Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Госпожа Далауей
Печатно издание
ISBN
978-954-529-892-9
Купи
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-121-2
Купи
Цена
7.00 лв.
(12.00 лв.)
-5лв.
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
233 гр.
Страници
208
Превод
Мариана Неделчева
Дата на издаване
11 април 2011

Госпожа Далауей

„Госпожа Далауей“ (1925) е книгата, с която Вирджиния Улф намира белетристичната форма, отговаряща най-пълно на епохата, в която твори. Тема на романа е животът на съзнанието. Умело използвайки вътрешния монолог, който следва движението на мисълта във времето, голямата писателка плете уникална психологическа проза, която и днес се смята за ненадмината като художествено въздействие. Въпреки фрагментарността на действието, романът се отличава с плътна структура, постигната чрез специфичната ритмика и метафорика, чрез умело търсеното и намирано повторение на думи и изрази.

Романът „Госпожа Далауей“, както и последвалите го „Към фара“ (1927), „Вълните“ (1931), „Между действията“ (1941) налагат Вирджиния Улф като едно от най-големите имена на литературата на ХХ век.

За автора

Вирджиния Улф (1882-1941), родена Аделайн Вирджиния Стивън (на английски Virginia Woolf, Adeline Virginia Stephen) е британска романистка и есеистка, която заради репутацията си е смятана за една от най-изтъкнатите фигури в модернистката литература на XX век.

Между Първата и Втората световна война Улф е значителна фигура в лондонското литературно общество и член на кръга „Блумсбъри“. Между най-известните й творби са романите „Госпожа Далауей“, „Към фара“ и „Орландо“, както и монографичното есе „Собствена стая“ със знаменитата сентенция „Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза“.

Откъс

Вирджиния Улф – „Госпожа Далауей

Госпожа Далауей каза, че сама ще отиде за цветята. Защото Луси си имаше друга работа. Трябваше да се свалят вратите от пантите; щяха да идват от фирмата „Ръмпълмейър“. Пък и, помисли си Клариса Далауей, какво утро – свежо, сякаш отредено за детски игри на морския бряг.
Колко забавно! Сякаш се гмурваш! Усещането й бе познато от Бъртън, когато с леко изскърцване на пантите, което още отекваше в ушите й, тя разтваряше широко остъклените врати към градината и се гмурваше във въздуха навън. Колко свеж, колко спокоен, по-безветрен и от този сега бе въздухът в ранна утрин; като плисъка на вълна; като целувката на вълна; хладен, пронизващ и все пак (за едно осемнайсетгодишно момиче, каквото бе тя по онова време) тържествен, внушаващ чувството, каквото изпитваше тя, застанала на прага на отворената врата, че предстои да се случи нещо; наблюдаваше цветята, дърветата, над които се извиваше дим, враните, които се издигаха, падаха; стоеше и наблюдаваше, докато веднъж Питър Уолш попита: „Мечтание сред зеленчуците?“ – така ли беше? – „Лично аз предпочитам хората пред карфиола“ – така ли беше? Вероятно го е казал някоя сутрин, когато тя е излязла на терасата след закуска – Питър Уолш. Той би трябвало скоро да се завърне от Индия – през юни или през юли, забравила е точно кога, защото писмата му са ужасно скучни; човек помни думите му; очите му, джобното ножче, усмивката, цупенето и, колкото и да е странно, след като милион неща са изчезнали безвъзвратно, някои негови изрази като тези за карфиола.
Изчака вдървено на тротоара, докато отмине фургонът на „Дъртнол“. Очарователна жена, помисли си Скроуп Първис (познаваше я така, както човек може да познава съседите си в Уестминстър); нещо у нея му напомня птичка, синьо-зеленикавата лекокрила весела сойка, макар че минава петдесетте и е доста побеляла след боледуването си. Гордо изправена на ръба на тротоара, като че ли е кацнала, тя не го забелязваше, чакаше да пресече.
Защото, когато си живял в Уестминстър – вече колко години? повече от двайсет – усещаш, Клариса бе сигурна в това, дори сред шума на уличното движение или събуждайки се нощем, някаква особена тишина, някаква тържественост; някакво неопределимо притихване; напрегнатост (но всичко това може да е и от сърцето й, увредено, казват, от инфлуенцата), преди да удари Биг Бен.
Ето! Започва. Първо мелодията, предупредително; после часът, неотвратимо. Тромавите вибрации се разнасят във въздуха. Какви глупаци сме, помисли си Клариса, пресичайки Виктория Стрийт. Един Господ знае защо го обичаме толкова, сами си го представяме, измисляме си го, създаваме го, разрушаваме го и в следващата секунда отново го сътворяваме; но същото правят и най-последните повлекани, и най-презрените бедняци, които, седнали на нечии чужди стълби, пият чашата на своето падение; и никой закон, тя бе уверена, не може да ни преследва заради това: ние всички обичаме живота. Погледите на хората, техните походки, леки, тежки или провлечени; врявата и шума; каретите, автомобилите, омнибусите, фургоните, хората сандвичи, които тътрят крака и от време на време се завъртат; уличните духови оркестри, латерните, победната, звънка, пронизително гръмка песен на аероплана в небето; всичко това обичаше тя; живота, Лондон, този миг от юни.
Защото беше средата на юни. Войната бе свършила, но не и за такива като госпожа Фокскрофт, която цяла вечер снощи на приема в посолството се терза от мъка, задето сега, след гибелта на нейното прекрасно момче, старинният им замък ще бъде наследен от някой братовчед; или като лейди Бексбъро, която, казват, открила благотворителен базар, едва-що получила телеграмата, че Джон, нейният любимец, е паднал убит; вече свърши; слава Богу, свърши. Беше юни. Кралят и кралицата си бяха в двореца. И навсякъде, макар и толкова рано сутрин, плющяха с камшици, пришпорваха в галоп коне, удряха с бухалките за крикет; „Лордс“, „Аскот“, „Ранело“ и прочие; все още обгърнати от нежната мрежа на сиво-синкавия утринен въздух, която с напредването на деня щеше да се вдигне и да освободи място върху техните игрища и полета за пъргавите кончета, чиито нозе, едва допрели земята, отново литват нагоре, за буйните младежи, за веселите, облечени в прозрачни муселинови рокли момичета, излезли въпреки ранния час да потичат със смешните си рунтави кученца, макар и да бяха танцували цяла нощ; въпреки ранния час разсъдливи възрастни дами летяха с автомобилите си по някакви свои тайнствени дела; бижутерите се суетяха около витрините си, подреждаха пръстените с изкуствени и естествени диаманти, красивите старинни синьо-зеленикави брошки в обковка от осемнайсети век, за съблазън на американците (не, трябва да бъде по-пестелива, не бива безразсъдно да купува подаръци за Елизабет), но и тя, която обича тези неща с някакво нелепо постоянство, която се чувства свързана с тях, тъй като по време на династията Джордж нейните деди са били придворни, и тя довечера ще блести и озарява, довечера на своя прием.
Ала колко странна й се стори тишината на влизане в парка; маранята; жуженето; бавно плаващите щастливи патици; клатушкащите се гушести птици; и изведнъж насреща й се задава не друг, а Хю Уитбред, зад гърба му, съвсем на място, се открояват правителствените сгради, а самият той носи дипломатическо куфарче с кралския герб; нейният стар приятел Хю, чудесният Хю!

Вирджиния Улф – „Госпожа Далауей

Госпожа Далауей каза, че сама ще отиде за цветята. Защото Луси си имаше друга работа. Трябваше да се свалят вратите от пантите; щяха да идват от фирмата „Ръмпълмейър“. Пък и, помисли си Клариса Далауей, какво утро – свежо, сякаш отредено за детски игри на морския бряг.
Колко забавно! Сякаш се гмурваш! Усещането й бе познато от Бъртън, когато с леко изскърцване на пантите, което още отекваше в ушите й, тя разтваряше широко остъклените врати към градината и се гмурваше във въздуха навън. Колко свеж, колко спокоен, по-безветрен и от този сега бе въздухът в ранна утрин; като плисъка на вълна; като целувката на вълна; хладен, пронизващ и все пак (за едно осемнайсетгодишно момиче, каквото бе тя по онова време) тържествен, внушаващ чувството, каквото изпитваше тя, застанала на прага на отворената врата, че предстои да се случи нещо; наблюдаваше цветята, дърветата, над които се извиваше дим, враните, които се издигаха, падаха; стоеше и наблюдаваше, докато веднъж Питър Уолш попита: „Мечтание сред зеленчуците?“ – така ли беше? – „Лично аз предпочитам хората пред карфиола“ – така ли беше? Вероятно го е казал някоя сутрин, когато тя е излязла на терасата след закуска – Питър Уолш. Той би трябвало скоро да се завърне от Индия – през юни или през юли, забравила е точно кога, защото писмата му са ужасно скучни; човек помни думите му; очите му, джобното ножче, усмивката, цупенето и, колкото и да е странно, след като милион неща са изчезнали безвъзвратно, някои негови изрази като тези за карфиола.
Изчака вдървено на тротоара, докато отмине фургонът на „Дъртнол“. Очарователна жена, помисли си Скроуп Първис (познаваше я така, както човек може да познава съседите си в Уестминстър); нещо у нея му напомня птичка, синьо-зеленикавата лекокрила весела сойка, макар че минава петдесетте и е доста побеляла след боледуването си. Гордо изправена на ръба на тротоара, като че ли е кацнала, тя не го забелязваше, чакаше да пресече.
Защото, когато си живял в Уестминстър – вече колко години? повече от двайсет – усещаш, Клариса бе сигурна в това, дори сред шума на уличното движение или събуждайки се нощем, някаква особена тишина, някаква тържественост; някакво неопределимо притихване; напрегнатост (но всичко това може да е и от сърцето й, увредено, казват, от инфлуенцата), преди да удари Биг Бен.
Ето! Започва. Първо мелодията, предупредително; после часът, неотвратимо. Тромавите вибрации се разнасят във въздуха. Какви глупаци сме, помисли си Клариса, пресичайки Виктория Стрийт. Един Господ знае защо го обичаме толкова, сами си го представяме, измисляме си го, създаваме го, разрушаваме го и в следващата секунда отново го сътворяваме; но същото правят и най-последните повлекани, и най-презрените бедняци, които, седнали на нечии чужди стълби, пият чашата на своето падение; и никой закон, тя бе уверена, не може да ни преследва заради това: ние всички обичаме живота. Погледите на хората, техните походки, леки, тежки или провлечени; врявата и шума; каретите, автомобилите, омнибусите, фургоните, хората сандвичи, които тътрят крака и от време на време се завъртат; уличните духови оркестри, латерните, победната, звънка, пронизително гръмка песен на аероплана в небето; всичко това обичаше тя; живота, Лондон, този миг от юни.
Защото беше средата на юни. Войната бе свършила, но не и за такива като госпожа Фокскрофт, която цяла вечер снощи на приема в посолството се терза от мъка, задето сега, след гибелта на нейното прекрасно момче, старинният им замък ще бъде наследен от някой братовчед; или като лейди Бексбъро, която, казват, открила благотворителен базар, едва-що получила телеграмата, че Джон, нейният любимец, е паднал убит; вече свърши; слава Богу, свърши. Беше юни. Кралят и кралицата си бяха в двореца. И навсякъде, макар и толкова рано сутрин, плющяха с камшици, пришпорваха в галоп коне, удряха с бухалките за крикет; „Лордс“, „Аскот“, „Ранело“ и прочие; все още обгърнати от нежната мрежа на сиво-синкавия утринен въздух, която с напредването на деня щеше да се вдигне и да освободи място върху техните игрища и полета за пъргавите кончета, чиито нозе, едва допрели земята, отново литват нагоре, за буйните младежи, за веселите, облечени в прозрачни муселинови рокли момичета, излезли въпреки ранния час да потичат със смешните си рунтави кученца, макар и да бяха танцували цяла нощ; въпреки ранния час разсъдливи възрастни дами летяха с автомобилите си по някакви свои тайнствени дела; бижутерите се суетяха около витрините си, подреждаха пръстените с изкуствени и естествени диаманти, красивите старинни синьо-зеленикави брошки в обковка от осемнайсети век, за съблазън на американците (не, трябва да бъде по-пестелива, не бива безразсъдно да купува подаръци за Елизабет), но и тя, която обича тези неща с някакво нелепо постоянство, която се чувства свързана с тях, тъй като по време на династията Джордж нейните деди са били придворни, и тя довечера ще блести и озарява, довечера на своя прием.
Ала колко странна й се стори тишината на влизане в парка; маранята; жуженето; бавно плаващите щастливи патици; клатушкащите се гушести птици; и изведнъж насреща й се задава не друг, а Хю Уитбред, зад гърба му, съвсем на място, се открояват правителствените сгради, а самият той носи дипломатическо куфарче с кралския герб; нейният стар приятел Хю, чудесният Хю!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-892-9
Купи
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-121-2
Купи
Цена
7.00 лв.
(12.00 лв.)

* 5 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-5лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени