Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Ключът Гауди
Печатно издание
ISBN
978-954-529-806-6
Цена
15.00 лв.
изчерпана
Информация
Рейтинг (0)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
379 гр.
Страници
352
Превод
Боряна Дукова
Дата на издаване
07 септември 2010

Ключът Гауди

B началото на ХХ век Барселона е разтърсвана от бурни социални вълнения, модернизмът завладява артистичния и културния живот, а масонските ложи и тайните братства превръщат града в столица на езотериката. Гениалният архитект Антонио Гауди се оказва възлова фигура в хилядолетно пророчество и пазител на безценна реликва, заради което трябва да бъде убит.

Почти 100 години по-късно, в началото на XXI век, отново в Барселона, една млада жена на име Мария трябва да изпълни заръките на пророчеството. Времето изтича, а могъща организация е по петите й не само за да я убие, а и за да положи началото на един свят на сенките и злото. Единствено напътствията на дядо й, приятелството и любовта могат да й помогнат в тежката и опасна мисия.

За автора

Естебан Мартин (р. 1956) е антрополог и основател на издателство „Литера”.

Андреу Каранса

Андреу Каранса (р. 1957) е автор на шест романа и три поетични сборника.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Естебан Мартин, Андреу Каранса „Ключът Гауди“

Барселона, 6 юни 1926 г.
– Трябва да прилича на нещастен случай, ясно ли е? – каза приглушено човекът с маската.
– Не се безпокойте, Асмодей. Така ще бъде – потвър­ди единият от двамата пред него – бяха вцепенени от страх.
Пристигнаха в криптата в часа, посочен от човека, ко­гото наричаха Асмодей. Облякоха черните вълнени раса и закриха главите си с големи качулки. После отидоха до олтара, петоъгълник от черен мрамор, където Асмо­дей ги очакваше. Криптата, разположена в сутерена на богаташката къща „Лас Сиете Пуертас“, беше осветена от малки стенни свещници, чиито синкави пламъчета създаваха пъстро лъчение. Два свещника, поставени от двете страни на олтара, озаряваха фигурата на Асмодей, който подготвяше потира за церемонията. Сложи го бав­но върху олтара и погледна към двамата с качулките. На мъждивата светлина проблесна венецианската му карна­вална маска. Тя криеше лице, което никой член на Мъ­жете Менсула не беше виждал. С лек жест на дясната ръка им даде знак да говорят.
– Следихме го дълго време, както ни заповядахте. Старецът винаги минава по един и същ път. Излиза от ателието си около пет и половина следобед и тръгва към църквата на площад „Сан Фелипе Нери“ – каза по-висо­кият.
– Хубава разходка си прави.
– Старецът смята, че е полезно за ревматизма му – уточни другият.
Той беше по-едър от другаря си и с мелодичен глас, който никак не отговаряше на кръвожадното му лице. Всъщност двамата доста си приличаха. Сякаш, с малки разлики, злото винаги има един и същ лик.
– Минава по „Гран Виа“ и пресича на другия тротоар при „Байлен“, до площад „Тетуан“. После продължава по „Уркинаона“ и след това по „Фонтанейа“ до „Пуерта де Анхел“. Оттам хваща по улица „Аркс“, площад „Нова“, улица „Бисбе“, арката „Сант Север“ и стига, както ви ка­захме, до „Сан Фелипе Нери“ – каза той и погледна към другаря си, за да допълни онзи информацията.
– Старецът остава в църквицата, докато я затворят. После се връща по същия път…
– Но като стигне до площад „Уркинаона“, се спира на будката и купува следобедното издание на „Ла Веу де Каталуня“. После се връща в ателието си – прекъсна го първият.
– Прибира се към десет часа вечерта – довърши дру­гият.
Ако можеха да видят лицето на маскирания, щяха да установят, че се усмихва със задоволство. Биваше си ги. Не беше сбъркал, че ги избра измежду всички членове на Менсула.
– Старецът се е превърнал в истински боголизец. Кой да предположи! Посещава ли някого?
– Падре Агустин Мас в църквата „Сан Фелипе Нери“.
– Той е неговият духовник – потвърди главорезът с мелодичния глас.
– Избрах ви, защото сте най-добрите. Не можем да си позволим никаква грешка.
– Не се безпокойте – каза по-високият.
Другият като че ли се поколеба и Асмодей го долови.
– Какво има?
– Едно дете.
– Дете?
– Да. От известно време едно дете придружава старе­ца. Живее с него в ателието, установихме го.
– Откога?
– От няколко месеца.
– Колко месеца?
– Почти една година… единайсет месеца.
– И какво търси дете в ателието на луд старец?
Докато тримата разговаряха, вече влизаха други зака­чулени мъже. Вътре те останаха на няколко метра зад два­мата наемници, които разговаряха с Асмодей. Подрежда­ха се на черните и белите плочи, наредени шахматно, и изговаряха странни думи. Думи, които се повтаряха все по-настойчиво и се превръщаха в сподавен дълбок мъл­веж, който сякаш излизаше от самите недра на земята.
Асмодей отново попита – шепнешком, сякаш почти говореше на себе си:
– Какво търси дете в ателието на луд старец?
Главорезът с мелодичния глас се опита да омаловажи странния факт:
– Понякога сутрин имат навика да се разхождат без определена посока, следобед го придружава за църков­ната служба. Не мисля, че трябва да ни безпокои детето. Можем…
– Не! – прекъсна го Асмодей. – Два нещастни случая ще събудят подозрение.
– Не се тревожете за малкия, ще го неутрализираме. Просто някакво дете.
– Роднина ли му е?
– Смятаме, че не. Старецът живееше в ателието си като отшелник. Голям особняк.
– Да, голям особняк. Напразен живот, който се надя­вам утре следобед да се въздигне към своя Бог. И да ми донесете тайната.
– Винаги ли я носи у себе си? – попита наемникът с мелодичния глас.
– Винаги. Дори спи с нея – потвърди той. – Приклю­чете с него, претърсете го и ми донесете тайната. Ще разполагате с малко, но все пак достатъчно време, дока­то започнат да се струпват хора. Не желая да допуснете никакъв погрешен ход.
– Няма. Разчитайте на нас.
– Надявам се.
Те също се надяваха. За свое добро. Знаеха, че Асмо­дей никога не би им простил грешка.
Dei Par! Dei Par! Dei Par!
Това бяха думите, които всички, двайсетината зака­чулени мъже, повтаряха, откакто бяха дошли. Странният възглас ставаше все по-настойчив. Започнал като молит­ва, постепенно се бе превърнал в налудничав напев, в настоятелно прошение на група побъркани, които про­изнасяха странните думи…
Dei Par!
Асмодей протегна ръка към двамата главорези и те целунаха пръстена с петоъгълен камък от черен оникс, символ на властта. Когато възгласите станаха накъсани, почти нечовешки, двамата платени убийци топнаха ръце в кръвта в металния съд, който допреди миг бе държал Асмодей. Всички поред минаха край олтара и потопиха ръце в черния метален потир.
Молитвата достигна връхната си точка. Закачулените мъже се залюляха като понесени от буря, вдигаха ръце към лицата си и ги багреха с кръвта.
Сухият глас на Асмодей раздели това тъмно море, двамата главорези напуснаха мястото си и тръгнаха през прохода между мъжете с качулки, а подире си оставя­ха кървава диря. Имаха мисия, която предстоеше да из­пълнят. Зад тях мрачните редици се събраха и затвориха прохода. Събралите се мъже плачеха, викаха името, пад­нали на колене, и проснати на земята, ближеха кървавата диря, оставена от двамата избраници.
– Dei Par! Dei Par!
Малко по-късно мъжът, наречен Асмодей, остана сам в криптата. След толкова време тайната най-после щеше да му принадлежи. Старецът може и да беше прочут сред своите, но никой не е в състояние да служи едновремен­но и на Господа, и на дявола. От студентските си годи­ни той беше започнал да усвоява всички древни знания, тайното изкуство на строителя, на майстора на градежи­те. Мъжете Менсула го изкушаваха по онова време, ала той отказа да влезе в тяхното братство. Неприятелите на Мъжете Менсула, Седемте рицари на Мория, го привля­коха към себе си, а по-късно, подкрепен от могъщи ме­ценати, а и вече приел реликвата, той стана най-великият и пазител на най-голямата от всички тайни.
Мъжете Менсула обаче винаги го следяха, бдителни към всичко, което той правеше през годините. Старецът беше получил дар, прозрение и заръка да завърши ус­пешно Големия градеж. Мъжете Менсула бяха готови да му попречат. Старецът, подобно на Мойсей, нямаше да влезе в Обетованата земя. Нямаше и да има Обетована земя. Асмодей знаеше докъде е стигнал той. Старецът беше работил цял живот, воден от една идея. И тя бе на път да се изпълни. Беше начертал картата, разгърнал проекта си през годините, познаваше точното разполо­жение, точките, координатите, структурите, комбинаци­ята от верните символи, езика на тайнствата.
Време беше да умре.
„Dei Par – мислеше си Асмодей. – Равни богове. Бар­селона, град на вечната двойственост. Създаден от Хер­кулес, Слънцето, светлината, а също от Луната, богинята Танит, мрака. Избраният град. Dei Par. Ударил е нашият час.“
Асмодей знаеше как да крие истинската си самолич­ност, това беше жизненоважно. Само той имаше достъп до тайните проходи. Изчака нужното време, за да е сигу­рен, че е сам. И да добие отново вида си на почтен граж­данин. Излезе, загърнат в тъмен плащ и стиснал бастуна в лявата си ръка. Двама от личните му служители го чака­ха отвън. Шофьорът отвори вратата на паркираната ис­пано-суиза. Той направи жест, който всички мигом раз­браха. Не се беше отдалечил дори няколко метра, когато оглушителен шум го накара да спре на място; послед­ваха няколко изстрела и врява. Двамата телохранители направиха няколко крачки напред, към централната част на улицата. После единият се приближи и каза:
– От синдиката са. Тази нощ имат акция, разходките не са безопасни, действат в близката околност. По-добре да се качите в колата.
Барселона беше опасен град, но той понякога пред­почиташе да повърви пеша и да се прибере без свита­та, дори да беше безразсъдство. А нощта беше особена, имаше нужда да походи сам, да премисли опасността, да изчезне в сенките. Необходимо му беше да почувства властта на тъмнината, да си спомни старите времена, когато името му беше Битру и още беше князът, който щеше да стане новият Асмодей. Винаги е било така, от векове. Сега друг Битру заемаше мястото му, друг княз, който щеше да стане поредният Асмодей.
Скоро силуетът му се стопи в нощта. В тия часове в миязмите на барселонското пристанище имаше само мъгла и няколко стари проститутки. Скри се в мрака на един вход, изчака няколко минути и отново сложи мас­ката си. Повървя под колонадата. Лятото щеше да е мно­го горещо. Погледна към другия край на булевард „Исабел ІІ“, към сградата на рибния пазар. Нямаше никой, не се мяркаше жива душа. В този час Барселона ставаше град на сенките. И той го харесваше. Беше се замислил по въпроса, когато някой го хвана за ръката над лакътя.
– Искаш ли да прекараш приятно с мен?
Обърна се и си дръпна ръката. Съществото, което го беше докоснало, беше някакво женско плашило, мръсно и смрадливо създание, вместилище на всевъзможни бо­лести.
– Пусни ме!
– Толкова ли си грозен, та си закриваш лицето? Мно­го обичам перверзниците.
Помисли си, че може да я убие. Само погнусата, която изпита към нея, ѝ спаси живота. Отдалечи се бързешком.
Мина напряко по улица „Авиньо“ и след минути стиг­на до „Кралския площад“.
Искаше да ги види пак.
Тръгна през площада. Сред палмите се издигаха вър­ху каменни цокли две улични лампи с по шест разкло­нения и фенери от бронз, желязо и стъкло. Той вдигна бастуна си и замахна към навитата кована змия на едната от тях. Ударите отекнаха на площада.
– Ей, побърканият! Какво ти е направила клетата улична лампа?
Извърна се и видя залитащ пияница, който пак му из­ломоти да остави лампата на мира. И впери очи в него.
Последното, което видя в живота си пияният нещаст­ник, бяха очите на нападателя. Страхът го вцепени. С точно движение Асмодей го удари с бастуна. И заби ос­трието на малката шпага, която се криеше вътре, в сър­цето му.
После се усмихна доволен. Тази нощ щеше да спи добре.

Естебан Мартин, Андреу Каранса „Ключът Гауди“

Барселона, 6 юни 1926 г.
– Трябва да прилича на нещастен случай, ясно ли е? – каза приглушено човекът с маската.
– Не се безпокойте, Асмодей. Така ще бъде – потвър­ди единият от двамата пред него – бяха вцепенени от страх.
Пристигнаха в криптата в часа, посочен от човека, ко­гото наричаха Асмодей. Облякоха черните вълнени раса и закриха главите си с големи качулки. После отидоха до олтара, петоъгълник от черен мрамор, където Асмо­дей ги очакваше. Криптата, разположена в сутерена на богаташката къща „Лас Сиете Пуертас“, беше осветена от малки стенни свещници, чиито синкави пламъчета създаваха пъстро лъчение. Два свещника, поставени от двете страни на олтара, озаряваха фигурата на Асмодей, който подготвяше потира за церемонията. Сложи го бав­но върху олтара и погледна към двамата с качулките. На мъждивата светлина проблесна венецианската му карна­вална маска. Тя криеше лице, което никой член на Мъ­жете Менсула не беше виждал. С лек жест на дясната ръка им даде знак да говорят.
– Следихме го дълго време, както ни заповядахте. Старецът винаги минава по един и същ път. Излиза от ателието си около пет и половина следобед и тръгва към църквата на площад „Сан Фелипе Нери“ – каза по-висо­кият.
– Хубава разходка си прави.
– Старецът смята, че е полезно за ревматизма му – уточни другият.
Той беше по-едър от другаря си и с мелодичен глас, който никак не отговаряше на кръвожадното му лице. Всъщност двамата доста си приличаха. Сякаш, с малки разлики, злото винаги има един и същ лик.
– Минава по „Гран Виа“ и пресича на другия тротоар при „Байлен“, до площад „Тетуан“. После продължава по „Уркинаона“ и след това по „Фонтанейа“ до „Пуерта де Анхел“. Оттам хваща по улица „Аркс“, площад „Нова“, улица „Бисбе“, арката „Сант Север“ и стига, както ви ка­захме, до „Сан Фелипе Нери“ – каза той и погледна към другаря си, за да допълни онзи информацията.
– Старецът остава в църквицата, докато я затворят. После се връща по същия път…
– Но като стигне до площад „Уркинаона“, се спира на будката и купува следобедното издание на „Ла Веу де Каталуня“. После се връща в ателието си – прекъсна го първият.
– Прибира се към десет часа вечерта – довърши дру­гият.
Ако можеха да видят лицето на маскирания, щяха да установят, че се усмихва със задоволство. Биваше си ги. Не беше сбъркал, че ги избра измежду всички членове на Менсула.
– Старецът се е превърнал в истински боголизец. Кой да предположи! Посещава ли някого?
– Падре Агустин Мас в църквата „Сан Фелипе Нери“.
– Той е неговият духовник – потвърди главорезът с мелодичния глас.
– Избрах ви, защото сте най-добрите. Не можем да си позволим никаква грешка.
– Не се безпокойте – каза по-високият.
Другият като че ли се поколеба и Асмодей го долови.
– Какво има?
– Едно дете.
– Дете?
– Да. От известно време едно дете придружава старе­ца. Живее с него в ателието, установихме го.
– Откога?
– От няколко месеца.
– Колко месеца?
– Почти една година… единайсет месеца.
– И какво търси дете в ателието на луд старец?
Докато тримата разговаряха, вече влизаха други зака­чулени мъже. Вътре те останаха на няколко метра зад два­мата наемници, които разговаряха с Асмодей. Подрежда­ха се на черните и белите плочи, наредени шахматно, и изговаряха странни думи. Думи, които се повтаряха все по-настойчиво и се превръщаха в сподавен дълбок мъл­веж, който сякаш излизаше от самите недра на земята.
Асмодей отново попита – шепнешком, сякаш почти говореше на себе си:
– Какво търси дете в ателието на луд старец?
Главорезът с мелодичния глас се опита да омаловажи странния факт:
– Понякога сутрин имат навика да се разхождат без определена посока, следобед го придружава за църков­ната служба. Не мисля, че трябва да ни безпокои детето. Можем…
– Не! – прекъсна го Асмодей. – Два нещастни случая ще събудят подозрение.
– Не се тревожете за малкия, ще го неутрализираме. Просто някакво дете.
– Роднина ли му е?
– Смятаме, че не. Старецът живееше в ателието си като отшелник. Голям особняк.
– Да, голям особняк. Напразен живот, който се надя­вам утре следобед да се въздигне към своя Бог. И да ми донесете тайната.
– Винаги ли я носи у себе си? – попита наемникът с мелодичния глас.
– Винаги. Дори спи с нея – потвърди той. – Приклю­чете с него, претърсете го и ми донесете тайната. Ще разполагате с малко, но все пак достатъчно време, дока­то започнат да се струпват хора. Не желая да допуснете никакъв погрешен ход.
– Няма. Разчитайте на нас.
– Надявам се.
Те също се надяваха. За свое добро. Знаеха, че Асмо­дей никога не би им простил грешка.
Dei Par! Dei Par! Dei Par!
Това бяха думите, които всички, двайсетината зака­чулени мъже, повтаряха, откакто бяха дошли. Странният възглас ставаше все по-настойчив. Започнал като молит­ва, постепенно се бе превърнал в налудничав напев, в настоятелно прошение на група побъркани, които про­изнасяха странните думи…
Dei Par!
Асмодей протегна ръка към двамата главорези и те целунаха пръстена с петоъгълен камък от черен оникс, символ на властта. Когато възгласите станаха накъсани, почти нечовешки, двамата платени убийци топнаха ръце в кръвта в металния съд, който допреди миг бе държал Асмодей. Всички поред минаха край олтара и потопиха ръце в черния метален потир.
Молитвата достигна връхната си точка. Закачулените мъже се залюляха като понесени от буря, вдигаха ръце към лицата си и ги багреха с кръвта.
Сухият глас на Асмодей раздели това тъмно море, двамата главорези напуснаха мястото си и тръгнаха през прохода между мъжете с качулки, а подире си оставя­ха кървава диря. Имаха мисия, която предстоеше да из­пълнят. Зад тях мрачните редици се събраха и затвориха прохода. Събралите се мъже плачеха, викаха името, пад­нали на колене, и проснати на земята, ближеха кървавата диря, оставена от двамата избраници.
– Dei Par! Dei Par!
Малко по-късно мъжът, наречен Асмодей, остана сам в криптата. След толкова време тайната най-после щеше да му принадлежи. Старецът може и да беше прочут сред своите, но никой не е в състояние да служи едновремен­но и на Господа, и на дявола. От студентските си годи­ни той беше започнал да усвоява всички древни знания, тайното изкуство на строителя, на майстора на градежи­те. Мъжете Менсула го изкушаваха по онова време, ала той отказа да влезе в тяхното братство. Неприятелите на Мъжете Менсула, Седемте рицари на Мория, го привля­коха към себе си, а по-късно, подкрепен от могъщи ме­ценати, а и вече приел реликвата, той стана най-великият и пазител на най-голямата от всички тайни.
Мъжете Менсула обаче винаги го следяха, бдителни към всичко, което той правеше през годините. Старецът беше получил дар, прозрение и заръка да завърши ус­пешно Големия градеж. Мъжете Менсула бяха готови да му попречат. Старецът, подобно на Мойсей, нямаше да влезе в Обетованата земя. Нямаше и да има Обетована земя. Асмодей знаеше докъде е стигнал той. Старецът беше работил цял живот, воден от една идея. И тя бе на път да се изпълни. Беше начертал картата, разгърнал проекта си през годините, познаваше точното разполо­жение, точките, координатите, структурите, комбинаци­ята от верните символи, езика на тайнствата.
Време беше да умре.
„Dei Par – мислеше си Асмодей. – Равни богове. Бар­селона, град на вечната двойственост. Създаден от Хер­кулес, Слънцето, светлината, а също от Луната, богинята Танит, мрака. Избраният град. Dei Par. Ударил е нашият час.“
Асмодей знаеше как да крие истинската си самолич­ност, това беше жизненоважно. Само той имаше достъп до тайните проходи. Изчака нужното време, за да е сигу­рен, че е сам. И да добие отново вида си на почтен граж­данин. Излезе, загърнат в тъмен плащ и стиснал бастуна в лявата си ръка. Двама от личните му служители го чака­ха отвън. Шофьорът отвори вратата на паркираната ис­пано-суиза. Той направи жест, който всички мигом раз­браха. Не се беше отдалечил дори няколко метра, когато оглушителен шум го накара да спре на място; послед­ваха няколко изстрела и врява. Двамата телохранители направиха няколко крачки напред, към централната част на улицата. После единият се приближи и каза:
– От синдиката са. Тази нощ имат акция, разходките не са безопасни, действат в близката околност. По-добре да се качите в колата.
Барселона беше опасен град, но той понякога пред­почиташе да повърви пеша и да се прибере без свита­та, дори да беше безразсъдство. А нощта беше особена, имаше нужда да походи сам, да премисли опасността, да изчезне в сенките. Необходимо му беше да почувства властта на тъмнината, да си спомни старите времена, когато името му беше Битру и още беше князът, който щеше да стане новият Асмодей. Винаги е било така, от векове. Сега друг Битру заемаше мястото му, друг княз, който щеше да стане поредният Асмодей.
Скоро силуетът му се стопи в нощта. В тия часове в миязмите на барселонското пристанище имаше само мъгла и няколко стари проститутки. Скри се в мрака на един вход, изчака няколко минути и отново сложи мас­ката си. Повървя под колонадата. Лятото щеше да е мно­го горещо. Погледна към другия край на булевард „Исабел ІІ“, към сградата на рибния пазар. Нямаше никой, не се мяркаше жива душа. В този час Барселона ставаше град на сенките. И той го харесваше. Беше се замислил по въпроса, когато някой го хвана за ръката над лакътя.
– Искаш ли да прекараш приятно с мен?
Обърна се и си дръпна ръката. Съществото, което го беше докоснало, беше някакво женско плашило, мръсно и смрадливо създание, вместилище на всевъзможни бо­лести.
– Пусни ме!
– Толкова ли си грозен, та си закриваш лицето? Мно­го обичам перверзниците.
Помисли си, че може да я убие. Само погнусата, която изпита към нея, ѝ спаси живота. Отдалечи се бързешком.
Мина напряко по улица „Авиньо“ и след минути стиг­на до „Кралския площад“.
Искаше да ги види пак.
Тръгна през площада. Сред палмите се издигаха вър­ху каменни цокли две улични лампи с по шест разкло­нения и фенери от бронз, желязо и стъкло. Той вдигна бастуна си и замахна към навитата кована змия на едната от тях. Ударите отекнаха на площада.
– Ей, побърканият! Какво ти е направила клетата улична лампа?
Извърна се и видя залитащ пияница, който пак му из­ломоти да остави лампата на мира. И впери очи в него.
Последното, което видя в живота си пияният нещаст­ник, бяха очите на нападателя. Страхът го вцепени. С точно движение Асмодей го удари с бастуна. И заби ос­трието на малката шпага, която се криеше вътре, в сър­цето му.
После се усмихна доволен. Тази нощ щеше да спи добре.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-806-6
изчерпана
Цена
15.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени