Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Мандарините

Печатно издание

ISBN
978-954-529-924-7
Цена
14.40 лв.
(18.00 лв.)
Купи

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-20%

Информация

Печат
Мека корица
Размери
145/213
Тегло
558 гр.
Страници
616
Превод
Росица Ташева
Дата на издаване
29 август 2011

Мандарините

В Древен Китай мандарините са най-образованите и най-влиятелните цивилни и военни функционери на империята. Във Франция на Симон дьо Бовоар мандарините са представителите на най-елитната интелигенция, хората на духа, които задават дневния ред на обществото.

Но дали след края на Втората световна война, в обстановката на кипеж и надежда, бързо заменена от противопоставянето на двата новосъздадени политически блока в прословутата Студена война и от скандалните разкрития за съветския Гулаг, мандарините ще запазят ролята си? Дали ще осъществят мечтата си да възстановят страната си и да възвърнат достойнството й? Това е политическият фон на романа, който го превръща в широка историческа фреска на следвоенното време.

На този фон се развиват събитията в живота на писателя Робер Дюбрьой и жена му – психоаналитичката Ан Дюбрьой, на дъщеря им Надин и на приятеля им журналист и писател Анри Перон. Робер е влиятелен ляв интелектуалец, който активно се занимава с политика, въпреки че постепенно губи илюзиите си; Анри е участвал в Съпротивата, издавал е нелегален вестник, пише книги, спи с Жозет и се опитва да не се занимава с политика; Надин е изгубила любимия си и се лекува, като прескача от легло в легло; Ан изживява една нова голяма любов в Америка... Всички те, заедно с приятелите и колегите си, образуват другата, по-важна и изключително завладяваща фреска на човешките отношения, на любовта, приятелството и омразата, в които няма нищо конюнктурно, в които читателят от всяко поколение може да се разпознае. Написан на прост и ясен език, без всякакви упражнения по стил, „Мандарините“ е забележителен роман, един от тези, които се появяват веднъж на много години и които е жалко да не бъдат прочетени.

(Смята се, че прототип на Дюбрьой е Жан-Пол Сартр, на Перон – Албер Камю, на Ан – самата Симон дьо Бовоар, а на американския й любовник – писателят Нелсън Олгрен.)

За автора

Симон дьо Бовоар

Симон дьо Бовоар

Френската писателка Симон дьо Бовоар е написала шест романа, повече от дузина книги с есета, както и философски трудове с определен принос в областта на екзистенциализма. Родена през 1908 г. в т.нар. „добро семейство от средната буржоазия, тя от дете се отличава с блестящия си ум. Проявява го в училище, където оценките й са неизменно най-високи, след което завършва последователно различни степени на математика, литература, философия, етика и психология. Класира се втора на конкурса за доцент по философия, но макар да се представя най-добре – журито преценява, че една жена не бива да е първа! На следващата година Сартр заема първото място на същия конкурс.

Във философския факултет в Париж Бовоар се запознава с Жан-Пол Сартр, с когото поддържа почти митична връзка чак до смъртта му. Сартр е нейната „необходима любов за разлика от „случайните любови, които и двамата изживяват.

След завършването си Симон дьо Бовоар работи като преподавател по философия първо в Марсилия, после в Руан, където поддържа любовна връзка със студентката Олга Козакиевич, както и с един студент на Сартр, „малкия Бост, бъдещ съпруг на Олга, която междувременно става любовница на Сартр. Тази група от приятели, наречена „малкото семейство, води кога спокоен, кога бурен живот до смъртта на участниците в нея. Отношенията с Олга са описани в „Гостенката (1943).

Малко преди Втората световна война Сартр и Бовоар се преместват в Париж. Тук Бовоар преподава в гимназия, от която е уволнена поради връзката си с една ученичка. По същото време написва първия си роман „Първенството на духовното и го предлага на „Галимар, после на „Грасе. И двете издателства отказват да го публикуват. Романът бива издаден през 1976 г. След втора връзка с малолетна й забраняват да преподава. Правата й са възстановени след Освобождението.

Междувременно със Сартр, Ремон Арон, Борис Виан и други леви интелектуалци основава списанието „Тан модерн, в което изразява позициите си в защита на комунизма, атеизма и екзистенциализма, като не спира да пише романи и есета. Пътува много – САЩ, Китай, Русия, Куба; запознава се с Фидел Кастро, Че Гевара, Мао Тзе Дунг. В САЩ изживява страстна любов с американския писател Нелсън Олгрен, на когото впоследствие изпраща повече от 300 писма. Олгрен не приема нежеланието й да напусне Сартр и това довежда до скъсване. Тази нейна връзка е описана в „Мандарините.

През 1949 г. Бовоар издава „Вторият пол – фундаментален философски труд, в който разглежда положението на жената от гледна точка на основните философски течения и с който получава първото голямо признание. Книгата скандализира привържениците на статуквото, а Ватиканът я включва в черния си списък.

Освен с политическите си позиции, писателката става известна и с последователния си феминизъм. Бори се против мъченията, на които са подлагани алжирските жени по време на Алжирската война, обявява се в полза на аборта, по това време подсъден, и против брака, който смята за буржоазна институция не по-малко отвратителна от проституцията, тъй като легитимира мъжкото господство.

През 1954 г. излиза романът „Мандарините, удостоен с наградата „Гонкур. Този роман за политика и любов, едновременно портрет на следвоенното време и на френските леви интелектуалци, с право е смятан за шедьовъра за писателката и й носи световна слава.

През шейсетте години Бовоар се свързва със студентката по философия Силви Льо Бон, която става нейна осиновена дъщеря и наследница, а след смъртта на Сартр писателката живее с режисьора документалист Клод Ланзман.

Симон дьо Бовоар умира през 1986 г. След грандиозната церемония, на която присъстват личности от цял свят, е погребана до Сартр.

През 2008 г. в нейна чест е учредена наградата „Симон дьо Бовоар за свободата на жените.

 

Блог | Симон дьо Бовоар

Още книги от автора

Откъс

Симон дьо Бовоар „Мандарините

Анри хвърли последен поглед на черния кристал на небето. Труд­но бе да си представи, че някъде там хиляди самолети раздират ти­шината. И все пак – думите се боричкаха в главата му с весел шум – офанзивата е спряна, германците са разгромени, ще мога да замина. Зави зад ъгъла на кея. Улиците ще ухаят на зехтин и портокалов цвят, хората ще бъбрят по осветените тераси на кафенетата, той ще пие истинско кафе под звуците на китарите. Очите му, ръцете му, кожа­та му бяха гладни – като след дълги пости! Изкачи бавно леденото стълбище.
– Най-после!
Пол го прегърна, сякаш го срещаше за пръв път след години на преживени опасности. Той видя над рамото ѝ искрящата елха, която се отразяваше до безкрай в големите огледала. Масата бе отрупана с чинии, чаши, бутилки; снопчета имел и зеленика бяха нахвърляни до една табуретка. Анри внимателно се отдръпна и хвърли пардесюто си на дивана.
– Слуша ли радиото? Има добри новини.
– Така ли? Казвай бързо.
Тя никога не слушаше радио, искаше да научава новините само от него.
– Не си ли забелязала колко е светло тази вечер? Имало хиляди самолети в тила на Фон Рундщет.
– Боже мой! Значи няма да се върнат.
– Никога не е ставало дума да се връщат.
В интерес на истината, и той си бе помислил същото.
Пол тайнствено се усмихна.
– Бях взела предпазни мерки.
– Какви мерки?
– В дъното на мазето има нещо като килер. Помолих портиерката да го изпразни. Там щеше да се скриеш.
– Не трябваше да правиш това. Точно така се предизвиква паника.
Пол стискаше с лявата си ръка краищата на шала си, сякаш иска­ше да си предпази сърцето.
– Те щяха да те разстрелят – каза тя. – Всяка нощ ги чувам. Чукат, отварям им, виждам ги.
Неподвижна, притворила очи, тя като че ли наистина чуваше гла­сове.
– Това няма да се случи – весело я увери Анри.
Тя отвори очи и отпусна ръце.
– Наистина ли войната е свършила?
– Съвсем скоро ще свърши.
Анри постави табуретката под дебелата греда, която пресичаше тавана открай докрай.
– Да ти помогна ли?
– Дюбрьой ще дойдат да ми помогнат.
– Защо да ги чакаме?
Той взе чука. Пол постави ръка на рамото му.
– Няма ли да работиш?
– Не тази вечер.
– Казваш това всеки ден. Повече от година нищо не си писал.
– Не се безпокой. Не съм загубил желание да пиша.
– Вестникът ти отнема прекалено много време. Виж само в колко часа се прибираш. Сигурна съм, че нищо не си ял. Не си ли гладен?
– Не още.
– Не си ли уморен?
– Ами не, не съм уморен.
Под погледа на тези очи, които го изследваха загрижено, Анри се чувстваше като крехко и опасно съкровище – ето това го уморява­ше. Качи се на табуретката и започна да забива един пирон с кратки предпазливи удари – къщата не беше в първа младост.
– Знам дори какво ще пиша. Весел роман.
– Какво искаш да кажеш? – попита Пол разтревожено.
– Каквото казвам. Имам желание да напиша весел роман.
За малко да започне да го измисля на място този роман, щеше да му е забавно да размишлява гласно, но Пол го гледаше така настоя­телно, че си замълча.
– Подай ми големия сноп имел.
Внимателно окачи зелената топка, обсипана с бели очички, после Пол му подаде друг пирон. Да, войната бе свършила – поне за него тази вечер беше истински празник. Мирът започваше отново, всичко започваше отново: празниците, забавленията, удоволствията, пъту­ванията, може би щастието, със сигурност свободата. Закачи покрай гредата имела, зелениката, гирляндите.
– Така добре ли е? – попита, след като слезе от табуретката.
– Идеално.
Тя се приближи до елхата, изправи една от свещичките.
– Ако няма опасност, ще заминеш ли за Португалия?

Симон дьо Бовоар „Мандарините

Анри хвърли последен поглед на черния кристал на небето. Труд­но бе да си представи, че някъде там хиляди самолети раздират ти­шината. И все пак – думите се боричкаха в главата му с весел шум – офанзивата е спряна, германците са разгромени, ще мога да замина. Зави зад ъгъла на кея. Улиците ще ухаят на зехтин и портокалов цвят, хората ще бъбрят по осветените тераси на кафенетата, той ще пие истинско кафе под звуците на китарите. Очите му, ръцете му, кожа­та му бяха гладни – като след дълги пости! Изкачи бавно леденото стълбище.
– Най-после!
Пол го прегърна, сякаш го срещаше за пръв път след години на преживени опасности. Той видя над рамото ѝ искрящата елха, която се отразяваше до безкрай в големите огледала. Масата бе отрупана с чинии, чаши, бутилки; снопчета имел и зеленика бяха нахвърляни до една табуретка. Анри внимателно се отдръпна и хвърли пардесюто си на дивана.
– Слуша ли радиото? Има добри новини.
– Така ли? Казвай бързо.
Тя никога не слушаше радио, искаше да научава новините само от него.
– Не си ли забелязала колко е светло тази вечер? Имало хиляди самолети в тила на Фон Рундщет.
– Боже мой! Значи няма да се върнат.
– Никога не е ставало дума да се връщат.
В интерес на истината, и той си бе помислил същото.
Пол тайнствено се усмихна.
– Бях взела предпазни мерки.
– Какви мерки?
– В дъното на мазето има нещо като килер. Помолих портиерката да го изпразни. Там щеше да се скриеш.
– Не трябваше да правиш това. Точно така се предизвиква паника.
Пол стискаше с лявата си ръка краищата на шала си, сякаш иска­ше да си предпази сърцето.
– Те щяха да те разстрелят – каза тя. – Всяка нощ ги чувам. Чукат, отварям им, виждам ги.
Неподвижна, притворила очи, тя като че ли наистина чуваше гла­сове.
– Това няма да се случи – весело я увери Анри.
Тя отвори очи и отпусна ръце.
– Наистина ли войната е свършила?
– Съвсем скоро ще свърши.
Анри постави табуретката под дебелата греда, която пресичаше тавана открай докрай.
– Да ти помогна ли?
– Дюбрьой ще дойдат да ми помогнат.
– Защо да ги чакаме?
Той взе чука. Пол постави ръка на рамото му.
– Няма ли да работиш?
– Не тази вечер.
– Казваш това всеки ден. Повече от година нищо не си писал.
– Не се безпокой. Не съм загубил желание да пиша.
– Вестникът ти отнема прекалено много време. Виж само в колко часа се прибираш. Сигурна съм, че нищо не си ял. Не си ли гладен?
– Не още.
– Не си ли уморен?
– Ами не, не съм уморен.
Под погледа на тези очи, които го изследваха загрижено, Анри се чувстваше като крехко и опасно съкровище – ето това го уморява­ше. Качи се на табуретката и започна да забива един пирон с кратки предпазливи удари – къщата не беше в първа младост.
– Знам дори какво ще пиша. Весел роман.
– Какво искаш да кажеш? – попита Пол разтревожено.
– Каквото казвам. Имам желание да напиша весел роман.
За малко да започне да го измисля на място този роман, щеше да му е забавно да размишлява гласно, но Пол го гледаше така настоя­телно, че си замълча.
– Подай ми големия сноп имел.
Внимателно окачи зелената топка, обсипана с бели очички, после Пол му подаде друг пирон. Да, войната бе свършила – поне за него тази вечер беше истински празник. Мирът започваше отново, всичко започваше отново: празниците, забавленията, удоволствията, пъту­ванията, може би щастието, със сигурност свободата. Закачи покрай гредата имела, зелениката, гирляндите.
– Така добре ли е? – попита, след като слезе от табуретката.
– Идеално.
Тя се приближи до елхата, изправи една от свещичките.
– Ако няма опасност, ще заминеш ли за Португалия?

Сподели в:

Вашето мнение

Мнения на читатели

При положение че тази нощ сънувах Сартр, може би е време да започна да чета Бовоар!!!! :)
17.02.2013 г., 13:52 ч.
Николай Узунов

Оценка: +2

Изключително интелектуално постижение. Отношенията между Камю и Сартър плюс преживяванията на самата Бовоар, вплетени в романовата тъкан на фона на големите промени от средата на ХХ век. Може би трудно за четене на моменти, но си заслужава!
30.10.2012 г., 10:28 ч.
Rocco Tull

Оценка: +1

Печатно издание

Печатно издание

ISBN
978-954-529-924-7
Купи
Цена
14.40 лв.
(18.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 50 лв. + Еко торбичка
-20%

Отстъпка

Доставка

Издателство „Колибри“
1990-2014 © Всички права запазени