Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
С Яна около света
Печатно издание
ISBN
978-954-529-385-6
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-954-529-973-6
Купи
Цена
6.00 лв.
(5.00 лв.)
--1лв.
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
438 гр.
Страници
328
Дата на издаване
09 юни 2011

С Яна около света

Преди трийсет години Юлия Гурковска (тогава Папазова) и Дончо Папазов, заедно с малката Яна, обиколиха света с яхтата „Тивия“ за 777 дни. И написаха „С Яна около света“ – третата книга за морските им пътешествия след „С Джу през Атлантика“ и „С Джу през Пасифика“. Това второ издание е посветено на годишнината от приключението, в което двама (трима!) дръзки българи се впуснаха с вяра в мечтата и в успеха си. И на паметта на Юлия Гурковска – Джу.

Тази книга разказва за околосветското ни плаване с Яна, тогава на шест години.
Точно от тази възраст съм мечтал за море и приключения. От дете разлиствам карти и въртя глобуси. Дори в годините на развит социализъм и железни завеси намирах път към морето. Плавах с рибарска лодка, прекосихме с Джу едно море и два океана с корабна спасителна лодка и обиколихме света с яхта. Накрая преминах „невъзможния път“ през нос Хорн.
Повярвахме на себе си и на мечтите си. И те не изгърмяха като спукан балон.
Ако и ти, читателю, като прочетеш за морските ни приключения, се размечтаеш за нещо щуро и ако си твърдо решен да го направиш, вероятно ще успееш. И ще напишеш по-интересна книга.
Дончо Папазов

За автора

Дончо Папазов е мореплавател. Двайсет години работи в киното и телевизията. Сценарист, редактор, автор и продуцент на документални, научнопопулярни филми и телевизионни предавания. Депутат във 36-то Народно събрание, главен продуцент и главен редактор в БНТ, експерт в СЕМ. Ръководител е на програмата „Планктон”. Тя продължава 12 години и включва изследователски експедиции, сред които прекосяването на Черно море (1972), Атлантическия океан (1974) и Тихия океан (1976) заедно с Юлия Гурковска на корабна спасителна лодка с платно. През 1988 г. на борда на яхтата „Тивия“ Дончо обикаля света сам по „невъзможния път”, винаги на юг от „ревящите четирийсет градуса”, за 164 дни. Преминава през нос Хорн и става първият самотен мореплавател, обиколил света по този маршрут в разгара на южната зима, без спиране. Повече информация за Дончо има на www.donchopapazov.bg.

Юлия Папазова

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Юлия и Дончо Папазови „С Яна около света

СРЕДИЗЕМНО МОРЕ. АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН
Гибралтар–Канарски острови–о. Мартиника–Гренадините–Венецуела–о. Кюрасао–Панама
от 29. IV. 1979 до 11. X. 1979
Джу
Привечер е. Седим на палубата, слушаме как водата бълбука покрай борда, Яна задава някой от тези въпроси, над които и аз цял живот се чудя: „Мамо, защо, когато сме в морето, искаме да стигнем брега, а когато сме на бряг, бързаме да отплаваме в морето?“
Тя дори няма представа как обобщи онова неспокойствие на скитни­чеството, което те тегли да пътуваш.
Разправят хората, че с възрастта минавало. Кой знае, може и да е вярно. Отначало ни казваха, че след първото плаване ще се откажем – при това и двамата, и един от друг, и от самото плаване. После – че като родя дете, „ще видя“. И дете родих, и то плава с нас, и пак мечтаем и кроим нови планове.
Ето ни сега под платната на „Тивия“, тръгнали към най-голямата меч­та – обиколка на света с Яна.
В морето няма нужда да отговарям хиляди пъти на въпроса „Защо взе­мате Яна с вас?“ Спираха ме на улицата непознати, обаждаха ми се по телефона, дори отнесох няколко клетви. И досега не разбирам как хората успяха да си повярват, че на тях Яна им е по-скъпа, отколкото на нас. Риск, естествено, има, но той зависи от подготовката, а в нея ние и приятелите вложихме всичко.
*
* *
29 април 1979. Още малко, и ще изчезне кеят на Созопол и стотиците хора на него. Още малко, и ще се скрие катерът, който ни придружава. Хвърлям цветята зад борда – нали носели нещастие. Те бързо се отдале­чават зад кърмата. Неочаквано от катера ни настига силният и прекалено бодър глас на татко: „Ще ви дочакам“. Съхраних си го като най-скъп спо­мен, но и той, и ние не знаем, че няма да ни дочака. Така мама не можа да изпита радостта да посрещне детето си от предишното плаване. Така сега и на татко ще му се падне само мъката и тревогата на очакването.
Едно голямо кълбо си пробива път на тласъци към гърлото ми и съм събрала всичките си сили, да не му дам да избухне. Две години е огромен срок за раздяла с близки и приятели. При това не са много тези, които спо­делят нашата пълна увереност в успешния край. Кой знае тях каква мъка ги е притиснала.
Постепенно изчезват и последните къщи на Созопол. Лягаме с Яна на койката, където от часове ми се ще да се скрия и да се разплача с глас. Но е много по-лошо – не мога. Яна хлипа и дълго реди цял списък от имена начело с дядо си. Докато накрая заспива.
С нас до Гибралтар ще плават Хари Младенов и Стоян Миладинов от Българска телевизия, за да снимат филм. Добре, че дойдоха. И двамата с Дончо сме много уморени и изнервени. Дано ни мине, иначе не знам как ще плаваме.
Минаваме Босфора. Той винаги е пълен с живот. Отвсякъде се носят викове, сирени, светлини, миризми. Спираме за 30 минути в Истанбул, но там се очакват размирици на 1 май и без да слизаме на брега, отвързваме въжетата и продължаваме към Атина.
С Дончо се разминаваме, но и от двамата лъха такова напрежение, че останалите стъпват на пръсти. Яна е много тиха, лежи, слуша касети с приказки и всяка вечер плаче безутешно. Не успявам да я успокоя. Аз са­мата, когато имам свободно време, лежа на койката и гледам тавана. Защо си въобразявах, че щом тръгнем, ще прогърми „Одата на радостта“ и ние, забравили всички ядове и преглътнали изведнъж мъката от раздялата, ще се прегърнем и ръка за ръка, ще го обиколим този свят?
Егейско море и Атина са зад нас. Кратката буря в Йонийско море не можа да ме погълне достатъчно. Дончо поне се занимава с навигация. По­неже сме четирима, всеки от нас разполага с по 9 часа, докато му дойде ред за следващата вахта. Хич не е малко. Хари и Стоян се държат чудесно. Пазят неутралитет и помагат с каквото могат. Бръмбарчето като че ли идва на себе си.
Вече сме в Италия. Поддържам радиовръзка с България. Отначало се борех със станцията, но постепенно свикнах. Взехме я на борда по нас­тояване на Васил Терзиев. Благодарение на него я получихме от САЩ за около две седмици. И пак Васко успя да я монтира в последния момент. Все още ми е нова и поглеждам към инструкцията. Васко като умен човек схвана, че в суматохата и емоциите на последните дни, когато всичко дру­го ни се струва по-важно от радиостанцията, едва ли ще запомня какво ми обяснява. И написа инструкция, ама като за полуидиоти. Тъкмо такава ми трябва в момента.
Плаването върви. Разведряване на борда не се забелязва. Учим с Яна малко английски. Тя не може да разбере защо хората, които срещаме, не говорят български. Нито защо повечето от тях навсякъде говорят англий­ски. И на мен ми е обидно, че никой не знае български.
19 май. Каляри. Днес най-после си казахме с Дончо това, което нямах­ме смелост да си признаем от една година. Защо изчакахме да тръгнем? На какво разчитахме и двамата? Че ще стане чудо и прегърнали десетгодиш­ната си мечта, ще се загледаме отново влюбено? Сигурно някаква надежда ни е възпирала да заговорим. Или може би мисълта, че ако се разделим преди плаването, се разделяме и с мечтата, която сме си извоювали с десет години напрежение и която се нарича „нашето околосветско плаване“. За­това се хвърлихме с главата надолу.
Добре, ами сега? От ден на ден става по-лошо.
Само преди 20 дни се отделихме от кея на Созопол, изпратени със съл­зи и усмивки. А ние с усукани нерви, свити сърца и едни и същи кънтящи в главите въпроси: Къде сме тръгнали? Защо? Всичко това бе пресечено от прощален коктейл, много топли пожелания, стиснати ръце, прегръдки, прошепнати думи за кураж, целувки, подаръци, автографи, здравец, вълни от обич и вяра. И на върха на тази пирамида от чувства – Яна, започнала голямото приключение на живота си, Яна – усмихната и доверчива, Яна – тръгнала с мама и татко, които са най-силни, най-умни, най-добри.
20 май. Сутринта, преди да тръгнем, останах сама и се помъчих да съ­бера енергия и добро настроение. Пуснах си „Матеус пасион“, налях си малко водка, но не постигнах особен успех.
Неудобно ми е от Хари и Стоян. Те какво са виновни, да ни гледат по цял ден намусени. А за Яна ми се къса сърцето. Прегърнала си е магнето­фона, слуша приказки и идва само за малко, да се погалим.
23 май. Настроението е горе-долу същото, но поне Дончо не се кара.
Плаваме покрай африканския бряг. Гледан откъм морето, Алжир е кра­сив бял град, разположен на хълмове. Спираме да се видим с Христо Ца­чев и Вихра, които дойдоха тук преди няколко месеца. Вечерта Христо ни представи на събрание на българите по случай 24 май, където ни отрупаха с въпроси. После цяла нощ си говорихме у тях.
През деня сме на плажа. А днес е 24 май и сега щяхме да скитаме из улиците на София и да ни е празнично. Наоколо се чува арабски, тук-там френски и българското „честит празник“ звучи самотно и нелепо.
Трудно е човек да се отделя от страната си. Всички стойности и радости се обръщат с главата надолу. Градиш приятелства, градиш ги с години, върху много казани и неказани думи, трупаш спомени от хора и места, а когато се отдалечиш от тях, те се превръщат в болка.
Постепенно се добрах до истината, която съм чела и чувала, но сега е и моя – колко малко неща ми трябват на този свят. И защо все пак тръгнах? Само любопитството ли е, което пак ме накара да се клатушкам и блъскам по разни предмети, да умирам за сън, да ми е мокро, студено, горещо, са­мотно. Да ми е свито винаги сърцето от страх за Яна?
Достатъчна компенсация ли са часовете, в които се чувстваш лек и во­лен? Часовете, в които ти е страшно, като гледаш как морето си прибира слънцето. Или утрините, в които на хоризонта изплува остров.
Като че ли жаждата ми за нови земи и хора намаля, а все пак тръгнах. За да докажа още веднъж на себе си ли, че мога? Няма да е честно да твърдя, че е заради Яна. По-скоро аз не можех да тръгна без нея. Не знам кой от кого има повече нужда.

Юлия и Дончо Папазови „С Яна около света

СРЕДИЗЕМНО МОРЕ. АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН
Гибралтар–Канарски острови–о. Мартиника–Гренадините–Венецуела–о. Кюрасао–Панама
от 29. IV. 1979 до 11. X. 1979
Джу
Привечер е. Седим на палубата, слушаме как водата бълбука покрай борда, Яна задава някой от тези въпроси, над които и аз цял живот се чудя: „Мамо, защо, когато сме в морето, искаме да стигнем брега, а когато сме на бряг, бързаме да отплаваме в морето?“
Тя дори няма представа как обобщи онова неспокойствие на скитни­чеството, което те тегли да пътуваш.
Разправят хората, че с възрастта минавало. Кой знае, може и да е вярно. Отначало ни казваха, че след първото плаване ще се откажем – при това и двамата, и един от друг, и от самото плаване. После – че като родя дете, „ще видя“. И дете родих, и то плава с нас, и пак мечтаем и кроим нови планове.
Ето ни сега под платната на „Тивия“, тръгнали към най-голямата меч­та – обиколка на света с Яна.
В морето няма нужда да отговарям хиляди пъти на въпроса „Защо взе­мате Яна с вас?“ Спираха ме на улицата непознати, обаждаха ми се по телефона, дори отнесох няколко клетви. И досега не разбирам как хората успяха да си повярват, че на тях Яна им е по-скъпа, отколкото на нас. Риск, естествено, има, но той зависи от подготовката, а в нея ние и приятелите вложихме всичко.
*
* *
29 април 1979. Още малко, и ще изчезне кеят на Созопол и стотиците хора на него. Още малко, и ще се скрие катерът, който ни придружава. Хвърлям цветята зад борда – нали носели нещастие. Те бързо се отдале­чават зад кърмата. Неочаквано от катера ни настига силният и прекалено бодър глас на татко: „Ще ви дочакам“. Съхраних си го като най-скъп спо­мен, но и той, и ние не знаем, че няма да ни дочака. Така мама не можа да изпита радостта да посрещне детето си от предишното плаване. Така сега и на татко ще му се падне само мъката и тревогата на очакването.
Едно голямо кълбо си пробива път на тласъци към гърлото ми и съм събрала всичките си сили, да не му дам да избухне. Две години е огромен срок за раздяла с близки и приятели. При това не са много тези, които спо­делят нашата пълна увереност в успешния край. Кой знае тях каква мъка ги е притиснала.
Постепенно изчезват и последните къщи на Созопол. Лягаме с Яна на койката, където от часове ми се ще да се скрия и да се разплача с глас. Но е много по-лошо – не мога. Яна хлипа и дълго реди цял списък от имена начело с дядо си. Докато накрая заспива.
С нас до Гибралтар ще плават Хари Младенов и Стоян Миладинов от Българска телевизия, за да снимат филм. Добре, че дойдоха. И двамата с Дончо сме много уморени и изнервени. Дано ни мине, иначе не знам как ще плаваме.
Минаваме Босфора. Той винаги е пълен с живот. Отвсякъде се носят викове, сирени, светлини, миризми. Спираме за 30 минути в Истанбул, но там се очакват размирици на 1 май и без да слизаме на брега, отвързваме въжетата и продължаваме към Атина.
С Дончо се разминаваме, но и от двамата лъха такова напрежение, че останалите стъпват на пръсти. Яна е много тиха, лежи, слуша касети с приказки и всяка вечер плаче безутешно. Не успявам да я успокоя. Аз са­мата, когато имам свободно време, лежа на койката и гледам тавана. Защо си въобразявах, че щом тръгнем, ще прогърми „Одата на радостта“ и ние, забравили всички ядове и преглътнали изведнъж мъката от раздялата, ще се прегърнем и ръка за ръка, ще го обиколим този свят?
Егейско море и Атина са зад нас. Кратката буря в Йонийско море не можа да ме погълне достатъчно. Дончо поне се занимава с навигация. По­неже сме четирима, всеки от нас разполага с по 9 часа, докато му дойде ред за следващата вахта. Хич не е малко. Хари и Стоян се държат чудесно. Пазят неутралитет и помагат с каквото могат. Бръмбарчето като че ли идва на себе си.
Вече сме в Италия. Поддържам радиовръзка с България. Отначало се борех със станцията, но постепенно свикнах. Взехме я на борда по нас­тояване на Васил Терзиев. Благодарение на него я получихме от САЩ за около две седмици. И пак Васко успя да я монтира в последния момент. Все още ми е нова и поглеждам към инструкцията. Васко като умен човек схвана, че в суматохата и емоциите на последните дни, когато всичко дру­го ни се струва по-важно от радиостанцията, едва ли ще запомня какво ми обяснява. И написа инструкция, ама като за полуидиоти. Тъкмо такава ми трябва в момента.
Плаването върви. Разведряване на борда не се забелязва. Учим с Яна малко английски. Тя не може да разбере защо хората, които срещаме, не говорят български. Нито защо повечето от тях навсякъде говорят англий­ски. И на мен ми е обидно, че никой не знае български.
19 май. Каляри. Днес най-после си казахме с Дончо това, което нямах­ме смелост да си признаем от една година. Защо изчакахме да тръгнем? На какво разчитахме и двамата? Че ще стане чудо и прегърнали десетгодиш­ната си мечта, ще се загледаме отново влюбено? Сигурно някаква надежда ни е възпирала да заговорим. Или може би мисълта, че ако се разделим преди плаването, се разделяме и с мечтата, която сме си извоювали с десет години напрежение и която се нарича „нашето околосветско плаване“. За­това се хвърлихме с главата надолу.
Добре, ами сега? От ден на ден става по-лошо.
Само преди 20 дни се отделихме от кея на Созопол, изпратени със съл­зи и усмивки. А ние с усукани нерви, свити сърца и едни и същи кънтящи в главите въпроси: Къде сме тръгнали? Защо? Всичко това бе пресечено от прощален коктейл, много топли пожелания, стиснати ръце, прегръдки, прошепнати думи за кураж, целувки, подаръци, автографи, здравец, вълни от обич и вяра. И на върха на тази пирамида от чувства – Яна, започнала голямото приключение на живота си, Яна – усмихната и доверчива, Яна – тръгнала с мама и татко, които са най-силни, най-умни, най-добри.
20 май. Сутринта, преди да тръгнем, останах сама и се помъчих да съ­бера енергия и добро настроение. Пуснах си „Матеус пасион“, налях си малко водка, но не постигнах особен успех.
Неудобно ми е от Хари и Стоян. Те какво са виновни, да ни гледат по цял ден намусени. А за Яна ми се къса сърцето. Прегърнала си е магнето­фона, слуша приказки и идва само за малко, да се погалим.
23 май. Настроението е горе-долу същото, но поне Дончо не се кара.
Плаваме покрай африканския бряг. Гледан откъм морето, Алжир е кра­сив бял град, разположен на хълмове. Спираме да се видим с Христо Ца­чев и Вихра, които дойдоха тук преди няколко месеца. Вечерта Христо ни представи на събрание на българите по случай 24 май, където ни отрупаха с въпроси. После цяла нощ си говорихме у тях.
През деня сме на плажа. А днес е 24 май и сега щяхме да скитаме из улиците на София и да ни е празнично. Наоколо се чува арабски, тук-там френски и българското „честит празник“ звучи самотно и нелепо.
Трудно е човек да се отделя от страната си. Всички стойности и радости се обръщат с главата надолу. Градиш приятелства, градиш ги с години, върху много казани и неказани думи, трупаш спомени от хора и места, а когато се отдалечиш от тях, те се превръщат в болка.
Постепенно се добрах до истината, която съм чела и чувала, но сега е и моя – колко малко неща ми трябват на този свят. И защо все пак тръгнах? Само любопитството ли е, което пак ме накара да се клатушкам и блъскам по разни предмети, да умирам за сън, да ми е мокро, студено, горещо, са­мотно. Да ми е свито винаги сърцето от страх за Яна?
Достатъчна компенсация ли са часовете, в които се чувстваш лек и во­лен? Часовете, в които ти е страшно, като гледаш как морето си прибира слънцето. Или утрините, в които на хоризонта изплува остров.
Като че ли жаждата ми за нови земи и хора намаля, а все пак тръгнах. За да докажа още веднъж на себе си ли, че мога? Няма да е честно да твърдя, че е заради Яна. По-скоро аз не можех да тръгна без нея. Не знам кой от кого има повече нужда.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-385-6
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-954-529-973-6
Купи
Цена
6.00 лв.
(5.00 лв.)

* -1 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
--1лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени