Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Преди края на света
Печатно издание
ISBN
978-954-529-971-1
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
343 гр.
Страници
304
Дата на издаване
07 ноември 2011

Преди края на света

Драскулки от неолита

Роман на един живот, разпнат между тъгата и смеха, надеждите и крушенията, възходите и паденията. В „драскулките“ си авторът споделя съкровени спомени от неолита на епохата – един свят, изпълнен с вярност и предателства, с насилие и светли пориви. Читателят ще разлисти непознати страници за Съпротивата, за парадоксите на времето и забавни епизоди от кухнята на киното.

Както самият писател отбелязва, „Преди края на света“ не е автобиография, спретната като за юбилей - в нея няма точни дати, семейни фотографии, факсимилета. Не очаквайте тривиална колекция от протяжно-сълзливи спомени.

„Преди края на света“ прилича на онзи „мъничък нефритен Буда на връвчица с червено мънисто“, накарал душата на писателя да трепне. И ако прочетете тази книга, засмяното божество, стиснало риба в ръцете си, вероятно ще се озове в собствената ви библиотека. Нека. Ще ви служи като амулет за здраве, срещу лошо око или... нещо подобно.

http://www.btv.bg/shows/otpechataci/videos/video/1714430965-Anjel_Vagenshtayn_i_knigata_mu_Predi_kraya_na_sveta.html

За автора

Анжел Раймонд Вагенщайн е роден през 1922 г. в гр. Пловдив в еврейско занаятчийско семейство. Ранното си детство прекарва в Париж, където родителите му емигрирали по политически причини.

Във връзка с една амнистия семейството се завръща в София и Анжел Вагенщайн завършва строителен техникум. След влизането на България във войната на страната на хитлерова Германия той е изпратен в еврейски лагер за принудителен труд, откъдето избягва и се включва в съпротивителното движение срещу фашизма. Предаден при една акция в София и инквизиран жестоко, Анжел Вагенщайн е осъден на смърт. Присъдата му остава неизпълнена поради бързото навлизане на Червената армия в България.

Непосредствено след излизането си от затвора отива на фронта, като един от ръководителите на първия български фронтови театър „Народна естрада“.

След войната изучава кинодраматургия в Московската филмова академия /ВГИК/ и получава диплом № 1, като първи чужденец, следвал и завършил Академията. Във връзка с предстоящата 90-годишнина от учредяването на първата в света филмова академия, ръководството й е уведомило съответните български власти в Москва за намерението си да присъди на Вагенщайн званието Доктор хонорис кауза.

Автор е на сценариите за над 50 игрални, документални и анимационни филми, произведени в България, Германия, Русия, Чехия, Гърция, Унгария, Грузия, Китай и Виетнам. Негови пиеси за възрастни и деца са поставяни в България, Румъния, Русия и Испания. Филми по негови сценарии са носители на редица големи национални и международни филмови награди.

Анжел Вагенщайн е един от 12-те интелектуалци реформатори, поканени от президента Франсоа Митеран на историческата закуска в София при закрити врата, през януари 1989 г. За участието си в борбата срещу фашизма и тоталитаризма той е удостоен с офицерската степен на френския орден „За заслуги“, а по-късно френското правителство го обявява и за офицер на Ордена на изкуствата и литературата. Депутат в VІІ Велико народно събрание, 1990 г., приело новата демократична Конституция на страната.

Неговите романи, освен в България, са публикувани в Германия, Русия, Франция, Чехия, Съединените щати, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Македония, Испания, Полша, Италия, Израел. Книгите от знаменитата трилогия „Петокнижие Исааково”, „Далеч от Толедо” и „Сбогом, Шанхай” са посветени на съдбата на европейските евреи през Втората световна война и представляват виртуозна сплав от ерудиция, съкровеност, мъдрост и мощна повествователна енергия. През 2013 година се състоя представяне на руското им издание в том със заглавие „Двадесети век. Изгнаници”. Тези литературни творби са удостоени с най-високи международни награди, в това число Европейската награда за литература „Жан Моне“ и годишните литературни награди на Съюза на българските писатели, на Сорбоната и ЮНЕСКО.

През 2002 г. Президентът на Република България удостои Анжел Вагенщайн с най-високия български орден „Стара планина“ – I ст. за заслугите си към българската култура.

