Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Дивотиите, които плещи баща ми
Печатно издание
ISBN
978-954-529-893-6
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-954-529-908-7
Купи
Цена
3.00 лв.
(5.00 лв.)
-2лв.
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
189 гр.
Страници
164
Превод
Емилия Л. Масларова
Дата на издаване
05 април 2011

Дивотиите, които плещи баща ми

След като приятелката му го зарязва след тригодишна връзка, двайсет и осем годишният Джъстин се озовава отново в родния си дом в компанията на седемдесет и три годишния си баща Сам Халпърн, определян от сина като „Сократ, но по-сърдит и доста по-зле с прическата“. Бащата никога никому не е цепил басма, винаги се е изказвал в прав текст – каквото на душата, това на езика – и изживяващият се като кандидат-писател Джъстин започва да записва бисерите на баща си и да ги оповестява в блога си в Туитър. Намерението му е просто да запази черно на бяло чутото, но негов приятел пуска в интернет линк към блога. Отзвукът изумява всички и главно самия Джъстин – броят на четящите бащините му мъдрости започва да расте лавинообразно и не след дълго почитателите на новия Сократ надскачат един милион, а към 14 януари 2011 г. последователите на Сам Халпърн са вече 1 900 000. Поощрен от случващото се, Джъстин започва да заплита около най-фрапантните философски изказвания на баща си една топла, любвеобилна, синовна мемоаристика, която прераства в книга, а по-конкретно в „Дивотиите, които плещи баща ми“. Книгата незабавно се изкачва на първо място във всички класации за най-продавани книги и е адаптирана за телевизията, като сериалът вече се радва на огромен успех.

„Тази жена си я биваше... Не била за твоята уста лъжица? Сине, нека жените сами преценят защо не искат да те чукат, не го прави вместо тях.“

„Няма нищо по-лошо от това да си лъжец... Добре де, най-лошото е да си нацист, но лъжец е на второ място. Нацист на първо, лъжец на второ.“

Оригинален сайт в Twitter: http://twitter.com/shitmydadsays

За автора

След като приятелката му го зарязва след тригодишна връзка, двайсет и осем годишният Джъстин се озовава отново в родния си дом в компанията на седемдесет и три годишния си баща Сам Халпърн, определян от сина като „Сократ, но по-сърдит и доста по-зле с прическата“. Бащата никога никому не е цепил басма, винаги се е изказвал в прав текст – каквото на душата, това на езика – и изживяващият се като кандидат-писател Джъстин започва да записва бисерите на баща си и да ги оповестява в блога си в Туитър. Намерението му е просто да запази черно на бяло чутото, но негов приятел пуска в интернет линк към блога. Отзвукът изумява всички и главно самия Джъстин – броят на четящите бащините му мъдрости започва да расте лавинообразно и не след дълго почитателите на новия Сократ надскачат един милион, а към 14 януари 2011 г. последователите на Сам Халпърн са вече 1 900 000. Поощрен от случващото се, Джъстин започва да заплита около най-фрапантните философски изказвания на баща си една топла, любвеобилна, синовна мемоаристика, която прераства в книга, а по-конкретно в „Дивотиите, които плещи баща ми“. Книгата незабавно се изкачва на първо място във всички класации за най-продавани книги и е адаптирана за телевизията, като сериалът вече се радва на огромен успех.

Откъс

Джъстин Халпърн „Дивотиите, които плещи баща ми

На двайсет и осем живеех в Лос Анджелис и от три години имах връзка от разстояние с гаджето си, което живееше в Сан Диего. В петък обикновено висях по три часа и половина в задръстването и пъплех с форд рейнджъра, модел 1999 година, за да измина двестата километра по магистралата до Сан Диего. Колата ми току решаваше да изгасне. Радиото се беше прецакало, та ловях само една станция и по нея пускаха парчета комай на една-единствена изгряваща рап звезда – Фло Рида. Нищо не може да се сравни с това, да попаднеш в задръстване на магистрала, двигателят да ти гасне час по час, воланът ти сам да се заключва и някакъв диджей да се дере:
– А сега МОЯТ ЛЮБИМЕЦ Фло Рида с новия си хит „Всичко отначало“! Нека купонът започне сега!
Накратко, беше ми дошло до гуша от тази връзка от разстояние. Затова, когато през май 2009 година ми предложиха от Maxim.com работа, която можех да върша навсякъде, тутакси се възползвах от възможността. Можех да се преместя и да заживея с гаджето ми в Сан Диего. Единствената засечка в плана ми беше, че гаджето не се въодушеви колкото мен. Като казвам „не се въодушеви колкото мен“, имам предвид, че когато й се явих на вратата, за да й съобщя лично добрата новина, тя скъса с мен.
Докато карах обратно, изведнъж осъзнах, че сега вече не само си нямам гадже, но и няма къде да живея, защото вече бях казал на хазайката в Лос Анджелис, че в края на месеца се изнасям. Точно тогава двигателят ми угасна. Седях в колата и се опитвах трескаво да го запаля, когато ми хрумна, че единствените хора, които познавам в Сан Диего и които биха могли да ме подслонят, са майка ми и баща ми.
Въртях напред-назад ключа на запалването, а в гърлото ми заседна буца. Хрумна ми още, че семейството, излязло да си прави барбекю на верандата, пред която бях спрял, може да ме помисли за перверзник, който се е отбил да си спретне една бърза. Добре, че след минута двигателят запали и аз отпраших към нашите.
Причината да се притесня толкова много и толкова бързо бе, че да моля баща ми за нещо, беше, като да се явя да защитавам някого пред Върховния съд: трябваше да изложа ясно фактите, да ги превърна в неоспорим довод и после в своя подкрепа да се позова на прецеденти от предишни дела. Малко след като се изтърсих неканен в скромната тристайна къща на родителите ми в предградието на Сан Диего Поинт Лома,
аз вече излагах пред тях във всекидневната за какво става въпрос. Незабавно се позовах на делото „Татко срещу брат ми Даниъл Халпърн“, когато Дан изпадна в „преходен период“ и в резултат на това се премести при нашите. Някъде по средата на пледоарията татко ме прекъсна.
– Добре де. Господи, за какво ми разтягаш тия шибани локуми! Знаеш, че можеш да останеш тук. Само ще те помоля да си прибираш дърмите, та стаята ти да не мяза като след групов секс. А, да, съжалявам, че гаджето те е зарязало.

***

Не всеки заслужава да го сриташ 
в топките

Мамка му, забравих да те взема, нали? Извинявай. Така или иначе, повече няма да тренирам тоя скапан отбор.

Бях на десет, когато баща ми си нямаше друга работа, ами взе, че по свое желание се хвана да тренира моя отбор от Малката лига. След половин година, през пролетта на 1991-ва, треньорската кариера на Сам Халпърн приключи внезапно и гневно.
Когато през 1972 година татко дошъл в Поинт Лома, крайбрежното предградие на Сан Диего, тук са живеели предимно военни. Той е служил във флота и се е чувствал добре дошъл сред познатата обстановка и съседите си – все хора с неговия начин на мислене. Но заради близостта си с плажа, Поинт Лома започна да привлича през годините и заможни хора, така че не след дълго скромният ни дом с три спални бе заобиколен от огромни къщи, които никнеха като гъби след дъжд. Татко недоволстваше.
– Отказвам да се превръщам заради тях в тъпо юпи – заяви той, когато наши съседи станаха младо семейство, изместило един от последните стари армейски офицери, които навремето живееха на улицата ни.
Така, докато растях, местният ни отбор от Малката лига – "Фарът на Том Хам" – се напълни с децата на тези хора, които татко презираше, и в повечето случаи те бяха глезльовци, които нямаха уважение към нищо и никого. Почти от самото начало бях наясно, че на татко не му е работа да е треньор на такъв отбор, но той обича бейзбола, обича и мен и явно бе решил, че това е достатъчно.
Като треньор баща ми имаше само едно правило – каквито и да са способностите на децата, всички да изиграят на мач по еднакъв брой ининги.
– Това тук е Малката лига. Като цяло всички играете ужасно, но какво толкова. Има само един начин да не сте толкова вързани – като играете – заяви ни татко на първата тренировка.
И така във всеки мач ние със съотборниците ми се редувахме на игрището и всяко дете имаше възможност да играе в четири от общо шестте ининга. Понякога редуването не се получаваше и ако някой преседяваше на резервната скамейка три, а не два ининга, това бях аз.
– Всъщност си добър и го знаеш. Но другите деца, ако ги извадя от играта, се скъсват от рев – казваше татко, за да ме утеши.
– Значи, ако се разплача, ще играя, така ли? Не е честно – заявих след поредния път, когато той ме прати на резервната скамейка.
– Не, ако се разплачеш, пак ще те пратя на резервната скамейка, а после ще отидеш там още веднъж заради това, че си се разплакал, задето няма да изиграеш ининга в някакъв си тъп мач от Малката лига. Ти си ми син, а животът е гаден.
През първите два-три месеца като главен треньор не бих казал, че татко не се превърна в любимец на съотборниците ми и техните родители, които бяха на мнение, че правилото за еднакво време на игрището е неприемливо. Веднъж по време на един мач някакъв родител се разкрещя на татко от трибуните, задето отрочето му не играе повече.
– Заради теб губим мача! Може ли такова нещо, да извадиш най-добрия играч? Това е кретенизъм! – крес-на бащата на сополивия ми съотборник.
– Най-добрият играч? Интересно какъв мач гледа този! – промърмори татко.
Бащата продължи да крещи, явно не му пукаше, че татко става все по-ядосан и разстроен. Когато инингът най-после приключи, треньорът Халпърн скочи от мястото си и се понесе като хала към трибуните.
– Всички играят еднакъв брой ининги, такова е моето правило. Мамка му, това тук да не е световното първенство, това е Малката лига. Десният ни защитник хваща всички топки и пак се подчинява на това правило. Защо да не го спазвате и вие?
С избухването си татко укроти временно родителите, но аз чувах как съотборниците ми недоволстват зад гърба му.
След около седмица-две едно момче, на име Маркъс, ме потупа по рамото по време на тренировката. След като се обърнах, то ми заяви:
– Татко каза, че баща ти е гъз.
Не знаех какво да отговоря, затова стоях известно време и мълчах. Накрая рекох:
– Не, не е гъз. Баща ти греши.
Точно тогава по пищяла ме удари една топка и след като се обърнах, видях, че ми е било ред да застана на линията и татко е метнал по мен топката, защото не внимавам.
– Внимавай, сине! Не стой сякаш си си заврял палец в задника.
Не ми помагаше особено в опитите да го защитя.
От тренировка на тренировка родителите и глезльовците се нахвърляха все повече на татко. Той искаше да се учим да играем бейзбол, а не се получаваше. Тренировките все повече се превръщаха в упражнение по търпимост и сдържаност.
Накрая, по време на една тренировка през май, търканията достигнаха връхната си точка. През този ден температурите бяха високи, беше горещо и на децата не им се правеха упражненията за загряване, които татко бе усвоил във флота. След няколко спринта от единия до другия край на игрището едно от хлапетата се вдигна на бунт и отказа да се подчинява на заповедите.
– Пълна тъпотия. Нали уж играем бейзбол, какво е това търчане! Знае го всеки истински треньор – крес-на съотборникът ми, застанал предизвикателно пред татко.
В мига, в който звукът от неподчинението на момчето достигна до ушите на безстрашния ни водач, татко реагира по същия начин, както Брус Уилис в края на "Шесто чувство", когато разбира, че през цялото време е бил мъртъв: пълно стъписване и объркване, последвани от дълбоко вдишване на въздух в опит да се поуспокои. Усилията му да не губи самообладание не се увенчаха с успех.
Караницата набра скорост и стана неуправляема, докато накрая татко се разкрещя:
– В такъв случай си го тренирайте сами тъпия отбор, а мен ме целунете отзад!
Каза го на няколко четиринайсетгодишни хлапаци и на един ужасен заместник-треньор, на име Ранди, който се занимаваше с отбора само защото жена му го беше зарязала и той искаше да се поразсее с нещо. Не бих нарекъл баща си емоционално устойчив в онзи момент.
– Твои са, Ранди. Приятна работа!
Татко отиде разярен при колата и отпраши. За беда бе толкова ядосан, че забрави да вземе и мен. Живеехме на пет километра от игрището и в онзи миг не изгарях от желание да моля някой от другите родители да ме откара – всички деца ме бяха зяпнали, а Ранди изглеждаше така, сякаш – аха – и ще ревне, затова реших просто да се прибера пеш.
След един час, когато до нас оставаха две пресечки, татко ме пресрещна с колата и смъкна прозореца.
– Мамка му, забравих да те взема, нали? – Аз кимнах. – Извинявай. Но няма да тренирам повече онзи тъп отбор!
След като сам се свали от длъжността главен треньор, той продължи да идва на всичките ми мачове и да следи отблизо отбора до края на сезона. В дните, когато нямахме тренировки, двамата с него тренирахме сами.
– Ранди не разбира нищо от бейзбол. Мята топката, както жена мята стрелички.
И така два дни в седмицата ние с него тренирахме мятане. Веднъж, докато отивахме с колата на игрището да тренираме, той тръгна по друг път.
– Къде отиваш? Игрището е в другата посока – напомних му аз.
– Ще минем да вземем Роджър, той ще тренира с нас – обясни татко.
Роджър определено бе най-странното дете в отбора. Смърдеше ужасно на гнили плодове, примесени с "Олд Спайс". Иначе бе доста добър пичър, но насред ининга получаваше нервни кризи и направо не ставаше за нищо.
– Защо ще го вземаме Роджър? – попитах аз.
– Уча те да подаваш топката. Роджър е вторият пичър в отбора. Реших да ви тренирам едновременно – обясни той.
Спряхме пред жилищен блок, Роджър ни чакаше отпред. Следващите две седмици идваше да тренира с нас. След това татко купуваше и на двама ни сладолед. Не казвах на никого в отбора, защото вече не бях център на вниманието и последното, което исках, бе да ме свързват с Роджър.
В предпоследния мач отборът ни игра с един от най-силните противници. През първите три ининга бях пичър и резултатът беше приблизително равен. После за четвъртия и петия ининг ме смени Роджър, благодарение на което към края на петия поведохме. В шестия ининг, след като Роджър се приготви да мята, един от родителите на противниковия отбор се изправи и застана при оградата на три метра от хоума. Казваше се Стив и беше едър и дебел, с голямо бирено коремче. Приличаше на човек, с когото Попай ще се сбие, докато е в отпуск на сушата.
Понечеше ли Роджър да метне топката, Стив правеше всичко възможно да отклони вниманието му.
– Тоя не го бива да хвърля, хванете топката – крещеше Стив на сина си и на съотборниците му.
Правеше го, за да изкара Роджър от равновесие. Роджър пък продължаваше да си хвърля, но го правеше все по-зле. Накрая ревна, тъй като топките му отлитаха на два-три метра от зоната на играча. Ранди отиде на игрището, извади го от игра и той седна разплакан до мен на резервната скамейка. Ранди вкара в игра синчето си, което също се казваше Ранди и хвърляше като баща си. Изгубихме безславно.
След мача татко се приближи до мен и каза:
– Чакайте тук с Роджър. Ще го откараме до тях. Но първо трябва да свърша една работа.
Отиде на паркинга, където Стив помагаше на сина си да прибере нещата. Изчаках трийсетина секунди, после и аз отидох при тях, нищо че татко ми беше казал да не мърдам – главно защото не исках да стоя с Ранди и Ранди. Двамата винаги се прегръщаха с всички за "довиждане", вместо да махнат с ръка или да те плеснат по дланта, а от това ме побиваха тръпки.
Когато се приближих до татко и Стив, видях, че говорят разпалено.
– Това си е част от играта, Сам – казваше Стив.
– Я не ми ги разправяй! – отвърна татко.
– Мери си думите, Сам.
– Бащата на детето е пияница. Семейството му е пълен ужас и ти го знаеш. А си седнал да му крещиш и да го разстройваш, сякаш е играч от Голямата лига, за да може хлапето ти да спечели мач в Малката лига! Възрастен човек си, да го вземат мътните. Какво те прихваща?
На това място Стив изпелтечи нещо, после се качи заедно със сина си Кевин на пикапа и отпраши.
Преди да оставим Роджър у тях, татко ни купи сладолед. Докато се прибирахме, почти не говорехме. Не знаех какво точно се е случило, но знаех, че татко е ядосан на Стив, и затова реших да му пооправя настроението.
– Тоя Стив не ми харесва и на мен, тате. Дебел е, Кевин също и двамата си въобразяват, че са много доб-ри, но са добри само защото са по-дебели и по-едри от всички останали – изсумтях аз.
Татко продължи да мълчи и докато паркираше на алеята пред нас. После се извърна към мен.
– Синко, нищо не разбрах от това, дето ми го каза току-що. Преди да влезеш, си събуй кецовете, май си настъпил кучешко лайно.

 

Относно тържеството по случай завършването на осми клас

Какво? Ще празнуваме завършването на осми клас? Току-що, преди някакви си две години, празнувахме, че сте завършили шести клас! Господи, що не вземат да правят тържества всеки път, когато си избършете задника като хората?

 

За пубертета

Как ти се отразява пубертетът?... Откъде знам, че караш пубертет ли? Знам ли, сигурно съм се досетил от тристата срамни косъма, които изведнъж започна да ръсиш по тоалетната чиния.

 

За това, че по време на "Списъкът на Шиндлер" съм поискал да ми подадат плика с бонбоните

Какво искаш... бонбоните ли? Хората ги хвърлят в газови камери, а той, моля ви се, седнал да яде бонбони!

 

За това, че без да иска, е хапнал от кучешките бисквити

Как така съм ял от кучешките бисквити? Защо, да те вземат мътните, ги оставяш на шкафчето при другата храна? Мамка му, вкусни са. Нямам от какво да се срамувам.

 

Дали да се явявам на пробите за отбора по американски футбол на гимназията

Няма да ходиш на никакви проби, само кожа и кости си... Не, неприятно ми е да ти го съобщя, но не можеш да правиш каквото си искаш и със сигурност не си никакъв мъж.

 

За поведението на Боб Сагет в "Най-смешните домашни видеоклипове на Америка"

Запомни това лице. Лицето на човек, който се мрази.

 

За притеснението

Никой не е чак толкова важен. И те като теб ядат, серат и чукат. Е, може би не като теб. Ти имаш проблеми със стомаха.

 

За лечебните свойства на бекона

Притесняваш се за щяло и нещяло. Хапни малко бекон... Моля? Не, нямам представа дали ще се почувстваш по-добре, просто съм приготвил голямо количество.

Джъстин Халпърн „Дивотиите, които плещи баща ми

На двайсет и осем живеех в Лос Анджелис и от три години имах връзка от разстояние с гаджето си, което живееше в Сан Диего. В петък обикновено висях по три часа и половина в задръстването и пъплех с форд рейнджъра, модел 1999 година, за да измина двестата километра по магистралата до Сан Диего. Колата ми току решаваше да изгасне. Радиото се беше прецакало, та ловях само една станция и по нея пускаха парчета комай на една-единствена изгряваща рап звезда – Фло Рида. Нищо не може да се сравни с това, да попаднеш в задръстване на магистрала, двигателят да ти гасне час по час, воланът ти сам да се заключва и някакъв диджей да се дере:
– А сега МОЯТ ЛЮБИМЕЦ Фло Рида с новия си хит „Всичко отначало“! Нека купонът започне сега!
Накратко, беше ми дошло до гуша от тази връзка от разстояние. Затова, когато през май 2009 година ми предложиха от Maxim.com работа, която можех да върша навсякъде, тутакси се възползвах от възможността. Можех да се преместя и да заживея с гаджето ми в Сан Диего. Единствената засечка в плана ми беше, че гаджето не се въодушеви колкото мен. Като казвам „не се въодушеви колкото мен“, имам предвид, че когато й се явих на вратата, за да й съобщя лично добрата новина, тя скъса с мен.
Докато карах обратно, изведнъж осъзнах, че сега вече не само си нямам гадже, но и няма къде да живея, защото вече бях казал на хазайката в Лос Анджелис, че в края на месеца се изнасям. Точно тогава двигателят ми угасна. Седях в колата и се опитвах трескаво да го запаля, когато ми хрумна, че единствените хора, които познавам в Сан Диего и които биха могли да ме подслонят, са майка ми и баща ми.
Въртях напред-назад ключа на запалването, а в гърлото ми заседна буца. Хрумна ми още, че семейството, излязло да си прави барбекю на верандата, пред която бях спрял, може да ме помисли за перверзник, който се е отбил да си спретне една бърза. Добре, че след минута двигателят запали и аз отпраших към нашите.
Причината да се притесня толкова много и толкова бързо бе, че да моля баща ми за нещо, беше, като да се явя да защитавам някого пред Върховния съд: трябваше да изложа ясно фактите, да ги превърна в неоспорим довод и после в своя подкрепа да се позова на прецеденти от предишни дела. Малко след като се изтърсих неканен в скромната тристайна къща на родителите ми в предградието на Сан Диего Поинт Лома,
аз вече излагах пред тях във всекидневната за какво става въпрос. Незабавно се позовах на делото „Татко срещу брат ми Даниъл Халпърн“, когато Дан изпадна в „преходен период“ и в резултат на това се премести при нашите. Някъде по средата на пледоарията татко ме прекъсна.
– Добре де. Господи, за какво ми разтягаш тия шибани локуми! Знаеш, че можеш да останеш тук. Само ще те помоля да си прибираш дърмите, та стаята ти да не мяза като след групов секс. А, да, съжалявам, че гаджето те е зарязало.

***

Не всеки заслужава да го сриташ 
в топките

Мамка му, забравих да те взема, нали? Извинявай. Така или иначе, повече няма да тренирам тоя скапан отбор.

Бях на десет, когато баща ми си нямаше друга работа, ами взе, че по свое желание се хвана да тренира моя отбор от Малката лига. След половин година, през пролетта на 1991-ва, треньорската кариера на Сам Халпърн приключи внезапно и гневно.
Когато през 1972 година татко дошъл в Поинт Лома, крайбрежното предградие на Сан Диего, тук са живеели предимно военни. Той е служил във флота и се е чувствал добре дошъл сред познатата обстановка и съседите си – все хора с неговия начин на мислене. Но заради близостта си с плажа, Поинт Лома започна да привлича през годините и заможни хора, така че не след дълго скромният ни дом с три спални бе заобиколен от огромни къщи, които никнеха като гъби след дъжд. Татко недоволстваше.
– Отказвам да се превръщам заради тях в тъпо юпи – заяви той, когато наши съседи станаха младо семейство, изместило един от последните стари армейски офицери, които навремето живееха на улицата ни.
Така, докато растях, местният ни отбор от Малката лига – "Фарът на Том Хам" – се напълни с децата на тези хора, които татко презираше, и в повечето случаи те бяха глезльовци, които нямаха уважение към нищо и никого. Почти от самото начало бях наясно, че на татко не му е работа да е треньор на такъв отбор, но той обича бейзбола, обича и мен и явно бе решил, че това е достатъчно.
Като треньор баща ми имаше само едно правило – каквито и да са способностите на децата, всички да изиграят на мач по еднакъв брой ининги.
– Това тук е Малката лига. Като цяло всички играете ужасно, но какво толкова. Има само един начин да не сте толкова вързани – като играете – заяви ни татко на първата тренировка.
И така във всеки мач ние със съотборниците ми се редувахме на игрището и всяко дете имаше възможност да играе в четири от общо шестте ининга. Понякога редуването не се получаваше и ако някой преседяваше на резервната скамейка три, а не два ининга, това бях аз.
– Всъщност си добър и го знаеш. Но другите деца, ако ги извадя от играта, се скъсват от рев – казваше татко, за да ме утеши.
– Значи, ако се разплача, ще играя, така ли? Не е честно – заявих след поредния път, когато той ме прати на резервната скамейка.
– Не, ако се разплачеш, пак ще те пратя на резервната скамейка, а после ще отидеш там още веднъж заради това, че си се разплакал, задето няма да изиграеш ининга в някакъв си тъп мач от Малката лига. Ти си ми син, а животът е гаден.
През първите два-три месеца като главен треньор не бих казал, че татко не се превърна в любимец на съотборниците ми и техните родители, които бяха на мнение, че правилото за еднакво време на игрището е неприемливо. Веднъж по време на един мач някакъв родител се разкрещя на татко от трибуните, задето отрочето му не играе повече.
– Заради теб губим мача! Може ли такова нещо, да извадиш най-добрия играч? Това е кретенизъм! – крес-на бащата на сополивия ми съотборник.
– Най-добрият играч? Интересно какъв мач гледа този! – промърмори татко.
Бащата продължи да крещи, явно не му пукаше, че татко става все по-ядосан и разстроен. Когато инингът най-после приключи, треньорът Халпърн скочи от мястото си и се понесе като хала към трибуните.
– Всички играят еднакъв брой ининги, такова е моето правило. Мамка му, това тук да не е световното първенство, това е Малката лига. Десният ни защитник хваща всички топки и пак се подчинява на това правило. Защо да не го спазвате и вие?
С избухването си татко укроти временно родителите, но аз чувах как съотборниците ми недоволстват зад гърба му.
След около седмица-две едно момче, на име Маркъс, ме потупа по рамото по време на тренировката. След като се обърнах, то ми заяви:
– Татко каза, че баща ти е гъз.
Не знаех какво да отговоря, затова стоях известно време и мълчах. Накрая рекох:
– Не, не е гъз. Баща ти греши.
Точно тогава по пищяла ме удари една топка и след като се обърнах, видях, че ми е било ред да застана на линията и татко е метнал по мен топката, защото не внимавам.
– Внимавай, сине! Не стой сякаш си си заврял палец в задника.
Не ми помагаше особено в опитите да го защитя.
От тренировка на тренировка родителите и глезльовците се нахвърляха все повече на татко. Той искаше да се учим да играем бейзбол, а не се получаваше. Тренировките все повече се превръщаха в упражнение по търпимост и сдържаност.
Накрая, по време на една тренировка през май, търканията достигнаха връхната си точка. През този ден температурите бяха високи, беше горещо и на децата не им се правеха упражненията за загряване, които татко бе усвоил във флота. След няколко спринта от единия до другия край на игрището едно от хлапетата се вдигна на бунт и отказа да се подчинява на заповедите.
– Пълна тъпотия. Нали уж играем бейзбол, какво е това търчане! Знае го всеки истински треньор – крес-на съотборникът ми, застанал предизвикателно пред татко.
В мига, в който звукът от неподчинението на момчето достигна до ушите на безстрашния ни водач, татко реагира по същия начин, както Брус Уилис в края на "Шесто чувство", когато разбира, че през цялото време е бил мъртъв: пълно стъписване и объркване, последвани от дълбоко вдишване на въздух в опит да се поуспокои. Усилията му да не губи самообладание не се увенчаха с успех.
Караницата набра скорост и стана неуправляема, докато накрая татко се разкрещя:
– В такъв случай си го тренирайте сами тъпия отбор, а мен ме целунете отзад!
Каза го на няколко четиринайсетгодишни хлапаци и на един ужасен заместник-треньор, на име Ранди, който се занимаваше с отбора само защото жена му го беше зарязала и той искаше да се поразсее с нещо. Не бих нарекъл баща си емоционално устойчив в онзи момент.
– Твои са, Ранди. Приятна работа!
Татко отиде разярен при колата и отпраши. За беда бе толкова ядосан, че забрави да вземе и мен. Живеехме на пет километра от игрището и в онзи миг не изгарях от желание да моля някой от другите родители да ме откара – всички деца ме бяха зяпнали, а Ранди изглеждаше така, сякаш – аха – и ще ревне, затова реших просто да се прибера пеш.
След един час, когато до нас оставаха две пресечки, татко ме пресрещна с колата и смъкна прозореца.
– Мамка му, забравих да те взема, нали? – Аз кимнах. – Извинявай. Но няма да тренирам повече онзи тъп отбор!
След като сам се свали от длъжността главен треньор, той продължи да идва на всичките ми мачове и да следи отблизо отбора до края на сезона. В дните, когато нямахме тренировки, двамата с него тренирахме сами.
– Ранди не разбира нищо от бейзбол. Мята топката, както жена мята стрелички.
И така два дни в седмицата ние с него тренирахме мятане. Веднъж, докато отивахме с колата на игрището да тренираме, той тръгна по друг път.
– Къде отиваш? Игрището е в другата посока – напомних му аз.
– Ще минем да вземем Роджър, той ще тренира с нас – обясни татко.
Роджър определено бе най-странното дете в отбора. Смърдеше ужасно на гнили плодове, примесени с "Олд Спайс". Иначе бе доста добър пичър, но насред ининга получаваше нервни кризи и направо не ставаше за нищо.
– Защо ще го вземаме Роджър? – попитах аз.
– Уча те да подаваш топката. Роджър е вторият пичър в отбора. Реших да ви тренирам едновременно – обясни той.
Спряхме пред жилищен блок, Роджър ни чакаше отпред. Следващите две седмици идваше да тренира с нас. След това татко купуваше и на двама ни сладолед. Не казвах на никого в отбора, защото вече не бях център на вниманието и последното, което исках, бе да ме свързват с Роджър.
В предпоследния мач отборът ни игра с един от най-силните противници. През първите три ининга бях пичър и резултатът беше приблизително равен. После за четвъртия и петия ининг ме смени Роджър, благодарение на което към края на петия поведохме. В шестия ининг, след като Роджър се приготви да мята, един от родителите на противниковия отбор се изправи и застана при оградата на три метра от хоума. Казваше се Стив и беше едър и дебел, с голямо бирено коремче. Приличаше на човек, с когото Попай ще се сбие, докато е в отпуск на сушата.
Понечеше ли Роджър да метне топката, Стив правеше всичко възможно да отклони вниманието му.
– Тоя не го бива да хвърля, хванете топката – крещеше Стив на сина си и на съотборниците му.
Правеше го, за да изкара Роджър от равновесие. Роджър пък продължаваше да си хвърля, но го правеше все по-зле. Накрая ревна, тъй като топките му отлитаха на два-три метра от зоната на играча. Ранди отиде на игрището, извади го от игра и той седна разплакан до мен на резервната скамейка. Ранди вкара в игра синчето си, което също се казваше Ранди и хвърляше като баща си. Изгубихме безславно.
След мача татко се приближи до мен и каза:
– Чакайте тук с Роджър. Ще го откараме до тях. Но първо трябва да свърша една работа.
Отиде на паркинга, където Стив помагаше на сина си да прибере нещата. Изчаках трийсетина секунди, после и аз отидох при тях, нищо че татко ми беше казал да не мърдам – главно защото не исках да стоя с Ранди и Ранди. Двамата винаги се прегръщаха с всички за "довиждане", вместо да махнат с ръка или да те плеснат по дланта, а от това ме побиваха тръпки.
Когато се приближих до татко и Стив, видях, че говорят разпалено.
– Това си е част от играта, Сам – казваше Стив.
– Я не ми ги разправяй! – отвърна татко.
– Мери си думите, Сам.
– Бащата на детето е пияница. Семейството му е пълен ужас и ти го знаеш. А си седнал да му крещиш и да го разстройваш, сякаш е играч от Голямата лига, за да може хлапето ти да спечели мач в Малката лига! Възрастен човек си, да го вземат мътните. Какво те прихваща?
На това място Стив изпелтечи нещо, после се качи заедно със сина си Кевин на пикапа и отпраши.
Преди да оставим Роджър у тях, татко ни купи сладолед. Докато се прибирахме, почти не говорехме. Не знаех какво точно се е случило, но знаех, че татко е ядосан на Стив, и затова реших да му пооправя настроението.
– Тоя Стив не ми харесва и на мен, тате. Дебел е, Кевин също и двамата си въобразяват, че са много доб-ри, но са добри само защото са по-дебели и по-едри от всички останали – изсумтях аз.
Татко продължи да мълчи и докато паркираше на алеята пред нас. После се извърна към мен.
– Синко, нищо не разбрах от това, дето ми го каза току-що. Преди да влезеш, си събуй кецовете, май си настъпил кучешко лайно.

 

Относно тържеството по случай завършването на осми клас

Какво? Ще празнуваме завършването на осми клас? Току-що, преди някакви си две години, празнувахме, че сте завършили шести клас! Господи, що не вземат да правят тържества всеки път, когато си избършете задника като хората?

 

За пубертета

Как ти се отразява пубертетът?... Откъде знам, че караш пубертет ли? Знам ли, сигурно съм се досетил от тристата срамни косъма, които изведнъж започна да ръсиш по тоалетната чиния.

 

За това, че по време на "Списъкът на Шиндлер" съм поискал да ми подадат плика с бонбоните

Какво искаш... бонбоните ли? Хората ги хвърлят в газови камери, а той, моля ви се, седнал да яде бонбони!

 

За това, че без да иска, е хапнал от кучешките бисквити

Как така съм ял от кучешките бисквити? Защо, да те вземат мътните, ги оставяш на шкафчето при другата храна? Мамка му, вкусни са. Нямам от какво да се срамувам.

 

Дали да се явявам на пробите за отбора по американски футбол на гимназията

Няма да ходиш на никакви проби, само кожа и кости си... Не, неприятно ми е да ти го съобщя, но не можеш да правиш каквото си искаш и със сигурност не си никакъв мъж.

 

За поведението на Боб Сагет в "Най-смешните домашни видеоклипове на Америка"

Запомни това лице. Лицето на човек, който се мрази.

 

За притеснението

Никой не е чак толкова важен. И те като теб ядат, серат и чукат. Е, може би не като теб. Ти имаш проблеми със стомаха.

 

За лечебните свойства на бекона

Притесняваш се за щяло и нещяло. Хапни малко бекон... Моля? Не, нямам представа дали ще се почувстваш по-добре, просто съм приготвил голямо количество.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Тази книга е забавна, колкото средностатистически тийн филм, т.е. не ме впечатли никак.

Оценка: -2

Много свежа и забавна книга. Чете се леко, а на места се хващаш сам, че се смееш с глас. Радвам се, че е преведена на български и толкова бързо стига и до българската публика, но не е ли и съвсем нормално в днешно време хубавите и качествени творби да бъдат достъпни на читателите по най-бързия начин. Смятам, че главният герой, Сам Халпърн, е наистина един съвременен мъдрец.

Оценка: +1

Между другото, ако ви хареса книгата си направете туитър акаунт, там постоянно ще ви ъпдейтват с дивотиите, които бащата на Джъстин говори.

Оценка: -1

Супер :)

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-893-6
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-954-529-908-7
Купи
Цена
3.00 лв.
(5.00 лв.)

* 2 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-2лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени