Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Островът под морето
Печатно издание
ISBN
978-954-529-903-2
Цена
16.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (5)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
419 гр.
Страници
432
Превод
Маня Костова
Дата на издаване
23 май 2011

Островът под морето

Три години след „Инес, моя душа“ Алиенде се завръща с нов исторически роман. В центъра на повествованието е мулатката Зарите, чийто изпълнен с премеждия живот я отвежда от потопения в кръв остров Санто Доминго (днес Хаити) през 1770 г. в опасния и безнравствен Нови Орлеан, от трудовото ежедневие на селска робиня до градския креолски живот, наситен с друг вид жестокости, но и с много приключения. Едва деветгодишна, Зарите е продадена като робиня на французина Валморен, който е господар на една от най-големите захарни плантации на карибския остров. Подложена на болезнени изпитания, мъки и унижения, преливащата от жизненост Зарите израства като решителна и благородна жена, която успява да извоюва свобода за себе си и за своите деца и да постигне щастието. Превратностите на съдбата не я сломяват и не задушават насладата от живота и любовта.

В завладяващ разказ за бурното съществуване на тази робиня именитата чилийска писателка Исабел Алиенде, прочута по света и позната и у нас с блестящи произведения като „Къщата на духовете“, „Паула“, „Ева Луна“ и много други, рисува жестокостите на робството, бунта и освобождението, превежда ни през насилие, страдание и възмездие, преплитайки художествената измислица със знаменателни факти от историята на Карибието през XIII в. – създаването на първата независима чернокожа република в Хаити. Майсторски изваяни и колоритни образи, бурни страсти, мечти и магия на фона на завладяваща интрига поставят „Островът под морето“ редом с най-увлекателните творби на Исабел Алиенде, които се четат на един дъх.

За автора

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в. „Ел Насионал“ до 1984 г.

Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните й книги са трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г. Официален сайт на писателката: www.isabelallende.com

Откъс

Исабел Алиенде „Островът под морето

През четирийсетгодишния си живот аз, Заритe Седела, имах повече късмет, отколкото други робини. Ще живея дълго и ще съм щастлива на старини, защото моята звезда не помръква дори в облачни нощи. Познавам насладата, когато едрите мъжки ръце на избраника на сърцето ми събуждат моята кожа. Имам четири деца и един внук и всички от все още живите са свободни. Първият ми щастлив спомен като кльощаво и рошаво момиченце е как се поклащам под звуците на там-тамите; това е и най-скорошният ми спомен, защото снощи до изнемога танцувах на „Пласа дел Конго“ с изпразнен от мисли ум и днес тялото ми пари отмаляло. Музиката е вятър, който отнася годините, спомените, страха – този стаен вътре в мен звяр. С там-тама изчезва сегашната Заритe с нейното ежедневие и аз се превръщам отново в онова малко момиченце, което едва е проходило, а вече танцува. Удрям земята с нозе и животът запълзява нагоре по краката ми, протича през гръбнака, изпълва ме, пропъжда умората и подслажда спомените. Светът потръпва. Ритъмът се ражда на острова под морето, разтърсва земята, пронизва ме като светкавица и отнасяйки тревогите ми, отлита в небето, а там Папа Бондие ще ги сдъвче, преглътне и аз ще се усетя отново пречистена и щастлива. Там-тамите побеждават страха. Там-тамът е наследство от майка ми, той е силата на Гвинея в моята кръв. С него ставам непобедима, по-пленителна от Ерсули, богиня на любовта, и по-бърза от камшик.
Подрънкват морските черупки по глезените и китките ми, запяват кратуните, отвръщат им там-тами; тъпани с горски гласове тумба-лумба и тимбали с метален звън подканват барабаните и те запяват дум-дум; изхриптява голямата Маман – удрят я и така зоват боговете. Там-тамите са свещени, чрез тях говорят
божествата.
В къщата, където изживях първите си години, там-тамите седяха смълчани в стаята, която делях с Оноре – другия роб заедно с мен, – но често ги извеждаха навън. Мадам Делфин, тогавашната ми господарка, не понасяше негърска тупурдия, а само меланхоличните вопли на клавесина си. В понеделник и вторник даваше уроци на цветнокожи девойки, а през останалите дни преподаваше в пищните къщи на grands blancs – богатите бели, но там госпожиците разполагаха със собствени инструменти, тъй като бе недопустимо да ползват едни и същи с тези на мулатките. Аз се научих да почиствам клавишите с лимонов сок, ала не умеех да свиря, защото мадам ни забраняваше да се доближаваме до клавесина й. Но не ни и трябваше. Оноре умееше да изтръгва музика от тенджера и всеки предмет в ръцете му оживяваше с такт, мелодия, ритъм и глас; звуците живееха в тялото му, беше ги донесъл от Дахомей. За играчка имах куха кратуна, която карахме да звънти; по-късно той ме научи леко да докосвам барабаните му – бях съвсем малка, все още ме носеше на ръце и ме водеше на танци и на вуду ритуали, където той даваше тон за ритъма с главния барабан, а другите го следваха. Такъв си го спомням. Оноре изглеждаше много стар, защото костите му се бяха вкаменили, при все че по онова време трябва да е бил на не повече години, отколкото съм аз сега. Пиеше тафия, за да не го боли толкова, като се движи, ала музиката бе за него по-добър лек от това стипчиво питие. Стенанията му се превръщаха в смях под звука на барабаните. С деформираните си ръце Оноре едва смогваше да обели картоф за ястията на мадам, ала на барабаните беше неуморим, а станеше ли дума за танци, никой не можеше да вдигне по-високо коленете си, нито да залюлее глава по-живо, нито с такава наслада да поклаща задник.
Преди още да проходя, той ме караше да танцувам седнала, а едва закрепила се на крака, ме подканваше да се потопя до безпаметство в музиката като в сън. „Танцувай, танцувай, Заритe, защото роб, който танцува, е свободен… поне докато трае танцът“, ми казваше. Аз винаги съм танцувала.

Исабел Алиенде „Островът под морето

През четирийсетгодишния си живот аз, Заритe Седела, имах повече късмет, отколкото други робини. Ще живея дълго и ще съм щастлива на старини, защото моята звезда не помръква дори в облачни нощи. Познавам насладата, когато едрите мъжки ръце на избраника на сърцето ми събуждат моята кожа. Имам четири деца и един внук и всички от все още живите са свободни. Първият ми щастлив спомен като кльощаво и рошаво момиченце е как се поклащам под звуците на там-тамите; това е и най-скорошният ми спомен, защото снощи до изнемога танцувах на „Пласа дел Конго“ с изпразнен от мисли ум и днес тялото ми пари отмаляло. Музиката е вятър, който отнася годините, спомените, страха – този стаен вътре в мен звяр. С там-тама изчезва сегашната Заритe с нейното ежедневие и аз се превръщам отново в онова малко момиченце, което едва е проходило, а вече танцува. Удрям земята с нозе и животът запълзява нагоре по краката ми, протича през гръбнака, изпълва ме, пропъжда умората и подслажда спомените. Светът потръпва. Ритъмът се ражда на острова под морето, разтърсва земята, пронизва ме като светкавица и отнасяйки тревогите ми, отлита в небето, а там Папа Бондие ще ги сдъвче, преглътне и аз ще се усетя отново пречистена и щастлива. Там-тамите побеждават страха. Там-тамът е наследство от майка ми, той е силата на Гвинея в моята кръв. С него ставам непобедима, по-пленителна от Ерсули, богиня на любовта, и по-бърза от камшик.
Подрънкват морските черупки по глезените и китките ми, запяват кратуните, отвръщат им там-тами; тъпани с горски гласове тумба-лумба и тимбали с метален звън подканват барабаните и те запяват дум-дум; изхриптява голямата Маман – удрят я и така зоват боговете. Там-тамите са свещени, чрез тях говорят
божествата.
В къщата, където изживях първите си години, там-тамите седяха смълчани в стаята, която делях с Оноре – другия роб заедно с мен, – но често ги извеждаха навън. Мадам Делфин, тогавашната ми господарка, не понасяше негърска тупурдия, а само меланхоличните вопли на клавесина си. В понеделник и вторник даваше уроци на цветнокожи девойки, а през останалите дни преподаваше в пищните къщи на grands blancs – богатите бели, но там госпожиците разполагаха със собствени инструменти, тъй като бе недопустимо да ползват едни и същи с тези на мулатките. Аз се научих да почиствам клавишите с лимонов сок, ала не умеех да свиря, защото мадам ни забраняваше да се доближаваме до клавесина й. Но не ни и трябваше. Оноре умееше да изтръгва музика от тенджера и всеки предмет в ръцете му оживяваше с такт, мелодия, ритъм и глас; звуците живееха в тялото му, беше ги донесъл от Дахомей. За играчка имах куха кратуна, която карахме да звънти; по-късно той ме научи леко да докосвам барабаните му – бях съвсем малка, все още ме носеше на ръце и ме водеше на танци и на вуду ритуали, където той даваше тон за ритъма с главния барабан, а другите го следваха. Такъв си го спомням. Оноре изглеждаше много стар, защото костите му се бяха вкаменили, при все че по онова време трябва да е бил на не повече години, отколкото съм аз сега. Пиеше тафия, за да не го боли толкова, като се движи, ала музиката бе за него по-добър лек от това стипчиво питие. Стенанията му се превръщаха в смях под звука на барабаните. С деформираните си ръце Оноре едва смогваше да обели картоф за ястията на мадам, ала на барабаните беше неуморим, а станеше ли дума за танци, никой не можеше да вдигне по-високо коленете си, нито да залюлее глава по-живо, нито с такава наслада да поклаща задник.
Преди още да проходя, той ме караше да танцувам седнала, а едва закрепила се на крака, ме подканваше да се потопя до безпаметство в музиката като в сън. „Танцувай, танцувай, Заритe, защото роб, който танцува, е свободен… поне докато трае танцът“, ми казваше. Аз винаги съм танцувала.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Благодарим ви, приятели, прави сте, Алиенде е истински чародей на словото!
Страхотно повествование. За мен беше много трудно да се отделя от тази книга. Завладяващ сюжет. Исабел Алиенде за пореден път успява със силата на своя разказ да накара читателя да усети душата и съзнанието на героите.
Прекрасно започва, пренася в светове, описва характери, увлича...Алиенде е толкова насищаш автор, такава красота на езика, толкова познание за времена и хора...
Имам всичките книги на тази чаровна писателка. Чета ги с удоволствие. Отдавна чакам поредният роман, изпълнен с живи и интересни женски образи.

Оценка: +1

Страшна корица :)!!!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-903-2
изчерпана
Цена
16.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени