Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Биография на глада
Печатно издание
ISBN
978-954-529-827-1
Цена
12.00 лв.
изчерпана
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
185 гр.
Страници
160
Превод
Светла Лекарска
Дата на издаване
20 септември 2010

Биография на глада

Мечтата на физиците е да успеят да обяснят вселената с един-единствен закон. Изглежда, че това е трудно. Ако предположим, че аз съм една вселена, то моята единствена движеща сила е гладът. Не казвам, че имам монопол над глада – това е най-разпространеното човешко усещане. Смятам обаче, че аз съм шампион в това отношение. Откакто се помня, умирам от глад.

Произлизам от заможна среда, вкъщи никога не е липсвало нищо. Това ме навежда на мисълта, че моят глад е специфичен – той е социално необясним. Нека уточня също, че гладът ми трябва да се разбира в широк смисъл – ако беше просто глад за храна, положението нямаше да е така сериозно. Впрочем съществува ли глад само за храна? Може ли стомашният глад да не е израз на един общ глад? Под глад разбирам ужасяващата нужда от нещо, изпитвана от цялото същество, мъчителното усещане за вакуум, стремежът не толкова към утопичната насита, колкото към простата реалност – там, където няма нищо, да се появи нещо.

За автора

Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.

Родена е през 1967 година в Кобе, Япония, в белгийско аристократично семейство. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“. Амели Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пътии Гран При Жионо от 2008 година. Романът „Нито Ева, нито Адам“ е отличен с награда Флор през 2007 година. „Любовен саботаж“ се нарежда сред ранните произведения на ексцентричната авторка и печели Наградата за призвание и Шардон При. През 1999 г. на Амели Нотомб й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Деветнайсетият й роман носи заглавие „Форма на живот“ и е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).

Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света. Повече от две десетилетия успехът не я напуска и романите й неизменно са на челните места по продажби.

След Хигена на убиеца, екранизиран през 1999 г. от Франсоа Руджери с Жан Ян и Барбара Шулц в главните роли, и Изумление и трепет на режисьора Ален Корно със Силви Тестю, Синята брада е третият роман на Амели Нотомб, който ще оживее в киносалоните. Издаденият в България роман Любовен саботаж е превъплътен в театрална пиеса и опера.

Още за Амели Нотомб
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Амели Нотомб „Биография на глада

Има един архипелаг в океана, който сега се казва Вануату, а преди се е казвал Нови Хeбриди. Там никога не е имало глад. Разположен не много да­лече от Нова Каледония и островите Фиджи, Вануату притежава две предимства, които са изключително рядко срещани в комбинация: изобилие и изолираност. Като се има предвид, че става дума за архипелаг, второто пре­димство изглежда очевидно. Обаче има острови, които са много посещавани, а Нови Хебриди са нечувано слабо познати.
Такава е странната историческа истина – никой нико­га не е имал желание да отиде на Вануату. Даже бедната роднина на географията, Островът на Отчаянието, не е лишен от почитатели – безнадеждно звучащото му име е по свой начин привлекателно. Ако човек иска да подчер­тае самотата си или да си поиграе на прокълнат поет, би постигнал отличен ефект с думите: „Връщам се от Ос­трова на Отчаянието.“ Този, който идва от Маркизите, може да мине за приятел на природата, пътешествието до Полинезия ще ни припомни Гоген и т.н. Завръщането от Вануату не би предизвикало никаква реакция.
Това е доста чудно, като се има предвид, че Нови Хебриди са очарователни острови. Те притежават всички бленувани океански атрибути: палми, плажове от фин пясък, кокосови орехи, цветя, лесен живот и т.н. Може да се каже, че тези острови са извънредно островни. Но защо ли островната магия, с която ни въздейства коя да е самотна скала, накисната във водата, не функционира по отношение на Вануату?
Изглежда, че абсолютно никой не се интересува от това място.

Тази липса на интерес ме очарова.
Пред очите ми е картата на Океания в стария „Ларус“ от 1975 година. По онова време републи­ка Вануату все още не е съществувала, а Нови Хебриди са били под френско-британско управление.
Картата е красноречива. Океания е разграфена от тези абсурдни и прекрасни линии, наречени морски грани­ци – сложни и окончателни като произведения на кубизма. Тук сякаш има нещо от теорията на множествата – така например островите Уолис се пресичат с островите Самоа, които пък изглежда, че са част от островите Кук – човек нищо не може да разбере. Натъкваме се на слож­ни политически ситуации, даже на истински кризи: за островите Лайн например, еднакво слабо познати и под екзотичното име Екваториални Споради, спорят Съеди­нените щати и Великобритания. Каролинските острови, които намират начин да принадлежат едновременно на Австралия, Нова Зеландия и Великобритания, стигат до­там в перверзията, че съществуват на практика само под английско владичество. И така нататък.
Човек си казва, че Океания е ексцентрикът на атласа. Сред цялата тази бъркотия Вануату впечатлява със своя­та безличност. Нищо не го извинява: да бъде под общото господство на две класически враждуващи страни като Франция и Великобритания и да не предизвика и най-дребния конфликт е просто израз на слабоволие. А че си е извоювал независимостта, без някой да я оспори, че и без никой да я забележи, е наистина жалко!
Оттогава Вануату е сърдит. Не знам дали още когато е бил Нови Хебриди се е сърдел, но сега този факт не буди съмнение. Имам доказателства. По някакво случай­но стечение на обстоятелствата получих каталог за из­куството на Океания, надписан за мен (защо?) от него­вия автор, жител на Вануату. Този господин, чието име е толкова сложно, че не успявам дори да го препиша, явно ми е обиден, ако трябва да се вярва на следните няколко реда:

На Амели Нотомб
Да, знам, че не ви пука.
Подпис
11/7/2003

Амели Нотомб „Биография на глада

Има един архипелаг в океана, който сега се казва Вануату, а преди се е казвал Нови Хeбриди. Там никога не е имало глад. Разположен не много да­лече от Нова Каледония и островите Фиджи, Вануату притежава две предимства, които са изключително рядко срещани в комбинация: изобилие и изолираност. Като се има предвид, че става дума за архипелаг, второто пре­димство изглежда очевидно. Обаче има острови, които са много посещавани, а Нови Хебриди са нечувано слабо познати.
Такава е странната историческа истина – никой нико­га не е имал желание да отиде на Вануату. Даже бедната роднина на географията, Островът на Отчаянието, не е лишен от почитатели – безнадеждно звучащото му име е по свой начин привлекателно. Ако човек иска да подчер­тае самотата си или да си поиграе на прокълнат поет, би постигнал отличен ефект с думите: „Връщам се от Ос­трова на Отчаянието.“ Този, който идва от Маркизите, може да мине за приятел на природата, пътешествието до Полинезия ще ни припомни Гоген и т.н. Завръщането от Вануату не би предизвикало никаква реакция.
Това е доста чудно, като се има предвид, че Нови Хебриди са очарователни острови. Те притежават всички бленувани океански атрибути: палми, плажове от фин пясък, кокосови орехи, цветя, лесен живот и т.н. Може да се каже, че тези острови са извънредно островни. Но защо ли островната магия, с която ни въздейства коя да е самотна скала, накисната във водата, не функционира по отношение на Вануату?
Изглежда, че абсолютно никой не се интересува от това място.

Тази липса на интерес ме очарова.
Пред очите ми е картата на Океания в стария „Ларус“ от 1975 година. По онова време републи­ка Вануату все още не е съществувала, а Нови Хебриди са били под френско-британско управление.
Картата е красноречива. Океания е разграфена от тези абсурдни и прекрасни линии, наречени морски грани­ци – сложни и окончателни като произведения на кубизма. Тук сякаш има нещо от теорията на множествата – така например островите Уолис се пресичат с островите Самоа, които пък изглежда, че са част от островите Кук – човек нищо не може да разбере. Натъкваме се на слож­ни политически ситуации, даже на истински кризи: за островите Лайн например, еднакво слабо познати и под екзотичното име Екваториални Споради, спорят Съеди­нените щати и Великобритания. Каролинските острови, които намират начин да принадлежат едновременно на Австралия, Нова Зеландия и Великобритания, стигат до­там в перверзията, че съществуват на практика само под английско владичество. И така нататък.
Човек си казва, че Океания е ексцентрикът на атласа. Сред цялата тази бъркотия Вануату впечатлява със своя­та безличност. Нищо не го извинява: да бъде под общото господство на две класически враждуващи страни като Франция и Великобритания и да не предизвика и най-дребния конфликт е просто израз на слабоволие. А че си е извоювал независимостта, без някой да я оспори, че и без никой да я забележи, е наистина жалко!
Оттогава Вануату е сърдит. Не знам дали още когато е бил Нови Хебриди се е сърдел, но сега този факт не буди съмнение. Имам доказателства. По някакво случай­но стечение на обстоятелствата получих каталог за из­куството на Океания, надписан за мен (защо?) от него­вия автор, жител на Вануату. Този господин, чието име е толкова сложно, че не успявам дори да го препиша, явно ми е обиден, ако трябва да се вярва на следните няколко реда:

На Амели Нотомб
Да, знам, че не ви пука.
Подпис
11/7/2003

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-827-1
изчерпана
Цена
12.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени