Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Други гласове, други стаи
Печатно издание
ISBN
978-954-529-831-8
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
209 гр.
Страници
192
Превод
Димитър Коцев (Шошо)
Дата на издаване
27 септември 2010

Други гласове, други стаи

„Други гласове, други стаи“ излиза на бял свят, когато Капоти е едва на 23 години, но това не му попречва да се превърне в критерий за художествена литература от средата на миналия век. В този полуавтобиографичен роман тринайсетгодишният Джоуел Нокс напуска Ню Орлиънс след смъртта на майка си и е изпратен да живее при баща си, който го е изоставил веднага след неговото раждане. Но когато момчето пристига в рушащата се къща в провинциална Алабама, от баща му няма и следа. Вместо това Джоуел е принуден да общува с намусената си мащеха, с ексцентричния си братовчед и с непокорната малка Айдабел, която не след дълго дава на принудения бързо да съзрее Джоуел обичта и одобрението, от които той така се нуждае.

Романът е подхранван от страха на младия Капоти от обкръжаващия го свят, но темите за дебнещите надежди и изгубената невинност са омекотени от неповторимо описаните дребни ежедневни радости и от цветистия език.

За автора

Труман Капоти (1924–1984) е роден в Ню Орлиънс в семейството на чиновник и 16-годишна кралица на красотата. Баща му обаче не се задържа дълго на една работа и постоянно търси нови възможности за изява. Младият Труман израства при роднини в Алабама и неговото приемно семейство му служи като модел за много от образите, които описва по-късно. Майката на Труман се омъжва повторно за заможен бизнесмен и Капоти се мести в Ню Йорк, като приема името на втория си баща. В детските си години бъдещият писател се сприятелява с Харпър Лий, авторката на „Да убиеш присмехулник“, която го използва като прототип за образа на Дил в световноизвестния си роман.

Капоти създава първите си разкази на осемгодишна възраст и публикува в престижни списания, за което е удостоен с голямата награда за кратка проза на името на О'Хенри. От този момент нататък Капоти познава единствено успеха и се превръща в едно от най-големите имена на американската литература. Автор е на романите „Други гласове, други стаи“, „Закуска в „Тифани“, „Арфата на тревите“, на много разкази, киносценарии, а също така на „Хладнокръвно“ - документална история на едно от големите американски убийства, първообраз на жанра „истински престъпления“. Неговата визитна картичка са изяществото на езика, мекотата на повествованието, проникновените образи, в по-голямата си част почерпани от неговия собствен живот.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Труман Капоти „Други гласове, други стаи

И така, за да стигне до Нун Сити, случайният пътник трябва да се оправя, както може, защото дотам не вървят автобуси и влакове – единственият транспорт до този град е камионът на компанията „Шубъри Търпентайн“, който превозва поща и доставки от съседния град Парадайс Чапъл шест дни в седмицата: понякога шофьорът на камиона, Сам Радклиф, качва някого при себе си. Но независимо от средството за придвижване, пътуването е тежко – разораните пътища могат доста бързо да раздрънкат дори и чисто нова кола, а стопаджиите остават с неприятни спомени. Освен това околността е пуста.
В блатистите падини, където цветята на тигровия крем достигат големината на човешки глави, светлозелени дънери блестят под тъмната вода на тресавищата като трупове на удавници. Нерядко единствените движения в пейзажа са зимният дим, който се вие от комина на някоя окаяна фермерска къщурка, или премръзнала птица с вцепенени криле и настръхнал поглед, която тихо кръжи над черните опустели борови гори.
Два пътя пресичат тези места, за да достигнат Нун Сити – единият от север, другият от юг. Южният, известен като шосето Парадайс Чапъл, е по-добър, макар че, общо взето, между двата няма особена разлика: безкрайни мили самотни блата, поля и гори, разнообразявани единствено от редките табели с реклами на петцентови пури „Ред дот“, „Д-р Пепър“, сиропи „НЕХИ“, студена напитка „Тоник“ или „666“. Дървени мостове, полегнали над лениви потоци с имена на отдавна изчезнали индиански племена, тътнат като далечни гръмотевици под преминаващите колела. Стада свине и крави необезпокоявани кръстосват пътя. От време на време някое фермерско семейство спира работа, за да помаха на профучаващата кола и тъжно да погледа подире ѝ, докато не се изгуби в облаци червен прахоляк.
В един жежък ден в началото на юни, шофьорът на компанията „Търпентайн“, Сам Радклиф – едър, оплешивяващ мъжага със сурово, мъжествено лице, поглъщаше бирата си в кафене „Утринна звезда“ в Парадайс Чапъл, когато собственикът на заведението се приближи към него, прегърнал през рамо някакво непознато момче.
– Здрасти, Сам – каза собственикът, чието име бе Сидни Кац. – Имам тук едно хлапе, което ще ти е благодарно, ако можеш да го хвърлиш до Нун Сити. От вчера се опитва да се добере дотам. Можеш ли да му помогнеш? Радклиф хвърли поглед към момчето през ръба на чашата си и не бе особено очарован. Имаше си свои разбирания за това как би трябвало да изглежда едно „истинско“ момче, а хлапето по някакъв начин не се връзваше с тях. То бе прекалено миловидно и крехко, а и кожата му бе твърде нежна. Всяка негова черта излъчваше деликатност и чувственост, а момичешка крехкост омекотяваше очите му, кафяви и много големи. През кестенявата му, късо подстригана коса се спускаха чисто жълти кичури.
Някакво уморено, умоляващо изражение бе легнало на лицето му, а в раменете имаше една немладежка отпуснатост. Хлапето носеше дълъг, измачкан бял ленен пан- талон, провиснала синя риза с разкопчана яка и доста протъркани светлокафяви обувки.
– Как се казваш, синко? – попита Радклиф, като избърса мустаците от пяна върху горната си устна.
– Джоуел. Джо-уел Ха-ри-сън Нокс.
Той ясно разграничи сричките, сякаш смяташе шофьора за глух, но гласът му бе необичайно тих.
– Така ли? – провлачено изрече Радклиф, докато оставяше пресушената си чаша върху тезгяха. – Хубаво име имаш, господин Нокс.
Момчето се изчерви и се обърна към собственика, който побърза да се намеси:
– Добро е момчето, Сам. Сече му акълът. Знае думи, които аз и ти никога не сме чували.
Радклиф бе обзет от безпокойство.
– Ей, Кац, я ми напълни чашата.
Когато собственикът се отдалечи, сякаш стъпил върху невидими колелца, за да донесе още една бира, Сам учтиво каза:
– Не исках да те обидя, синко. От’де идеш?
– Ню Орлиънс – отвърна хлапето. – Тръгнах в четвъртък и пристигнах тук в петък… но по-нататък не можах да стигна. Никой не дойде да ме посрещне.
– Аха, разбирам – каза Радклиф. – Значи имаш рода в Нун Сити?
Момчето кимна.
– Баща ми. Ще живея с него.
Радклиф вдигна очи към тавана, тихичко си повтори „Нокс“, а после объркан поклати глава.
– Май не се сещам за никого с такова име. Сигурен ли си, че не бъркаш посоката?
– О, да – отвърна момчето без капка безпокойство. –
Попитайте господин Кац, той е чувал за баща ми, а и аз му показах писмата… почакайте.
Хлапето тичешком се провря между масите на мрачното кафене и дотътри огромен метален куфар, който, съдейки по изражението на лицето му, бе изключително тежък. Куфарът бе нашарен с многобройни сувенирни ваденки на далечни градове: Париж, Кайро, Венеция, Виена, Неапол, Хамбург, Бомбай и много други. Всичко това представляваше странна гледка в такъв горещ ден в град с размерите на Парадайс Чапъл.
– На всички тия места ли си ходил? – попита Радклиф.
– Неее – каза момчето, докато се бореше с износената кожена каишка, която държеше капака на куфара затворен.
– Той е принадлежал на дядо ми – майор Нокс.
Предполагам, че сте чели за него в историческите книги.
Той е бил забележителна личност по време на Гражданската война. Както и да е, това е куфарът, който е използвал на сватбеното си околосветско пътешествие.
– Околосветско, a? – Радклиф беше впечатлен. – Сигурно е бил доста богат човек?
– Е, това е било много отдавна.
Хлапето порови сред прилежно подредените си вещи, докато намери тънък вързоп писма.
– Ето го – каза то, като извади един бледозелен плик.
Преди да го отвори, Радклиф прокара пръсти по него, а после с тромава прилежност извади зелен лист фина хартия и зачете, като движеше безмълвно устни.

 

Господин Ед. Р. Сенсъм,
Имението на Скъли
18 май, 19…

Скъпа Елен Кендал,
Задължен съм ви, че отговорихте на моето писмо толкова бързо – по право, с обратната поща.
Предполагам, че ви се е сторило странно да получите вест от мен след цели дванайсет години, но ви уверявам, че причините за това дълго мълчание бяха основателни. Както и да е, но когато прочетох във вестник „Таймс-Пикаюн“, за чийто неделен брой съм абониран, за кончината на бившата ми съпруга, нека Господ даде покой на нежната ѝ душа, аз веднага прецених, че най-достойното нещо, което мога да направя, е да поема отново бащините си задължения, уви, забравени през тез дълги години. Настоящата госпожа Сенсъм и аз с радост (о, не, щастие!) научихме, че сте съгласна да удовлетворите нашето желание, макар и, както казвате, да ви се къса сърцето. О, колко добре разбирам мъката, която причинява подобна саможертва, тъй като изпитах същите чувства, когато, след онази последна кошмарна история, бях принуден да се откъсна от единственото си безценно дете, и то по време, когато то бе твърде малко. Но всичко това принадлежи към миналото. Бъдете сигурна, добра госпожо, че тук, в имението, домът ни е красив, храната – здравословна, а атмосферата ще се отрази благоприятно на моя син.
Що се отнася до самото пътуване: надяваме се, че Джоуел ще пристигне тук не по-късно от първи юни. От Ню Орлиънс той трябва да вземе влак до Билокси, където да слезе и да си купи билет за автобуса до Парадайс Чапъл, град, който се намира на двайсетина мили южно от Нун Сити. В момента не разполагаме с механично превозно средство.
Затова предлагам да преспи в П. Ч., където над кафене „Утринна звезда“ се предлагат стаи, докато ние направим необходимото по въпроса. Прилагам също така чек, който да покрие евентуалните разноски по този вариант.
С уважение: Ед. Р. Сенсъм

Труман Капоти „Други гласове, други стаи

И така, за да стигне до Нун Сити, случайният пътник трябва да се оправя, както може, защото дотам не вървят автобуси и влакове – единственият транспорт до този град е камионът на компанията „Шубъри Търпентайн“, който превозва поща и доставки от съседния град Парадайс Чапъл шест дни в седмицата: понякога шофьорът на камиона, Сам Радклиф, качва някого при себе си. Но независимо от средството за придвижване, пътуването е тежко – разораните пътища могат доста бързо да раздрънкат дори и чисто нова кола, а стопаджиите остават с неприятни спомени. Освен това околността е пуста.
В блатистите падини, където цветята на тигровия крем достигат големината на човешки глави, светлозелени дънери блестят под тъмната вода на тресавищата като трупове на удавници. Нерядко единствените движения в пейзажа са зимният дим, който се вие от комина на някоя окаяна фермерска къщурка, или премръзнала птица с вцепенени криле и настръхнал поглед, която тихо кръжи над черните опустели борови гори.
Два пътя пресичат тези места, за да достигнат Нун Сити – единият от север, другият от юг. Южният, известен като шосето Парадайс Чапъл, е по-добър, макар че, общо взето, между двата няма особена разлика: безкрайни мили самотни блата, поля и гори, разнообразявани единствено от редките табели с реклами на петцентови пури „Ред дот“, „Д-р Пепър“, сиропи „НЕХИ“, студена напитка „Тоник“ или „666“. Дървени мостове, полегнали над лениви потоци с имена на отдавна изчезнали индиански племена, тътнат като далечни гръмотевици под преминаващите колела. Стада свине и крави необезпокоявани кръстосват пътя. От време на време някое фермерско семейство спира работа, за да помаха на профучаващата кола и тъжно да погледа подире ѝ, докато не се изгуби в облаци червен прахоляк.
В един жежък ден в началото на юни, шофьорът на компанията „Търпентайн“, Сам Радклиф – едър, оплешивяващ мъжага със сурово, мъжествено лице, поглъщаше бирата си в кафене „Утринна звезда“ в Парадайс Чапъл, когато собственикът на заведението се приближи към него, прегърнал през рамо някакво непознато момче.
– Здрасти, Сам – каза собственикът, чието име бе Сидни Кац. – Имам тук едно хлапе, което ще ти е благодарно, ако можеш да го хвърлиш до Нун Сити. От вчера се опитва да се добере дотам. Можеш ли да му помогнеш? Радклиф хвърли поглед към момчето през ръба на чашата си и не бе особено очарован. Имаше си свои разбирания за това как би трябвало да изглежда едно „истинско“ момче, а хлапето по някакъв начин не се връзваше с тях. То бе прекалено миловидно и крехко, а и кожата му бе твърде нежна. Всяка негова черта излъчваше деликатност и чувственост, а момичешка крехкост омекотяваше очите му, кафяви и много големи. През кестенявата му, късо подстригана коса се спускаха чисто жълти кичури.
Някакво уморено, умоляващо изражение бе легнало на лицето му, а в раменете имаше една немладежка отпуснатост. Хлапето носеше дълъг, измачкан бял ленен пан- талон, провиснала синя риза с разкопчана яка и доста протъркани светлокафяви обувки.
– Как се казваш, синко? – попита Радклиф, като избърса мустаците от пяна върху горната си устна.
– Джоуел. Джо-уел Ха-ри-сън Нокс.
Той ясно разграничи сричките, сякаш смяташе шофьора за глух, но гласът му бе необичайно тих.
– Така ли? – провлачено изрече Радклиф, докато оставяше пресушената си чаша върху тезгяха. – Хубаво име имаш, господин Нокс.
Момчето се изчерви и се обърна към собственика, който побърза да се намеси:
– Добро е момчето, Сам. Сече му акълът. Знае думи, които аз и ти никога не сме чували.
Радклиф бе обзет от безпокойство.
– Ей, Кац, я ми напълни чашата.
Когато собственикът се отдалечи, сякаш стъпил върху невидими колелца, за да донесе още една бира, Сам учтиво каза:
– Не исках да те обидя, синко. От’де идеш?
– Ню Орлиънс – отвърна хлапето. – Тръгнах в четвъртък и пристигнах тук в петък… но по-нататък не можах да стигна. Никой не дойде да ме посрещне.
– Аха, разбирам – каза Радклиф. – Значи имаш рода в Нун Сити?
Момчето кимна.
– Баща ми. Ще живея с него.
Радклиф вдигна очи към тавана, тихичко си повтори „Нокс“, а после объркан поклати глава.
– Май не се сещам за никого с такова име. Сигурен ли си, че не бъркаш посоката?
– О, да – отвърна момчето без капка безпокойство. –
Попитайте господин Кац, той е чувал за баща ми, а и аз му показах писмата… почакайте.
Хлапето тичешком се провря между масите на мрачното кафене и дотътри огромен метален куфар, който, съдейки по изражението на лицето му, бе изключително тежък. Куфарът бе нашарен с многобройни сувенирни ваденки на далечни градове: Париж, Кайро, Венеция, Виена, Неапол, Хамбург, Бомбай и много други. Всичко това представляваше странна гледка в такъв горещ ден в град с размерите на Парадайс Чапъл.
– На всички тия места ли си ходил? – попита Радклиф.
– Неее – каза момчето, докато се бореше с износената кожена каишка, която държеше капака на куфара затворен.
– Той е принадлежал на дядо ми – майор Нокс.
Предполагам, че сте чели за него в историческите книги.
Той е бил забележителна личност по време на Гражданската война. Както и да е, това е куфарът, който е използвал на сватбеното си околосветско пътешествие.
– Околосветско, a? – Радклиф беше впечатлен. – Сигурно е бил доста богат човек?
– Е, това е било много отдавна.
Хлапето порови сред прилежно подредените си вещи, докато намери тънък вързоп писма.
– Ето го – каза то, като извади един бледозелен плик.
Преди да го отвори, Радклиф прокара пръсти по него, а после с тромава прилежност извади зелен лист фина хартия и зачете, като движеше безмълвно устни.

 

Господин Ед. Р. Сенсъм,
Имението на Скъли
18 май, 19…

Скъпа Елен Кендал,
Задължен съм ви, че отговорихте на моето писмо толкова бързо – по право, с обратната поща.
Предполагам, че ви се е сторило странно да получите вест от мен след цели дванайсет години, но ви уверявам, че причините за това дълго мълчание бяха основателни. Както и да е, но когато прочетох във вестник „Таймс-Пикаюн“, за чийто неделен брой съм абониран, за кончината на бившата ми съпруга, нека Господ даде покой на нежната ѝ душа, аз веднага прецених, че най-достойното нещо, което мога да направя, е да поема отново бащините си задължения, уви, забравени през тез дълги години. Настоящата госпожа Сенсъм и аз с радост (о, не, щастие!) научихме, че сте съгласна да удовлетворите нашето желание, макар и, както казвате, да ви се къса сърцето. О, колко добре разбирам мъката, която причинява подобна саможертва, тъй като изпитах същите чувства, когато, след онази последна кошмарна история, бях принуден да се откъсна от единственото си безценно дете, и то по време, когато то бе твърде малко. Но всичко това принадлежи към миналото. Бъдете сигурна, добра госпожо, че тук, в имението, домът ни е красив, храната – здравословна, а атмосферата ще се отрази благоприятно на моя син.
Що се отнася до самото пътуване: надяваме се, че Джоуел ще пристигне тук не по-късно от първи юни. От Ню Орлиънс той трябва да вземе влак до Билокси, където да слезе и да си купи билет за автобуса до Парадайс Чапъл, град, който се намира на двайсетина мили южно от Нун Сити. В момента не разполагаме с механично превозно средство.
Затова предлагам да преспи в П. Ч., където над кафене „Утринна звезда“ се предлагат стаи, докато ние направим необходимото по въпроса. Прилагам също така чек, който да покрие евентуалните разноски по този вариант.
С уважение: Ед. Р. Сенсъм

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Интересно преживяване. Ако имаше подзаглавие, то би могло да бъде „В търсене на обич“. И ако беше само история за самотно дете, може би щях да кажа „Нищо ново“, но всичко това беше така особено подсилено от необикновения стил на Капоти. Преплитането с мистичност и съновидения сигурно допринася за привлекателността на книгата. За мен южняшкият/негърският диалект също засилва изразителността и автентичността на повествованието. Представих си се боса сред лятната жега на Алабама (непременно в по-ранни времена), където мога свободно да се запилея с „южняшките чеда“ – Джоуел, Айдабел и Флорабел от тази книга или Скаут, Джем и Дил от друга („Да убиеш присмехулник“), колкото и да е страховито на моменти. :)
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-831-8
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени