Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Как да забравиш една жена

Печатно издание

ISBN
978-954-529-966-7
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-25%

Информация

Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
298 гр.
Страници
264
Превод
Лора Ненковска
Дата на издаване
24 октомври 2011

Как да забравиш една жена

В един най-обикновен ден Анди се прибира от работа, озверял от глад, и разбира, че е останал сам. Внезапното изчезване на Марга го тласва в необичайни посоки и той открива милосърдието и чудото там, където въобще не очаква. Болката от любовното осиротяване разкрива пътища навътре, към дълбоките мотиви за човешките действия.

Езикът на романа е лек и изящен, забавлението и човекознанието са поравно. Като в детска игра, смеейки се, авторът ни увлича в размисли за хората и обществото, за щастието и нещастието, за секса и любовта, за фалша и истината, за отчаянието и надеждата, за възпитанието на децата, за себепознанието.

За автора

Дан Лунгу

Роден през 1969 г., Дан Лунгу е най-превежданият съвременен румънски писател. Учи в Сорбоната, преподава социология в университета „Ал. Й. Куза“ в Яш. Работил е като редактор на списания, водил е културни рубрики в популярни издания. Творческата му биография включва сборници с поезия, разкази и романи; автор е и на драматургичните текстове „Нож до кокала“(2002) и „Сватба на приземния етаж“ (2003). Книгите му са издавани на френски, нидерландски, немски, италиански, испански, гръцки, полски и унгарски език. Те се приемат топло както от публиката, така и от критиката. Историите, които разказва Дан Лунгу, грабват с лекотата и дълбочината на повествованието, с живия си и актуален език и с прекрасното чувство за хумор, с което са подправени. 

През 1996 г. излиза сборникът с поезия Остриета, а през 2003 г. е издадена книгата му Изграждане на идентичността в тоталитарното общество: социологическо изследване на писатели. Няколко издания претърпява сборникът с кратка проза Ритейл проза. През 2004 г. излиза Раят на кокошките (Нетактичен роман за слухове и мистерии), който е преведен на френски, немски и словенски език. Романът Аз съм комунистическа кокошка! е публикуван през 2007 г. и става основа за тетрален проект, както и за игрален филм под режисурата на Стере Гулеа. Преведен е на френски и унгарски език. Сборникът с разкази Добри момчета е преведен на немски.

Автопортрет: „Понякога ме бъркат с Дан Лунгу, писателя. Не че имам нещо против, но все ме молят да говоря от негово име. Опитвам се да отговарям умно, за да не го компрометирам, особено когато хората ми казват, че бил свястно момче. С течение на времето разкрих много неща за него – че има афинитет към социологията, антиките и... отварата от невен. Може и да си противореча понякога, но никой не се интересува чак толкова от живота на писателите. Странното е, че когато изпадна в меланхолия, влизам в ролята на Дан Лунгу, писателя. Тогава започвам да пиша и меланхолията се стопява.“

Откъс

Дан Лунгу „Как да забравиш една жена“

Светлината беше мъждива и цялата сграда миришеше на пържени картофи. Още на входа този просмукал се в мазилката мирис те обвиваше някак подомашному с обонятелен ореол, който прилепваше по теб като разнищен халат за из къщи. С Марга живеехме там от година и половина и много рядко някое друго ухание беше успявало да наложи надмощието си. Само префинен нос като нейния можеше да различи в моменти на благоволение агресивната конкуренция на миризмата, излъчвана от надрусаните с лекарства пенсионери. Или пък на прокиснали туршии, замъкнати по безкрайния коридор до асансьора и оставили мазни следи.
Така бях изгладнял, че можех да глътна и жив таралеж!
В такива моменти, неизбежно, тежката и гангренясала миризма става апетитна, а блокът с въшливите гарсониери се превръща като с магия не в къщичка от меденки, ами в многоетажна порция от хрупкави картофи. Нервно натиснах бравата. Гастритът ме разяждаше като неудобен шев, затова нямах време да търся ключ. Отчаян заблъсках по вратата с ръце и крака. Извиках, че съм аз. „Аз съм, Анди.“ После започнах да търся ключа в ръчната си чанта, сред химикалите, листовете и хилядите други дреболийки и вътрешно се кълнях да си го върна тъпкано на онова женско присъствие зад вратата. Гладът не ми даваше мира и не можех да осмисля подробностите, но със сигурност щях да я измъча по някакъв жесток начин, може бищях да приложа азиатско мъчение. Нещо гадно! Влязох и изревах: „Горе ръцете! Има ли нещо за плюскане в тази къща?“
Вътре беше бездна като в яйце и ухаеше на жожоба. Понеже телевизорът не работеше, разбрах, че Марга не си е у дома. Светнах. Леглото беше празно, а карираното одеяло се усмихваше криво, единият му край висеше по-надолу от другия. Не се сещах къде ли можеше да бъде, но в този момент и не умирах от любопитство. Бях гладен! Исках само да се натъпча с нещо, независимо какво. Отидох бързо в кухнята, при хладилника, и струпах на масата всичко, което намерих вътре: две глави лук, парче сирене и бурканче със сладко от черници. Не бяха останали яйца. Те дори не са полезни за вечеря, зауспокоявах сам себе си. Започнах да хапвам на крак. Това, което наричахме кухня, беше просто малко по-обширен килер, където разполагането на задните части си беше истинско приключение. След като глътнах няколко залъка, се върнах в стаята, за да си пусна телевизора. И едва тогава видях бележката на масата. „Бележка“ е силно казано, защото на практика ставаше дума за доста голямо парче качествен, жълтеникав и порест картон, сложен така, че да се вижда, подобно на табелките за резервация в уважаващите се ресторанти.
Пишеше:„Скъпи Анди, тръгвам си. Моля те да ми простиш! Някой ден ще разбереш. Марга. Почеркът ѝ беше калиграфски, с големи букви, изписани като от старателна ученичка. Не бях виждал почерка ѝ, обикновено си разменяхме имейли. „Знае, че трябва да спазвам режим, и си прави безвкусни шеги“, промърморих си аз, защото се сетих за една стара случка. Не бяха минали и шест месеца, откакто ми скрои друг подобен фарс. Беше ми оставила съобщение, че уж заминава за няколко дни при майка си в Пиатра, та аз да слушкам. Беше кратичък текст, разпечатан на принтер, което означаваше, че шегата беше замислена на работата. Може би дори с незаинтересувания и невинен принос на колегите, които умираха от нетърпение да получат повод, за да ѝ съчувстват. Аз се прибрах вкъщи на няколко бири, от които клепачите ми бяха омекнали, затова разшифровах по диагонал съобщението и оставих разгадаването на загадката за следващия ден. Накратко, кацнах директно върху завивките и заспах като пън. Сутринта се събудих, а Марга топлеше гърба ми сърдита. Беше стояла клекнала в шкафа, за да ме шпионира, искала да види дали, когато котката я няма, мишките танцуват.
След това моите похъркване и повтарящи се сепвания я бяха убедили да излезе от шкафа, изтръпнала и яхнала метлата. Не само че бях излъгал очакванията ѝ, понеже не бях довлякъл никаква блондинка в общата ни гарсониера, но дори не бях провел някой компрометиращ разговор. Не бях позвънил и на нея, за да видя докъде беше стигнал влакът и да я попитам как се чувства. Явно не беше очаквала такова безразличие от моя
страна. След няколко дни, когато тя показа, че все пак е доволна от резултата на направения тест, и двамата много се смяхме, защото най-забавно от всичко беше, че тя била забравила телефона си включен и ако ѝ бях позвънил тогава, телефонът щеше да започне да пиука от шкафа.

Дан Лунгу „Как да забравиш една жена“

Светлината беше мъждива и цялата сграда миришеше на пържени картофи. Още на входа този просмукал се в мазилката мирис те обвиваше някак подомашному с обонятелен ореол, който прилепваше по теб като разнищен халат за из къщи. С Марга живеехме там от година и половина и много рядко някое друго ухание беше успявало да наложи надмощието си. Само префинен нос като нейния можеше да различи в моменти на благоволение агресивната конкуренция на миризмата, излъчвана от надрусаните с лекарства пенсионери. Или пък на прокиснали туршии, замъкнати по безкрайния коридор до асансьора и оставили мазни следи.
Така бях изгладнял, че можех да глътна и жив таралеж!
В такива моменти, неизбежно, тежката и гангренясала миризма става апетитна, а блокът с въшливите гарсониери се превръща като с магия не в къщичка от меденки, ами в многоетажна порция от хрупкави картофи. Нервно натиснах бравата. Гастритът ме разяждаше като неудобен шев, затова нямах време да търся ключ. Отчаян заблъсках по вратата с ръце и крака. Извиках, че съм аз. „Аз съм, Анди.“ После започнах да търся ключа в ръчната си чанта, сред химикалите, листовете и хилядите други дреболийки и вътрешно се кълнях да си го върна тъпкано на онова женско присъствие зад вратата. Гладът не ми даваше мира и не можех да осмисля подробностите, но със сигурност щях да я измъча по някакъв жесток начин, може бищях да приложа азиатско мъчение. Нещо гадно! Влязох и изревах: „Горе ръцете! Има ли нещо за плюскане в тази къща?“
Вътре беше бездна като в яйце и ухаеше на жожоба. Понеже телевизорът не работеше, разбрах, че Марга не си е у дома. Светнах. Леглото беше празно, а карираното одеяло се усмихваше криво, единият му край висеше по-надолу от другия. Не се сещах къде ли можеше да бъде, но в този момент и не умирах от любопитство. Бях гладен! Исках само да се натъпча с нещо, независимо какво. Отидох бързо в кухнята, при хладилника, и струпах на масата всичко, което намерих вътре: две глави лук, парче сирене и бурканче със сладко от черници. Не бяха останали яйца. Те дори не са полезни за вечеря, зауспокоявах сам себе си. Започнах да хапвам на крак. Това, което наричахме кухня, беше просто малко по-обширен килер, където разполагането на задните части си беше истинско приключение. След като глътнах няколко залъка, се върнах в стаята, за да си пусна телевизора. И едва тогава видях бележката на масата. „Бележка“ е силно казано, защото на практика ставаше дума за доста голямо парче качествен, жълтеникав и порест картон, сложен така, че да се вижда, подобно на табелките за резервация в уважаващите се ресторанти.
Пишеше:„Скъпи Анди, тръгвам си. Моля те да ми простиш! Някой ден ще разбереш. Марга. Почеркът ѝ беше калиграфски, с големи букви, изписани като от старателна ученичка. Не бях виждал почерка ѝ, обикновено си разменяхме имейли. „Знае, че трябва да спазвам режим, и си прави безвкусни шеги“, промърморих си аз, защото се сетих за една стара случка. Не бяха минали и шест месеца, откакто ми скрои друг подобен фарс. Беше ми оставила съобщение, че уж заминава за няколко дни при майка си в Пиатра, та аз да слушкам. Беше кратичък текст, разпечатан на принтер, което означаваше, че шегата беше замислена на работата. Може би дори с незаинтересувания и невинен принос на колегите, които умираха от нетърпение да получат повод, за да ѝ съчувстват. Аз се прибрах вкъщи на няколко бири, от които клепачите ми бяха омекнали, затова разшифровах по диагонал съобщението и оставих разгадаването на загадката за следващия ден. Накратко, кацнах директно върху завивките и заспах като пън. Сутринта се събудих, а Марга топлеше гърба ми сърдита. Беше стояла клекнала в шкафа, за да ме шпионира, искала да види дали, когато котката я няма, мишките танцуват.
След това моите похъркване и повтарящи се сепвания я бяха убедили да излезе от шкафа, изтръпнала и яхнала метлата. Не само че бях излъгал очакванията ѝ, понеже не бях довлякъл никаква блондинка в общата ни гарсониера, но дори не бях провел някой компрометиращ разговор. Не бях позвънил и на нея, за да видя докъде беше стигнал влакът и да я попитам как се чувства. Явно не беше очаквала такова безразличие от моя
страна. След няколко дни, когато тя показа, че все пак е доволна от резултата на направения тест, и двамата много се смяхме, защото най-забавно от всичко беше, че тя била забравила телефона си включен и ако ѝ бях позвънил тогава, телефонът щеше да започне да пиука от шкафа.

Сподели в:

Публикувай мнение за книгата

Печатно издание

Печатно издание

ISBN
978-954-529-966-7
Купи
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-25%

Отстъпка

Доставка

Издателство „Колибри“
1990-2014 © Всички права запазени