През 2011 г. издателство „Колибри” публикува книгата му „Преди края на света. Драскулки от неолита”. Един ироничен и мъдър роман равносметка, побрал съкровени спомени от „неолита” на епохата, забавни епизоди от кухнята на киното, непознати страници за Съпротивата и за парадоксите на времето, в което живеем.

Въз основа на „Съновидение за св. Борис I”, един дълбоко емоционален и проникновен текст с привкус на старинна хроника, е създаден сценарият на емблематичния игрален филм „Борис I” на режисьора Борислав Шаралиев с участието на Стефан Данаилов в ролята на големия български владетел.

Откъс

Анжел Вагенщайн „Преди края на света“

Сега седни удобно, приятелю, и разгърни тази книжка. Може би ще ти стане интересно, ще научиш от нея нещо, което не си знаел, а може би и не – възможно е плочата да ти се стори отдавна просвирена и изтъркана, стар шлагер от годежа на баба ти. Ако е така и четенето ти доскучае, не се колебай да хлопнеш страниците ѝ, налей си една ракийка и се разположи срещу телевизора. Там все има нещо за гледане.
Ако все пак си предпочел книжката, благодаря за вниманието, но не очаквай да прочетеш една спретната като за юбилей автобиография, с точни дати, семейни фотографии, цитати и факсимилета, а нещо като оцелели късчета от накъсан групов портрет, с част от дамска шапка с перо или два разперени пръста върху нечия отрязана наполовина плешива глава. Или да кажем – един свят, отразен в остатъци от счупено огледало. Възможно е някоя незначителна дреболия да се е отразила в тях, мравчица някаква или тревичка, а нещо, което считаш за особено важно, да отсъства.
Така е най-често със света, отразен в счупени огледала. Защото какво е изтеклият ни живот, онова, което вече се е случило и няма отново да се случи, ако не подметени и изхвърлени в кофата за боклук парчета спомени, които твърде често не интересуват никого и от тях едва ли ще налепиш една цялостна картина на времето. Пък и възможна ли е въобще такава картина, щом упорито ни се повтаря, че знаем толкова за времето, в което живеем, колкото рибите знаят за реката, която обитават. Но може би те знаят най-важното, което ние трудно усвояваме – че реката тече и вчерашната ѝ вода не е днешната.
Впрочем нека оставим реките на рибите, а времето, ако се съди по някои политически възгледи, яростно защитавани в парламента, на отдавна спрелия ни градски часовник. Но по повод подметените спомени се сетих за случка в крайните квартали на Шанхай, която по-късно описах в един роман. Там някъде, отвъд железния мост над Уанг-Пу, сред сокаците на сиромашкия Хонкю, попаднах на един стар вехтошар. Казвам вехтошар, а не антиквар – не от онези, които ще ти предложат настолна лампа в стил виенски сецесион, старинна китайска миниатюра или сребърна кутийка за енфие. О, не – човечецът бе прострял една скъсана рогозка направо върху прашното улично платно и там изложил стоката си – телени очила с пукнато стъкло, неработещ будилник с една стрелка, употребени автомобилни свещи, зъбната протеза на незнаен покойник, всякакви пружинки с неведомо предназначение и ръждясали ключове за имагинерни ключалки. Спрях, зазяпах се в тази странна колекция от непотребни вехтории, озадачен кой ли ще ги купи. Но сред тях, сред ръждясалите винтове и железца зърнах един мъничък нефритен Буда на връвчица с червено мънисто – може би амулет за здраве, срещу лошо око или нещо подобно, много стар и минал през толкова ръце, че беше протрит от употреба. Хареса ми това малко, дебело и засмяно божество, стиснало една риба в ръцете си, и след задължителния в Китай шумен и напоителен пазарлък с приливи и отливи на добра воля го купих на цена, която за европееца е нищожна. Но старецът не скри радостта си, че ме е надхитрил в успешната сделка, с която очевидно бе изпълнил седмичния си финансов план. Ако ме посетиш някога, ще го видиш, малкия Буда с рибата, да виси с мънистото си на ключев моята библиотека. Но не за него искам да разкажа, а за това, че се боя да не заприличам на оня вехтошар, а моите мисли и спомени да ти напомнят ненужните му вехтории – будилника с една стрелка, чуждото чене или очилата с пукнато стъкло. За мен все пак ще е утешително, ако сред тях – сред може би никому ненужните мои драскулки, зърнеш и някой засмян Буда с червено мънисто!
Сега, за да приключа с темата, ще те попитам дали си имал случай да разчетеш някое ситно накъсано любовно писмо, с оцелели думички и може би – за да прозвучи по-старовремски и сантиментално – дори с размит белег от сълза? Защото това, което съм ти написал, а някои редове после старателно зачеркнал, е закодирано признание в привързаност и дори обич – към теб, към всички хора с добра воля и към онзи непоносим, но скъп на сърцето ни нахалник, живота, който ни досажда непрекъснато, докато милостивата случайност един ден не го изрита.
Обещавам ти да бъда ведър и спокоен: когато споменът за някоя секунда от отминалото време ме стисне за гушата, няма да крещя, а ще шепна. И ако очакваш, че ей сегичка ще заплача, много ще сгрешиш – по стара еврейска традиция тъкмо тогава ще опитам да те разсмея. Така че няма да видиш очите ми просълзени – макар и знайно да е, че преглътнатите сълзи капят в сърцето. А ако в нещо не си съгласен с мен, излишно е да спорим – предварително отстъпвам и ти заявявам, че правият ще си ти. Като равина Лев Соломонович Розенблат от Бердичев, когото попитали каква е формата на Земята. Земята е кълбо, отвърнал равинът. А евреите, по природа люде скептични и сприхави, го засипали с въпроси: „Защо кълбо? Как така кълбо? Можеш ли да го докажеш?“ „Е, добре де, нека е куб – миролюбиво отвърнал Льова Соломонович. – Аз споря ли?“
С това ти намеквам, че нямам намерение да се карам с теб, и нека е тъй, както кажеш – аз споря ли?
А ако нещо от моите деяния или мисли ти се стори греховно, моля те, не ме прокуждай на покаяние в манастир – не вярвам в Бога, казвал съм Му го в лицето.
В такъв случай помоли се ти за мен – може би Онзи, който е на небето и също отдавна е загубил вяра в себе Си, безпомощен да тури ред в сътворената от самия Него бъркотия, сиреч Главният атеист на Всемира, ще ми прости, че съм живял, а значи и грешал.
И тъй, отстрани се от пътя ми – потеглям!

Анжел Вагенщайн „Преди края на света“

Сега седни удобно, приятелю, и разгърни тази книжка. Може би ще ти стане интересно, ще научиш от нея нещо, което не си знаел, а може би и не – възможно е плочата да ти се стори отдавна просвирена и изтъркана, стар шлагер от годежа на баба ти. Ако е така и четенето ти доскучае, не се колебай да хлопнеш страниците ѝ, налей си една ракийка и се разположи срещу телевизора. Там все има нещо за гледане.
Ако все пак си предпочел книжката, благодаря за вниманието, но не очаквай да прочетеш една спретната като за юбилей автобиография, с точни дати, семейни фотографии, цитати и факсимилета, а нещо като оцелели късчета от накъсан групов портрет, с част от дамска шапка с перо или два разперени пръста върху нечия отрязана наполовина плешива глава. Или да кажем – един свят, отразен в остатъци от счупено огледало. Възможно е някоя незначителна дреболия да се е отразила в тях, мравчица някаква или тревичка, а нещо, което считаш за особено важно, да отсъства.
Така е най-често със света, отразен в счупени огледала. Защото какво е изтеклият ни живот, онова, което вече се е случило и няма отново да се случи, ако не подметени и изхвърлени в кофата за боклук парчета спомени, които твърде често не интересуват никого и от тях едва ли ще налепиш една цялостна картина на времето. Пък и възможна ли е въобще такава картина, щом упорито ни се повтаря, че знаем толкова за времето, в което живеем, колкото рибите знаят за реката, която обитават. Но може би те знаят най-важното, което ние трудно усвояваме – че реката тече и вчерашната ѝ вода не е днешната.
Впрочем нека оставим реките на рибите, а времето, ако се съди по някои политически възгледи, яростно защитавани в парламента, на отдавна спрелия ни градски часовник. Но по повод подметените спомени се сетих за случка в крайните квартали на Шанхай, която по-късно описах в един роман. Там някъде, отвъд железния мост над Уанг-Пу, сред сокаците на сиромашкия Хонкю, попаднах на един стар вехтошар. Казвам вехтошар, а не антиквар – не от онези, които ще ти предложат настолна лампа в стил виенски сецесион, старинна китайска миниатюра или сребърна кутийка за енфие. О, не – човечецът бе прострял една скъсана рогозка направо върху прашното улично платно и там изложил стоката си – телени очила с пукнато стъкло, неработещ будилник с една стрелка, употребени автомобилни свещи, зъбната протеза на незнаен покойник, всякакви пружинки с неведомо предназначение и ръждясали ключове за имагинерни ключалки. Спрях, зазяпах се в тази странна колекция от непотребни вехтории, озадачен кой ли ще ги купи. Но сред тях, сред ръждясалите винтове и железца зърнах един мъничък нефритен Буда на връвчица с червено мънисто – може би амулет за здраве, срещу лошо око или нещо подобно, много стар и минал през толкова ръце, че беше протрит от употреба. Хареса ми това малко, дебело и засмяно божество, стиснало една риба в ръцете си, и след задължителния в Китай шумен и напоителен пазарлък с приливи и отливи на добра воля го купих на цена, която за европееца е нищожна. Но старецът не скри радостта си, че ме е надхитрил в успешната сделка, с която очевидно бе изпълнил седмичния си финансов план. Ако ме посетиш някога, ще го видиш, малкия Буда с рибата, да виси с мънистото си на ключев моята библиотека. Но не за него искам да разкажа, а за това, че се боя да не заприличам на оня вехтошар, а моите мисли и спомени да ти напомнят ненужните му вехтории – будилника с една стрелка, чуждото чене или очилата с пукнато стъкло. За мен все пак ще е утешително, ако сред тях – сред може би никому ненужните мои драскулки, зърнеш и някой засмян Буда с червено мънисто!
Сега, за да приключа с темата, ще те попитам дали си имал случай да разчетеш някое ситно накъсано любовно писмо, с оцелели думички и може би – за да прозвучи по-старовремски и сантиментално – дори с размит белег от сълза? Защото това, което съм ти написал, а някои редове после старателно зачеркнал, е закодирано признание в привързаност и дори обич – към теб, към всички хора с добра воля и към онзи непоносим, но скъп на сърцето ни нахалник, живота, който ни досажда непрекъснато, докато милостивата случайност един ден не го изрита.
Обещавам ти да бъда ведър и спокоен: когато споменът за някоя секунда от отминалото време ме стисне за гушата, няма да крещя, а ще шепна. И ако очакваш, че ей сегичка ще заплача, много ще сгрешиш – по стара еврейска традиция тъкмо тогава ще опитам да те разсмея. Така че няма да видиш очите ми просълзени – макар и знайно да е, че преглътнатите сълзи капят в сърцето. А ако в нещо не си съгласен с мен, излишно е да спорим – предварително отстъпвам и ти заявявам, че правият ще си ти. Като равина Лев Соломонович Розенблат от Бердичев, когото попитали каква е формата на Земята. Земята е кълбо, отвърнал равинът. А евреите, по природа люде скептични и сприхави, го засипали с въпроси: „Защо кълбо? Как така кълбо? Можеш ли да го докажеш?“ „Е, добре де, нека е куб – миролюбиво отвърнал Льова Соломонович. – Аз споря ли?“
С това ти намеквам, че нямам намерение да се карам с теб, и нека е тъй, както кажеш – аз споря ли?
А ако нещо от моите деяния или мисли ти се стори греховно, моля те, не ме прокуждай на покаяние в манастир – не вярвам в Бога, казвал съм Му го в лицето.
В такъв случай помоли се ти за мен – може би Онзи, който е на небето и също отдавна е загубил вяра в себе Си, безпомощен да тури ред в сътворената от самия Него бъркотия, сиреч Главният атеист на Всемира, ще ми прости, че съм живял, а значи и грешал.
И тъй, отстрани се от пътя ми – потеглям!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Радваме се, че сте уловили духа на книгата..., благодарим ви за споделените мнения!
умна, чиста, честна, философска книга за предишното и нашето време.

Оценка: +1

- ,,Преглътнатите сълзи капят в сърцето,, - заинтригува ме този откъс! - На мен ми допада повече стилът - такъв един изчистен и с леко лежерно намигване! - Абе явно книгата си заслужава! - Че аз споря ли?;)

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-971-1
Купи
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени