Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Пастири на нощта
Печатно издание
ISBN
978-954-529-816-5
Купи
Цена
12.00 лв.
(16.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-25%
Електронно издание
ISBN
978-619-150-277-6
Купи
Цена
9.00 лв.
(16.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
378 гр.
Страници
384
Превод
Тодор Ценков
Дата на издаване
13 декември 2010

Пастири на нощта

Шестнайсетгодишната Оталия пристига в големия град да живее и да работи в публичния дом на майчица Тиберия, но с появата си неволно нажежава страстите. Влюбчивият Курио се хваща в мрежите на прекрасната Мариалва, жената на най-близкия му приятел и побратим ефрейтор Мартим, и всичко се заплита неудържимо по романтичен, комичен и героичен начин. Негърът Масу кръщава с йоруба-християнска церемония своя русокос и синеок син и лично божеството Огун се наема да избере за детето му достоен кръстник. И докато бездомници градят своите колиби, а политическите лидери преследват корупционните си народолюбиви интереси, Курио изживява скръбна страст по мадам Беатрис, прочутата индийска факирка, родом от бразилския град Нитерой.

Отново неповторимите образи на Амаду, обикновените и невероятните ситуации, в които ни представя героите си – бурни страсти, силни драми, трагични чувства и трагикомични любови.

За автора

Жоржи Амаду (1912–2001) е роден в бразилския щат Баиа, от който по-късно ще черпи ненаситно, пресъздавайки бразилските действителност и душевност с помощта на фолклорни и фантастични елементи. Като политически емигрант във Франция в края на 40-те години попада в компанията на личности като Сартр, Арагон и Пикасо, които оказват важно въздействие върху мирогледа му. През 1958 г. с книгата си „Габриела, карамфил и канела“ Амаду изоставя политическото си мисионерство и създава литературата, която го прославя завинаги и навред по света, издигайки бразилската литература като цяло до световните върхове. „Амаду“ на португалски означава „любим“, „обичан“, и той наистина е един от любимите писатели на цели поколения. Със своите 32 романа, преведени на 48 езика, Амаду е най-четеният и най-продаван бразилски писател и до днес.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Жоржи Амаду „Пастири на нощта

Нощта подкарвахме на паша като стадо девици и я извеждахме до портите на зората с криваците си от кашаса и гегите от смехове.
Ако не бяхме ние, ориентири в здрача, лениви пешеходци в лунните ливади, как щеше нощта — със запалените си звезди, с разръфаните си облаци, със своята мантия от мрак, — как щеше тя, загубена и самотна, да се орентира из кривите стръмни улички в този град? На всеки склон изненада, на всеки ъгъл загадка, във всяко нощно сърце умоляващ вик, любовна мъка, усещане за глад в смълчаните уста и Ешу, пуснат на свобода в опасния час на безпътица. В нашето пасбище без граници ние събирахме жаждата и глада, пламенните молби и риданията, тора на болките и кълновете на надеждата, любовните въздишки или скръбните думи на страданието и правехме букет с цвета на кръвта, за да украсим с него мантията на нощта.
Блуждаехме по различни пътища, по най-тесните и примамливите, стигахме до границите на човешката издръжливост, до дъното на човешката тайна, осветявахме я с мъглите на нощта и я разглеждахме издъно, до корените. Мантията на нощта забулваше цялата мизерия и цялото величие и ги размесваше в обща човечност, в обща надежда.
Щом се родеше край пристанището, ние повеждахме нощта — птица, тръпнеща от страх, с мокри от морето криле, наплашена още от сирашката си люлка, — въвеждахме я през седемте врати на града с нашите лични ключове, давахме й да яде и да пие лееща се кръв и кипящ живот и тя растеше благодарение на грижите и вещината ни, сребриста, блеснала в дъжда.
Тя сядаше с нас в най-веселите кръчми, девица звездочела. Танцуваше самба с позлатената си от звезди пола, полюшваше черните си африкански бедра, а гърдите й трептяха като морски вълни. Тя участваше в капоейрата, знаеше всички движения и дори измисляше нови, лудешки хрумвания, незачитащи правилата на играта, лекомислена палава нощ! В танца на новопосветените нощта беше най-почитаното божество сред всички: Ошалуфа, подпрян на сребърния си жезъл — превитият Ошала, раждащата риби Йеманжа, Шанго със светкавиците и гръмотевиците, Омолу с проядените от шарка ръце; тя беше Ошумаре със седемте цвята на дъгата, женствената Ошун и войнствената Янса; беше като реките и изворите на Еуа. Нощта владееше всички цветове и всички желания, билките на Ошани и неговите вълшебства, неговите заклинания и магии, игрите на сенки и светлини.
Вече пийнала и игрива, нощта влизаше в най-бедните публични домове, където застарели леки жени се отдаваха на последни любовни изпълнения, а току-що дошли от селата невръстни девойки се обучаваха на трудната професия на проститутките. Нощта беше разгулна, не й стигаше само един мъж, защото познаваше най-изтънчените наслади и необузданото насилие. Леглата под нея се прекатурваха, любовният й вик изпълваше улиците с музика и песен, а мъжете се сменяха един след друг, но пак и пак я изпълваше желание, пронизваше подмишниците и бедрата й, стъпалата и уханния й тил. Нощ курвенска, ненаситна и сладка, ние заспивахме в нейния розов мъх, в нейното росно кадифе!
И колко труд ни костваше, когато я отвеждахме в морето с рибарските платноходи с кашасата и китарите! Нощта носеше скрити в мантията си дъждовете и ветровете. И когато празненството беше найспокойно, укротено от песните и от момичетата с дъх на сол и море, тя пускаше на воля ураганите и бурите. Изчезваха лунните поляни, прекрасните пасбища, огласяни от хармоники и китари, топлите и отпуснати тела и зейваха морските бездни, когато тя, разярена и луда господарка на страха и тайната, сестра на смъртта, гасеше луната, звездите и фенерите на рибарските гемии. Колко пъти сме искали да я грабнем в прегръдките си, за да не се удави в морето на Баия и светът да остане завинаги и вечно без нощ, вечно и завинаги да бъде ясен слънчев ден, без изгрев и без свечеряване, без сянка, без цвят и без тайни — толкова ясен свят, че не бихме го издържали!
Колко пъти сме искали да я хванем за краката и за ръцете, да я вържем за кръчмарска порта или за леглото на Тиберия, да затворим врати и прозорци, да не би тя, уморена и сънена, да си тръгне по-рано и да ни остави някакво празно време — нито нощ, нито ден, — застинало време на агония и смърт.
Когато пристигаше по здрач с лодката на преждевременно изгрялата месечина над влакнестия хоризонт, тя беше жалка, безсмислена нощ, чужда за нашия живот, за чувствата и емоциите, за болките и радостите ни, за мъжките битки и женските ласки. Нощ мрачна и отчуждена, безполезна и груба.
Подкарвахме я в нашето безкрайно пасбище на стремежите и амбициите, мъките и радостите, тъгите и смеха, ревността, мечтите и самотата в големия град, изпълвахме я със смисъл, отглеждахме я и превръщахме невзрачната колеблива нощ, плаха и неугледна, в нощ на мъжете. Ние, нейните пастири, я оплождахме с живот. От отчаянието и мечтите ние съграждахме нощта: с тухли от зараждаща се любов или от преминали страсти, с цимента на глада и несправедливостите, с калта на униженията и бунта, с варта на мечтите и непреклонното човешко движение напред. И когато, подпирайки се на криваците си, я извеждахме към вратите на зората, тя беше станала вече майчинска нощ, с набъбнали за кърмене гърди и корем на родилка, нощ пламенна и мъдра. Оставяхме я на морския бряг, сънена сред утринните цветя, загърната в поетичната й мантия. Тя идваше грубовата и простодушна, а ставаше нощ на хората. Ние ще се върнем пак, щом падне здрач, неуморни пастири на нощта, мъже без посока и котва, без календар, без часовник и без определени занимания.
Отворете бутилката кашаса и ми дайте глътка да си оправя гласа. Толкова неща се промениха оттогава и още много ще се променят. Но нощта в Баия е същата, изтъкана от сребро и злато, от прохладен ветрец и топлина, с аромат на бразилска череша и жасмин. Хващахме нощта за ръка и я обсипвахме с дарове: гребен — да сресва косите си, огърлица — да украси шията си, гривни и амулети — да обкичи ръцете си, и всеки наш смях, всеки стон, всеки плач, всеки вик, всяко проклятие, всяка любовна въздишка.
Разказвам това, което знам, което съм изживял, а не съм го чул от други. Разказвам за истински събития. Който не иска да слуша, на добър час, моето повествование е скромно и непретенциозно.
Пасяхме нощта като стадо неспокойни девици, вече узрели за мъж.

Жоржи Амаду „Пастири на нощта

Нощта подкарвахме на паша като стадо девици и я извеждахме до портите на зората с криваците си от кашаса и гегите от смехове.
Ако не бяхме ние, ориентири в здрача, лениви пешеходци в лунните ливади, как щеше нощта — със запалените си звезди, с разръфаните си облаци, със своята мантия от мрак, — как щеше тя, загубена и самотна, да се орентира из кривите стръмни улички в този град? На всеки склон изненада, на всеки ъгъл загадка, във всяко нощно сърце умоляващ вик, любовна мъка, усещане за глад в смълчаните уста и Ешу, пуснат на свобода в опасния час на безпътица. В нашето пасбище без граници ние събирахме жаждата и глада, пламенните молби и риданията, тора на болките и кълновете на надеждата, любовните въздишки или скръбните думи на страданието и правехме букет с цвета на кръвта, за да украсим с него мантията на нощта.
Блуждаехме по различни пътища, по най-тесните и примамливите, стигахме до границите на човешката издръжливост, до дъното на човешката тайна, осветявахме я с мъглите на нощта и я разглеждахме издъно, до корените. Мантията на нощта забулваше цялата мизерия и цялото величие и ги размесваше в обща човечност, в обща надежда.
Щом се родеше край пристанището, ние повеждахме нощта — птица, тръпнеща от страх, с мокри от морето криле, наплашена още от сирашката си люлка, — въвеждахме я през седемте врати на града с нашите лични ключове, давахме й да яде и да пие лееща се кръв и кипящ живот и тя растеше благодарение на грижите и вещината ни, сребриста, блеснала в дъжда.
Тя сядаше с нас в най-веселите кръчми, девица звездочела. Танцуваше самба с позлатената си от звезди пола, полюшваше черните си африкански бедра, а гърдите й трептяха като морски вълни. Тя участваше в капоейрата, знаеше всички движения и дори измисляше нови, лудешки хрумвания, незачитащи правилата на играта, лекомислена палава нощ! В танца на новопосветените нощта беше най-почитаното божество сред всички: Ошалуфа, подпрян на сребърния си жезъл — превитият Ошала, раждащата риби Йеманжа, Шанго със светкавиците и гръмотевиците, Омолу с проядените от шарка ръце; тя беше Ошумаре със седемте цвята на дъгата, женствената Ошун и войнствената Янса; беше като реките и изворите на Еуа. Нощта владееше всички цветове и всички желания, билките на Ошани и неговите вълшебства, неговите заклинания и магии, игрите на сенки и светлини.
Вече пийнала и игрива, нощта влизаше в най-бедните публични домове, където застарели леки жени се отдаваха на последни любовни изпълнения, а току-що дошли от селата невръстни девойки се обучаваха на трудната професия на проститутките. Нощта беше разгулна, не й стигаше само един мъж, защото познаваше най-изтънчените наслади и необузданото насилие. Леглата под нея се прекатурваха, любовният й вик изпълваше улиците с музика и песен, а мъжете се сменяха един след друг, но пак и пак я изпълваше желание, пронизваше подмишниците и бедрата й, стъпалата и уханния й тил. Нощ курвенска, ненаситна и сладка, ние заспивахме в нейния розов мъх, в нейното росно кадифе!
И колко труд ни костваше, когато я отвеждахме в морето с рибарските платноходи с кашасата и китарите! Нощта носеше скрити в мантията си дъждовете и ветровете. И когато празненството беше найспокойно, укротено от песните и от момичетата с дъх на сол и море, тя пускаше на воля ураганите и бурите. Изчезваха лунните поляни, прекрасните пасбища, огласяни от хармоники и китари, топлите и отпуснати тела и зейваха морските бездни, когато тя, разярена и луда господарка на страха и тайната, сестра на смъртта, гасеше луната, звездите и фенерите на рибарските гемии. Колко пъти сме искали да я грабнем в прегръдките си, за да не се удави в морето на Баия и светът да остане завинаги и вечно без нощ, вечно и завинаги да бъде ясен слънчев ден, без изгрев и без свечеряване, без сянка, без цвят и без тайни — толкова ясен свят, че не бихме го издържали!
Колко пъти сме искали да я хванем за краката и за ръцете, да я вържем за кръчмарска порта или за леглото на Тиберия, да затворим врати и прозорци, да не би тя, уморена и сънена, да си тръгне по-рано и да ни остави някакво празно време — нито нощ, нито ден, — застинало време на агония и смърт.
Когато пристигаше по здрач с лодката на преждевременно изгрялата месечина над влакнестия хоризонт, тя беше жалка, безсмислена нощ, чужда за нашия живот, за чувствата и емоциите, за болките и радостите ни, за мъжките битки и женските ласки. Нощ мрачна и отчуждена, безполезна и груба.
Подкарвахме я в нашето безкрайно пасбище на стремежите и амбициите, мъките и радостите, тъгите и смеха, ревността, мечтите и самотата в големия град, изпълвахме я със смисъл, отглеждахме я и превръщахме невзрачната колеблива нощ, плаха и неугледна, в нощ на мъжете. Ние, нейните пастири, я оплождахме с живот. От отчаянието и мечтите ние съграждахме нощта: с тухли от зараждаща се любов или от преминали страсти, с цимента на глада и несправедливостите, с калта на униженията и бунта, с варта на мечтите и непреклонното човешко движение напред. И когато, подпирайки се на криваците си, я извеждахме към вратите на зората, тя беше станала вече майчинска нощ, с набъбнали за кърмене гърди и корем на родилка, нощ пламенна и мъдра. Оставяхме я на морския бряг, сънена сред утринните цветя, загърната в поетичната й мантия. Тя идваше грубовата и простодушна, а ставаше нощ на хората. Ние ще се върнем пак, щом падне здрач, неуморни пастири на нощта, мъже без посока и котва, без календар, без часовник и без определени занимания.
Отворете бутилката кашаса и ми дайте глътка да си оправя гласа. Толкова неща се промениха оттогава и още много ще се променят. Но нощта в Баия е същата, изтъкана от сребро и злато, от прохладен ветрец и топлина, с аромат на бразилска череша и жасмин. Хващахме нощта за ръка и я обсипвахме с дарове: гребен — да сресва косите си, огърлица — да украси шията си, гривни и амулети — да обкичи ръцете си, и всеки наш смях, всеки стон, всеки плач, всеки вик, всяко проклятие, всяка любовна въздишка.
Разказвам това, което знам, което съм изживял, а не съм го чул от други. Разказвам за истински събития. Който не иска да слуша, на добър час, моето повествование е скромно и непретенциозно.
Пасяхме нощта като стадо неспокойни девици, вече узрели за мъж.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-816-5
Купи
Цена
12.00 лв.
(16.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-150-277-6
Купи
Цена
9.00 лв.
(16.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени