Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Перфектно 1
Печатно издание
ISBN
978-954-529-841-7
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-954-529-954-4
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)
-1лв.
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
151 гр.
Страници
128
Дата на издаване
29 август 2011

Перфектно 1

Румен Алексов е писал къси разкази, отличени с награди, но едва в новите времена намира материал за роман. „Перфектно 1“ е кримка за прехода със замесени научни открития, мръсни сделки, хомосексуални връзки и много пари на фона на съвременна България, при това написана леко и остроумно. Ще попитате защо „Перфектно 1“. Едно – защото авторът вече подготвяше втората и третата част от замислената трилогия. А на въпроса защо перфектно, след като Филип Генералски Младши, президент и главен детектив на Пинкертън АД, разкрива със завидна лекота убийци и убийства, Румен Алексов отговаряше: „Всеки престъпник си мисли, че всичко е изпипал, но истината е, че само Бог е перфектен“. Румен работеше вечер на чаша водка, без да препрочита, без да задрасква и с вътрешното убеждение, че някой му диктува.

За автора

Румен Алексов (1956–2010) е завършил ВХТИ в София и до 1989 г. е работил в Комбината за тежко машиностроене в Червена могила. След промените и „приватизирането“ на комбината опитва късмета си в не един бизнес, като за малко се разминава с едно от прословутите „куфарчета“ и за малко да стане износител на селскостопанска продукция. Преди да ни напусне неочаквано, Румен Алексов оцеляваше благодарение на познанията си по химия и на своя предприемчив дух, а в хубавия сезон обработваше градината си в митичното Шишковци, където притежаваше семейна къща, завещана от дядо му, автор на книга за Майстора.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Румен Алексов „Перфектно 1

Този ден седях в прашасалата кантора, отпивах едри глътки водка от голяма чаша с надпис „Живей щастливо“ и се опитвах да наредя пасианс с тестето визитни картички, който, кой знае защо, изобщо не излизаше. Визитките бяха изработени от луксозен релефен картон и на тях пишеше: ПИНКЕРТЪН АД и под него ФИЛИП ГЕНЕРАЛСКИ МЛАДШИ, президент и главен детектив. Знаех, че е много надуто и банално, обаче в такъв свят и живеем. На картичките спокойно можеше да са изписани имена като Владе Дивац или Филип Марлоу, което щеше да е също толкова вярно, колкото и настоящото. Причината е, че фамилното ми име е твърде сиво и безлично, та едва ли някой би се спрял пред детективско бюро, където фигурира подобна личност. Текстът на визитките беше напечатан от двете страни на български и английски, в случай че се появи чуждестранен клиент или участвам в международно издирване, което в настоящия момент бе малко вероятно.
Стаята, в която се помещаваше офисът ми, беше огромна – не колкото тенис корт, но при добро желание можеше да се изцъкат няколко сета. Трите ѝ страни бяха заети с шкафове чак до тавана, пълни с обемисти папки, прилежно надписани и подредени по азбучен ред. Върху тях личаха имената на сериозни фирми, мастити политици и други нашумели личности. Всъщност шкафовете барабар с папките бях купил при разпродажбата на фалирала фирма. Съдържанието им нямаше нищо общо с моята дейност, а и въобще не се заинтересувах какво е то. Важното бе, че интериорът грабваше погледа на наивния потенциален клиент и му даваше да разбере какъв велик детектив има насреща. Огромен виенски прозорец с врата, която извеждаше направо в цветна градина, представляваше четвъртата стена и тя беше джокерът, който ме подтикна да наема стаята.
Бюрото пред мен бе от истински махагон. То и масажният стол бяха единствените екстри в офиса и макар че ги взех втора употреба, изглеждаха съвсем нови, тъй като собственикът им се беше радвал кратко на техния лукс, преди да го тикнат в затвора. На бюрото освен чашата и визитките стоеше двулитрова кафява бутилка от бира, пълна до половината с водка собствено производство, и почти пълна бутилка кока-кола, производство на едноименната американска компания. Тази комбинация ми навяваше малко тъга, тъй като беше любимата на моя покоен адвокат.
„Кой съдия бе? Този от ВАС ли? Няма страшно, от една партия сме – ВиК!“ – „Чакай, бате Сашо, ти не беше ли от друга партия? Не че си я спомням, то станаха безброй, но някак по друг начин звучеше.“ – „Там е друго – политика. От мен да запомниш: това съдии, адвокати, прокурори, следователи, всички сме от една партия, ВиК – Водка и Кола!“
Пред бюрото имаше диван и два меки удобни стола, предназначени за клиентите, които необяснимо защо се бавеха от доста време. В другия край на стаята във вид на буквата Г бяха подредени две по-обикновени бюра. На едното, предназначено за секретарката, се разполагаше компютърна конфигурация, свидетелка на зараждането на електрониката като наука, но пък облечена в чисто нова кутия, изпъстрена с надписи IBM, PENTIUM DUO и други подобни, вдъхващи респект и страхопочитание сред разбиращите. Третото бюро бе предназначено за главния счетоводител. Секретарката и счетоводителят съществуваха толкова реално, колкото АД-то и Генералски младши. АД-то ставаше ЕТ, но това се разбираше едва накрая, когато се попълваха документите. Тъй като върху фактурите трябваше да пиша истинските си имена, аз невинно обяснявах, че това са имената на главния счетоводител, а в момента ми се налага да върша и неговата работа, докато той кротко си почива на Малдивските острови. Така де, що за фирма сме, ако човекът не може да отдъхне две седмици на Малдивите. Колкото за Генералски старши, не ми е известно някой освен мен от родата да е бил под пагон. Всички са се изхранвали или като чиновници, или като земеделски стопани. Секретарката ми също винаги отсъстваше, когато имах клиент. С вродената си доброта не можех да я спра да посети болната си майка; или точно в този момент сестра ѝ изпитваше неотложна нужда някой да гледа малкото ѝ дете.
Отпивах от водката и от време на време вземах от поставката до мен дартс стреличка и почти без да гледам, с премерен жест я хвърлях, за да се забие точно между очите на настоящия премиер. Той висеше на близката стена и строго се взираше в мен. Обикновено от десет осем попадаха в целта, но налегнеше ли ме безпаричие, ги правех от десет – десет.
Откъм вратата се чу шум от стъпки. Просто не вярвах на ушите си. Задържах дъх, тъй като пулсът ми хвръкна в небесата, когато от звънеца гръмна „Вставай, страна огромная“. Без да бързам, извадих от шкафчето две папки с документи и писалка със златен писец „Паркер“. После натиснах бутона, с който да светна встрани от вратата надписа ВЛЕЗТЕ. Досега над него бе светил надпис НЕ ВЛИЗАЙТЕ. Просто устройство, дадено ми от познат лекар след ремонт на кабинета му, но пък създаваше респект и уважение към детективския труд сред навалицата от клиенти в чакалнята. Които в неопределено бъдеще, разбира се, щяха да заприиждат.
Влезе висок сух мъж, толкова прегърбен в горната част на тялото, че приличаше на въпросителен знак – крачеща питанка в демодиран сив костюм с излъскани до блясък лакти и колене. Имах чувството, че го познавам отнякъде, но не можех да си спомня откъде, дори да зависеше в момента животът ми от този факт. На лицето му, пепелявосиво на цвят, гордо стърчеше огромен гърбав нос, който му придаваше вид на лешояд. Моравите му устни бяха кривнали леко на една страна, а очите му гледаха мнително. Който и да беше този човек, той непременно си имаше ядове със сърцето.
Мъжът огледа критично стаята, сякаш възнамеряваше да прекара остатъка от живота си именно в нея. Погледът му се спря на министър-председателя. Той продължаваше да се взира строго под четината от стрели, а челото му съвсем се беше олющило и кръгът на десетката почти не личеше. Скоро трябваше да сменям снимката.
– Не си фен на правителството – констатира мъжът безспорния факт.
Не понасям хора, които от първата дума ми говорят на „ти“, а този ми бе станал антипатичен от самото си влизане.
– Добро попадение – направих замислена физиономия. – И то без всякаква предварителна подготовка.
Само хвърлихте бегъл поглед на тази окаяна стая и веднага разкрихте съкровената тайна, която от години крия в най-дълбокото кътче на обречената ми душа. Гениално! – подчертавах учтивата форма на изказ с нескрита ирония.
– Хей, хубавецо, ако си толкова добър детектив, колкото си духовит, цена нямаш!
– Не държа да съм от най-добрите – отвърнах скромно. – Те твърде рано започват да приемат поръчки от Всевишния. Понякога хващам дребен тарикат, завлякъл клиент, връщам вкъщи някоя и друга заблудена съпруга.
Абе не е много трудно, стига да можеш да гледаш на кафе и да хвърляш боб.
Посетителят избухна в смях и аз зацепих по каруцарски:
– Ама и ти не си дошъл само да си ги мерим. Или си сбъркал вратата?
– Не, не, при тебе идвам.
– Давай тогава, не се притеснявай – рекох бащински.
– Идвам във връзка със съпругата ми
Позната история, рекох си наум. Мъжът се прокашля леко.
– По-точно във връзка с убийството на съпругата ми.
Физиономията ми от ухилена стана тъжно-угрижена със скорост, многократно надхвърляща тази на светлината във вакуум. Айнщайн трева да пасе.
– Съжалявам, много съжалявам.
– Ти пък за какво ще съжаляваш? Убиха моята, не твоята съпруга.
– Точно за това – отвърнах и за миг ми се стори, че той кимна с разбиране. – И как стана тази беля?
– Момче, ти вестници четеш ли?
– Чета, разбира се, но новините за убити съпруги вече не са новини. Напоследък това се очертава като национален спорт.
– Добре де, името Ева Кашева говори ли ти нещо?
За миг се вцепених, но в следващия си бях възвърнал самообладанието, така че външно изобщо не ми пролича. Говореше ми, ох, колко много ми говореше името. Направо ми крещеше. Най-малкото това, че срещу мен седеше Жоро Питона. И през ум не ми мина да споделям каквото и да е по темата, затова рекох:
– Четох. Ако не се лъжа, единственият български учен с надежда за Нобелова награда.
– И не само това. Беше прекрасна жена и перфектен преподавател. Любимка на всички студенти.
„Никога не си бил по-прав“, си рекох наум.
– Полицията докъде стигна? – попитах, макар че бях изчел и изгледал всичко по случая.
– Може да звучи банално, но „до кривата круша“ – искам да кажа, до мен. – Жоро затършува съсредоточено из вътрешните си джобове и след дълго ровене измъкна визитна картичка с окаян вид. Подаде ми я с думите: – Професор съм по органична химия. Синтезирам отрови, които са характерни за рядко срещани змии, и тъй като Ева е отровена с неизвестна поне на полицията, а и на много учени отрова, естествено подозренията падат върху мен.
Знаех го много добре. Още по мое време, когато беше ерген и старши асистент, той се занимаваше с химически синтез на природни отрови, най-често змийски. Оттам бе получил прякора си Жоро Питона, лепнат му от някой доста неграмотен студент, тъй като питонът не е отровна змия. Верен или не, прякорът си остана и до днес, а сигурно така ще си го спомнят и след смъртта му. Погледнах го и разбрах защо не съм го познал веднага: вместо буйната гъста и къдрава коса с цвят на току-що изваден лъскав антрацит, единственото наистина хубаво нещо у него, гордостта му на младини, върху потъмнялото му от слънцето теме унило се белееше минимално количество косъмчета, колкото да подчертаят плешивостта му.
– Естествено, и да съм имал желание и мотиви да извърша това гнусно дело, а не съм имал нито едното, нито другото, не бих могъл да го сторя по простата причина, че тогава не бях не само в града, но и в страната – продължи Питона. – Предишния ден излетях за джунглите в другия край на Земята. Дори се наложи да изчакат с погребението на Ева, тъй като ме откриха със злокобната вест цяла седмица след смъртта ѝ.
– Добре, и какво предлагаш? – попитах.
– Да откриеш кой е убил Ева.
– А ако не мога?
– Поне опитай. Не искам да вършиш чудеса, не си Господ, но все пак опитай. Пари имам достатъчно, а и след смъртта на Ева те вече не са от същото значение за мен, както преди.

Румен Алексов „Перфектно 1

Този ден седях в прашасалата кантора, отпивах едри глътки водка от голяма чаша с надпис „Живей щастливо“ и се опитвах да наредя пасианс с тестето визитни картички, който, кой знае защо, изобщо не излизаше. Визитките бяха изработени от луксозен релефен картон и на тях пишеше: ПИНКЕРТЪН АД и под него ФИЛИП ГЕНЕРАЛСКИ МЛАДШИ, президент и главен детектив. Знаех, че е много надуто и банално, обаче в такъв свят и живеем. На картичките спокойно можеше да са изписани имена като Владе Дивац или Филип Марлоу, което щеше да е също толкова вярно, колкото и настоящото. Причината е, че фамилното ми име е твърде сиво и безлично, та едва ли някой би се спрял пред детективско бюро, където фигурира подобна личност. Текстът на визитките беше напечатан от двете страни на български и английски, в случай че се появи чуждестранен клиент или участвам в международно издирване, което в настоящия момент бе малко вероятно.
Стаята, в която се помещаваше офисът ми, беше огромна – не колкото тенис корт, но при добро желание можеше да се изцъкат няколко сета. Трите ѝ страни бяха заети с шкафове чак до тавана, пълни с обемисти папки, прилежно надписани и подредени по азбучен ред. Върху тях личаха имената на сериозни фирми, мастити политици и други нашумели личности. Всъщност шкафовете барабар с папките бях купил при разпродажбата на фалирала фирма. Съдържанието им нямаше нищо общо с моята дейност, а и въобще не се заинтересувах какво е то. Важното бе, че интериорът грабваше погледа на наивния потенциален клиент и му даваше да разбере какъв велик детектив има насреща. Огромен виенски прозорец с врата, която извеждаше направо в цветна градина, представляваше четвъртата стена и тя беше джокерът, който ме подтикна да наема стаята.
Бюрото пред мен бе от истински махагон. То и масажният стол бяха единствените екстри в офиса и макар че ги взех втора употреба, изглеждаха съвсем нови, тъй като собственикът им се беше радвал кратко на техния лукс, преди да го тикнат в затвора. На бюрото освен чашата и визитките стоеше двулитрова кафява бутилка от бира, пълна до половината с водка собствено производство, и почти пълна бутилка кока-кола, производство на едноименната американска компания. Тази комбинация ми навяваше малко тъга, тъй като беше любимата на моя покоен адвокат.
„Кой съдия бе? Този от ВАС ли? Няма страшно, от една партия сме – ВиК!“ – „Чакай, бате Сашо, ти не беше ли от друга партия? Не че си я спомням, то станаха безброй, но някак по друг начин звучеше.“ – „Там е друго – политика. От мен да запомниш: това съдии, адвокати, прокурори, следователи, всички сме от една партия, ВиК – Водка и Кола!“
Пред бюрото имаше диван и два меки удобни стола, предназначени за клиентите, които необяснимо защо се бавеха от доста време. В другия край на стаята във вид на буквата Г бяха подредени две по-обикновени бюра. На едното, предназначено за секретарката, се разполагаше компютърна конфигурация, свидетелка на зараждането на електрониката като наука, но пък облечена в чисто нова кутия, изпъстрена с надписи IBM, PENTIUM DUO и други подобни, вдъхващи респект и страхопочитание сред разбиращите. Третото бюро бе предназначено за главния счетоводител. Секретарката и счетоводителят съществуваха толкова реално, колкото АД-то и Генералски младши. АД-то ставаше ЕТ, но това се разбираше едва накрая, когато се попълваха документите. Тъй като върху фактурите трябваше да пиша истинските си имена, аз невинно обяснявах, че това са имената на главния счетоводител, а в момента ми се налага да върша и неговата работа, докато той кротко си почива на Малдивските острови. Така де, що за фирма сме, ако човекът не може да отдъхне две седмици на Малдивите. Колкото за Генералски старши, не ми е известно някой освен мен от родата да е бил под пагон. Всички са се изхранвали или като чиновници, или като земеделски стопани. Секретарката ми също винаги отсъстваше, когато имах клиент. С вродената си доброта не можех да я спра да посети болната си майка; или точно в този момент сестра ѝ изпитваше неотложна нужда някой да гледа малкото ѝ дете.
Отпивах от водката и от време на време вземах от поставката до мен дартс стреличка и почти без да гледам, с премерен жест я хвърлях, за да се забие точно между очите на настоящия премиер. Той висеше на близката стена и строго се взираше в мен. Обикновено от десет осем попадаха в целта, но налегнеше ли ме безпаричие, ги правех от десет – десет.
Откъм вратата се чу шум от стъпки. Просто не вярвах на ушите си. Задържах дъх, тъй като пулсът ми хвръкна в небесата, когато от звънеца гръмна „Вставай, страна огромная“. Без да бързам, извадих от шкафчето две папки с документи и писалка със златен писец „Паркер“. После натиснах бутона, с който да светна встрани от вратата надписа ВЛЕЗТЕ. Досега над него бе светил надпис НЕ ВЛИЗАЙТЕ. Просто устройство, дадено ми от познат лекар след ремонт на кабинета му, но пък създаваше респект и уважение към детективския труд сред навалицата от клиенти в чакалнята. Които в неопределено бъдеще, разбира се, щяха да заприиждат.
Влезе висок сух мъж, толкова прегърбен в горната част на тялото, че приличаше на въпросителен знак – крачеща питанка в демодиран сив костюм с излъскани до блясък лакти и колене. Имах чувството, че го познавам отнякъде, но не можех да си спомня откъде, дори да зависеше в момента животът ми от този факт. На лицето му, пепелявосиво на цвят, гордо стърчеше огромен гърбав нос, който му придаваше вид на лешояд. Моравите му устни бяха кривнали леко на една страна, а очите му гледаха мнително. Който и да беше този човек, той непременно си имаше ядове със сърцето.
Мъжът огледа критично стаята, сякаш възнамеряваше да прекара остатъка от живота си именно в нея. Погледът му се спря на министър-председателя. Той продължаваше да се взира строго под четината от стрели, а челото му съвсем се беше олющило и кръгът на десетката почти не личеше. Скоро трябваше да сменям снимката.
– Не си фен на правителството – констатира мъжът безспорния факт.
Не понасям хора, които от първата дума ми говорят на „ти“, а този ми бе станал антипатичен от самото си влизане.
– Добро попадение – направих замислена физиономия. – И то без всякаква предварителна подготовка.
Само хвърлихте бегъл поглед на тази окаяна стая и веднага разкрихте съкровената тайна, която от години крия в най-дълбокото кътче на обречената ми душа. Гениално! – подчертавах учтивата форма на изказ с нескрита ирония.
– Хей, хубавецо, ако си толкова добър детектив, колкото си духовит, цена нямаш!
– Не държа да съм от най-добрите – отвърнах скромно. – Те твърде рано започват да приемат поръчки от Всевишния. Понякога хващам дребен тарикат, завлякъл клиент, връщам вкъщи някоя и друга заблудена съпруга.
Абе не е много трудно, стига да можеш да гледаш на кафе и да хвърляш боб.
Посетителят избухна в смях и аз зацепих по каруцарски:
– Ама и ти не си дошъл само да си ги мерим. Или си сбъркал вратата?
– Не, не, при тебе идвам.
– Давай тогава, не се притеснявай – рекох бащински.
– Идвам във връзка със съпругата ми
Позната история, рекох си наум. Мъжът се прокашля леко.
– По-точно във връзка с убийството на съпругата ми.
Физиономията ми от ухилена стана тъжно-угрижена със скорост, многократно надхвърляща тази на светлината във вакуум. Айнщайн трева да пасе.
– Съжалявам, много съжалявам.
– Ти пък за какво ще съжаляваш? Убиха моята, не твоята съпруга.
– Точно за това – отвърнах и за миг ми се стори, че той кимна с разбиране. – И как стана тази беля?
– Момче, ти вестници четеш ли?
– Чета, разбира се, но новините за убити съпруги вече не са новини. Напоследък това се очертава като национален спорт.
– Добре де, името Ева Кашева говори ли ти нещо?
За миг се вцепених, но в следващия си бях възвърнал самообладанието, така че външно изобщо не ми пролича. Говореше ми, ох, колко много ми говореше името. Направо ми крещеше. Най-малкото това, че срещу мен седеше Жоро Питона. И през ум не ми мина да споделям каквото и да е по темата, затова рекох:
– Четох. Ако не се лъжа, единственият български учен с надежда за Нобелова награда.
– И не само това. Беше прекрасна жена и перфектен преподавател. Любимка на всички студенти.
„Никога не си бил по-прав“, си рекох наум.
– Полицията докъде стигна? – попитах, макар че бях изчел и изгледал всичко по случая.
– Може да звучи банално, но „до кривата круша“ – искам да кажа, до мен. – Жоро затършува съсредоточено из вътрешните си джобове и след дълго ровене измъкна визитна картичка с окаян вид. Подаде ми я с думите: – Професор съм по органична химия. Синтезирам отрови, които са характерни за рядко срещани змии, и тъй като Ева е отровена с неизвестна поне на полицията, а и на много учени отрова, естествено подозренията падат върху мен.
Знаех го много добре. Още по мое време, когато беше ерген и старши асистент, той се занимаваше с химически синтез на природни отрови, най-често змийски. Оттам бе получил прякора си Жоро Питона, лепнат му от някой доста неграмотен студент, тъй като питонът не е отровна змия. Верен или не, прякорът си остана и до днес, а сигурно така ще си го спомнят и след смъртта му. Погледнах го и разбрах защо не съм го познал веднага: вместо буйната гъста и къдрава коса с цвят на току-що изваден лъскав антрацит, единственото наистина хубаво нещо у него, гордостта му на младини, върху потъмнялото му от слънцето теме унило се белееше минимално количество косъмчета, колкото да подчертаят плешивостта му.
– Естествено, и да съм имал желание и мотиви да извърша това гнусно дело, а не съм имал нито едното, нито другото, не бих могъл да го сторя по простата причина, че тогава не бях не само в града, но и в страната – продължи Питона. – Предишния ден излетях за джунглите в другия край на Земята. Дори се наложи да изчакат с погребението на Ева, тъй като ме откриха със злокобната вест цяла седмица след смъртта ѝ.
– Добре, и какво предлагаш? – попитах.
– Да откриеш кой е убил Ева.
– А ако не мога?
– Поне опитай. Не искам да вършиш чудеса, не си Господ, но все пак опитай. Пари имам достатъчно, а и след смъртта на Ева те вече не са от същото значение за мен, както преди.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-841-7
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-954-529-954-4
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)

* 1 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-1лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени