Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Избрани есета

Печатно издание

ISBN
978-954-529-945-2
Купи
Цена
14.40 лв.
(18.00 лв.)
-20%

Електронно издание

ISBN
978-954-529-945-2
Купи
Цена
10.00 лв.
(18.00 лв.)
-8лв.

Информация

Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
292 гр.
Страници
308
Превод
Анна Златкова
Дата на издаване
03 октомври 2011

Избрани есета

Cпоред Борхес идеите нямат стойност на утвърдена истина, а занимават скептичния ум дотолкова, доколкото са необикновени и чудни. Затова не е странно, че в неговите есеистични книги господстват експериментът, ироничният жест и естетическата игра. Борхесовата есеистика с право може да се нарече диалектика в действие. Диалектичността пронизва есеистичните творби на аржентинския писател на всички равнища – от противоречивата мисловна структура до характерните за стила му оксиморонни съчетания. Изпод дебелата кора на установеното знание Борхес извлича нови, допълващи се или взаимноизключващи се истини и в този неспирен процес радикалният скепсис се уравновесява от ведрата убеденост, че в неизчерпаемите дълбини на познаваемото се оглеждат неизчерпаемите възможности на човешкия интелект и въображение. Настоящият сборник съдържа избрани есета от четири есеистични книги на големия аржентински писател: „Обсъждане“, „История на вечността“, „Нови разследвания“ и „Девет есета за Данте“.

За автора

Хорхе Луис Борхес

Хорхе Луис Борхес

Xорхе Луис Борхес (1899–1986) е роден в Буенос Айрес, но едва петнайсетгодишен заминава за Женева. Там се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме, а в Испания, където се установява след това, попада в кръга на местните писатели ултраисти. През 1921 г. се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на няколко литературни и философски списания. Световната си слава дължи преди всичко на своите кратки разкази и литературни есета. Умира в Женева.

Още заглавия от същия жанр

Откъс

Хорхе Луис Борхес „Избрани есета“

Франсиско Луис Бернардес публикува наскоро една възторжена бележка за онтологичните построения в книгата “The Manhood of Humanity” („Зрелостта на човечеството“) на граф Кожибски – книга, която не познавам.
В този общ преглед на метафизичния продукт, предложен от въпросния аристократ, ще трябва следователно да се придържам към ясното изложение на Бернардес. Естествено, нямам намерение да подменям безспорната убедителност на неговата проза с моята колеблива и разговорна проза. Цитирам краткото встъпление: „Според Кожибски животът има три измерения. Дължина, ширина и дълбочина. Първото измерение съответства на растителния живот. Второто измерение принадлежи на животинския живот. Третото измерение характеризира човешкия живот. Животът на растенията е живот на дължина. Животът на животните е живот на ширина. Животът на хората е живот в дълбочина.“
Мисля, че тук мога да си позволя една елементарна забележка относно съмнителната стойност на онова знание, в чиято основа стои не разсъждението, а удобството на класификацията – в случая трите условни измерения. Казвам „условни“, защото никое от тези измерения не съществува изолирано: няма равнини, линии и точки; има само обеми. А тук, за по-голяма словесна разточителност, ни се предлага едно обяснение за трите условни подразделения на органичния свят: растение – животно – човек, посредством трите също толкова условни измерения на пространството: дължина – ширина – дълбочина (последното в преносен смисъл означава „време“). Не мисля, че неизмеримата и загадъчна реалност може да се обясни с простата симетрия на две нейни класификации, дело на човека – това не би било нищо повече от празно аритметично развлечение. Понататък Бернардес отбелязва:
„Жизнената сила на растенията се изразява в жажда за слънце. Жизнената сила на животните – в стремеж към пространство. Първата е статична. Втората е динамична. Жизненият модус на растенията, в тяхната непосредственост, е абсолютен покой. Жизненият модус на животните, в тяхната опосреденост, е свободно движение.
Съществената разлика между растителния и животинския живот е свързана с едно понятие. Понятието „пространство“. Растенията не познават пространството; животните разполагат с него. Според Кожибски първите трупат енергия, а вторите усвояват пространство. Над тези две съществувания – статичното и динамичното, стои човешкото съществуване със своето изключително своеобразие. В какво се състои изключителното своеобразие на човека? В това, че редом с растението, трупащо енергия, и животното, усвояващо пространство, човекът завладява време.“
Този опит за троична класификация на света е като отклонение или заемка от четвъртичната класификация на Рудолф Щайнер. По-отворен за единство с Вселената, Щайнер тръгва не от геометрията, а от естествената история и вижда в човека един вид опис или обобщение на извънчовешката природа. Съпоставя простото инертно битие на минералите с мъртвия човек; скритото и безмълвно битие на растенията – със спящия човек; закотвеното в настоящето и безпаметно битие на животните – със сънуващия човек. (Истината, грозната истина е, че ние разчленяваме вечните трупове на първите, възползваме се от съня на вторите, за да ги изяждаме или пък да откраднем от тях някое цвете, и превръщаме в кошмар сънуването на третите.
Отнемаме на коня едничкия миг – безизходен миг, миг, мъничък като мушица, неуплътнен със спомени или с надежди – и го впрягаме в каруца под ярема на тукашната власт, или Светата каруцарска задруга.) Господар на тези три стъпала според Рудолф Щайнер е човекът, който притежава и аза – тоест памет за миналото и прозрение за бъдещето, с една дума, притежава времето. Както виждаме, Кожибски не е първият, който обявява хората за единствени обитатели на времето, за единствени прорицатели и историци. Идеята – не по-малко удивителна, – че животните пребивават в абсолютното настояще или във вечността, извън времето, също не е нова: излага я Щайнер; Шопенхауер многократно я застъпва в трактата, посветен на смъртта, който скромно се нарича „глава“ и фигурира във втория том на „Светът като воля и представа“. Маутнер пък (“Worterbuch der Philosophie”, ІІІ, с. 436) отбелязва иронично: „Изглежда, че животните притежават само смътен усет за хода и продължителността на времето. Затова пък човекът, особено ако е психолог от новата школа, може да различи във времето две усещания, които дели само една петстотна от секундата.“
Гаспар Мартин, занимаващ се с метафизика в Буенос Айрес, говори за извънвременността на животните и дори на децата като за общоизвестна истина. Той посочва, че представата за време липсва у животните; за пръв път тя се появява едва у човека с развита култура („Времето“, 1924). Независимо дали принадлежи на Шопенхауер или на Маутнер, на теософската традиция или на самия Кожибски, едно е сигурно: схващането за отчитащото и подреждащо времето човешко съзнание, като противовес на съществуващия в мига свят, е наистина изумително.
Да се върнем към изложението. „Материализмът казва на човека: Владей пространство. И човекът забравя своята мисия. Благородната мисия на събирач на време.
С една дума, човекът се стреми да завоюва видимите неща. Да завоюва хора и територии. Така се ражда лъжата за прогреса. И като нейно чудовищно следствие – призракът на прогреса. Ражда се империализмът.
Затова е необходимо да се възстанови третото измерение на човешкия живот. Нужно е да се придаде на живота дълбочина. Наложително е човечеството да поеме по пътя на своята разумна и изконна съдба. Нека човекът отново капитализира векове, а не левги. Нека човешкият живот е по-интензивен, а не по-екстензивен.“
Признавам, че не разбирам горните думи. Според мен е погрешно да се противопоставят двете несъпоставими понятия – пространство и време. Доколкото ми е известно, тази заблуда има забележително родословие и към нейните предци се числи такова авторитетно име като Спиноза, който е придал на своето безучастно божество – Deus sive Natura – атрибутите мислене (тоест усещано време) и протяжност (тоест пространство). Мисля, че за същинския идеализъм пространството е просто една от формите, съставляващи мощното течение на времето. Пространството е една от акциденциите на времето и независимо от естественото единодушие на неметафизиците се разполага във времето, а не обратното. С други думи, пространственото отношение – по-горе, вляво, вдясно – е една измежду многото характеристики, но не е последователност.
Всъщност трупането на пространство не е в противоречие с трупането на време – то е един от начините да осъществяваме тази единствено възможна за нас дейност. Англичаните, завладели Индия благодарение на случайния или гениалния порив на писаря Клайв или на Уорън Хейстингс, са трупали не само пространство, но и време: сиреч опит, опит от нощи, дни, поля, планини, градове, хитрости, геройства, предателства, страдания, съдби, умирания, епидемии, зверове, блаженства, обреди, космогонии, наречия, богове, преклонения.
Връщам се към метафизичните разсъждения. Пространството е акциденция на времето, а не всеобща форма на сетивността, както е смятал Кант. Има цели сфери на Битието, които не се нуждаят от него: например сферите на обонянието и слуха. Подлагайки на строкритичен анализ тезите на метафизиците, Спенсър („Принципи на психологията“, част седма, глава четвърта) обсъжда надълго и нашироко тази самодостатъчност, за да я утвърди накрая чрез довеждането ѝ до абсурд: „Който мисли, че пространството е форма на сетивност за миризмата и звука, лесно ще се убеди, че греши – достатъчно е да потърси лявата или дясната страна на един звук или да се опита да си представи опакото на една миризма.“
Шопенхауер, не така екстравагантно, но пък с повече страст, вече е изказал тази истина: „Музиката – пише той – е непосредствена обективация на волята, подобно на самия свят“ (цитираното съчинение, том първи, книга трета, глава 52). А това означава, че музиката не се нуждае от света.
Бих искал да допълня тези две знаменити хрумвания с едно мое, което е тяхно продължение и пояснение. Да си представим, че за човешкия род единственият източник на реалности са обонянието и слухът. Да си представим, че не съществуват зрителни, осезателни и вкусови усещания, нито пък дефинираното от тях пространство. Да си представим също – като логическо следствие – едно по-съвършено възприятие, постигано чрез останалите две сетива. Човечеството – колкото и призрачно да ни се струва след подобна катастрофа – ще продължи да тъче своята история. Човечеството ще забрави, че е имало пространство. Животът в необременителната му слепота и безтелесност ще бъде навярно не по-малко вълнуващ и точен от нашия. Не твърдя, че това хипотетично човечество (с цялото му обилие от желания, чувства, непредвидимости) ще може да влезе в прословутата орехова черупка: просто казвам, че то ще съществува вън и независимо от каквото и да било пространство.

Хорхе Луис Борхес „Избрани есета“

Франсиско Луис Бернардес публикува наскоро една възторжена бележка за онтологичните построения в книгата “The Manhood of Humanity” („Зрелостта на човечеството“) на граф Кожибски – книга, която не познавам.
В този общ преглед на метафизичния продукт, предложен от въпросния аристократ, ще трябва следователно да се придържам към ясното изложение на Бернардес. Естествено, нямам намерение да подменям безспорната убедителност на неговата проза с моята колеблива и разговорна проза. Цитирам краткото встъпление: „Според Кожибски животът има три измерения. Дължина, ширина и дълбочина. Първото измерение съответства на растителния живот. Второто измерение принадлежи на животинския живот. Третото измерение характеризира човешкия живот. Животът на растенията е живот на дължина. Животът на животните е живот на ширина. Животът на хората е живот в дълбочина.“
Мисля, че тук мога да си позволя една елементарна забележка относно съмнителната стойност на онова знание, в чиято основа стои не разсъждението, а удобството на класификацията – в случая трите условни измерения. Казвам „условни“, защото никое от тези измерения не съществува изолирано: няма равнини, линии и точки; има само обеми. А тук, за по-голяма словесна разточителност, ни се предлага едно обяснение за трите условни подразделения на органичния свят: растение – животно – човек, посредством трите също толкова условни измерения на пространството: дължина – ширина – дълбочина (последното в преносен смисъл означава „време“). Не мисля, че неизмеримата и загадъчна реалност може да се обясни с простата симетрия на две нейни класификации, дело на човека – това не би било нищо повече от празно аритметично развлечение. Понататък Бернардес отбелязва:
„Жизнената сила на растенията се изразява в жажда за слънце. Жизнената сила на животните – в стремеж към пространство. Първата е статична. Втората е динамична. Жизненият модус на растенията, в тяхната непосредственост, е абсолютен покой. Жизненият модус на животните, в тяхната опосреденост, е свободно движение.
Съществената разлика между растителния и животинския живот е свързана с едно понятие. Понятието „пространство“. Растенията не познават пространството; животните разполагат с него. Според Кожибски първите трупат енергия, а вторите усвояват пространство. Над тези две съществувания – статичното и динамичното, стои човешкото съществуване със своето изключително своеобразие. В какво се състои изключителното своеобразие на човека? В това, че редом с растението, трупащо енергия, и животното, усвояващо пространство, човекът завладява време.“
Този опит за троична класификация на света е като отклонение или заемка от четвъртичната класификация на Рудолф Щайнер. По-отворен за единство с Вселената, Щайнер тръгва не от геометрията, а от естествената история и вижда в човека един вид опис или обобщение на извънчовешката природа. Съпоставя простото инертно битие на минералите с мъртвия човек; скритото и безмълвно битие на растенията – със спящия човек; закотвеното в настоящето и безпаметно битие на животните – със сънуващия човек. (Истината, грозната истина е, че ние разчленяваме вечните трупове на първите, възползваме се от съня на вторите, за да ги изяждаме или пък да откраднем от тях някое цвете, и превръщаме в кошмар сънуването на третите.
Отнемаме на коня едничкия миг – безизходен миг, миг, мъничък като мушица, неуплътнен със спомени или с надежди – и го впрягаме в каруца под ярема на тукашната власт, или Светата каруцарска задруга.) Господар на тези три стъпала според Рудолф Щайнер е човекът, който притежава и аза – тоест памет за миналото и прозрение за бъдещето, с една дума, притежава времето. Както виждаме, Кожибски не е първият, който обявява хората за единствени обитатели на времето, за единствени прорицатели и историци. Идеята – не по-малко удивителна, – че животните пребивават в абсолютното настояще или във вечността, извън времето, също не е нова: излага я Щайнер; Шопенхауер многократно я застъпва в трактата, посветен на смъртта, който скромно се нарича „глава“ и фигурира във втория том на „Светът като воля и представа“. Маутнер пък (“Worterbuch der Philosophie”, ІІІ, с. 436) отбелязва иронично: „Изглежда, че животните притежават само смътен усет за хода и продължителността на времето. Затова пък човекът, особено ако е психолог от новата школа, може да различи във времето две усещания, които дели само една петстотна от секундата.“
Гаспар Мартин, занимаващ се с метафизика в Буенос Айрес, говори за извънвременността на животните и дори на децата като за общоизвестна истина. Той посочва, че представата за време липсва у животните; за пръв път тя се появява едва у човека с развита култура („Времето“, 1924). Независимо дали принадлежи на Шопенхауер или на Маутнер, на теософската традиция или на самия Кожибски, едно е сигурно: схващането за отчитащото и подреждащо времето човешко съзнание, като противовес на съществуващия в мига свят, е наистина изумително.
Да се върнем към изложението. „Материализмът казва на човека: Владей пространство. И човекът забравя своята мисия. Благородната мисия на събирач на време.
С една дума, човекът се стреми да завоюва видимите неща. Да завоюва хора и територии. Така се ражда лъжата за прогреса. И като нейно чудовищно следствие – призракът на прогреса. Ражда се империализмът.
Затова е необходимо да се възстанови третото измерение на човешкия живот. Нужно е да се придаде на живота дълбочина. Наложително е човечеството да поеме по пътя на своята разумна и изконна съдба. Нека човекът отново капитализира векове, а не левги. Нека човешкият живот е по-интензивен, а не по-екстензивен.“
Признавам, че не разбирам горните думи. Според мен е погрешно да се противопоставят двете несъпоставими понятия – пространство и време. Доколкото ми е известно, тази заблуда има забележително родословие и към нейните предци се числи такова авторитетно име като Спиноза, който е придал на своето безучастно божество – Deus sive Natura – атрибутите мислене (тоест усещано време) и протяжност (тоест пространство). Мисля, че за същинския идеализъм пространството е просто една от формите, съставляващи мощното течение на времето. Пространството е една от акциденциите на времето и независимо от естественото единодушие на неметафизиците се разполага във времето, а не обратното. С други думи, пространственото отношение – по-горе, вляво, вдясно – е една измежду многото характеристики, но не е последователност.
Всъщност трупането на пространство не е в противоречие с трупането на време – то е един от начините да осъществяваме тази единствено възможна за нас дейност. Англичаните, завладели Индия благодарение на случайния или гениалния порив на писаря Клайв или на Уорън Хейстингс, са трупали не само пространство, но и време: сиреч опит, опит от нощи, дни, поля, планини, градове, хитрости, геройства, предателства, страдания, съдби, умирания, епидемии, зверове, блаженства, обреди, космогонии, наречия, богове, преклонения.
Връщам се към метафизичните разсъждения. Пространството е акциденция на времето, а не всеобща форма на сетивността, както е смятал Кант. Има цели сфери на Битието, които не се нуждаят от него: например сферите на обонянието и слуха. Подлагайки на строкритичен анализ тезите на метафизиците, Спенсър („Принципи на психологията“, част седма, глава четвърта) обсъжда надълго и нашироко тази самодостатъчност, за да я утвърди накрая чрез довеждането ѝ до абсурд: „Който мисли, че пространството е форма на сетивност за миризмата и звука, лесно ще се убеди, че греши – достатъчно е да потърси лявата или дясната страна на един звук или да се опита да си представи опакото на една миризма.“
Шопенхауер, не така екстравагантно, но пък с повече страст, вече е изказал тази истина: „Музиката – пише той – е непосредствена обективация на волята, подобно на самия свят“ (цитираното съчинение, том първи, книга трета, глава 52). А това означава, че музиката не се нуждае от света.
Бих искал да допълня тези две знаменити хрумвания с едно мое, което е тяхно продължение и пояснение. Да си представим, че за човешкия род единственият източник на реалности са обонянието и слухът. Да си представим, че не съществуват зрителни, осезателни и вкусови усещания, нито пък дефинираното от тях пространство. Да си представим също – като логическо следствие – едно по-съвършено възприятие, постигано чрез останалите две сетива. Човечеството – колкото и призрачно да ни се струва след подобна катастрофа – ще продължи да тъче своята история. Човечеството ще забрави, че е имало пространство. Животът в необременителната му слепота и безтелесност ще бъде навярно не по-малко вълнуващ и точен от нашия. Не твърдя, че това хипотетично човечество (с цялото му обилие от желания, чувства, непредвидимости) ще може да влезе в прословутата орехова черупка: просто казвам, че то ще съществува вън и независимо от каквото и да било пространство.

Сподели в:

Вашето мнение

Печатно издание

Печатно издание

ISBN
978-954-529-945-2
Купи
Цена
14.40 лв.
(18.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-20%

Отстъпка

Доставка

Електронно издание

Електронно издание

ISBN
978-954-529-945-2
Купи
Цена
10.00 лв.
(18.00 лв.)

* 8.00 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.

Указания за е-книги

Купи за Kindle

Издателство „Колибри“
1990-2014 © Всички права запазени