Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Завети и предателства
Печатно издание
ISBN
978-954-529-845-5
Цена
12.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
266 гр.
Страници
236
Превод
Росица Ташева
Дата на издаване
24 януари 2011

Завети и предателства

Книга за литературата, музиката и тайнствената им връзка, за хумора и историята, за Рабле и Кафка, Стравински и Яначек, за техните завети и за предателствата на съвременниците им, за морала, верността и недискретността, за волята на творците и нейното изпълнение. Блестящо есе в девет независими една от друга и същевременно майсторски свързани части, удостоено от Обществото на американските композитори с наградата за най-добра книга за музиката (1996).

За автора

Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания.

Милан Кундера е автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата“ (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000), „Празникът на незначителността“ (2014).

Блог | Милан Кундера
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Милан Кундера „Завети и предателства

Бременната мадам Грангузие яла толкова много говежди чревца, че се наложило да й дадат затягащо средство, но то пък било толкова силно, че довело до прекомерно разширя­ване на плацентата, при което бебето Гаргантюа се изхлу­зило от нея, шмугнало се в една вена, изкачило се нагоре и излязло от ухото на мама. Книгата сваля картите си още от първите изречения – това, което ще се разказва тук, няма да е сериозно. Ще рече: тук не се занимаваме с истини (научни или митически); тук не се ангажираме да описваме фактите такива, каквито са в действителност.
В щастливи времена живее Рабле – пеперудата на романа излита, отнасяйки със себе си парчетата от пашкула. С вида си на гигант Пантагрюел все още принадлежи на миналото с фантастичните му приказки, докато Панюрж идва от още непознатото бъдеще на романа. Изключителният момент, в който се ражда едно ново изкуство, придава на книгата на Рабле невероятно богатство – всичко е вътре: правдоподоб­ното и неправдоподобното, алегорията, сатирата, гигантите и нормалните човеци, анекдотите, размислите, истинските и въображаемите пътешествия, учените спорове, откло­ненията с тяхната чисто словесна виртуозност. Днешният романист, наследник на XIX век, изпитва завистлива нос­талгия по този величествено разнороден свят на първите романисти и по радостната свобода, с която го обитават.
Както у Рабле още на първите страници на книгата Гар­гантюа изпада от ухото на своята майка, за да се появи три­умфално върху сцената на живота, така и в „Сатанински строфи“ след взрива в самолета двамата герои на Салман Рушди падат, като си бъбрят и пеят, изобщо държат се по
комичен и неправдоподобен начин. Докато „над, под и зад тях в нищото“ летят седалки с накланящи се облегалки, картонени чаши, кислородни маски и пътници, единият, Джебраил Фаришта, плува във въздуха, „удар бътерфлай, удар бруст, свивайки се на топка, разпервайки се като орел в почти безкрайността на почти зазоряването“, а другият, Саладин Чамча, пада „с главата надолу, в сив костюм със за­копчани догоре копчета на сакото... с бомбе на главата“. С тази сцена започва романът, защото също като Рабле Рушди знае, че договорът между романиста и читателя трябва да се сключи от самото начало. Трябва да е ясно – това, което се разказва тук, не е сериозно, дори ако става дума за най-ужасяващи неща.
Съчетанието на несериозното и ужасното. Ето една сце­на от четвърта книга: корабът на Пантагрюел среща в от­крито море кораб с търговци на овни. Един от търговците, като вижда Панюрж без копчелък и с очила, закачени на шапката му, решава да се пошегува и го нарича рогоносец. Панюрж веднага си отмъщава – купува един овен и го хвър­ля в морето. Свикнали да следват първия, останалите овни също започват да скачат подире му. Търговците панически хващат животните за руното и за рогата, но са повлечени от тях и падат в морето. Панюрж е взел едно гребло, но не за да ги спасява, а за да им попречи да се качат обратно на кораба. В същото време красноречиво им говори за мъките на този свят и за блаженствата на другия и ги уверява, че покойниците са по-честити от живите. Все пак пожелава на тези, на които не е омръзнало да живеят сред хората, да срещнат някой кит като Йона. След като всички се издавят, добрият брат Жан поздравява Панюрж и го упреква един­ствено в това, че е платил на търговеца и ненужно е прахо­сал голяма сума пари. На което Панюрж отговаря: „Кълна се в Бога, че си доставих удоволствие за повече от петдесет хиляди франка!“
Сцената е нереална, невъзможна. И каква е поуката от нея? Дали Рабле изобличава лошотията на търговците, чи­ето наказание трябва да ни радва? Дали иска да ни настрои срещу жестокостта на Панюрж? Дали с присъщия си ан­тиклерикализъм осмива глупостта на религиозните кли­шета, използвани от Панюрж? Отгатнете! Всеки отговор е уловка.
Октавио Пас: „Нито Омир, нито Вергилий са познавали хумора. Ариосто сякаш го предусеща, но хуморът се по­явява едва със Сервантес.“ „Хуморът, продължава Пас, е великото изобретение на модерния дух.“ Фундаментална идея: хуморът не се практикува от незапомнени времена, той е изобретение, свързано със зараждането на романа. Следователно хуморът не е смехът, подигравката, сатирата, а особена форма на комичното, за която Пас казва (и това е ключът към разбирането на същността на хумора), че „придава двусмисленост на всичко, до което се докосва“. Тези, които не съумяват да се насладят на сцената, в която Панюрж оставя търговците на овни да се удавят, като им хвали другия живот, никога няма да разберат изкуството на романа.

Милан Кундера „Завети и предателства

Бременната мадам Грангузие яла толкова много говежди чревца, че се наложило да й дадат затягащо средство, но то пък било толкова силно, че довело до прекомерно разширя­ване на плацентата, при което бебето Гаргантюа се изхлу­зило от нея, шмугнало се в една вена, изкачило се нагоре и излязло от ухото на мама. Книгата сваля картите си още от първите изречения – това, което ще се разказва тук, няма да е сериозно. Ще рече: тук не се занимаваме с истини (научни или митически); тук не се ангажираме да описваме фактите такива, каквито са в действителност.
В щастливи времена живее Рабле – пеперудата на романа излита, отнасяйки със себе си парчетата от пашкула. С вида си на гигант Пантагрюел все още принадлежи на миналото с фантастичните му приказки, докато Панюрж идва от още непознатото бъдеще на романа. Изключителният момент, в който се ражда едно ново изкуство, придава на книгата на Рабле невероятно богатство – всичко е вътре: правдоподоб­ното и неправдоподобното, алегорията, сатирата, гигантите и нормалните човеци, анекдотите, размислите, истинските и въображаемите пътешествия, учените спорове, откло­ненията с тяхната чисто словесна виртуозност. Днешният романист, наследник на XIX век, изпитва завистлива нос­талгия по този величествено разнороден свят на първите романисти и по радостната свобода, с която го обитават.
Както у Рабле още на първите страници на книгата Гар­гантюа изпада от ухото на своята майка, за да се появи три­умфално върху сцената на живота, така и в „Сатанински строфи“ след взрива в самолета двамата герои на Салман Рушди падат, като си бъбрят и пеят, изобщо държат се по
комичен и неправдоподобен начин. Докато „над, под и зад тях в нищото“ летят седалки с накланящи се облегалки, картонени чаши, кислородни маски и пътници, единият, Джебраил Фаришта, плува във въздуха, „удар бътерфлай, удар бруст, свивайки се на топка, разпервайки се като орел в почти безкрайността на почти зазоряването“, а другият, Саладин Чамча, пада „с главата надолу, в сив костюм със за­копчани догоре копчета на сакото... с бомбе на главата“. С тази сцена започва романът, защото също като Рабле Рушди знае, че договорът между романиста и читателя трябва да се сключи от самото начало. Трябва да е ясно – това, което се разказва тук, не е сериозно, дори ако става дума за най-ужасяващи неща.
Съчетанието на несериозното и ужасното. Ето една сце­на от четвърта книга: корабът на Пантагрюел среща в от­крито море кораб с търговци на овни. Един от търговците, като вижда Панюрж без копчелък и с очила, закачени на шапката му, решава да се пошегува и го нарича рогоносец. Панюрж веднага си отмъщава – купува един овен и го хвър­ля в морето. Свикнали да следват първия, останалите овни също започват да скачат подире му. Търговците панически хващат животните за руното и за рогата, но са повлечени от тях и падат в морето. Панюрж е взел едно гребло, но не за да ги спасява, а за да им попречи да се качат обратно на кораба. В същото време красноречиво им говори за мъките на този свят и за блаженствата на другия и ги уверява, че покойниците са по-честити от живите. Все пак пожелава на тези, на които не е омръзнало да живеят сред хората, да срещнат някой кит като Йона. След като всички се издавят, добрият брат Жан поздравява Панюрж и го упреква един­ствено в това, че е платил на търговеца и ненужно е прахо­сал голяма сума пари. На което Панюрж отговаря: „Кълна се в Бога, че си доставих удоволствие за повече от петдесет хиляди франка!“
Сцената е нереална, невъзможна. И каква е поуката от нея? Дали Рабле изобличава лошотията на търговците, чи­ето наказание трябва да ни радва? Дали иска да ни настрои срещу жестокостта на Панюрж? Дали с присъщия си ан­тиклерикализъм осмива глупостта на религиозните кли­шета, използвани от Панюрж? Отгатнете! Всеки отговор е уловка.
Октавио Пас: „Нито Омир, нито Вергилий са познавали хумора. Ариосто сякаш го предусеща, но хуморът се по­явява едва със Сервантес.“ „Хуморът, продължава Пас, е великото изобретение на модерния дух.“ Фундаментална идея: хуморът не се практикува от незапомнени времена, той е изобретение, свързано със зараждането на романа. Следователно хуморът не е смехът, подигравката, сатирата, а особена форма на комичното, за която Пас казва (и това е ключът към разбирането на същността на хумора), че „придава двусмисленост на всичко, до което се докосва“. Тези, които не съумяват да се насладят на сцената, в която Панюрж оставя търговците на овни да се удавят, като им хвали другия живот, никога няма да разберат изкуството на романа.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Благодарим за отзива! Предстои да пуснем ново издание първо на "Изкуството на романа" (до няколко седмици). А иначе всички изчерпани заглавия на Кундера са планирани за преиздаване:-)
Най-прекрасното му есе. Дадох книгата на някого и ми изчезна. Ще я преиздадете ли?
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-845-5
Купи
Цена
12.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени