Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Земята под нейните нозе
Печатно издание
ISBN
978-954-529-923-0
Цена
12.00 лв.
(16.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
145/213
Тегло
490 гр.
Страници
552
Превод
Мария Донева
Дата на издаване
12 септември 2011

Земята под нейните нозе

Земята определено ще се разклати под краката на четящите шестия по хронология роман на Рушди, с който големият писател откровено намига на Орфей и Евридика. Тук обаче митът е разположен комфортно във високооктановия свят на световния рокендрол, а читателите скоро ще усетят, че този свят е паралелен на познатия ни. Защото Рушди прилага безпогрешно и с присъщата на стила му ерудирана изисканост споменатия вече магически реализъм, при това с едно интересно отклонение в градусите. Романът е забележителен със своята многопластовост, със сложната плетеница от хиндуистка и древногръцка митология, като задълбава в темата, която така вълнува автора: вината на човека пред земята, с която той си позволява престъпни волности. Тук ще срещнем също така познатата от други романи бомбайска тема, темата за двойниците и другото „аз“, размишления за бремето на славата, за съвременната музика, за живота, смъртта и контактите с отвъдния свят. Героите, двама влюбени, влюбени и в музиката, заминават от Индия първоначално за Англия, а оттам за Съединените щати, където постигат световна известност. Но в един момент земята буквално поглъща девойката, а младият мъж, превърнал се в Орфей, се отправя да търси своята Евридика.

Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура“ на Европейския съюз.
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture de l'Union europеénne.

EACEA Culture

За автора

Салман Рушди (р. 1947 г. в Бомбай) е британски писател от индийски произход. Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, често се определя като магически реализъм, примесен с исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята – света на Изтока и света на Запада – минава като основна нишка през произведенията му. Той си спечелва признание още с публикуването на втория си роман „Среднощни деца“ (1981), за който е удостоен с наградата „Ман Букър“ през същата година. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда.

Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература. Сред основните му произведения, освен споменатите вече, са „Срам“ (1983), „Последната въздишка на мавъра“ (1995), „Земята под нейните нозе“ (1999), „Ярост“ (2001), „Шалимар клоунът“ (2005), „Чародейката от Флоренция“ (2008).

Блог | Салман Рушди
Откъс

Салман Рушди „Земята под нейните нозе

През 1989 година, в деня на свети Валентин, последния ден от живота й, легендарната певица Вина Апсара се събуди с хлипане от кошмар, в който й се бе присънило човешко жертвоприношение, а жертвата бе самата тя. Голи до кръста мъже, приличащи на актьора Кристофър Плъмър, я бяха сграбчили за китките и глезените. Голото й тяло се извиваше и гърчеше върху излъскания камък с гравирания на повърхността му образ на змията птица Кецалкоатъл. Отворената уста на покритото с перушина влечуго ограждаше тъмна кухина, издълбана в самия камък, и макар нейната уста да се бе разтегнала широко от писъците й, единственият шум, който достигаше до ушите й, бе пукането на фотографските светкавици; но преди да срежат гърлото й, преди алената й кръв да шурне в ужасната чаша, тя се събуди и това стана точно по обяд в град Гуадалахара, Мексико, в чуждо легло, с полумъртъв непознат до себе си – гол метис на 21-22 години, идентифициран в непрекъснатите вестникарски публикации, последвали катастрофата, като Раул Парамо, плейбой и наследник на известния местен строителен магнат, една от чиито корпорации притежаваше този хотел. Тя обилно се потеше и мокрите чаршафи издаваха вонята на безсмислената нищета на нощния сблъсък. Раул Парамо бе изпаднал в несвяст, устните му бяха побелели, а тялото му – галванизирано, и на всеки няколко секунди то се гърчеше в спазми, подобни на гърчовете, в които Вина се бе извивала в съня си. Не след дълго той започна да издава страшни звуци, извиращи дълбоко от гърлото му, сякаш някой го колеше, сякаш кръвта му бликаше през алената усмивка на невидима рана и се изливаше в призрачен бокал. Обзета от паника, Вина скочи от леглото, грабна дрехите си – кожените панталони и бюстието, обсипано със златисти пайети, – които носеше на концерта си предишната нощ. С високомерно отчаяние тя се бе отдала на това момче, два пъти по-младо от нея, беше го избрала случайно измежду тълпящите се зад кулисите поклонници – зализаните безделници ухажори с букетите цветя, промишлените магнати, останките от аристокрацията, подземните наркобарони, кралете на текилата с техните лимузини, шампанско, кокаин и може би дори диаманти, с които се канеха да засипят звездата.
Младежът се мъчеше да й се представи, ласкаеше я и й се подмазваше, ала нито името му, нито размерът на банковата му сметка бяха интересни за нея. Избра го така, както се къса цвете, а сега искаше да закуси със стъблото му; той бе като вечеря, доставена в дома й, която тя държеше да опита; нахвърли му се като изгладнял хищник още щом вратата на тръгващата лимузина се затръшна след тях, преди шофьорът да успее да спусне преградата, призвана да скрива личния живот на пътниците от любопитните очи. После същият този шофьор говореше с благоговение за голото й тяло; а докато вестникарите усърдно го черпеха с текила, той шепнешком им доверяваше колко безкрайно щедра е била голотата на този хищник, какво чудо представлявала самата тя; даваше им да разберат, че макар отдавна да бе прехвърлила четирийсетте, вероятно някой отгоре добре се бе погрижил чудото да бъде съхранено. „Бих направил всичко за такава жена – стенеше шофьорът, – бих я возил с двеста километра в час, само да поиска, бих се блъснал в бетонна стена заради нея, ако тя пожелае да умре.“
Едва когато Вина, полугола и объркана, се появи в коридора на единайсетия етаж, където непоисканите от гостите на хотела вестници, оповестяващи с огромни букви новината за френските опити с ядрено оръжие в Тихия океан и политическата нестабилност в южния щат Чиапас, изцапаха босите й нозе с типографска чернилка – едва тогава тя осъзна, че луксозният апартамент, от който набързо бе избягала, бе нейният и че като затръшна вратата му, тя остана навън без ключ. За щастие в този миг на пълна безпомощност тя се озова не пред някого другиго, а пред самия Умид Мърчант, фоторепортер, когото наричаха Рай и както се оказа, бе неин приятел от детството й, което бе прекарала в Бомбай – единственият на хиляди километри оттук „крал на фотокамерата“, който нямаше да се възползва от възможността да я запечати във възхитително и скандално неглиже, разстроена до крайност, и още по-лошо – изглеждаща на годините, на които бе в действителност. Тъкмо аз бях единственият лъжец там, който за нищо на света не би откраднал от нея образа на уморената, подгонена Дива, безпомощна, с торбички под очите, с разбъркана и сплъстена коса, боядисана в яркооранжев цвят, клатушкаща се на темето й като качулката на кълвач, с трепереща от смущение прекрасна уста, в чиито ъгли безмилостните години бяха издълбали малки фиорди – тя представляваше архетип на рок богиня, преполовила пътя
към безизходицата и скръбта. Бе решила да боядиса косата си в оранжево за настоящото турне, защото й се налагаше на четирийсет и четири години да започне всичко отначало, да стартира соло кариера, без Него. За първи път от много години насам тя се бе озовала сама в живота, без Ормус, и затова нищо чудно, че през по-голямата част от времето си се чувстваше разстроена и извън релси. И самотна.
Трябваше да си го признае. Нямаше значение дали пред публика, или пред самата себе си – такава беше истината: когато той не бе до нея, с когото и да беше тя, все се чувстваше сама.

Салман Рушди „Земята под нейните нозе

През 1989 година, в деня на свети Валентин, последния ден от живота й, легендарната певица Вина Апсара се събуди с хлипане от кошмар, в който й се бе присънило човешко жертвоприношение, а жертвата бе самата тя. Голи до кръста мъже, приличащи на актьора Кристофър Плъмър, я бяха сграбчили за китките и глезените. Голото й тяло се извиваше и гърчеше върху излъскания камък с гравирания на повърхността му образ на змията птица Кецалкоатъл. Отворената уста на покритото с перушина влечуго ограждаше тъмна кухина, издълбана в самия камък, и макар нейната уста да се бе разтегнала широко от писъците й, единственият шум, който достигаше до ушите й, бе пукането на фотографските светкавици; но преди да срежат гърлото й, преди алената й кръв да шурне в ужасната чаша, тя се събуди и това стана точно по обяд в град Гуадалахара, Мексико, в чуждо легло, с полумъртъв непознат до себе си – гол метис на 21-22 години, идентифициран в непрекъснатите вестникарски публикации, последвали катастрофата, като Раул Парамо, плейбой и наследник на известния местен строителен магнат, една от чиито корпорации притежаваше този хотел. Тя обилно се потеше и мокрите чаршафи издаваха вонята на безсмислената нищета на нощния сблъсък. Раул Парамо бе изпаднал в несвяст, устните му бяха побелели, а тялото му – галванизирано, и на всеки няколко секунди то се гърчеше в спазми, подобни на гърчовете, в които Вина се бе извивала в съня си. Не след дълго той започна да издава страшни звуци, извиращи дълбоко от гърлото му, сякаш някой го колеше, сякаш кръвта му бликаше през алената усмивка на невидима рана и се изливаше в призрачен бокал. Обзета от паника, Вина скочи от леглото, грабна дрехите си – кожените панталони и бюстието, обсипано със златисти пайети, – които носеше на концерта си предишната нощ. С високомерно отчаяние тя се бе отдала на това момче, два пъти по-младо от нея, беше го избрала случайно измежду тълпящите се зад кулисите поклонници – зализаните безделници ухажори с букетите цветя, промишлените магнати, останките от аристокрацията, подземните наркобарони, кралете на текилата с техните лимузини, шампанско, кокаин и може би дори диаманти, с които се канеха да засипят звездата.
Младежът се мъчеше да й се представи, ласкаеше я и й се подмазваше, ала нито името му, нито размерът на банковата му сметка бяха интересни за нея. Избра го така, както се къса цвете, а сега искаше да закуси със стъблото му; той бе като вечеря, доставена в дома й, която тя държеше да опита; нахвърли му се като изгладнял хищник още щом вратата на тръгващата лимузина се затръшна след тях, преди шофьорът да успее да спусне преградата, призвана да скрива личния живот на пътниците от любопитните очи. После същият този шофьор говореше с благоговение за голото й тяло; а докато вестникарите усърдно го черпеха с текила, той шепнешком им доверяваше колко безкрайно щедра е била голотата на този хищник, какво чудо представлявала самата тя; даваше им да разберат, че макар отдавна да бе прехвърлила четирийсетте, вероятно някой отгоре добре се бе погрижил чудото да бъде съхранено. „Бих направил всичко за такава жена – стенеше шофьорът, – бих я возил с двеста километра в час, само да поиска, бих се блъснал в бетонна стена заради нея, ако тя пожелае да умре.“
Едва когато Вина, полугола и объркана, се появи в коридора на единайсетия етаж, където непоисканите от гостите на хотела вестници, оповестяващи с огромни букви новината за френските опити с ядрено оръжие в Тихия океан и политическата нестабилност в южния щат Чиапас, изцапаха босите й нозе с типографска чернилка – едва тогава тя осъзна, че луксозният апартамент, от който набързо бе избягала, бе нейният и че като затръшна вратата му, тя остана навън без ключ. За щастие в този миг на пълна безпомощност тя се озова не пред някого другиго, а пред самия Умид Мърчант, фоторепортер, когото наричаха Рай и както се оказа, бе неин приятел от детството й, което бе прекарала в Бомбай – единственият на хиляди километри оттук „крал на фотокамерата“, който нямаше да се възползва от възможността да я запечати във възхитително и скандално неглиже, разстроена до крайност, и още по-лошо – изглеждаща на годините, на които бе в действителност. Тъкмо аз бях единственият лъжец там, който за нищо на света не би откраднал от нея образа на уморената, подгонена Дива, безпомощна, с торбички под очите, с разбъркана и сплъстена коса, боядисана в яркооранжев цвят, клатушкаща се на темето й като качулката на кълвач, с трепереща от смущение прекрасна уста, в чиито ъгли безмилостните години бяха издълбали малки фиорди – тя представляваше архетип на рок богиня, преполовила пътя
към безизходицата и скръбта. Бе решила да боядиса косата си в оранжево за настоящото турне, защото й се налагаше на четирийсет и четири години да започне всичко отначало, да стартира соло кариера, без Него. За първи път от много години насам тя се бе озовала сама в живота, без Ормус, и затова нищо чудно, че през по-голямата част от времето си се чувстваше разстроена и извън релси. И самотна.
Трябваше да си го признае. Нямаше значение дали пред публика, или пред самата себе си – такава беше истината: когато той не бе до нея, с когото и да беше тя, все се чувстваше сама.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Първата една трета ми беше най-интересна. Когато действието се развиваше в Бомбай, всичко беше по-автентично и силно (никой, включително Рушди, не може да скъса с Индия, след като е бил свързан с нея ). Много реалистична представа получих за града Бомбай и хората му от онова време (след Независимостта). Но когато действието се пренесе в Англия и САЩ, интересът ми спадна... Последните 100 страници отново ми се сториха силни. А последните 10 страници ме докараха до сълзи – „простих” за всичко на Рушди. Спомних си всички мои любими оцелели и неоцелели рок музиканти и нелеката им съдба (въпреки всеобщото противоположно мнение за розов живот), завладяващата сила на музикалния талант; изплуването на миналото в края на живота; дълбочината на майчината любов (дори от неродна майка) и копнежа за получаване на такава любов от всяко дете (както и за ограбения живот без деца); и накрая – въпреки земетръсните вълнения в сърцата ни – как вътрешно всеки се стреми да стъпи на стабилна земя, макар и да не го показва. От самата любовна история и от представянето на rock’n’roll живота не научих много в основната част на книгата. Може би защото съм чела толкова много рок биографии... Все пак признавам, че беше отделено внимание на особеностите на музиката на двамата главни герои и нейното послание, нещо на моменти даже ми напомняше на Jim Morrison и Pam, а и на толкова други… Преводачката е вникнала във всички детайли и познава всяка буквичка от книгата – огромен труд!!! А авторът – този човек е „свръхерудит”– голяма глава; не просто знания и факти, а дълбоко познаване на история и съвременност, религии, митология, политика, национални особености, чисто хуманни аспекти и собствено виждане по всички тези въпроси/области. Няма да се изненадам, ако има управления/държави, които биха му се сърдили не само заради „Сатанински строфи”, а за всички негови романи... Други интересни теми освен любовта, родината и рок музиката: свързаността на близнаците, воайорството при фотографията, „сляпата” любов, важната (и за нас) 1989 г., „драмата” Изток – Запад. Нелеко четене, но все пак си беше преживяване и пътешествие. С голям плюс – Салман Рушди просто си играе с думите както винаги!

Оценка: +1

Поредният блестящ роман на изключителния разказвач Рушди.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-923-0
Купи
Цена
12.00 лв.
(16.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени