Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Шегата
Печатно издание
ISBN
954-529-145-6
Цена
15.00 лв.
(20.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Твърда корица
Размери
12/20
Тегло
290 гр.
Страници
416
Превод
Васил Самоковлиев
Дата на издаване
28 март 2016

Шегата

Нима историите, освен че се случват, освен че ги има, трябва и да казват нещо? Надявам се не е нужно да подчертавам, че съм човек с много трезво мислене. И все пак може би у мен е останал отзвук от ирационалните поверия, например онази странна убеденост, че всички случки в живота ми имат някакъв смисъл, означават нещо; че живота ми разказва нещо за себе си, че постоянно разкрива някаква своя тайна, че се изправя пред нас като ребус, чийто смисъл трябва да се разгадае, че историите, които изживяваме в живота си, са митология на самия живот и че в тази митология се крие ключът към истината и към тайната. Измама ли е това? Възможно е, дори е много възможно, ала аз не мога да се освободя от потребността да разнищвам собствения си живот (сякаш в него наистина е скри някакъв смисъл, някакво значение, някаква истина), не мога да потисна тази потребност, дори тя да е нещо повече от потребност, от някаква игра (като решаване на ребус например).

За автора

Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания.

Милан Кундера е автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата“ (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000), „Празникът на незначителността“ (2014).

Блог | Милан Кундера
Откъс

Милан Кундера - „Шегата“

И ето че след много години изведнъж се озовах отново у дома. Стоях на централния площад (по който бях преминавал безброй пъти като дете, като юноша и като младеж) и не изпитвах никакво умиление; даже напротив, помислих си, че този равен площад, над чиито покриви стърчи кулата на кметството (прилична на войник със старинен шлем), изглежда като голям казармен полигон и че бойното минало на този южноморавски град, някогашна твърдина срещу нашествията на маджари и турци, е придало безвъзвратно на неговия лик отблъскващи черти.
Дълги години нищо не ме мамеше да навестя родния си град; казвах си, че ме е обзело безразличие към него, и това ми се струваше естествено; та нали вече от петнайсет години не живея тук, останали са ми само неколцина познати и приятели (но дори и тях бих предпочел да не срещам), майка ми е погребана тук в чужд гроб, за който не полагам грижи. Лъгал се бях обаче: онова, което наричах безразличие, всъщност беше ненавист; причините за нея ми се изплъзваха, защото в родния ми град с мен се бяха случили добри и лоши неща, както във всички други градове. И все пак ненавистта ми беше факт; осъзнах го именно във връзка с това пътуване: в края на краищата довелата ме тук цел можеше да бъде постигната и в Прага, но изведнъж бе започнал неудържимо да ме изкушава удобният случай да я постигна в родния си град именно защото това беше цинична и дребнава цел, която с насмешка ме освобождаваше от подозрението, че се връщам тук от сантиментална тъга по изгубеното време.
Още веднъж огледах подигравателно грозния площад, после му обърнах гръб и тръгнах по улицата към хотела, в който имах запазена стая. Администраторът ми подаде ключ, окачен на дървена крушка, и каза: "Вторият етаж". Стаята беше неприветлива: до стената – легло, по средата – малка маса с един-единствен стол, до леглото – импозантна тоалетна масичка от махагон с огледало, до вратата – миниатюрно очукано умивалниче. Сложих чантата си на масата и отворих прозореца: стаята гледаше към вътрешен двор и къщи, обърнали към хотела своите голи мръсни гърбове. Затворих прозореца, дръпнах пердето и отидох към умивалника, над който имаше два крана, единият означен с червено, а другият – със синьо; завъртях ги – и от двата течеше студена вода. Погледнах към масата; криво-ляво ставаше, една бутилка и две чаши спокойно щяха да се поберат върху нея, но лошото бе, че тук можеше да седне само един човек, защото в стаята нямаше втори стол. Преместих масата до леглото и седнах на него, но то се оказа твърде ниско, а масичката – много висока; освен това леглото хлътна силно под мен и веднага ми стана ясно, че не само трудно може да се използва за сядане, но доста съмнително е дали ще може да служи и за лягане. Натиснах го с ръце, а после легнах върху него, като внимателно вдигнах нагоре обутите си крака, за да не изцапам с тях общо взето чистата покривка. Леглото потъна и аз се почувствах в него като в хамак или като във възтесен гроб: трудно можех да си представя, че в това легло с мен ще легне още някой.
Седнах на стола, загледах се в пердето, през което прозираше светлина, и се замислих. В този момент откъм коридора се чуха стъпки и гласове; бяха двама души, мъж и жена, приказваха си и до мен достигаше всяка тяхна дума: говореха за някой си Петър, който избягал от къщи, и за някаква леля Клара, която била откачена и глезела момчето; после се чу шум от пъхане на ключ в ключалка, отваряне на врата и гласовете продължиха диалога си в съседната стая; чуваха се въздишките на жената (да, чуваха се дори въздишките!) и сериозното намерение на мъжа най-после да си поприказва с Клара както трябва.
Станах с твърдо решение; измих си ръцете в умивалничето, избърсах ги с кърпата и излязох от хотела, макар отначало да не знаех накъде всъщност съм тръгнал. Знаех само, че ако не искам да поставя под въпрос успеха на цялото свое пътуване (твърде далечно и уморително) само заради неподходящата хотелска стая, ще се наложи, колкото и да не ми се иска, да се обърна към някой тукашен познат с деликатна молба. Бързо изредих наум лицата на всичките си стари познати от младежките години, но веднага ги отхвърлих до един, дори само заради това, че интимността на исканата услуга щеше да ме задължи да се заема с изтощителната задача да хвърлям мост през дългите години, през които не бях се виждал с тях – а аз нямах ни най-малко желание да правя това. Но после се сетих, че тук би трябвало да живее един човек, преселник, на когото преди години помогнах да си намери работа и който, доколкото го познавах, щеше да се зарадва много, ако му дадях възможност да ми се отблагодари за услугата с услуга. Той беше чудак, с болезнено чувство за морал и в същото време странно неспокоен и непостоянен; доколкото знаех, преди години жена му се беше развела с него просто заради това, че живеел къде ли не, само не с нея и техния син. Сега само треперех да не се е оженил повторно, защото това би го затруднило да изпълни молбата ми. Забързах към болницата.
Местната болница представлява комплекс от сгради и павилиони, разхвърляни из обширна паркова площ. Влязох в малката неугледна будка на пропуска и помолих портиера да ме свърже с вирусологията; той побутна телефона към мен до ръба на масата и каза: "Нула две". Избрах нула две и ми съобщиха, че доктор Костка току-що е излязъл и е на път към изхода. Седнах на една пейка до вратата, за да не го изпусна, зяпах мъжете, които се мотаеха насам-натам в синьо-бели раирани болнични халати, и след малко го видях: вървеше замислен, висок, слаб, симпатично невзрачен – да, това беше той. Станах от пейката и закрачих право насреща му, сякаш исках да се блъсна в него; изгледа ме сърдито, но в следващия миг ме позна и разпери ръце. Стори ми се, че е изненадан едва ли не приятно, и непосредствеността, с която ме приветства, ме зарадва.
Обясних му, че съм пристигнал преди по-малко от час заради някаква дреболия, която ще ме задържи тук около два дни, и той не скри радостното си удивление, че най-напред съм се отбил при него. Изведнъж ми стана неприятно, че не съм го навестил безкористно, заради него самия, и че даже въпросът, който в този момент задавам (питах го бодро дали вече се е оженил повторно), само симулира искрен интерес, а всъщност е пресметливо практичен. Костка ми обясни (за моя радост), че е все така сам. Заявих, че имаме да си кажем много неща. Той се съгласи и изрази съжаление, че ще бъде свободен едва след един час, защото трябвало да се върне пак в болницата, а вечерта заминавал от града с автобус. "Вие не живеете ли тук?" – ужасено попитах аз. Казаха ми, че живее в града, в една гарсониера в жилищния комплекс, но че "човек не се чувства добре, когато е сам". Разбра се, че Костка има в едно градче на двайсет километра оттук годеница, учителка, и то с двустаен апартамент. "Смятате ли да се преместите един ден при нея?" – попитах. Той отвърна, че трудно би намерил в друг град такава интересна работа като тази, на която съм му помогнал да постъпи, а пък годеницата му едва ли би могла да намери работа тук. Започнах да ругая (съвсем искрено) тромавостта на нашата бюрокрация, която не е в състояние да помогне на един мъж и на една жена да заживеят заедно. "Успокойте се, Лудвик – рече той с мило снизхождение, – положението не е чак нетърпимо. Наистина пътуването ми струва пари и време, но самотата ми остава непокътната и аз съм свободен." – "За какво толкова ви е нужна свобода?" – попитах го. "А за какво ви е нужна на вас?" – върна ми въпроса той. "Аз съм женкар" – отговорих. "А на мен не ми е нужна свобода заради жените, искам я за самия себе си – каза Костка и продължи: – Знаете ли, защо не дойдете за малко у дома, преди да тръгна?" Точно такова беше и моето желание.
И така, ние излязохме от болницата и скоро стигнахме до група новопостроени сгради, които стърчаха нехармонично една до друга върху неизравнения прашен терен (без зелени площи, без алеи, без шосе) и представляваха тъжна картина в края на града, на границата с голата равнина на простиращите се надалеч поля. Влязохме в един блок, изкачихме се по тясното стълбище (асансьорът не работеше) и спряхме на третия етаж, където видях табелка с името на Костка. Когато минахме през антрето и влязохме в стаята, останах напълно доволен: в ъгъла видях широко и удобно канапе, покрито с червено одеяло на шарки; освен дивана в стаята имаше масичка, кресло, голяма библиотека, грамофон и радио.
Похвалих стаята на Костка и го попитах каква му е банята. "О, съвсем скромна е" – каза той, поласкан от моя интерес, и ме повика в антрето, от което една врата водеше към банята – малка, но приятно обзаведена, с вана, душ, умивалник. "Като гледам чудесното ви жилище, идва ми нещо наум – подхванах аз. – Какво ще правите утре следобед и вечерта?" – "Съжалявам – отвърна той огорчено, – но утре съм дежурен до късно, ще се върна чак около седем. Вечерта няма ли да бъдете свободен?" – "Вечерта навярно ще съм свободен – отговорих, – но дали не може преди това, за следобеда, да ми отстъпите гарсониерата си?"
Въпросът ми го изненада, но веднага (сякаш се страхуваше да не го заподозра в нежелание) заяви: "С голямо удоволствие ще ви услужа. – И продължи, сякаш умишлено не искаше да гадае за истинските причини за моята молба: – Ако няма къде да отседнете, можете да спите тук и днес, защото аз ще се върна чак сутринта, а всъщност и сутринта няма да се върна, защото ще отида направо в болницата." – "Не, това е излишно. Настаних се в хотела. Само че хотелската стая е доста неуютна, а на мен утре следобед ми трябва апартамент с приятна обстановка. Естествено, не за да бъда в него сам." – "Да – промълви Костка и наведе леко глава, – досетих се за това. – След малко каза: – Радвам се, че мога да направя нещо добро за вас. – После добави: – Стига, разбира се, наистина да бъде добро."
После се настанихме край масичката (Костка направи кафе) и си побъбрихме известно време (аз седях на дивана и с радост установих, че е солиден, не пропада, нито скърца). По някое време Костка каза, че трябва вече да се връща в болницата, и припряно започна да ме посвещава в някои тайни на жилището си: кранчето на ваната в банята трябва да се затяга здраво, топлата вода, противно на всякаква логика, тече от обозначения със синьо кран, контактът за радиото е скрит под канапето, а в бюфета има почти пълна бутилка водка. После ми подаде връзка с два ключа и ми обясни кой ключ е от входната врата долу и кой – от самото жилище. През своя живот, в който бях спал на много различни легла, бях развил у себе си особен култ към ключовете, затова пъхнах в джоба си и ключовете на Костка с тиха радост...
На тръгване Костка ми пожела неговата гарсониера да ми донесе "нещо наистина прекрасно". "Да – казах му, – тя ще ми даде възможност да осъществя едно прекрасно разрушение." – "Мислите ли, че разрушенията могат да бъдат прекрасни?" – запита Костка и аз се усмихнах в себе си, защото чрез този въпрос (произнесен кротко, но с войнствен подтекст) той се показваше пред мен същият, какъвто беше преди повече от петнайсет години, когато се запознах с него. Обичах го, но същевременно намирах характера му малко смешен и затова му отговорих: "Зная, че сте тих труженик на вечния божи градеж и че не ви е приятно да слушате за рушене, но какво да правя: аз не съм божи зидар. Пък и ако божиите зидари издигаха тук градежи от истински стени, едва ли нашето рушене би могло да ги засегне. Но на мен ми се струва, че вместо стени навсякъде виждам само кулиси. А рушенето на кулиси е едно съвсем справедливо дело."
Отново се бяхме озовали там, където последния път (някъде преди девет години) се бяхме разграничили: в този момент нашият спор беше много по-отвлечен, защото и двамата добре знаехме конкретните му подбуди и нямаше нужда те да се повтарят; нужно беше да се повтори само, че не сме се променили, че продължаваме да сме различни един от друг (трябва да призная, че обичах това "различно" у Костка, защото така всеки път можех отново и отново да се уверя кой всъщност съм аз самият и какво мисля). Та за да не би да се усъмня случайно в него, той ми отговори: "Думите ви звучат красиво. Но кажете ми: като сте такъв скептик, откъде сте толкова сигурен, че можете да различите кулисата от стената? Винаги ли сте уверен, че илюзиите, над които се присмивате, са наистина само илюзии? Ами ако се лъжете? Ако те представляват ценности и вие се окажете разрушител на ценности? – И после добави: – Омаловажената ценност и демаскираната илюзия имат всъщност еднакво окаян облик, те си приличат и няма нищо по-лесно от това да бъдат подменени една с друга". Изпращах Костка през града обратно в болницата, играех си в джоба с ключовете му и се чувствах добре в компанията на стария си познат, който беше способен да ме убеждава в своята истина винаги и навсякъде, дори и точно сега, докато крачехме през неравния терен на новия жилищен комплекс. Разбира се, Костка знаеше, че на другия ден ни чакаше цяла вечер, която щяхме да прекараме заедно, затова скоро се отказа да философства и се върна към битовите проблеми, попита дали със сигурност ще го чакам в жилището му, когато се върне в седем часа (други ключове нямал), и дали наистина нищо повече не ми трябва. Почесах се по бузата и казах, че трябва само да отида на бръснар, защото бях неприятно брадясал. "Отлично – каза Костка, – ще ви уредя бръснене с ходатайство."

Милан Кундера - „Шегата“

И ето че след много години изведнъж се озовах отново у дома. Стоях на централния площад (по който бях преминавал безброй пъти като дете, като юноша и като младеж) и не изпитвах никакво умиление; даже напротив, помислих си, че този равен площад, над чиито покриви стърчи кулата на кметството (прилична на войник със старинен шлем), изглежда като голям казармен полигон и че бойното минало на този южноморавски град, някогашна твърдина срещу нашествията на маджари и турци, е придало безвъзвратно на неговия лик отблъскващи черти.
Дълги години нищо не ме мамеше да навестя родния си град; казвах си, че ме е обзело безразличие към него, и това ми се струваше естествено; та нали вече от петнайсет години не живея тук, останали са ми само неколцина познати и приятели (но дори и тях бих предпочел да не срещам), майка ми е погребана тук в чужд гроб, за който не полагам грижи. Лъгал се бях обаче: онова, което наричах безразличие, всъщност беше ненавист; причините за нея ми се изплъзваха, защото в родния ми град с мен се бяха случили добри и лоши неща, както във всички други градове. И все пак ненавистта ми беше факт; осъзнах го именно във връзка с това пътуване: в края на краищата довелата ме тук цел можеше да бъде постигната и в Прага, но изведнъж бе започнал неудържимо да ме изкушава удобният случай да я постигна в родния си град именно защото това беше цинична и дребнава цел, която с насмешка ме освобождаваше от подозрението, че се връщам тук от сантиментална тъга по изгубеното време.
Още веднъж огледах подигравателно грозния площад, после му обърнах гръб и тръгнах по улицата към хотела, в който имах запазена стая. Администраторът ми подаде ключ, окачен на дървена крушка, и каза: "Вторият етаж". Стаята беше неприветлива: до стената – легло, по средата – малка маса с един-единствен стол, до леглото – импозантна тоалетна масичка от махагон с огледало, до вратата – миниатюрно очукано умивалниче. Сложих чантата си на масата и отворих прозореца: стаята гледаше към вътрешен двор и къщи, обърнали към хотела своите голи мръсни гърбове. Затворих прозореца, дръпнах пердето и отидох към умивалника, над който имаше два крана, единият означен с червено, а другият – със синьо; завъртях ги – и от двата течеше студена вода. Погледнах към масата; криво-ляво ставаше, една бутилка и две чаши спокойно щяха да се поберат върху нея, но лошото бе, че тук можеше да седне само един човек, защото в стаята нямаше втори стол. Преместих масата до леглото и седнах на него, но то се оказа твърде ниско, а масичката – много висока; освен това леглото хлътна силно под мен и веднага ми стана ясно, че не само трудно може да се използва за сядане, но доста съмнително е дали ще може да служи и за лягане. Натиснах го с ръце, а после легнах върху него, като внимателно вдигнах нагоре обутите си крака, за да не изцапам с тях общо взето чистата покривка. Леглото потъна и аз се почувствах в него като в хамак или като във възтесен гроб: трудно можех да си представя, че в това легло с мен ще легне още някой.
Седнах на стола, загледах се в пердето, през което прозираше светлина, и се замислих. В този момент откъм коридора се чуха стъпки и гласове; бяха двама души, мъж и жена, приказваха си и до мен достигаше всяка тяхна дума: говореха за някой си Петър, който избягал от къщи, и за някаква леля Клара, която била откачена и глезела момчето; после се чу шум от пъхане на ключ в ключалка, отваряне на врата и гласовете продължиха диалога си в съседната стая; чуваха се въздишките на жената (да, чуваха се дори въздишките!) и сериозното намерение на мъжа най-после да си поприказва с Клара както трябва.
Станах с твърдо решение; измих си ръцете в умивалничето, избърсах ги с кърпата и излязох от хотела, макар отначало да не знаех накъде всъщност съм тръгнал. Знаех само, че ако не искам да поставя под въпрос успеха на цялото свое пътуване (твърде далечно и уморително) само заради неподходящата хотелска стая, ще се наложи, колкото и да не ми се иска, да се обърна към някой тукашен познат с деликатна молба. Бързо изредих наум лицата на всичките си стари познати от младежките години, но веднага ги отхвърлих до един, дори само заради това, че интимността на исканата услуга щеше да ме задължи да се заема с изтощителната задача да хвърлям мост през дългите години, през които не бях се виждал с тях – а аз нямах ни най-малко желание да правя това. Но после се сетих, че тук би трябвало да живее един човек, преселник, на когото преди години помогнах да си намери работа и който, доколкото го познавах, щеше да се зарадва много, ако му дадях възможност да ми се отблагодари за услугата с услуга. Той беше чудак, с болезнено чувство за морал и в същото време странно неспокоен и непостоянен; доколкото знаех, преди години жена му се беше развела с него просто заради това, че живеел къде ли не, само не с нея и техния син. Сега само треперех да не се е оженил повторно, защото това би го затруднило да изпълни молбата ми. Забързах към болницата.
Местната болница представлява комплекс от сгради и павилиони, разхвърляни из обширна паркова площ. Влязох в малката неугледна будка на пропуска и помолих портиера да ме свърже с вирусологията; той побутна телефона към мен до ръба на масата и каза: "Нула две". Избрах нула две и ми съобщиха, че доктор Костка току-що е излязъл и е на път към изхода. Седнах на една пейка до вратата, за да не го изпусна, зяпах мъжете, които се мотаеха насам-натам в синьо-бели раирани болнични халати, и след малко го видях: вървеше замислен, висок, слаб, симпатично невзрачен – да, това беше той. Станах от пейката и закрачих право насреща му, сякаш исках да се блъсна в него; изгледа ме сърдито, но в следващия миг ме позна и разпери ръце. Стори ми се, че е изненадан едва ли не приятно, и непосредствеността, с която ме приветства, ме зарадва.
Обясних му, че съм пристигнал преди по-малко от час заради някаква дреболия, която ще ме задържи тук около два дни, и той не скри радостното си удивление, че най-напред съм се отбил при него. Изведнъж ми стана неприятно, че не съм го навестил безкористно, заради него самия, и че даже въпросът, който в този момент задавам (питах го бодро дали вече се е оженил повторно), само симулира искрен интерес, а всъщност е пресметливо практичен. Костка ми обясни (за моя радост), че е все така сам. Заявих, че имаме да си кажем много неща. Той се съгласи и изрази съжаление, че ще бъде свободен едва след един час, защото трябвало да се върне пак в болницата, а вечерта заминавал от града с автобус. "Вие не живеете ли тук?" – ужасено попитах аз. Казаха ми, че живее в града, в една гарсониера в жилищния комплекс, но че "човек не се чувства добре, когато е сам". Разбра се, че Костка има в едно градче на двайсет километра оттук годеница, учителка, и то с двустаен апартамент. "Смятате ли да се преместите един ден при нея?" – попитах. Той отвърна, че трудно би намерил в друг град такава интересна работа като тази, на която съм му помогнал да постъпи, а пък годеницата му едва ли би могла да намери работа тук. Започнах да ругая (съвсем искрено) тромавостта на нашата бюрокрация, която не е в състояние да помогне на един мъж и на една жена да заживеят заедно. "Успокойте се, Лудвик – рече той с мило снизхождение, – положението не е чак нетърпимо. Наистина пътуването ми струва пари и време, но самотата ми остава непокътната и аз съм свободен." – "За какво толкова ви е нужна свобода?" – попитах го. "А за какво ви е нужна на вас?" – върна ми въпроса той. "Аз съм женкар" – отговорих. "А на мен не ми е нужна свобода заради жените, искам я за самия себе си – каза Костка и продължи: – Знаете ли, защо не дойдете за малко у дома, преди да тръгна?" Точно такова беше и моето желание.
И така, ние излязохме от болницата и скоро стигнахме до група новопостроени сгради, които стърчаха нехармонично една до друга върху неизравнения прашен терен (без зелени площи, без алеи, без шосе) и представляваха тъжна картина в края на града, на границата с голата равнина на простиращите се надалеч поля. Влязохме в един блок, изкачихме се по тясното стълбище (асансьорът не работеше) и спряхме на третия етаж, където видях табелка с името на Костка. Когато минахме през антрето и влязохме в стаята, останах напълно доволен: в ъгъла видях широко и удобно канапе, покрито с червено одеяло на шарки; освен дивана в стаята имаше масичка, кресло, голяма библиотека, грамофон и радио.
Похвалих стаята на Костка и го попитах каква му е банята. "О, съвсем скромна е" – каза той, поласкан от моя интерес, и ме повика в антрето, от което една врата водеше към банята – малка, но приятно обзаведена, с вана, душ, умивалник. "Като гледам чудесното ви жилище, идва ми нещо наум – подхванах аз. – Какво ще правите утре следобед и вечерта?" – "Съжалявам – отвърна той огорчено, – но утре съм дежурен до късно, ще се върна чак около седем. Вечерта няма ли да бъдете свободен?" – "Вечерта навярно ще съм свободен – отговорих, – но дали не може преди това, за следобеда, да ми отстъпите гарсониерата си?"
Въпросът ми го изненада, но веднага (сякаш се страхуваше да не го заподозра в нежелание) заяви: "С голямо удоволствие ще ви услужа. – И продължи, сякаш умишлено не искаше да гадае за истинските причини за моята молба: – Ако няма къде да отседнете, можете да спите тук и днес, защото аз ще се върна чак сутринта, а всъщност и сутринта няма да се върна, защото ще отида направо в болницата." – "Не, това е излишно. Настаних се в хотела. Само че хотелската стая е доста неуютна, а на мен утре следобед ми трябва апартамент с приятна обстановка. Естествено, не за да бъда в него сам." – "Да – промълви Костка и наведе леко глава, – досетих се за това. – След малко каза: – Радвам се, че мога да направя нещо добро за вас. – После добави: – Стига, разбира се, наистина да бъде добро."
После се настанихме край масичката (Костка направи кафе) и си побъбрихме известно време (аз седях на дивана и с радост установих, че е солиден, не пропада, нито скърца). По някое време Костка каза, че трябва вече да се връща в болницата, и припряно започна да ме посвещава в някои тайни на жилището си: кранчето на ваната в банята трябва да се затяга здраво, топлата вода, противно на всякаква логика, тече от обозначения със синьо кран, контактът за радиото е скрит под канапето, а в бюфета има почти пълна бутилка водка. После ми подаде връзка с два ключа и ми обясни кой ключ е от входната врата долу и кой – от самото жилище. През своя живот, в който бях спал на много различни легла, бях развил у себе си особен култ към ключовете, затова пъхнах в джоба си и ключовете на Костка с тиха радост...
На тръгване Костка ми пожела неговата гарсониера да ми донесе "нещо наистина прекрасно". "Да – казах му, – тя ще ми даде възможност да осъществя едно прекрасно разрушение." – "Мислите ли, че разрушенията могат да бъдат прекрасни?" – запита Костка и аз се усмихнах в себе си, защото чрез този въпрос (произнесен кротко, но с войнствен подтекст) той се показваше пред мен същият, какъвто беше преди повече от петнайсет години, когато се запознах с него. Обичах го, но същевременно намирах характера му малко смешен и затова му отговорих: "Зная, че сте тих труженик на вечния божи градеж и че не ви е приятно да слушате за рушене, но какво да правя: аз не съм божи зидар. Пък и ако божиите зидари издигаха тук градежи от истински стени, едва ли нашето рушене би могло да ги засегне. Но на мен ми се струва, че вместо стени навсякъде виждам само кулиси. А рушенето на кулиси е едно съвсем справедливо дело."
Отново се бяхме озовали там, където последния път (някъде преди девет години) се бяхме разграничили: в този момент нашият спор беше много по-отвлечен, защото и двамата добре знаехме конкретните му подбуди и нямаше нужда те да се повтарят; нужно беше да се повтори само, че не сме се променили, че продължаваме да сме различни един от друг (трябва да призная, че обичах това "различно" у Костка, защото така всеки път можех отново и отново да се уверя кой всъщност съм аз самият и какво мисля). Та за да не би да се усъмня случайно в него, той ми отговори: "Думите ви звучат красиво. Но кажете ми: като сте такъв скептик, откъде сте толкова сигурен, че можете да различите кулисата от стената? Винаги ли сте уверен, че илюзиите, над които се присмивате, са наистина само илюзии? Ами ако се лъжете? Ако те представляват ценности и вие се окажете разрушител на ценности? – И после добави: – Омаловажената ценност и демаскираната илюзия имат всъщност еднакво окаян облик, те си приличат и няма нищо по-лесно от това да бъдат подменени една с друга". Изпращах Костка през града обратно в болницата, играех си в джоба с ключовете му и се чувствах добре в компанията на стария си познат, който беше способен да ме убеждава в своята истина винаги и навсякъде, дори и точно сега, докато крачехме през неравния терен на новия жилищен комплекс. Разбира се, Костка знаеше, че на другия ден ни чакаше цяла вечер, която щяхме да прекараме заедно, затова скоро се отказа да философства и се върна към битовите проблеми, попита дали със сигурност ще го чакам в жилището му, когато се върне в седем часа (други ключове нямал), и дали наистина нищо повече не ми трябва. Почесах се по бузата и казах, че трябва само да отида на бръснар, защото бях неприятно брадясал. "Отлично – каза Костка, – ще ви уредя бръснене с ходатайство."

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
954-529-145-6
Купи
Цена
15.00 лв.
(20.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени