Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Едно незнайно място
Печатно издание
ISBN
978-954-529-796-0
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
335 гр.
Страници
312
Превод
Росица Ташева
Дата на издаване
18 октомври 2010

Едно незнайно място

Фред Варгас, с пълно право наречена френската кралица на криминалния роман („Бягай и не бързай да се връщаш“, „Ветровете на Нептун“, „Във вечната гора“, „Човекът със сините кръгове“ – издадени от ИК „Колибри“), авторка на 13 кримки, получили 18 награди от цяла Европа, този път изпраща Жан-Батист Адамсберг първо в Лондон – тук, придружаван от неприлично интелигентния Данглар и простодушния Есталер и насочван от ексцентричния английски лорд Клайд-Фокс, комисарят намира пред вратата на емблематичното гробище Хайгейт, приютило вампирясалата съпруга на поета Данте Габриел Росети, множество чифтове обувки... с краката вътре. После го връща в Париж, за да открие не просто убит, а разфасован, накълцан и почти смлян труп – последван, много ясно, от други трупове, в Австрия и Германия. Следва небезизвестното на познавачите сръбско селце Киселево, родното място на балканските вампири.

Освен интригата, завладяваща както винаги при Фред Варгас, в книгата има още много прелюбопитни неща – например Адамсберг помага при едно трудно котешко раждане по настояване на Лусио, който не спира да чеше липсващата си ръка, а преводачът Владислав измисля звучната думичка „плог“, която означава всичко възможно, от „дадено“ и „иска ли питане“ през „глупости“ и „не може да бъде“ до „падаща капка истина“. Накрая, след множество перипетии и обрати, Адамсберг, естествено, ни довежда до изненадващата развръзка.

За автора

Френската писателка Фред Варгас (малкото име идва от Фредерик, а фамилията, същата като на нейната сестра близначка, художничката Жоел Варгас – от името на героинята на Ава Гарднер от филма „Босоногата графиня“) е археолог, археозоолог и медиевист в работно време и авторка на криминални романи в свободните си минути. Ако блестящите й постижения като археолог са известни само сред колегите й, то романите й (четиринайсет на брой) са познати и любими на милиони читатели – ненапразно по света я наричат френската кралица на криминалния роман.
Фред Варгас защитава докторска степен по история на тема „Чумата в Средновековието“ – същата тема се появява в един от романите й. Специализира археозоология – която също не е пренебрегната в друг роман. Работи в Националния център за научни изследвания. Участва в археологически разкопки – една от героините й е, естествено, археоложка. След успеха на първите си книги се отдава само на писане.            
Понастоящем, въпреки огромния си успех Фред Варгас рядко ходи на светски събития и избягва да дава интервюта.
 
Във Франция само от 2008 г. насам от книгите й са продадени над 2 милиона екземпляра и името й неизменно фигурира сред първите 10 най-продавани автори в класацията на в. „Фигаро“. Превеждана е в над 30 страни и има 18 награди, от които няколко международни.

Откъс

Фред Варгас „Едно незнайно място

Комисарят Адамсберг умееше да глади ризи, майка му го бе научила как да опъва раменната платка и плата око­ло копчетата. Изключи ютията, после подреди дрехите си в куфара. Беше се обръснал, сресал, вече нямаше накъде – заминаваше за Лондон.
Премести стола си в огряната от слънцето част на кух­нята. Помещението имаше прозорци на три от стените, та комисарят си прекарваше времето в преследване на свет­лината около кръглата маса като гущер, който обикаля ска­лата, за да си намери топло местенце. Адамсберг постави чашата си с кафе така, че да е насочена на изток, и седна с гръб към слънцето.
Нямаше нищо против да види Лондон, да провери дали и Темза като Сена мирише на влажно бельо, да чуе грака на тамошните чайки. Може би на английски той бе по-разли­чен отколкото на френски. Но нямаше да има време. Три дни колоквиум, десет лекции на сесия, шест разисквания, един прием в Министерството на вътрешните работи. В големия hall щяха да се съберат стотина високопоставени ченгета, ченгета и нищо друго, дошли от двайсет и три страни, за да оптимизират голямата полицейска Европа и по-специално, за да „хармонизират управлението на емиграционния по­ток“. Такава беше темата на колоквиума.
Като шеф на парижката Криминална бригада Адамс­берг трябваше да присъства, но това не го притесняваше особено. Участието му щеше да е леко, почти въздушно, от една страна, поради враждебността му към „управлени­ето на потоците“ и, от друга, защото никога не бе успял да запомни и дума на английски. Спокойно допи кафето си и прочете посланието, изпратено му от майор Данглар. Срщ след 1 ч 20 мин на регистрацията. Скапан тунел. Взех ви прилично сако и вратовр.
Адамсберг прекара палец по екрана на телефона си, ся­каш за да заличи притеснението на своя помощник, както се изтрива прах от мебел. Данглар не обичаше да ходи, да тича и още по-малко да пътува. Да прекоси Ламанша през тунела му харесваше не повече, отколкото да прелети над канала със самолет. Обаче не би отстъпил мястото си ни­кому. Вече трийсет години майорът се обличаше като бри­тански поданик, за да компенсира естествената неелегант­ност на фигурата си. Заради този жизненоважен избор бе разпрострял своята признателност над цялото Обединено кралство и олицетворяваше типа на французина англофил, привърженик на изисканите маниери, на такта и дискрет­ния хумор. Освен когато се отърсваше от всяка сдържаност, по което французинът англофил се отличава от истинския англичанин. Така че перспективата да прекара известно време в Англия го радваше със или без емиграционен по­ток. Оставаше да се преодолее препятствието на този ска­пан тунел, през който щеше да премине за пръв път.

Адамсберг изплакна чашата си, взе куфара си и се запи­та какво ли сако и вратовр. бе избрал за него майор Данглар. Съседът му, старият Лусио, чукаше по остъклената врата, която се тресеше под солидния му юмрук. На деветгодишна възраст испанската война беше откъснала лявата му ръка и изглеждаше, че дясната бе съответно пораснала и укреп­нала, съсредоточавайки в себе си размера и силата на две ръце. Залепил лице на стъклото, той зовеше Адамсберг с властен поглед.
– Ела насам – произнесе Лусио със заповеднически тон. – Не мога сам да ги извадя, имам нужда от помощта ти.
Адамсберг остави куфара си навън, в неподдържаната градинка, която делеше със стария испанец.
– Отивам за три дни в Лондон, Лусио. Ще ти помогна, като се върна.
– Пррекалено късно ще е – изръмжа старецът.
А когато Лусио ръмжеше така, натъртвайки на р-то, се чуваше особен глух тътен, който сякаш излизаше изпод зе­мята. Адамсберг вдигна куфара си и мислено потегли към Северната гара.
– Какво не можеш да извадиш? – попита той разсеяно, докато заключваше вратата.
– Котката, дето живее под навеса. Ти знаеше, че ще има малки, нали?
– Не знаех, че под навеса ти има котка, и ми е все тая.
– Е, сега знаеш. И хич не ми разправяй, че ти е все тая, омбре. Родиха се три, едното умря, още две са се заклещи­ли, напипах главичките им. Аз ще масажирам, ти ще ва­диш. Ама внимавай, не стискай много, като дърпаш. Котето е като сухара, току-виж се счупило в пръстите ти.

Мрачен и настоятелен, Лусио чешеше липсващата си ръка, като мърдаше пръсти в празното. Често обясняваше, че когато на девет години изгубил ръката си, на нея имало едно ухапване от паяк, което още не бил начесал. И че по тази причина ухапаното все още го сърбяло шейсет и девет години по-късно – не бил успял да завърши чесането, да се заеме с него сериозно, да приключи епизода. Неврологично обяснение, дадено от майка му, което Лусио бе превърнал във всеобхватна философия, прилагана към всяка ситуация и към всяко чувство. Нещата трябва да се завършват или да не се започват. Да се стига до дъното, включително и в лю­бовта. Когато някое житейско обстоятелство занимаваше ума му, Лусио чешеше ухапаното, без да спре.
– Лусио – каза Адамсберг високо и ясно, докато преко­сяваше градинката, – влакът ми тръгва след час и четвърт, заместникът ми си гризе ноктите от притеснение на Север­ната гара и нямам никакво намерение да израждам твоето животинче, докато сто полицейски началници ме чакат в Лондон. Оправяй се сам, ще ми разкажеш историята в не­деля.
– Как искаш да се оправям с това? – извика старецът и вдигна чукана на отрязаната си ръка.
Лусио задържа Адамсберг с могъщата си друга ръка и вирна издадената си брадичка, достойна за Веласкес спо­ред майор Данглар. Старецът вече не виждаше добре, ко­гато се бръснеше, и някои косми устояваха на бръснача му. Бели и твърди, те приличаха на украса от сребристи тръни, проблясващи на слънцето. Понякога Лусио хващаше някой косъм, прищипваше го с нокти и дърпаше, както би издър­пал кърлеж. Не го пускаше, преди да му види сметката, в съгласие с философията на ухапаното от паяк.
– Идваш с мен.
– Остави ме на мира, Лусио.
– Нямаш избор, омбре – мрачно каза Лусио. – На пътя ти е, не можеш да отминеш. Или цял живот ще те сърби. Работа за десет минути е.
– И влакът ми е на пътя.
– Ама по-нагоре.
Адамсберг остави куфара си и изсумтя от яд, но послед­ва Лусио. Под навеса една лепкава и окървавена главичка се подаваше изпод лапите на животното. Изпълнявайки нарежданията на стария испанец, комисарят внимателно я хвана, докато Лусио с професионален жест натискаше ко­рема на котката, която мяучеше отчаяно.
– Не дърпаш хубаво, омбре, подхвани го под лапите и те­гли! Карай по-нежно, не стискай главата. С втората си ръка почеши майката по челото, че се е паникьосала.
– Лусио, когато чеша някого по челото, той заспива.
– Мамка му! Давай, дърпай!

Шест минути по-късно Адамсберг остави две малки червени пискащи плъхчета до другите две, положени върху старо одеяло. Лусио отряза пъпните върви и премести новородените едно по едно до цицките на стенещата майка, която ги наблюдаваше разтревожено.
– Каква е таз история с ръката ти? С какво приспиваш хората?
Адамсберг поклати глава в неведение.
– Не знам. Като поставя ръка на главите на хората, и те заспиват. Това е.
– Така ли правиш с твоето хлапе?
– Да. Понякога хората заспиват, докато им говоря. Прис­пивал съм дори заподозрени по време на разпит.
– Тогава направи така и с майката. Давай! Приспи я.
– Да му се не знае, Лусио, няма ли да си набиеш в глава­та, че трябва да хвана влака?
– Трябва да успокоим майката.
На Адамсберг му беше все тая за майката, но не и за чер­ния поглед, който му бе отправил старецът. Погали неверо­ятно меката главичка на котката, защото наистина нямаше избор. Дишането на животното се успокои, докато пръсти­те на Адамсберг се търкаляха като топчета от муцуната до ушите му. Лусио възхитено поклати глава.
– Заспа, омбре.
Адамсберг бавно отмести ръката си, изтри я във влажна­та трева и отстъпи заднешком.

На Северната гара усети как засъхналата кръв се втвър­дява между пръстите и под ноктите му. Беше закъснял с двайсет минути, Данглар бързаше насреща му. Човек има­ше чувството, че зле сглобените крака на Данглар ще се раз­паднат от коленете надолу, ако рече да се затича. Адамсберг вдигна ръка, за да пресече тичането и упреците.
– Знам – каза той. – Обаче имаше нещо на пътя ми и ако го бях отминал, щях цял живот да се чеша.
Данглар така бе свикнал с неразбираемите фрази на Адамсберг, че рядко си даваше труда да задава въпроси. Като много други в Бригадата, той умееше да отделя важното от ненужното. Задъхан, майорът посочи гишето за регистрация и тръгна в обратната посока. Докато вървеше след него, без да ускорява ход, Адамсберг се мъчеше да си спомни цвета на котката. Бяла с малко сиво? И тук-там рижо?

Фред Варгас „Едно незнайно място

Комисарят Адамсберг умееше да глади ризи, майка му го бе научила как да опъва раменната платка и плата око­ло копчетата. Изключи ютията, после подреди дрехите си в куфара. Беше се обръснал, сресал, вече нямаше накъде – заминаваше за Лондон.
Премести стола си в огряната от слънцето част на кух­нята. Помещението имаше прозорци на три от стените, та комисарят си прекарваше времето в преследване на свет­лината около кръглата маса като гущер, който обикаля ска­лата, за да си намери топло местенце. Адамсберг постави чашата си с кафе така, че да е насочена на изток, и седна с гръб към слънцето.
Нямаше нищо против да види Лондон, да провери дали и Темза като Сена мирише на влажно бельо, да чуе грака на тамошните чайки. Може би на английски той бе по-разли­чен отколкото на френски. Но нямаше да има време. Три дни колоквиум, десет лекции на сесия, шест разисквания, един прием в Министерството на вътрешните работи. В големия hall щяха да се съберат стотина високопоставени ченгета, ченгета и нищо друго, дошли от двайсет и три страни, за да оптимизират голямата полицейска Европа и по-специално, за да „хармонизират управлението на емиграционния по­ток“. Такава беше темата на колоквиума.
Като шеф на парижката Криминална бригада Адамс­берг трябваше да присъства, но това не го притесняваше особено. Участието му щеше да е леко, почти въздушно, от една страна, поради враждебността му към „управлени­ето на потоците“ и, от друга, защото никога не бе успял да запомни и дума на английски. Спокойно допи кафето си и прочете посланието, изпратено му от майор Данглар. Срщ след 1 ч 20 мин на регистрацията. Скапан тунел. Взех ви прилично сако и вратовр.
Адамсберг прекара палец по екрана на телефона си, ся­каш за да заличи притеснението на своя помощник, както се изтрива прах от мебел. Данглар не обичаше да ходи, да тича и още по-малко да пътува. Да прекоси Ламанша през тунела му харесваше не повече, отколкото да прелети над канала със самолет. Обаче не би отстъпил мястото си ни­кому. Вече трийсет години майорът се обличаше като бри­тански поданик, за да компенсира естествената неелегант­ност на фигурата си. Заради този жизненоважен избор бе разпрострял своята признателност над цялото Обединено кралство и олицетворяваше типа на французина англофил, привърженик на изисканите маниери, на такта и дискрет­ния хумор. Освен когато се отърсваше от всяка сдържаност, по което французинът англофил се отличава от истинския англичанин. Така че перспективата да прекара известно време в Англия го радваше със или без емиграционен по­ток. Оставаше да се преодолее препятствието на този ска­пан тунел, през който щеше да премине за пръв път.

Адамсберг изплакна чашата си, взе куфара си и се запи­та какво ли сако и вратовр. бе избрал за него майор Данглар. Съседът му, старият Лусио, чукаше по остъклената врата, която се тресеше под солидния му юмрук. На деветгодишна възраст испанската война беше откъснала лявата му ръка и изглеждаше, че дясната бе съответно пораснала и укреп­нала, съсредоточавайки в себе си размера и силата на две ръце. Залепил лице на стъклото, той зовеше Адамсберг с властен поглед.
– Ела насам – произнесе Лусио със заповеднически тон. – Не мога сам да ги извадя, имам нужда от помощта ти.
Адамсберг остави куфара си навън, в неподдържаната градинка, която делеше със стария испанец.
– Отивам за три дни в Лондон, Лусио. Ще ти помогна, като се върна.
– Пррекалено късно ще е – изръмжа старецът.
А когато Лусио ръмжеше така, натъртвайки на р-то, се чуваше особен глух тътен, който сякаш излизаше изпод зе­мята. Адамсберг вдигна куфара си и мислено потегли към Северната гара.
– Какво не можеш да извадиш? – попита той разсеяно, докато заключваше вратата.
– Котката, дето живее под навеса. Ти знаеше, че ще има малки, нали?
– Не знаех, че под навеса ти има котка, и ми е все тая.
– Е, сега знаеш. И хич не ми разправяй, че ти е все тая, омбре. Родиха се три, едното умря, още две са се заклещи­ли, напипах главичките им. Аз ще масажирам, ти ще ва­диш. Ама внимавай, не стискай много, като дърпаш. Котето е като сухара, току-виж се счупило в пръстите ти.

Мрачен и настоятелен, Лусио чешеше липсващата си ръка, като мърдаше пръсти в празното. Често обясняваше, че когато на девет години изгубил ръката си, на нея имало едно ухапване от паяк, което още не бил начесал. И че по тази причина ухапаното все още го сърбяло шейсет и девет години по-късно – не бил успял да завърши чесането, да се заеме с него сериозно, да приключи епизода. Неврологично обяснение, дадено от майка му, което Лусио бе превърнал във всеобхватна философия, прилагана към всяка ситуация и към всяко чувство. Нещата трябва да се завършват или да не се започват. Да се стига до дъното, включително и в лю­бовта. Когато някое житейско обстоятелство занимаваше ума му, Лусио чешеше ухапаното, без да спре.
– Лусио – каза Адамсберг високо и ясно, докато преко­сяваше градинката, – влакът ми тръгва след час и четвърт, заместникът ми си гризе ноктите от притеснение на Север­ната гара и нямам никакво намерение да израждам твоето животинче, докато сто полицейски началници ме чакат в Лондон. Оправяй се сам, ще ми разкажеш историята в не­деля.
– Как искаш да се оправям с това? – извика старецът и вдигна чукана на отрязаната си ръка.
Лусио задържа Адамсберг с могъщата си друга ръка и вирна издадената си брадичка, достойна за Веласкес спо­ред майор Данглар. Старецът вече не виждаше добре, ко­гато се бръснеше, и някои косми устояваха на бръснача му. Бели и твърди, те приличаха на украса от сребристи тръни, проблясващи на слънцето. Понякога Лусио хващаше някой косъм, прищипваше го с нокти и дърпаше, както би издър­пал кърлеж. Не го пускаше, преди да му види сметката, в съгласие с философията на ухапаното от паяк.
– Идваш с мен.
– Остави ме на мира, Лусио.
– Нямаш избор, омбре – мрачно каза Лусио. – На пътя ти е, не можеш да отминеш. Или цял живот ще те сърби. Работа за десет минути е.
– И влакът ми е на пътя.
– Ама по-нагоре.
Адамсберг остави куфара си и изсумтя от яд, но послед­ва Лусио. Под навеса една лепкава и окървавена главичка се подаваше изпод лапите на животното. Изпълнявайки нарежданията на стария испанец, комисарят внимателно я хвана, докато Лусио с професионален жест натискаше ко­рема на котката, която мяучеше отчаяно.
– Не дърпаш хубаво, омбре, подхвани го под лапите и те­гли! Карай по-нежно, не стискай главата. С втората си ръка почеши майката по челото, че се е паникьосала.
– Лусио, когато чеша някого по челото, той заспива.
– Мамка му! Давай, дърпай!

Шест минути по-късно Адамсберг остави две малки червени пискащи плъхчета до другите две, положени върху старо одеяло. Лусио отряза пъпните върви и премести новородените едно по едно до цицките на стенещата майка, която ги наблюдаваше разтревожено.
– Каква е таз история с ръката ти? С какво приспиваш хората?
Адамсберг поклати глава в неведение.
– Не знам. Като поставя ръка на главите на хората, и те заспиват. Това е.
– Така ли правиш с твоето хлапе?
– Да. Понякога хората заспиват, докато им говоря. Прис­пивал съм дори заподозрени по време на разпит.
– Тогава направи така и с майката. Давай! Приспи я.
– Да му се не знае, Лусио, няма ли да си набиеш в глава­та, че трябва да хвана влака?
– Трябва да успокоим майката.
На Адамсберг му беше все тая за майката, но не и за чер­ния поглед, който му бе отправил старецът. Погали неверо­ятно меката главичка на котката, защото наистина нямаше избор. Дишането на животното се успокои, докато пръсти­те на Адамсберг се търкаляха като топчета от муцуната до ушите му. Лусио възхитено поклати глава.
– Заспа, омбре.
Адамсберг бавно отмести ръката си, изтри я във влажна­та трева и отстъпи заднешком.

На Северната гара усети как засъхналата кръв се втвър­дява между пръстите и под ноктите му. Беше закъснял с двайсет минути, Данглар бързаше насреща му. Човек има­ше чувството, че зле сглобените крака на Данглар ще се раз­паднат от коленете надолу, ако рече да се затича. Адамсберг вдигна ръка, за да пресече тичането и упреците.
– Знам – каза той. – Обаче имаше нещо на пътя ми и ако го бях отминал, щях цял живот да се чеша.
Данглар така бе свикнал с неразбираемите фрази на Адамсберг, че рядко си даваше труда да задава въпроси. Като много други в Бригадата, той умееше да отделя важното от ненужното. Задъхан, майорът посочи гишето за регистрация и тръгна в обратната посока. Докато вървеше след него, без да ускорява ход, Адамсберг се мъчеше да си спомни цвета на котката. Бяла с малко сиво? И тук-там рижо?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-796-0
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв. + Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2017 © Всички права запазени