Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Какво знаеше Мейзи
Печатно издание
ISBN
978-954-529-942-1
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
306 гр.
Страници
226
Превод
Иглика Василева
Дата на издаване
19 септември 2011

Какво знаеше Мейзи

Действието на романа „Какво знаеше Мейзи“ (1897) се развива в по-голямата си част в Англия, през погледа на малката Мейзи, чиито родители се развеждат, когато тя е на шест годинки. Мейзи прекарва по половин година при всеки родител и единствената постоянна величина в живота й – както емоционално, така и като чисто физическо присъствие – е госпожа Уикс, нейната стара гувернантка. Родителите на детето се женят повторно, имат нови партньори в живота, но и двата брака не се радват на успех и малкото момиченце отрано разбира, до голяма степен чисто инстинктивно, че на възрастните не може да се разчита. Романът е унищожителен портрет на погубената невинност, която се носи безпомощно по вълните на поквареното общество.

Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура“ на Европейския съюз.
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture de l'Union europеénne.

EACEA Culture

За автора

Хенри Джеймс (1843–1916) е роден в Ню Йорк. Баща му е свещеник, брат му е философът Уилям Джеймс. Писателят никога не се е женил и сам се е обявявал за заклет ерген. Според някои от неговите биографи изпитвал невротичен страх от секса, други говорят за неизявена хомосексуалност. Джеймс прекарва по-голямата част от живота си в Англия, където малко преди смъртта си приема британско поданство. Хенри Джеймс е един от ключовите представители на реализма на XIX век. Оставил е огромно литературно наследство: 22 романа, от които два незавършени, 112 разказа, 12 пиеси, дузина есета, както и две пълни автобиографии и два тома спомени от детството. Критиците виждат в творчеството му влиянието на Ибсен, Хоторн, Балзак и Тургенев, но оригиналността му е безспорна. В романите и разказите си Джеймс развива сюжета от гледна точка на героите, като често прибягва до вътрешния монолог. Според него литературното произведение трябва преди всичко да представя живота, а героите и събитията да бъдат разпознаваеми. Първия си разказ, „Трагедия от грешки“, написва на 21-годишна възраст. Следват романите „Дейзи Милър“, „Портрет на една дама“ и „Бостънци“, в които е обрисуван животът на американците в Европа. „Какво знаеше Мейзи“ (1897) – животът през погледа на момиченце с безотговорни родители, се смята за най-психологическия роман на Джеймс и се вписва във втората фаза от развитието на творческия му маниер, когато простотата на изказа постепенно се заменя с усложнени и образни фрази, за да достигне през третата фаза до още по-голямо стилистично богатство. Сред най-известните романи на писателя са и „Крилата на гълъбицата“ и „Примката на призрака“. Самият Джеймс смята за „най-съвършен“ романа си „Посланиците“. Повечето от неговите произведения непрекъснато се преиздават, а най-знаменитите му романи са филмирани. Хенри Джеймс не е приеман еднозначно от съвременниците си. Оскар Уайлд казвал за него, че пише така, „сякаш изпълнява мъчително задължение“, Вирджиния Улф пък го намирала за „розов“. Според Хорхе Луис Борхес в романите на Джеймс „няма живот“. За сметка на това много писатели от следващите поколения са се позовавали на него и са го цитирали в творбите си, например Колъм Тойбин, Джойс Каръл Оутс, Алън Холингхърст, а Бенджамин Бритън създава опера по „Примката на призрака“. Когато през 1954 г. изпада в депресия, Хемингуей пише емоционално писмо, в което изразява желанието си да бъде като Джеймс. „Ще трябва да зарежа всичко това и да се опитам да бъда спокоен като Хенри Джеймс. Чел ли си някога Хенри Джеймс? Той е бил голям писател, който дошъл във Венеция, гледал през прозореца, пушил пура и мислил.“ А фразата на Джеймс „Живей колкото можеш, ще сгрешиш, ако не го направиш“ дори става рекламно мото на „Ролс-Ройс“.


Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Хенри Джеймс „Какво знаеше Мейзи

Обжалването се бе проточило безкрайно и на практика се оказа допълнително усложнено; но апелативният съд по разводите окончателно реши въпроса за присъждането на детето. Бащата, макар и опръскан с кал от глава до пети, беше успял да изложи доводите си по-убедително и очевидно тържествуваше, тъй като бе определен да поеме грижите за детето, при това не толкова защото характерът на майката беше докрай дискредитиран, колкото поради факта, че върху сияйната кожа на дамата (а присъствието на тази дама в съда беше широко отразено) пръските като че ли личаха повече. Към втората присъда обаче бе добавено условие, което вгорчаваше сладостта на Бийл Фарандж от триумфа му – нареждане да възстанови на бившата си съпруга сумата от две хиляди и шестстотин лири, които, както беше припомнено, тя е предоставила преди около три години за издръжката на детето при ясната договорка, че той няма да предприема никакви съдебни процедури – сума, с която е имал правото да се разпорежда Окакто намери за уместно и за която не беше в състояние да предостави какъвто и да било отчет. Така вмененото на нейния опонент задължение представляваше благ балсам за озлоблението на Айда, като отнемаше част от болката, причинена ѝ от поражението; господин Фарандж пък видимо посърна от постигането на този половинчат успех. Той не разполагаше с парите, нито беше в състояние да ги събере по какъвто и да било начин, така че след една разправия, не по-малко публична и едва ли по-прилична от първоначалния им сблъсък, единственият изход, който му оставаше от затрудненото положение, беше компромис, предложен от неговите адвокати и в крайна сметка приет и от нейните.
С това договаряне дългът му беше опростен, а малката – устроена по един достоен соломоновски начин. Разделиха я на две и бездушно хвърлиха двете половини на спорещите страни, които трябваше да се грижат за нея на ротационен принцип. На всекиго се полагаха по шест месеца, тоест момиченцето трябваше да прекарва по половин година с всекиго от тях. Това представляваше доста странна справедливост в очите на онези, които продължаваха да примигват пред ярката светлина, излъчваща се от съдебната трибуна – светлина, в която нито един от родителите не изглеждаше като пример за подражание на младостта и невинността. Онова, което трябваше да се очаква след дадените показания, беше посочването, in loco parentis, на някаква подходяща трета личност, почтен или поне приличен приятел. Очевидно обаче обкръжението на семейство Фарандж вече бе проучвано безрезултатно в опит да се намери такъв екземпляр; така че единственото решение, което в крайна сметка можеше да отговори на всички тези утежнения, се свеждаше до – с изключение на възможността Мейзи да бъде изпратена в дом – разделението на настойническите права по вече упоменатия начин. Родителите ѝ имаха повече причини да се съгласят с така постигнатото решение, отколкото бяха имали когато и да било да стигнат до каквото и да било съгласие; затова вече се готвеха с нейна помощ да се радват на почестите, които произтичат от служебно удостоверената вулгарност. Раздялата им отекна гръмко в обществото и съвършено незначителни заедно, двамата се оказаха поразително забележителни поотделно. Та нима не бяха създали повод, който окуражаваше хората да зоват от вестниците за спасението на малката – отглас, сред гръмогласната публика, на идеята, че нещо трябва да се направи или отнякъде да се появи благонадеждна личност? И ето че една добра дама направи крачка-две напред – далечна роднина на госпожа Фарандж, тя ѝ бе поискала разрешение, тъй като имала деца и ръководела детски заведения, да приюти ябълката на раздора и като я въдвори в системата, да освободи поне единия от родителите от задълженията му.
Това щяло да даде възможност на Мейзи, след неизбежните шест месеца с Бийл, да почувства още повече промяната.
– Промяната ли? – извика Айда. – Та няма ли да е предостатъчна промяна за нея това, че след този долен човек ще трябва да отиде при онази личност, която го ненавижда най-много в света?
– Не, защото вие го ненавиждате толкова силно, че няма да спирате да ѝ говорите за него. Ще го поддържате в ума ѝ, като непрекъснато го обругавате.
Госпожа Фарандж зяпна.
– Моля? Тогава как да постъпя, за да противодействам на неговите подли злословия срещу мен?
За момент добрата дама не отговори нищо – мълчанието ѝ представляваше мрачна присъда над цялата ситуация.
– Клетото създание! – възкликна тя най-накрая и думите ѝ прозвучаха като епитафия върху надгробната плоча на Мейзиното детство.
Мейзи беше изоставена на произвола на съдбата. Онова, което стана ясно за всеки наблюдаващ, бе, че единствената връзка, която я придържаше към единия или другия родител, беше печалният факт, че вече представляваше вместилище за огорчението – малка, но дълбока порцеланова чаша, в която можеха да се смесят разяждащите ги киселини. Защото и двамата я искаха не за нейно добро, а за злото, което можеха, с неволната ѝ помощ, да си причинят един на друг.
Тя трябваше да послужи на гнева им, тъй като и съпругът, и съпругата бяха еднакво ощетени от тежката ръка на правосъдието, което в крайна сметка не задоволи изпълнените с негодувание претенции на страните да получат, както сами се бяха изразили, всичко. Щом всеки трябваше да получи само половината, това вече изглеждаше като признание, че нито един от двамата не е бил толкова лош, колкото е твърдял другият, или, иначе казано, представяше и двамата като еднакво недостойни, тъй като единият струваше точно колкото и другият. Майката беше настоявала бащата да няма право, както сама се бе изразила, „дори да погледне“ детето; докато в молбата си бащата твърдеше, че и най-лекият допир до малката от страна на майка ѝ би представлявал „зла зараза“.

Хенри Джеймс „Какво знаеше Мейзи

Обжалването се бе проточило безкрайно и на практика се оказа допълнително усложнено; но апелативният съд по разводите окончателно реши въпроса за присъждането на детето. Бащата, макар и опръскан с кал от глава до пети, беше успял да изложи доводите си по-убедително и очевидно тържествуваше, тъй като бе определен да поеме грижите за детето, при това не толкова защото характерът на майката беше докрай дискредитиран, колкото поради факта, че върху сияйната кожа на дамата (а присъствието на тази дама в съда беше широко отразено) пръските като че ли личаха повече. Към втората присъда обаче бе добавено условие, което вгорчаваше сладостта на Бийл Фарандж от триумфа му – нареждане да възстанови на бившата си съпруга сумата от две хиляди и шестстотин лири, които, както беше припомнено, тя е предоставила преди около три години за издръжката на детето при ясната договорка, че той няма да предприема никакви съдебни процедури – сума, с която е имал правото да се разпорежда Окакто намери за уместно и за която не беше в състояние да предостави какъвто и да било отчет. Така вмененото на нейния опонент задължение представляваше благ балсам за озлоблението на Айда, като отнемаше част от болката, причинена ѝ от поражението; господин Фарандж пък видимо посърна от постигането на този половинчат успех. Той не разполагаше с парите, нито беше в състояние да ги събере по какъвто и да било начин, така че след една разправия, не по-малко публична и едва ли по-прилична от първоначалния им сблъсък, единственият изход, който му оставаше от затрудненото положение, беше компромис, предложен от неговите адвокати и в крайна сметка приет и от нейните.
С това договаряне дългът му беше опростен, а малката – устроена по един достоен соломоновски начин. Разделиха я на две и бездушно хвърлиха двете половини на спорещите страни, които трябваше да се грижат за нея на ротационен принцип. На всекиго се полагаха по шест месеца, тоест момиченцето трябваше да прекарва по половин година с всекиго от тях. Това представляваше доста странна справедливост в очите на онези, които продължаваха да примигват пред ярката светлина, излъчваща се от съдебната трибуна – светлина, в която нито един от родителите не изглеждаше като пример за подражание на младостта и невинността. Онова, което трябваше да се очаква след дадените показания, беше посочването, in loco parentis, на някаква подходяща трета личност, почтен или поне приличен приятел. Очевидно обаче обкръжението на семейство Фарандж вече бе проучвано безрезултатно в опит да се намери такъв екземпляр; така че единственото решение, което в крайна сметка можеше да отговори на всички тези утежнения, се свеждаше до – с изключение на възможността Мейзи да бъде изпратена в дом – разделението на настойническите права по вече упоменатия начин. Родителите ѝ имаха повече причини да се съгласят с така постигнатото решение, отколкото бяха имали когато и да било да стигнат до каквото и да било съгласие; затова вече се готвеха с нейна помощ да се радват на почестите, които произтичат от служебно удостоверената вулгарност. Раздялата им отекна гръмко в обществото и съвършено незначителни заедно, двамата се оказаха поразително забележителни поотделно. Та нима не бяха създали повод, който окуражаваше хората да зоват от вестниците за спасението на малката – отглас, сред гръмогласната публика, на идеята, че нещо трябва да се направи или отнякъде да се появи благонадеждна личност? И ето че една добра дама направи крачка-две напред – далечна роднина на госпожа Фарандж, тя ѝ бе поискала разрешение, тъй като имала деца и ръководела детски заведения, да приюти ябълката на раздора и като я въдвори в системата, да освободи поне единия от родителите от задълженията му.
Това щяло да даде възможност на Мейзи, след неизбежните шест месеца с Бийл, да почувства още повече промяната.
– Промяната ли? – извика Айда. – Та няма ли да е предостатъчна промяна за нея това, че след този долен човек ще трябва да отиде при онази личност, която го ненавижда най-много в света?
– Не, защото вие го ненавиждате толкова силно, че няма да спирате да ѝ говорите за него. Ще го поддържате в ума ѝ, като непрекъснато го обругавате.
Госпожа Фарандж зяпна.
– Моля? Тогава как да постъпя, за да противодействам на неговите подли злословия срещу мен?
За момент добрата дама не отговори нищо – мълчанието ѝ представляваше мрачна присъда над цялата ситуация.
– Клетото създание! – възкликна тя най-накрая и думите ѝ прозвучаха като епитафия върху надгробната плоча на Мейзиното детство.
Мейзи беше изоставена на произвола на съдбата. Онова, което стана ясно за всеки наблюдаващ, бе, че единствената връзка, която я придържаше към единия или другия родител, беше печалният факт, че вече представляваше вместилище за огорчението – малка, но дълбока порцеланова чаша, в която можеха да се смесят разяждащите ги киселини. Защото и двамата я искаха не за нейно добро, а за злото, което можеха, с неволната ѝ помощ, да си причинят един на друг.
Тя трябваше да послужи на гнева им, тъй като и съпругът, и съпругата бяха еднакво ощетени от тежката ръка на правосъдието, което в крайна сметка не задоволи изпълнените с негодувание претенции на страните да получат, както сами се бяха изразили, всичко. Щом всеки трябваше да получи само половината, това вече изглеждаше като признание, че нито един от двамата не е бил толкова лош, колкото е твърдял другият, или, иначе казано, представяше и двамата като еднакво недостойни, тъй като единият струваше точно колкото и другият. Майката беше настоявала бащата да няма право, както сама се бе изразила, „дори да погледне“ детето; докато в молбата си бащата твърдеше, че и най-лекият допир до малката от страна на майка ѝ би представлявал „зла зараза“.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-942-1
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени