’орхе Ћуис Ѕорхес -

»збрани есета

»збрани есета

 

‘ормат: 13/20 | —траници: 308 | ћека корица | “егло: 292 гр.

 

18.00 лв. \ ÷ена с 20% отстъпка: 14,40 лв. Cart упи

 

ISBN: 978-954-529-945-2     ƒата на издаване: 3-10-11

 

ѕревод: јнна «латкова

 

ќще заглави€ от
’орхе Ћуис Ѕорхес
ѕубликации за
’орхе Ћуис Ѕорхес

Cпоред Ѕорхес идеите н€мат стойност на утвърдена истина, а занимават скептични€ ум дотолкова, доколкото са необикновени и чудни. «атова не е странно, че в неговите есеистични книги господстват експериментът, иронични€т жест и естетическата игра. Ѕорхесовата есеистика с право може да се нарече диалектика в действие. ƒиалектичността пронизва есеистичните творби на аржентински€ писател на всички равнища – от противоречивата мисловна структура до характерните за стила му оксиморонни съчетани€. »зпод дебелата кора на установеното знание Ѕорхес извлича нови, допълващи се или взаимноизключващи се истини и в този неспирен процес радикални€т скепсис се уравновес€ва от ведрата убеденост, че в неизчерпаемите дълбини на познаваемото се оглеждат неизчерпаемите възможности на човешки€ интелект и въображение. Ќасто€щи€т сборник съдържа избрани есета от четири есеистични книги на големи€ аржентински писател: „ќбсъждане“, „»стори€ на вечността“, „Ќови разследван舓 и „ƒевет есета за ƒанте“.

’орхе Ћуис Ѕорхес

’орхе Ћуис Ѕорхес

Xорхе Ћуис Ѕорхес (1899–1986) е роден в Ѕуенос јйрес, но едва петнайсетгодишен заминава за ∆енева. “ам се запознава с идеите на Ўопенхауер, с творчеството на ”олт ”итман и на френските символисти –ембо, ¬ерлен и ћаларме, а в »спани€, където се установ€ва след това, попада в кръга на местните писатели ултраисти. ѕрез 1921 г. се завръща в јржентина и взема участие в основаването на н€колко литературни и философски списани€. —ветовната си слава дължи преди всичко на своите кратки разкази и литературни есета. ”мира в ∆енева.

’орхе Ћуис Ѕорхес „»збрани есета“

‘рансиско Ћуис Ѕернардес публикува наскоро една възторжена бележка за онтологичните построени€ в книгата “The Manhood of Humanity” („«релостта на човечеството“) на граф  ожибски – книга, ко€то не познавам.
¬ този общ преглед на метафизични€ продукт, предложен от въпросни€ аристократ, ще тр€бва следователно да се придържам към €сното изложение на Ѕернардес. ≈стествено, н€мам намерение да подмен€м безспорната убедителност на неговата проза с мо€та колеблива и разговорна проза. ÷итирам краткото встъпление: „—поред  ожибски животът има три измерени€. ƒължина, ширина и дълбочина. ѕървото измерение съответства на растителни€ живот. ¬торото измерение принадлежи на животински€ живот. “ретото измерение характеризира човешки€ живот. ∆ивотът на растени€та е живот на дължина. ∆ивотът на животните е живот на ширина. ∆ивотът на хората е живот в дълбочина.“
ћисл€, че тук мога да си позвол€ една елементарна забележка относно съмнителната стойност на онова знание, в чи€то основа стои не разсъждението, а удобството на класификаци€та – в случа€ трите условни измерени€.  азвам „условни“, защото никое от тези измерени€ не съществува изолирано: н€ма равнини, линии и точки; има само обеми. ј тук, за по-гол€ма словесна разточителност, ни се предлага едно об€снение за трите условни подразделени€ на органични€ св€т: растение – животно – човек, посредством трите също толкова условни измерени€ на пространството: дължина – ширина – дълбочина (последното в преносен смисъл означава „време“). Ќе мисл€, че неизмеримата и загадъчна реалност може да се об€сни с простата симетри€ на две нейни класификации, дело на човека – това не би било нищо повече от празно аритметично развлечение. ѕонататък Ѕернардес отбел€зва:
„∆изнената сила на растени€та се израз€ва в жажда за слънце. ∆изнената сила на животните – в стремеж към пространство. ѕървата е статична. ¬тората е динамична. ∆изнени€т модус на растени€та, в т€хната непосредственост, е абсолютен покой. ∆изнени€т модус на животните, в т€хната опосреденост, е свободно движение.
—ъществената разлика между растителни€ и животински€ живот е свързана с едно пон€тие. ѕон€тието „пространство“. –астени€та не познават пространството; животните разполагат с него. —поред  ожибски първите трупат енерги€, а вторите усво€ват пространство. Ќад тези две съществувани€ – статичното и динамичното, стои човешкото съществуване със своето изключително своеобразие. ¬ какво се състои изключителното своеобразие на човека? ¬ това, че редом с растението, трупащо енерги€, и животното, усво€ващо пространство, човекът завлад€ва време.“
“ози опит за троична класификаци€ на света е като отклонение или заемка от четвъртичната класификаци€ на –удолф ўайнер. ѕо-отворен за единство с ¬селената, ўайнер тръгва не от геометри€та, а от естествената истори€ и вижда в човека един вид опис или обобщение на извънчовешката природа. —ъпостав€ простото инертно битие на минералите с мъртви€ човек; скритото и безмълвно битие на растени€та – със сп€щи€ човек; закотвеното в насто€щето и безпаметно битие на животните – със сънуващи€ човек. (»стината, грозната истина е, че ние разчлен€ваме вечните трупове на първите, възползваме се от сън€ на вторите, за да ги из€ждаме или пък да откраднем от т€х н€кое цвете, и превръщаме в кошмар сънуването на третите.
ќтнемаме на кон€ еднички€ миг – безизходен миг, миг, мъничък като мушица, неуплътнен със спомени или с надежди – и го впр€гаме в каруца под €рема на тукашната власт, или —ветата каруцарска задруга.) √осподар на тези три стъпала според –удолф ўайнер е човекът, който притежава и аза – тоест памет за миналото и прозрение за бъдещето, с една дума, притежава времето.  акто виждаме,  ожибски не е първи€т, който об€в€ва хората за единствени обитатели на времето, за единствени прорицатели и историци. »де€та – не по-малко удивителна, – че животните пребивават в абсолютното насто€ще или във вечността, извън времето, също не е нова: излага € ўайнер; Ўопенхауер многократно € застъпва в трактата, посветен на смъртта, който скромно се нарича „глава“ и фигурира във втори€ том на „—ветът като вол€ и представа“. ћаутнер пък (“Worterbuch der Philosophie”, ≤≤≤, с. 436) отбел€зва иронично: „»зглежда, че животните притежават само смътен усет за хода и продължителността на времето. «атова пък човекът, особено ако е психолог от новата школа, може да различи във времето две усещани€, които дели само една петстотна от секундата.“
√аспар ћартин, занимаващ се с метафизика в Ѕуенос јйрес, говори за извънвременността на животните и дори на децата като за общоизвестна истина. “ой посочва, че представата за време липсва у животните; за пръв път т€ се по€в€ва едва у човека с развита култура („¬ремето“, 1924). Ќезависимо дали принадлежи на Ўопенхауер или на ћаутнер, на теософската традици€ или на сами€  ожибски, едно е сигурно: схващането за отчитащото и подреждащо времето човешко съзнание, като противовес на съществуващи€ в мига св€т, е наистина изумително.
ƒа се върнем към изложението. „ћатериализмът казва на човека: ¬ладей пространство. » човекът забрав€ сво€та миси€. Ѕлагородната миси€ на събирач на време.
— една дума, човекът се стреми да завоюва видимите неща. ƒа завоюва хора и територии. “ака се ражда лъжата за прогреса. » като нейно чудовищно следствие – призракът на прогреса. –ажда се империализмът.
«атова е необходимо да се възстанови третото измерение на човешки€ живот. Ќужно е да се придаде на живота дълбочина. Ќаложително е човечеството да поеме по път€ на сво€та разумна и изконна съдба. Ќека човекът отново капитализира векове, а не левги. Ќека човешки€т живот е по-интензивен, а не по-екстензивен.“
ѕризнавам, че не разбирам горните думи. —поред мен е погрешно да се противопостав€т двете несъпоставими пон€ти€ – пространство и време. ƒоколкото ми е известно, тази заблуда има забележително родословие и към нейните предци се числи такова авторитетно име като —пиноза, който е придал на своето безучастно божество – Deus sive Natura – атрибутите мислене (тоест усещано време) и прот€жност (тоест пространство). ћисл€, че за същински€ идеализъм пространството е просто една от формите, съставл€ващи мощното течение на времето. ѕространството е една от акциденциите на времето и независимо от естественото единодушие на неметафизиците се разполага във времето, а не обратното. — други думи, пространственото отношение – по-горе, вл€во, вд€сно – е една измежду многото характеристики, но не е последователност.
¬същност трупането на пространство не е в противоречие с трупането на време – то е един от начините да осъществ€ваме тази единствено възможна за нас дейност. јнгличаните, завладели »нди€ благодарение на случайни€ или гениални€ порив на писар€  лайв или на ”орън ’ейстингс, са трупали не само пространство, но и време: сиреч опит, опит от нощи, дни, пол€, планини, градове, хитрости, геройства, предателства, страдани€, съдби, умирани€, епидемии, зверове, блаженства, обреди, космогонии, наречи€, богове, преклонени€.
¬ръщам се към метафизичните разсъждени€. ѕространството е акциденци€ на времето, а не всеобща форма на сетивността, както е см€тал  ант. »ма цели сфери на Ѕитието, които не се нужда€т от него: например сферите на обон€нието и слуха. ѕодлагайки на строкритичен анализ тезите на метафизиците, —пенсър („ѕринципи на психологи€та“, част седма, глава четвърта) обсъжда надълго и нашироко тази самодостатъчност, за да € утвърди накра€ чрез довеждането ѝ до абсурд: „ ойто мисли, че пространството е форма на сетивност за миризмата и звука, лесно ще се убеди, че греши – достатъчно е да потърси л€вата или д€сната страна на един звук или да се опита да си представи опакото на една миризма.“
Ўопенхауер, не така екстравагантно, но пък с повече страст, вече е изказал тази истина: „ћузиката – пише той – е непосредствена обективаци€ на вол€та, подобно на сами€ св€т“ (цитираното съчинение, том първи, книга трета, глава 52). ј това означава, че музиката не се нуждае от света.
Ѕих искал да допълн€ тези две знаменити хрумвани€ с едно мое, което е т€хно продължение и по€снение. ƒа си представим, че за човешки€ род единствени€т източник на реалности са обон€нието и слухът. ƒа си представим, че не съществуват зрителни, осезателни и вкусови усещани€, нито пък дефинираното от т€х пространство. ƒа си представим също – като логическо следствие – едно по-съвършено възпри€тие, постигано чрез останалите две сетива. „овечеството – колкото и призрачно да ни се струва след подобна катастрофа – ще продължи да тъче сво€та истори€. „овечеството ще забрави, че е имало пространство. ∆ивотът в необременителната му слепота и безтелесност ще бъде нав€рно не по-малко вълнуващ и точен от наши€. Ќе твърд€, че това хипотетично човечество (с ц€лото му обилие от желани€, чувства, непредвидимости) ще може да влезе в прословутата орехова черупка: просто казвам, че то ще съществува вън и независимо от каквото и да било пространство.

ѕубликувай мнение за книгата


“ази книга е налична и в дигитален ePub формат.

÷ена: 10.00 лв.

Cart упи е-книга