох в старческия пубертет, наречен климакс. Мисля, че има едно цвете с подобно име, или приблизително такова, тъй че ми е густо майна, както викаше Гошо Слона, царство му небесно, и другите художници, дето го заобикаляха и гълтаха думите му, а после ги обръщаха в свои.

Впрочем той не обичаше да говори много, тъй че учениците му, наречени за по-кратко епигони, не успяха да се докоснат тъй близо до него. Като изключим Начо Културата. Но той беше Бог, учител, приятел. Като говориш за костюмите ми на шляхтич и изобщо, трябва да ти кажа, че нямам закачалка. Стоят един върху друг на една пластмасова кукичка, зад едно перде, защото къщичката ни във Варшава е 23 кв. м и всяко

възможно скрито и открито място се стремим да използваме за гардероби и криене на вещи, които не са за пред хората. Не че имаме много хора тук, но все пак известно приличие трябва. Ние живеем в един нелош хотел, наречен „Сократес“, в който в момента хърка кучето Тери с пълната сила на 13-те си години. Това е зад гърба ми, в тесния кабинет, който сега използвам, понеже Ана отиде да учи различни деца от първо отделение до осми клас на граматика, разум и български език. Това между другото, всяка събота, а иначе е преподавател във Варшавския университет по български език. Аз също имам два часа седмично в това училище на името на Дора Габе, което е към посолството, преподавам литература и каквото друго се сетя. Все пак седемте индивида, които са седнали пред мене, трябва да знаят за демокрацията, за концлагерите, как се прави гювеч и защо Трифон лозаря е свети Трифон Зарезан. Тук сме още една година и после се връщаме в милото Отечество прекрасно, как хубаво си ти и как се синеят синините от бича, следи от теглото, и други тъжни неща, наблъскани в душата наша и на Отечеството.

Сега не знам кой костюм съм облякъл, но вероятно не съм с фрак, цилиндър, лачени чепици (взети от някой незнаен воин). Погледнах се – с халат и чехли, както в старата рубрика на Христо Бръзицов – „По халат и чехли“, който издевателства върху известни люде за клюкарската страница на вестник.

Не излизам обикновено. Втемерутвам се и когато насоча ласкавата си усмивка към някого, той все едно е получил „Еми“, „Оскар“ или по-скромничката „Нобел“. Ей, лоши хора са се навъдили напоследък. Мой приятел, художник и преподавател в Академията, зограф, дори доцент, пита непрекъснато: „Абе, байчо, защо едно време като се черпехме, пеехме, а сега сумтим и с живота се гледаме строго?“

Сигур тъй трябва. Възрастта определя възрастовите граници, които възрастният трябва да прескочи през стобора на другия възрастен, който пък се кани да прави същото със стобора на следващия, и т.н., и т.н.

Всичко това не се отнася обаче за Мадарската баня.

 

„Мамо, give me чорапите“, или „тати, wherе са ми дънките“. Така говорят повечето българчета зад граница. Само едно от всеки пет деца в чужбина учи четмо и писмо на роден език.

Тийнейджърите пък не знаят нито един факт от историята ни и бъркат Вазов със Славейков, ако изобщо познават класиците ни. Тези младежи получават образователен ценз по стандарта на съответната държава, но не и по родния.

 

@ София

Още от онази древност, когато булевард „Прага“ не беше магистрала, а ливада с росна трева, аз все си живея срещу Мадарската баня. Почти не помня кога е било, но беше, като ходехме там два пъти седмично, редяхме се на опашка с билетчета, понявга по пет-шест часа, ама пък после не губехме време да съхнем. Съхнехме, докато пресечем булеварда. Та пак бяхме на кяр. Инак вкъщи си имахме баня, дори вана, нямахме само топла вода. После, в един хубав ден, обкичен в синьо, Мадарската баня спря душовете и курните, разгони теляците, изрина кюмюра отпред, наду висоговорителите с „повече не ме мъчи“ и отвори разнообразни фирми и фирмички в старите помещения, където парата бе също тъй непрогледна както в детството ми. В двора монтираха баварски маси за „бира-скара“, хората прииждаха като държани на пост и молитва, и пак ставаха опашки, и пак едни се намокряха яко, а други оставаха на сухо, докато вместо теляци – блюстители на реда, една вечер не нахлу цялата градска полиция. Москва не вярва на сълзи, но много сълзи се проляха. Покрай това, че мястото било гнездо на наркомани и пласьори на оръжие. Прибраха ги, попрочистиха ги и ги пуснаха да гнездят другаде. Днес никой не е наясно кой пие и кой плаща в тази скъпа на махалата ни постройка, никой не ти усмихва деня с добросъседското: „Честита баня!“, и само спирката на тролея спомня за миналото с непромененото си име – „Баня Мадара“...

Олга Шурбанова, Кръстю Пастухов „Mail-Jazz“

@ София

Мили Пане,

Хубаво е да имаш няколко имена. И Къци, и Къцюра, и Пан Кацан звучат достатъчно достолепно, подобаващи на сегашното ти положение на шляхтич. Ти кое предпочиташ? Аз лично, ако ги имах, щях да си ги държа на закачалката, да са ми подръка за разни случаи.

Инак, преди да се сетя за многото преображения на „Негова милост панът“, в детското ми съзнание мигом изниква едно палаво козикрако духче, дето надува тръстикова свирчица и се глуми с младо и старо…
Впрочем, какво правиш в тази Варшава? (Ако е позволено да питам…)

@ Варшава

Милоле,
Отдавна си мисля за твоя Пан и мисля, че това е Питър Пан, дето не искал да стане голям. Аз също не исках да стана голям и от пубертета влязох в старческия пубертет, наречен климакс. Мисля, че има едно цвете с подобно име, или приблизително такова, тъй че ми е густо майна, както викаше Гошо Слона, царство му небесно, и другите художници, дето го заобикаляха и гълтаха думите му, а после ги обръщаха в свои.

Впрочем той не обичаше да говори много, тъй че учениците му, наречени за по-кратко епигони, не успяха да се докоснат тъй близо до него. Като изключим Начо Културата. Но той беше Бог, учител, приятел. Като говориш за костюмите ми на шляхтич и изобщо, трябва да ти кажа, че нямам закачалка. Стоят един върху друг на една пластмасова кукичка, зад едно перде, защото къщичката ни във Варшава е 23 кв. м и всяко

възможно скрито и открито място се стремим да използваме за гардероби и криене на вещи, които не са за пред хората. Не че имаме много хора тук, но все пак известно приличие трябва. Ние живеем в един нелош хотел, наречен „Сократес“, в който в момента хърка кучето Тери с пълната сила на 13-те си години. Това е зад гърба ми, в тесния кабинет, който сега използвам, понеже Ана отиде да учи различни деца от първо отделение до осми клас на граматика, разум и български език. Това между другото, всяка събота, а иначе е преподавател във Варшавския университет по български език. Аз също имам два часа седмично в това училище на името на Дора Габе, което е към посолството, преподавам литература и каквото друго се сетя. Все пак седемте индивида, които са седнали пред мене, трябва да знаят за демокрацията, за концлагерите, как се прави гювеч и защо Трифон лозаря е свети Трифон Зарезан. Тук сме още една година и после се връщаме в милото Отечество прекрасно, как хубаво си ти и как се синеят синините от бича, следи от теглото, и други тъжни неща, наблъскани в душата наша и на Отечеството.

Сега не знам кой костюм съм облякъл, но вероятно не съм с фрак, цилиндър, лачени чепици (взети от някой незнаен воин). Погледнах се – с халат и чехли, както в старата рубрика на Христо Бръзицов – „По халат и чехли“, който издевателства върху известни люде за клюкарската страница на вестник.

Не излизам обикновено. Втемерутвам се и когато насоча ласкавата си усмивка към някого, той все едно е получил „Еми“, „Оскар“ или по-скромничката „Нобел“. Ей, лоши хора са се навъдили напоследък. Мой приятел, художник и преподавател в Академията, зограф, дори доцент, пита непрекъснато: „Абе, байчо, защо едно време като се черпехме, пеехме, а сега сумтим и с живота се гледаме строго?“

Сигур тъй трябва. Възрастта определя възрастовите граници, които възрастният трябва да прескочи през стобора на другия възрастен, който пък се кани да прави същото със стобора на следващия, и т.н., и т.н.

Всичко това не се отнася обаче за Мадарската баня.

 

„Мамо, give me чорапите“, или „тати, wherе са ми дънките“. Така говорят повечето българчета зад граница. Само едно от всеки пет деца в чужбина учи четмо и писмо на роден език.

Тийнейджърите пък не знаят нито един факт от историята ни и бъркат Вазов със Славейков, ако изобщо познават класиците ни. Тези младежи получават образователен ценз по стандарта на съответната държава, но не и по родния.

 

@ София

Още от онази древност, когато булевард „Прага“ не беше магистрала, а ливада с росна трева, аз все си живея срещу Мадарската баня. Почти не помня кога е било, но беше, като ходехме там два пъти седмично, редяхме се на опашка с билетчета, понявга по пет-шест часа, ама пък после не губехме време да съхнем. Съхнехме, докато пресечем булеварда. Та пак бяхме на кяр. Инак вкъщи си имахме баня, дори вана, нямахме само топла вода. После, в един хубав ден, обкичен в синьо, Мадарската баня спря душовете и курните, разгони теляците, изрина кюмюра отпред, наду висоговорителите с „повече не ме мъчи“ и отвори разнообразни фирми и фирмички в старите помещения, където парата бе също тъй непрогледна както в детството ми. В двора монтираха баварски маси за „бира-скара“, хората прииждаха като държани на пост и молитва, и пак ставаха опашки, и пак едни се намокряха яко, а други оставаха на сухо, докато вместо теляци – блюстители на реда, една вечер не нахлу цялата градска полиция. Москва не вярва на сълзи, но много сълзи се проляха. Покрай това, че мястото било гнездо на наркомани и пласьори на оръжие. Прибраха ги, попрочистиха ги и ги пуснаха да гнездят другаде. Днес никой не е наясно кой пие и кой плаща в тази скъпа на махалата ни постройка, никой не ти усмихва деня с добросъседското: „Честита баня!“, и само спирката на тролея спомня за миналото с непромененото си име – „Баня Мадара“...

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Наистина чудесна книга! :)
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-965-0
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-954-529-998-8
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)

* 1 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-1лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени