Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Гърдата
Печатно издание
ISBN
978-954-529-844-8
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
122 гр.
Страници
92
Превод
Божидар Стойков
Дата на издаване
21 февруари 2011

Гърдата

Дейвид Алън Кепеш е млад професор по литература, който се радва на атлетично тяло, комфортен живот и красива приятелка. Една нощ обаче сред мъки и паника с него се случва невъобразима промяна...

Ако тази новела бе писана от Кафка, героят щеше да се превърне в насекомо. Ако бе писана от Гогол, героят щеше да се превърне в нос. Но тъй като авторът е Филип Рот, известен със свободата на еротичното си въображение, героят се превръща в женска гърда. Седемдесеткилограмова, висока метър и осемдесет и три, с розово зърно, което стърчи тринадесет сантиметра от „тялото“.

Оттук нататък Дейвид, запазил целия си академичен разсъдък, но с много скромни възможности за себеизразяване, търси начини как да продължи живота си в своята нова форма. Или поне да накара красивата си приятелка да прави секс с него. Дните му в болницата минават в горчиви спомени, комични ситуации, налудни планове за бъдещето и трепетно очакване кога отново санитарката ще го намаже с крем.

Препоръчваме
За автора

Американският писател Филип Рот печели Националната награда за художествена литература още за първата си книга „Сбогом, Колумб“ (1959). „Провинциален живот“ (1986) му носи Националната награда на критиците, а през деветдесетте години печели четири големи литературни награди: Националната награда на критиците за „Наследството“ (1991), наградата „ПЕН/Фокнър“ за „Операция лихвар“ (1993), Националната награда за художествена литература за „Театър Сабат“ (1995) и наградата „Пулицър“ за художествена литература за „Американски пасторал“ (1997). Следва Наградата на англоговорещата общност за „Омъжих се за комунист“ (1989). През същата година получава Националния медал за изкуство в Белия дом, а през 2000 г. публикува „Петното“ – роман, с който завършва трилогията си за идеологическите етноси в следвоенна Америка. За „Петното“ Рот получава втората си награда „ПЕН/Фокнър“, както и британската награда „У. Х. Смит“ за най-добра книга на годината. През 2001 г. е удостоен с най-високото отличие на Американската академия за изкуства и литература – Златният медал, присъждан на всеки шест години за цялостно творчество.

Откъс

Филип Рот „Гърдата

Всичко започна особено. Но нима би могло да за­почне по някакъв друг начин? Казват, че всичко под слънцето започва „особено“, завършва „особено“ и изобщо си е „особено“: съвършената роза е „особе­на“, несъвършената – също, но такава е и най-непре­тенциозната розова роза, цъфнала в двора на съседи­те. Знам, че от определен ъгъл всяко нещо може да ни се стори възвишено и загадъчно. Поразсъждавайте за вечността, поразмишлявайте, ако сте в настроение, върху забравата и всичко ще ви се стори едно голямо чудо. При цялата си скромност обаче ще ви разкрия, че има неща, които са по-удивителни от останалите, и аз съм едно от тях.
И така, всичко започна особено, с лек сърбеж в слабините от време на време. През първата седми­ца се заключвах по няколко пъти на ден в мъжката тоалетна до кабинета ми в литературния факултет, смъквах си панталоните, опипвах се как ли не, но така и не откривах нищо особено. Неохотно, с поло­вин душа (и никога докрай), решавах да не му обръ­щам внимание. Цял живот съм бил толкова всеотдаен хипохондрик, толкова болезнено чувствителен към всяка промяна на телесната температура и правил­ното функциониране на организма си, че когато из­дайническите симптоми започнаха да се появяват с ежеседмична настоятелност, аз, какъвто съм си раз­умен, въобще не открих в тях безспорните призна­ци на тежка и неизлечима болест. Въпреки мрачните предчувствия за печален край, парализа или непоно­симо страдание, които неизменно съпътстваха всяка моя нова болка или треска, длъжен съм да призная, че навъртях трийсет и осем години без някакви сериоз­ни заболявания. Радвах се на сърцато храносмилане, надеждна потентност, не страдах от липсата на енер­гия или апетит, бях мъжкар към метър осемдесет и три висок, с изправена стойка и елегантна фигура, за­пазил всичките си зъби и по-голямата част от косата си. Следователно, под влияние на хипохондричното си вайкане отдавах сърбежа в слабините си на нервно заболяване, нещо от рода на херпес зостер – само че по-лошо, – докато в същото време знаех, че, както обикновено, ми няма нищо.
Тук обаче допусках грешка. Имаше ми нещо. Из­мина още една седмица и съзрях едва забележимо порозовяване на кожата под къдравите черни срамни косми, но то пък беше толкова бледо, че го отдадох на самовнушението. Измина нова седмица – според моята статистика „инкубационният“ период излиза­ше двайсет и един дена – и една вечер, когато влязох под душа, отново се огледах отдолу и открих, че през този дълъг и изтощителен ден, изпълнен с преподава­не, конференции, разкарване напред-назад с колата и обядване навън, плътта в основата на пениса ми е при­добила лек червеникав оттенък. Приличаше на петно, сякаш малинка или черешка се бе размазала по косми­те и сокът се бе стекъл по члена, оцветявайки основата неравномерно, но без никакво съмнение, в червено. Не, не, реших в следващия миг, сигурно е от гащетата (при паническия страх, който ме обзе, през ум не ми мина, че гащетата, смъкнати на пода в краката ми, бяха бледо­сини). Три пъти измивах члена и космите си под душа, сапунисвах и търках, намазах се с дебел слой пяна от бедрата до пъпа; полях се с гореща вода – нетърпимо гореща този път, – но петното си стоеше. Не беше нито обрив, нито краста, нито натъртено или възпалено, а просто ярко изразено оцветяване, за което начаса ре­ших, че е рак.
В следващия миг вече телефонирах на моя лекар. Доктор Гордън е педантичен и добросъвестен човек, който, въпреки усилието ми да прикрия тревогата си, усети страха в гласа ми и ми предложи да се обле­че, да прекоси целия град и да ме прегледа. Беше по­лунощ, време, в което според мистиците се случват всички превъплъщения, време, в което са нужни не­истови усилия, за да измъкнеш някой нюйоркски ле­кар от дома му. Ако онази нощ Клеър бе при мен, а не в своя апартамент, за да подготвя някакъв доклад, сигурно страхът щеше да ми даде кураж да настоя­вам доктор Гордън да тича презглава. Разбира се, при тези симптоми, пък и в такъв час, нямаше голям шанс доктор Гордън да ме прати в болница. Още по-малка бе вероятността, разглеждана от позицията на това, което днес знаем – или по-точно продължаваме да не знаем, – някой в болницата да предотврати или спре нещастието ми. Навярно доза морфин би облекчила болката и ужаса на следващите четири часа, но няма­ме основания да смятаме, че процесът би могъл да се овладее с някакво по-умерено медицинско средство от евтаназията.
Ако Клеър бе до мен, сигурно щях напълно да пад­на духом, но озовал се сам, изведнъж се почувствах засрамен и жалък от загубата на самоконтрол. Не бяха минали и три минути, откакто открих петното, и вече лежах мокър и гол на кожения диван, безуспешно се опитвах да контролирам тремолиращите нотки в гласа си и докато гледах надолу към пениса си, описвах на лекаря онова, което виждах. „Стегни се!“, заповядах си аз наум и наистина се стегнах, както винаги, когато си го наложа. Казах, че ако ме е сполетяло онова, ко­ето ме хвърли в паника в оня първи тревожен миг, то може да почака до сутринта; а ако не е то – пак може да чака. Все някак щях да се справя. Бях изтощен от теж­кия ден, пък и уплашен до смърт. Щях да намина през кабинета му на следващия ден – каква смелост от моя страна, – по обяд. „В девет“, подчерта той. Съгласих се и добавих възможно най-спокойно: „Лека нощ“.
Бях разказал на доктора по телефона историята на сърбежа в слабините си и бях описал, както ми се струваше, потъмнелия си член с медицинска безпри­страстност. Не споменах за третия симптом, тъй като го свързах със „състоянието“ си едва след като оставих слушалката. Ставаше дума за неистовото развихряне на чувствителността във въпросната част на тялото ми, когато се любехме с Клеър, чувствителност, появи­ла се през последните три седмици. До този момент го отдавах на подновената страст към приятелката ми. Не бих могъл да обясня откъде се взе и защо. В моите очи Клеър, инак пищна и хубава млада жена, нито беше станала по-сексапилна, нито по-малко, но аз бях щаст­лив да си възвърна страстта към нея. Неутолимото же­лание, което физическата ѝ красота възпламеняваше в мен през първите две години на нашата връзка, бързо затихваше през последната година, докато стигнахме до два, най-много три пъти месечно, а накрая – почти само тогава, когато тя поемаше инициативата.
Моето постепенно охладняване, студенината ми, бяха потискащи за нас, но тъй като и двамата бяхме преживели тежки емоционални катаклизми и психиче­ски сривове (тя бе дете на непримиримо враждуващи родители, а аз – бивш съпруг на една бясна жена), и за двама ни беше непосилно да направим първата стъпка към раздялата. Въпреки че беше ужасно потискащо за красива двайсет и пет годишна жена като нея да бъде пренебрегвана нощ след нощ в леглото, Клеър никога не изрази външно съмненията, отчаянието, страдани­ето или гнева, които дори аз смятах, че несправедливо съм я накарал да изпитва. Тя, естествено, си плаща за подобно „хладнокръвие“ – не е най-сложно изразява­щата се жена в моя живот, въпреки жарта, която влага в секса, – но аз навлязох, или по-скоро, бях навлязъл в оня период от живота, в който спокойният пристан и прозрачните, тихи води допадат много повече от пенливия драматизъм на откритото море. Там, където преди ме мамеха спонтанността и темпераментът, сега откривах уюта на уравновесения характер и липсата на изненади. Овладяността на Клеър понякога я праве­ше недотам отзивчива и разнообразна в разговор или компания, колкото ми се искаше, но аз бях прекалено доволен от устойчивото ѝ здравомислие, за да я упрек­вам в липсата на колорит. От „колорит“ ми беше до­шло до гуша, не, благодаря – последните шест години ми бяха предостатъчни.
Затихването на страстта ме депресираше ужас­но, защото през изминалите три години с Клеър си бяхме изработили свой начин на съвместен живот, а той включваше самостоятелност от време на време, осигуряваше ни топлина и чувство за сигурност по отношение на взаимната ни привързаност, без да ни обременява със зависимостта, угнетяващата скука, необузданото и нецеленасочено желание или безспир­ните кроежи за измама, надмощие и приспиване на бдителността, които бяха вгорчили живота на повече­то семейства около нас. Благодарение на нещастното си детство Клеър бе толкова непоклатима и лишена от илюзии за брака, колкото бях аз благодарение на злополучния си сблъсък с него – моят опит, макар и еднократен, бе породил у мен несломима воля за въз­държание и аз си бях дал клетва, че никога повече няма да ми хрумне подобна глупост. Освен това ми се струваше, че друго благоразумно и приятно съжител­ство като нашето просто не би могло да съществува. Карахме я леко и почти без усилие, толкова се харес­вахме, че имах усещането едва ли не за катастрофа (колкото и смътно да ми се струваше това понятие тогава), когато, не щеш ли, като гръм от ясно небе, сексуалните ни отношения започнаха да ми изглеж­дат отегчителни и лишени от удоволствие. Наскоро бях приключил петгодишен курс на психоаналитично лечение и бях убеден, че раните, отворени по време на фарса, наречен мой брак (и мъчителния развод), са зараснали веднъж завинаги. Не бях точно мъжът от едно време, но не бях и новобранецът, който думка барабана на самоокайването с бинтована глава и с пе­чално накуцване се дотътря до кабинета на психоана­литика от бойното поле, известно още като „семейно огнище“. С Клеър животът стана нормален и уравно­весен – за пръв път от десет години насам можех да кажа това за себе си. За пръв път от времето, когато завършвах колежа и бях убеден, че представлявам се­риозна и интелигентна личност, аз се чувствах отново така самоуверен, така здраво стъпил на земята и защи­тен от всички страни. Само дето страстта ми, насред цялото това изобилие, започна да затихва, и то точно към жената, която изпълни с удовлетворение новия ми живот. Това ме тормозеше и объркваше, но колкото и да се измъчвах, не бях в състояние нищо да проме­ня. Накрая стигнах дотам, че нямах желание нито аз да я докосвам, нито тя да ме докосва. Записах час при бившия си психоаналитик, за да обсъдим липсата ми на сексуален апетит към Клеър, когато отново, като гръм от ясно небе, в мен лумна страст, каквато не бях изпитвал досега нито към нея, нито към някоя друга жена въобще.
Страст може би не е точната дума – беше нещо като бесен стремеж към непосредствена полова наслада, към плътско удоволствие от най-чист вид. Секс, но не в главата, нито в сърцето, а секс, раздиращ епи­дермиса на пениса, неангажиращ и опияняващ. Гър­чех се от удоволствие в леглото, дерях чаршафите, отмятах глава и извивах рамене по начин, който ми се струваше по-характерен за жените, отколкото за мъжете, при това по-скоро за някакви въображаеми жени, отколкото за истинските. В такива моменти ми се струваше, че направо не издържам повече, едва ли не ридаех от удоволствие, а когато настъпеше орга­змът, налапвах ухото на Клеър и го ближех като куче. Ближех косата ѝ. Пъхтейки, осъзнавах, че ближа собственото си рамо. Последната седмица от моя ин­кубационен период изкарах върху нея като животно в постоянно разгонено състояние. Цяла година се бях търкалял равнодушно до нея, а сега като че навлизах в нова, компенсаторна фаза на еротична впечатли­телност и плътско освобождаване, което не можеше да се сравни с нищо от досегашния ми опит – или поне така си въобразявах. „Това ли наричат разврат?“, питах аз щастливата си приятелка, върху чиято бяла кожа личаха следи от зъбите ми. Тя само се усмихва­ше. Косата ѝ бе сплъстена от пот като на малко мо­миченце, което цял ден е тичало в горещината навън. Тази машина за удоволствие Клеър.
Уви, никой досега не е изживявал това, което ме сполетя – то е отвъд проумяването, отвъд състрадани­ето, отвъд комедията, независимо че там някъде има хора, знам това, които претендират, че едва ли не са стигнали до убедително научно обяснение; както и други, моите предани посетители, чието състрадание ме изпълва с дълбоко вълнение; а също и трети – не­възможно е да ги няма, – които неминуемо ще ми се присмеят. Понякога и аз съм един от тях – и аз разби­рам, и аз проявявам състрадание, и аз усещам комич­ното. Де да можех обаче да задържа този смях поне няколко секунди, – де да можеше смехът ми да не е чак толкова мимолетен и горчив. Но вероятно това е моето бъдеще, в случай че лекарите успеят да задържат жи­вота ми в сегашното му състояние и аз все още искам те да направят това.

Филип Рот „Гърдата

Всичко започна особено. Но нима би могло да за­почне по някакъв друг начин? Казват, че всичко под слънцето започва „особено“, завършва „особено“ и изобщо си е „особено“: съвършената роза е „особе­на“, несъвършената – също, но такава е и най-непре­тенциозната розова роза, цъфнала в двора на съседи­те. Знам, че от определен ъгъл всяко нещо може да ни се стори възвишено и загадъчно. Поразсъждавайте за вечността, поразмишлявайте, ако сте в настроение, върху забравата и всичко ще ви се стори едно голямо чудо. При цялата си скромност обаче ще ви разкрия, че има неща, които са по-удивителни от останалите, и аз съм едно от тях.
И така, всичко започна особено, с лек сърбеж в слабините от време на време. През първата седми­ца се заключвах по няколко пъти на ден в мъжката тоалетна до кабинета ми в литературния факултет, смъквах си панталоните, опипвах се как ли не, но така и не откривах нищо особено. Неохотно, с поло­вин душа (и никога докрай), решавах да не му обръ­щам внимание. Цял живот съм бил толкова всеотдаен хипохондрик, толкова болезнено чувствителен към всяка промяна на телесната температура и правил­ното функциониране на организма си, че когато из­дайническите симптоми започнаха да се появяват с ежеседмична настоятелност, аз, какъвто съм си раз­умен, въобще не открих в тях безспорните призна­ци на тежка и неизлечима болест. Въпреки мрачните предчувствия за печален край, парализа или непоно­симо страдание, които неизменно съпътстваха всяка моя нова болка или треска, длъжен съм да призная, че навъртях трийсет и осем години без някакви сериоз­ни заболявания. Радвах се на сърцато храносмилане, надеждна потентност, не страдах от липсата на енер­гия или апетит, бях мъжкар към метър осемдесет и три висок, с изправена стойка и елегантна фигура, за­пазил всичките си зъби и по-голямата част от косата си. Следователно, под влияние на хипохондричното си вайкане отдавах сърбежа в слабините си на нервно заболяване, нещо от рода на херпес зостер – само че по-лошо, – докато в същото време знаех, че, както обикновено, ми няма нищо.
Тук обаче допусках грешка. Имаше ми нещо. Из­мина още една седмица и съзрях едва забележимо порозовяване на кожата под къдравите черни срамни косми, но то пък беше толкова бледо, че го отдадох на самовнушението. Измина нова седмица – според моята статистика „инкубационният“ период излиза­ше двайсет и един дена – и една вечер, когато влязох под душа, отново се огледах отдолу и открих, че през този дълъг и изтощителен ден, изпълнен с преподава­не, конференции, разкарване напред-назад с колата и обядване навън, плътта в основата на пениса ми е при­добила лек червеникав оттенък. Приличаше на петно, сякаш малинка или черешка се бе размазала по косми­те и сокът се бе стекъл по члена, оцветявайки основата неравномерно, но без никакво съмнение, в червено. Не, не, реших в следващия миг, сигурно е от гащетата (при паническия страх, който ме обзе, през ум не ми мина, че гащетата, смъкнати на пода в краката ми, бяха бледо­сини). Три пъти измивах члена и космите си под душа, сапунисвах и търках, намазах се с дебел слой пяна от бедрата до пъпа; полях се с гореща вода – нетърпимо гореща този път, – но петното си стоеше. Не беше нито обрив, нито краста, нито натъртено или възпалено, а просто ярко изразено оцветяване, за което начаса ре­ших, че е рак.
В следващия миг вече телефонирах на моя лекар. Доктор Гордън е педантичен и добросъвестен човек, който, въпреки усилието ми да прикрия тревогата си, усети страха в гласа ми и ми предложи да се обле­че, да прекоси целия град и да ме прегледа. Беше по­лунощ, време, в което според мистиците се случват всички превъплъщения, време, в което са нужни не­истови усилия, за да измъкнеш някой нюйоркски ле­кар от дома му. Ако онази нощ Клеър бе при мен, а не в своя апартамент, за да подготвя някакъв доклад, сигурно страхът щеше да ми даде кураж да настоя­вам доктор Гордън да тича презглава. Разбира се, при тези симптоми, пък и в такъв час, нямаше голям шанс доктор Гордън да ме прати в болница. Още по-малка бе вероятността, разглеждана от позицията на това, което днес знаем – или по-точно продължаваме да не знаем, – някой в болницата да предотврати или спре нещастието ми. Навярно доза морфин би облекчила болката и ужаса на следващите четири часа, но няма­ме основания да смятаме, че процесът би могъл да се овладее с някакво по-умерено медицинско средство от евтаназията.
Ако Клеър бе до мен, сигурно щях напълно да пад­на духом, но озовал се сам, изведнъж се почувствах засрамен и жалък от загубата на самоконтрол. Не бяха минали и три минути, откакто открих петното, и вече лежах мокър и гол на кожения диван, безуспешно се опитвах да контролирам тремолиращите нотки в гласа си и докато гледах надолу към пениса си, описвах на лекаря онова, което виждах. „Стегни се!“, заповядах си аз наум и наистина се стегнах, както винаги, когато си го наложа. Казах, че ако ме е сполетяло онова, ко­ето ме хвърли в паника в оня първи тревожен миг, то може да почака до сутринта; а ако не е то – пак може да чака. Все някак щях да се справя. Бях изтощен от теж­кия ден, пък и уплашен до смърт. Щях да намина през кабинета му на следващия ден – каква смелост от моя страна, – по обяд. „В девет“, подчерта той. Съгласих се и добавих възможно най-спокойно: „Лека нощ“.
Бях разказал на доктора по телефона историята на сърбежа в слабините си и бях описал, както ми се струваше, потъмнелия си член с медицинска безпри­страстност. Не споменах за третия симптом, тъй като го свързах със „състоянието“ си едва след като оставих слушалката. Ставаше дума за неистовото развихряне на чувствителността във въпросната част на тялото ми, когато се любехме с Клеър, чувствителност, появи­ла се през последните три седмици. До този момент го отдавах на подновената страст към приятелката ми. Не бих могъл да обясня откъде се взе и защо. В моите очи Клеър, инак пищна и хубава млада жена, нито беше станала по-сексапилна, нито по-малко, но аз бях щаст­лив да си възвърна страстта към нея. Неутолимото же­лание, което физическата ѝ красота възпламеняваше в мен през първите две години на нашата връзка, бързо затихваше през последната година, докато стигнахме до два, най-много три пъти месечно, а накрая – почти само тогава, когато тя поемаше инициативата.
Моето постепенно охладняване, студенината ми, бяха потискащи за нас, но тъй като и двамата бяхме преживели тежки емоционални катаклизми и психиче­ски сривове (тя бе дете на непримиримо враждуващи родители, а аз – бивш съпруг на една бясна жена), и за двама ни беше непосилно да направим първата стъпка към раздялата. Въпреки че беше ужасно потискащо за красива двайсет и пет годишна жена като нея да бъде пренебрегвана нощ след нощ в леглото, Клеър никога не изрази външно съмненията, отчаянието, страдани­ето или гнева, които дори аз смятах, че несправедливо съм я накарал да изпитва. Тя, естествено, си плаща за подобно „хладнокръвие“ – не е най-сложно изразява­щата се жена в моя живот, въпреки жарта, която влага в секса, – но аз навлязох, или по-скоро, бях навлязъл в оня период от живота, в който спокойният пристан и прозрачните, тихи води допадат много повече от пенливия драматизъм на откритото море. Там, където преди ме мамеха спонтанността и темпераментът, сега откривах уюта на уравновесения характер и липсата на изненади. Овладяността на Клеър понякога я праве­ше недотам отзивчива и разнообразна в разговор или компания, колкото ми се искаше, но аз бях прекалено доволен от устойчивото ѝ здравомислие, за да я упрек­вам в липсата на колорит. От „колорит“ ми беше до­шло до гуша, не, благодаря – последните шест години ми бяха предостатъчни.
Затихването на страстта ме депресираше ужас­но, защото през изминалите три години с Клеър си бяхме изработили свой начин на съвместен живот, а той включваше самостоятелност от време на време, осигуряваше ни топлина и чувство за сигурност по отношение на взаимната ни привързаност, без да ни обременява със зависимостта, угнетяващата скука, необузданото и нецеленасочено желание или безспир­ните кроежи за измама, надмощие и приспиване на бдителността, които бяха вгорчили живота на повече­то семейства около нас. Благодарение на нещастното си детство Клеър бе толкова непоклатима и лишена от илюзии за брака, колкото бях аз благодарение на злополучния си сблъсък с него – моят опит, макар и еднократен, бе породил у мен несломима воля за въз­държание и аз си бях дал клетва, че никога повече няма да ми хрумне подобна глупост. Освен това ми се струваше, че друго благоразумно и приятно съжител­ство като нашето просто не би могло да съществува. Карахме я леко и почти без усилие, толкова се харес­вахме, че имах усещането едва ли не за катастрофа (колкото и смътно да ми се струваше това понятие тогава), когато, не щеш ли, като гръм от ясно небе, сексуалните ни отношения започнаха да ми изглеж­дат отегчителни и лишени от удоволствие. Наскоро бях приключил петгодишен курс на психоаналитично лечение и бях убеден, че раните, отворени по време на фарса, наречен мой брак (и мъчителния развод), са зараснали веднъж завинаги. Не бях точно мъжът от едно време, но не бях и новобранецът, който думка барабана на самоокайването с бинтована глава и с пе­чално накуцване се дотътря до кабинета на психоана­литика от бойното поле, известно още като „семейно огнище“. С Клеър животът стана нормален и уравно­весен – за пръв път от десет години насам можех да кажа това за себе си. За пръв път от времето, когато завършвах колежа и бях убеден, че представлявам се­риозна и интелигентна личност, аз се чувствах отново така самоуверен, така здраво стъпил на земята и защи­тен от всички страни. Само дето страстта ми, насред цялото това изобилие, започна да затихва, и то точно към жената, която изпълни с удовлетворение новия ми живот. Това ме тормозеше и объркваше, но колкото и да се измъчвах, не бях в състояние нищо да проме­ня. Накрая стигнах дотам, че нямах желание нито аз да я докосвам, нито тя да ме докосва. Записах час при бившия си психоаналитик, за да обсъдим липсата ми на сексуален апетит към Клеър, когато отново, като гръм от ясно небе, в мен лумна страст, каквато не бях изпитвал досега нито към нея, нито към някоя друга жена въобще.
Страст може би не е точната дума – беше нещо като бесен стремеж към непосредствена полова наслада, към плътско удоволствие от най-чист вид. Секс, но не в главата, нито в сърцето, а секс, раздиращ епи­дермиса на пениса, неангажиращ и опияняващ. Гър­чех се от удоволствие в леглото, дерях чаршафите, отмятах глава и извивах рамене по начин, който ми се струваше по-характерен за жените, отколкото за мъжете, при това по-скоро за някакви въображаеми жени, отколкото за истинските. В такива моменти ми се струваше, че направо не издържам повече, едва ли не ридаех от удоволствие, а когато настъпеше орга­змът, налапвах ухото на Клеър и го ближех като куче. Ближех косата ѝ. Пъхтейки, осъзнавах, че ближа собственото си рамо. Последната седмица от моя ин­кубационен период изкарах върху нея като животно в постоянно разгонено състояние. Цяла година се бях търкалял равнодушно до нея, а сега като че навлизах в нова, компенсаторна фаза на еротична впечатли­телност и плътско освобождаване, което не можеше да се сравни с нищо от досегашния ми опит – или поне така си въобразявах. „Това ли наричат разврат?“, питах аз щастливата си приятелка, върху чиято бяла кожа личаха следи от зъбите ми. Тя само се усмихва­ше. Косата ѝ бе сплъстена от пот като на малко мо­миченце, което цял ден е тичало в горещината навън. Тази машина за удоволствие Клеър.
Уви, никой досега не е изживявал това, което ме сполетя – то е отвъд проумяването, отвъд състрадани­ето, отвъд комедията, независимо че там някъде има хора, знам това, които претендират, че едва ли не са стигнали до убедително научно обяснение; както и други, моите предани посетители, чието състрадание ме изпълва с дълбоко вълнение; а също и трети – не­възможно е да ги няма, – които неминуемо ще ми се присмеят. Понякога и аз съм един от тях – и аз разби­рам, и аз проявявам състрадание, и аз усещам комич­ното. Де да можех обаче да задържа този смях поне няколко секунди, – де да можеше смехът ми да не е чак толкова мимолетен и горчив. Но вероятно това е моето бъдеще, в случай че лекарите успеят да задържат жи­вота ми в сегашното му състояние и аз все още искам те да направят това.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Сартъровски екзистенциализъм, реторика като от порно списание, хормонална фантастика и всичко това съчетано в един безумен полет на въображението, надминаващ всички граници на реалността. http://bibliotekata.wordpress.com/2011/03/02/breast/
"Гърдата" е психологическа драма – всичко е пречупено през невиждана досега призма – мъжка гледна точка и окуляр – женско зърно. Самият експеримент е твърде интересен, за да се зачеркне с лека ръка. Защото Филип Рот си го може – дали ще пише за импотентен дядка, влюбен до полуда в млада писателка, или за професор по литература в оковите на огромна гърда, все от пишещата му машина излиза без съмнение качество. http://literaturatadnes.com/archives/746
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-844-8
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени