Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Самотата на простите числа
Печатно издание
ISBN
978-954-529-788-5
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (9)
Мнения (10)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
312 гр.
Страници
288
Превод
Ния Филипова
Дата на издаване
12 юли 2010

Самотата на простите числа

Докато кара ски в планината, малката Аличе пада лошо и окуцява. Матия оставя сестричката си близначка сама в парка, откъдето тя завинаги изчезва. Инцидентите се отразяват драматично на психиката и на двамата. Неспособна да стане част от една действителност, която я отхвърля, Аличе се приютява в анорексията си и зад фотоапарата си, а Матия се отвръща от хората и посвещава светлия си ум на математиката. Двамата се запознават в училище и през целия си живот остават по своему свързани и по своему самотни. Като простите числа.

Простите числа се делят само на себе си и на единица. Някои от тях обаче имат „близнаци“ – число, от което ги дели само едно число. Например 3 и 5, 17 и 19. Аличе и Матия са такива близнаци – винаги близки и винаги разделени. „Самотата на простите числа“ е красивата история на тяхната самота. Паоло Джордано майсторски изследва чувствата на две крехки и отчаяни души, които не губят надежда, че ще намерят мястото си в света.

Роден през 1982 г., физик, работи над докторат по физика на елементарните частици. „Самотата на простите числа“ е забележителен и забелязан дебют на Паоло Джордано. Романът незабавно му донася огромна популярност в Италия – един милион продадени екземпляра и наградата „Стрега“ за 2008 г., и по света – закупени права в над 20 страни.

Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура“ на Европейския съюз.
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture de l'Union europеénne.

EACEA Culture

За автора

Паоло Джордано (р. 1982 г.), е доктор по теоретична физика. Първият му роман, „Самотата на простите числа“, награда „Стрега” за 2008 г. (ИК „Колибри”, 2010), незабавно става международен бестселър. Преведен е в 40 страни и е филмиран от Саверио Костанцо. „Човешкото тяло” е вторият му роман, който утвърждава името му на забележителен европейски писател. Това е антивоенен роман, но и книга за вината, за другарството, за приятелството и любовта, за човека, поставен в екстремни условия, когото Джордано изследва с голяма чувствителност и с изключително майсторство.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Паоло Джордано "Самотата на простите числа"

Аличе Дела Рока мразеше ски училището. Мразеше, дори по време на коледната ваканция, да се събужда в седем и половина сутринта, мразеше и баща си, който я гледаше втренчено и клатеше нервно крака си под масата, сякаш за да й каже да закусва по-бързо. Мразеше вълнения чорапогащник, който й боцкаше на бедрата, специалните ръкавици, които не позволяваха на пръстите й да се движат, каската, която й премазваше бузите и притискаше с металната си закопчалка челюстта й. Мразеше и тези грамадни обувки за ски, винаги прекалено тесни, с които приличаше на горила, когато вървеше.
– Ще го пиеш ли това мляко или не? – отново попита баща й.
Аличе изгълта три пръста горещо мляко, което първо й опари езика, после гърлото и накрая стомаха.
– Добре. Днес трябва да покажеш коя си! – каза баща й и я изтика навън.
"И коя съм?", помисли си тя. Приличаше на мумия в зелената грейка, разкрасена с фосфоресциращи рекламни надписи. В този час на деня беше минус десет градуса. Мъглата обгръщаше всичко наоколо и на нейния фон слънцето представляваше само един малко по-сив диск. Аличе усещаше млякото да бълбука в стомаха й, докато потъваше в снега със ските на рамо. Тях всеки трябва да си ги носи сам, поне докато не стане толкова добър, че това да го прави друг вместо него.
– По-внимателно със ските, че ще убиеш някого! – каза баща й.
В края на сезона ски клубът подаряваше на курсистите значка със звезди. Всяка година по една нова звезда – от четиригодишна възраст, от момента, в който си достатъчно висок, за да седнеш на лифта, докато навършиш девет и можеш спокойно да се качиш на него и без чужда помощ. Три сребърни и три златни звезди. Всяка година нова значка, която ти показва, че си вече малко по-добър и малко по-близо до състезанията, които ужасяваха Аличе. Мислеше за тях още когато имаше само три звезди.
Срещата беше пред лифта точно в осем и половина, когато започват да работят съоръженията. Децата от курса на Аличе бяха вече там, застанали в кръг, всички еднакви като войничета, увити в униформите си и вдървени от студа и от недоспиването. Забиваха щеките в снега и се облягаха на тях, като ги опираха под мишниците си. С висящите си отстрани ръце приличаха на събрани на едно място плашила. Никой нямаше желание да говори, най-малко Аличе. Баща й я потупа силно два пъти по каската, сякаш за да я забие в снега, и каза:
– Надмини ги всички и не забравяй – тежестта напред, ясно ли е? Те-жест-та на-пред!
"Тежестта напред", като ехо прокънтяха думите в главата на Аличе.
След това, като сгряваше с дъх шепите си, той си тръгна. Скоро щеше да се прибере вкъщи на топло да си чете вестника. След не повече от две крачки мъглата го погълна.
Аличе остави ските си да паднат как да е на земята. Ако баща й я беше видял, щеше да я направи на нищо пред всички. Преди да блокира обувките в автоматите, Аличе ги изчисти със щеките от насъбралия се на подметките сняг.
Вече й се пишкаше. Усещаше, че урината притиска пикочния й мехур като шило, което се забива в корема. Нямаше да издържи и днес, сигурна беше.
Всяка сутрин се случваше едно и също. След закуска се затваряше в тоалетната и се напъваше и напъваше, за да се изпразни от всичката урина. Оставаше седнала на тоалетната чиния и напрягаше коремните си мускули, докато не я заболеше главата и не й се стореше, че очите й ще излязат от орбитите като вътрешността на зрънце грозде, когато го натиснеш. Пускаше докрай водата, за да не може баща й да я чуе. Напъваше се, стиснала юмруци, за да изцеди и последната капка.
Оставаше седнала така, докато той не започнеше да блъска по вратата на банята и да крещи:
– Какво става, госпожице, приключихме ли вече, че и днес закъсняваме?
Така или иначе нямаше никакъв смисъл. Щом стигнеше до края на първия влек, винаги започваше толкова да й се пишка, че се налагаше да свали ските, да приклекне в пресния сняг малко встрани от другите, да се престори, че си затяга обувките, и да се облекчи. Натрупваше малко сняг около събраните си крака и се изпикаваше. През грейката, през чорапогащника, под погледите на съкурсниците си. Накрая Ерик, треньорът, казваше:
– Е, както винаги чакаме Аличе.
"Истинско облекчение", мислеше си всеки път когато приятната топлина се стичаше по замръзналите й крака.
"Щеше да е облекчение, ако не се вторачваха всички в мен – продължаваше да си мисли. – Рано или късно ще се усетят. Рано или късно ще оставя жълто петно след себе си. И всички ще ми се подиграват."
Един от родителите се приближи до Ерик и го попита дали не е много мъгливо днес, за да се качват догоре. Аличе наостри уши с надежда, но Ерик отговори с прекрасната си усмивка:
– Мъгла има само тук – каза той. – На върха слънцето е толкова силно, че напуква камъните. Кураж, всички нагоре!
На лифта Аличе седна до Джулиана, дъщерята на един от колегите на баща й. По време на качването не сиговореха. Не си бяха нито симпатични, нито несимпатични. Нямаха нищо общо освен факта, че не искаха да са на това място в този момент.
Чуваше се единствено шумът на вятъра. Той брулеше връх Фраинтеве в ритъма на металическия звук, издаван от въжето, на което висяха Аличе и Джулиана с мушнати в яките на якетата брадички, за да се топлят с дъха си.
"Не ти се пишка, повтаряше си Аличе. Това е само студът."
Но колкото повече се приближаваше върхът, толкова повече шишът, който усещаше в корема си, се забиваше в тялото й. Дори беше нещо повече. Този път не само й се пишкаше.
"Не, това е само студът, не може пак да ти се ходи по голяма нужда. Преди малко ходи до тоалетна, нали?"
Върна й се малко преседяло мляко в устата и Аличе го преглътна с отвращение. Ужасно й се ходеше до тоалетна, не можеше да издържи.
"Има още два лифта до заслона. Няма да мога да се стискам чак дотам", помисли си тя.
Джулиана повдигна пречката на влека и двете седнаха на ръба, за да могат да слязат. Когато ските й докоснаха земята, Аличе се отблъсна с ръка, за да се отдалечи от седалката на лифта.
Не се виждаше нищо на повече от два метра напред. И дума не можеше да става за слънце, което напуква камъните. Всичко беше бяло, само и единствено бяло, нагоре, надолу, встрани. Все едно бяха увити в чаршаф. Бе пълна противоположност на тъмнината, но предизвикваше у Аличе същия страх.
Момичето се спусна покрай ръба на пистата, за да намери преспа от свеж сняг, където да се облекчи. Стомахът й издаде звук, подобен на този на миялната машина по време на работа. Обърна се назад. Вече не виждаше Джулиана, което значеше, че и Джулиана не може да я види. Изкачи се малко по наклона и постави ските си на рало, както я караше да прави баща й, когато си наумяваше да я учи да кара. Нагоре-надолу по детската писта, трийсет, четирийсет пъти на ден. Нагоре – качване настрани, надолу – на рало, защото да се купела карта дори само за една писта било истинско разхищение, пък така тренирала и краката си.
Аличе си свали ските и направи още няколко стъпки. Потъна в снега с големите си обувки до средата на прасеца.
Най-сетне седна. Спря да задържа дъха си и отпусна мускулите си. Приятна тръпка като електрически ток премина през тялото й и се спря на върха на пръстите на краката й.
Сигурно млякото е причината за всичко това, със сигурност е то. Или може би защото бедрата й бяха полуизмръзнали от стоенето в снега на повече от две хиляди метра височина. Никога не й се беше случвало, поне откакто можеше да помни. Никога, нито веднъж.
Изпусна се. Не само се напика. Не само. Аличе се наака точно в девет часа на една януарска сутрин. Наака се в гащите и дори не разбра. Не разбра, докато не чу гласа на Ерик, който я викаше от някаква неопределена точка в гъстата мъгла.
Веднага стана и точно в този момент почувства нещо тежко на чатала на панталоните си. Инстинктивно си пипна дупето, но ръкавицата не й позволяваше да усети каквото и да било. Така или иначе, нямаше нужда, и без това вече знаеше.
"И какво ще правя сега?", запита се тя.
Ерик я извика отново. Аличе не отговори. Докато беше тук горе, мъглата щеше да я прикрива. Можеше да си смъкне панталоните и да се почисти добре със снега или пък да слезе при Ерик и да му каже на ухото какво се е случило. Можеше да го излъже, че трябва да се върне обратно, защото я боли коляното. Можеше и да не мисли за случилото се и да кара така, като внимава винаги да е последна в редицата.

Паоло Джордано "Самотата на простите числа"

Аличе Дела Рока мразеше ски училището. Мразеше, дори по време на коледната ваканция, да се събужда в седем и половина сутринта, мразеше и баща си, който я гледаше втренчено и клатеше нервно крака си под масата, сякаш за да й каже да закусва по-бързо. Мразеше вълнения чорапогащник, който й боцкаше на бедрата, специалните ръкавици, които не позволяваха на пръстите й да се движат, каската, която й премазваше бузите и притискаше с металната си закопчалка челюстта й. Мразеше и тези грамадни обувки за ски, винаги прекалено тесни, с които приличаше на горила, когато вървеше.
– Ще го пиеш ли това мляко или не? – отново попита баща й.
Аличе изгълта три пръста горещо мляко, което първо й опари езика, после гърлото и накрая стомаха.
– Добре. Днес трябва да покажеш коя си! – каза баща й и я изтика навън.
"И коя съм?", помисли си тя. Приличаше на мумия в зелената грейка, разкрасена с фосфоресциращи рекламни надписи. В този час на деня беше минус десет градуса. Мъглата обгръщаше всичко наоколо и на нейния фон слънцето представляваше само един малко по-сив диск. Аличе усещаше млякото да бълбука в стомаха й, докато потъваше в снега със ските на рамо. Тях всеки трябва да си ги носи сам, поне докато не стане толкова добър, че това да го прави друг вместо него.
– По-внимателно със ските, че ще убиеш някого! – каза баща й.
В края на сезона ски клубът подаряваше на курсистите значка със звезди. Всяка година по една нова звезда – от четиригодишна възраст, от момента, в който си достатъчно висок, за да седнеш на лифта, докато навършиш девет и можеш спокойно да се качиш на него и без чужда помощ. Три сребърни и три златни звезди. Всяка година нова значка, която ти показва, че си вече малко по-добър и малко по-близо до състезанията, които ужасяваха Аличе. Мислеше за тях още когато имаше само три звезди.
Срещата беше пред лифта точно в осем и половина, когато започват да работят съоръженията. Децата от курса на Аличе бяха вече там, застанали в кръг, всички еднакви като войничета, увити в униформите си и вдървени от студа и от недоспиването. Забиваха щеките в снега и се облягаха на тях, като ги опираха под мишниците си. С висящите си отстрани ръце приличаха на събрани на едно място плашила. Никой нямаше желание да говори, най-малко Аличе. Баща й я потупа силно два пъти по каската, сякаш за да я забие в снега, и каза:
– Надмини ги всички и не забравяй – тежестта напред, ясно ли е? Те-жест-та на-пред!
"Тежестта напред", като ехо прокънтяха думите в главата на Аличе.
След това, като сгряваше с дъх шепите си, той си тръгна. Скоро щеше да се прибере вкъщи на топло да си чете вестника. След не повече от две крачки мъглата го погълна.
Аличе остави ските си да паднат как да е на земята. Ако баща й я беше видял, щеше да я направи на нищо пред всички. Преди да блокира обувките в автоматите, Аличе ги изчисти със щеките от насъбралия се на подметките сняг.
Вече й се пишкаше. Усещаше, че урината притиска пикочния й мехур като шило, което се забива в корема. Нямаше да издържи и днес, сигурна беше.
Всяка сутрин се случваше едно и също. След закуска се затваряше в тоалетната и се напъваше и напъваше, за да се изпразни от всичката урина. Оставаше седнала на тоалетната чиния и напрягаше коремните си мускули, докато не я заболеше главата и не й се стореше, че очите й ще излязат от орбитите като вътрешността на зрънце грозде, когато го натиснеш. Пускаше докрай водата, за да не може баща й да я чуе. Напъваше се, стиснала юмруци, за да изцеди и последната капка.
Оставаше седнала така, докато той не започнеше да блъска по вратата на банята и да крещи:
– Какво става, госпожице, приключихме ли вече, че и днес закъсняваме?
Така или иначе нямаше никакъв смисъл. Щом стигнеше до края на първия влек, винаги започваше толкова да й се пишка, че се налагаше да свали ските, да приклекне в пресния сняг малко встрани от другите, да се престори, че си затяга обувките, и да се облекчи. Натрупваше малко сняг около събраните си крака и се изпикаваше. През грейката, през чорапогащника, под погледите на съкурсниците си. Накрая Ерик, треньорът, казваше:
– Е, както винаги чакаме Аличе.
"Истинско облекчение", мислеше си всеки път когато приятната топлина се стичаше по замръзналите й крака.
"Щеше да е облекчение, ако не се вторачваха всички в мен – продължаваше да си мисли. – Рано или късно ще се усетят. Рано или късно ще оставя жълто петно след себе си. И всички ще ми се подиграват."
Един от родителите се приближи до Ерик и го попита дали не е много мъгливо днес, за да се качват догоре. Аличе наостри уши с надежда, но Ерик отговори с прекрасната си усмивка:
– Мъгла има само тук – каза той. – На върха слънцето е толкова силно, че напуква камъните. Кураж, всички нагоре!
На лифта Аличе седна до Джулиана, дъщерята на един от колегите на баща й. По време на качването не сиговореха. Не си бяха нито симпатични, нито несимпатични. Нямаха нищо общо освен факта, че не искаха да са на това място в този момент.
Чуваше се единствено шумът на вятъра. Той брулеше връх Фраинтеве в ритъма на металическия звук, издаван от въжето, на което висяха Аличе и Джулиана с мушнати в яките на якетата брадички, за да се топлят с дъха си.
"Не ти се пишка, повтаряше си Аличе. Това е само студът."
Но колкото повече се приближаваше върхът, толкова повече шишът, който усещаше в корема си, се забиваше в тялото й. Дори беше нещо повече. Този път не само й се пишкаше.
"Не, това е само студът, не може пак да ти се ходи по голяма нужда. Преди малко ходи до тоалетна, нали?"
Върна й се малко преседяло мляко в устата и Аличе го преглътна с отвращение. Ужасно й се ходеше до тоалетна, не можеше да издържи.
"Има още два лифта до заслона. Няма да мога да се стискам чак дотам", помисли си тя.
Джулиана повдигна пречката на влека и двете седнаха на ръба, за да могат да слязат. Когато ските й докоснаха земята, Аличе се отблъсна с ръка, за да се отдалечи от седалката на лифта.
Не се виждаше нищо на повече от два метра напред. И дума не можеше да става за слънце, което напуква камъните. Всичко беше бяло, само и единствено бяло, нагоре, надолу, встрани. Все едно бяха увити в чаршаф. Бе пълна противоположност на тъмнината, но предизвикваше у Аличе същия страх.
Момичето се спусна покрай ръба на пистата, за да намери преспа от свеж сняг, където да се облекчи. Стомахът й издаде звук, подобен на този на миялната машина по време на работа. Обърна се назад. Вече не виждаше Джулиана, което значеше, че и Джулиана не може да я види. Изкачи се малко по наклона и постави ските си на рало, както я караше да прави баща й, когато си наумяваше да я учи да кара. Нагоре-надолу по детската писта, трийсет, четирийсет пъти на ден. Нагоре – качване настрани, надолу – на рало, защото да се купела карта дори само за една писта било истинско разхищение, пък така тренирала и краката си.
Аличе си свали ските и направи още няколко стъпки. Потъна в снега с големите си обувки до средата на прасеца.
Най-сетне седна. Спря да задържа дъха си и отпусна мускулите си. Приятна тръпка като електрически ток премина през тялото й и се спря на върха на пръстите на краката й.
Сигурно млякото е причината за всичко това, със сигурност е то. Или може би защото бедрата й бяха полуизмръзнали от стоенето в снега на повече от две хиляди метра височина. Никога не й се беше случвало, поне откакто можеше да помни. Никога, нито веднъж.
Изпусна се. Не само се напика. Не само. Аличе се наака точно в девет часа на една януарска сутрин. Наака се в гащите и дори не разбра. Не разбра, докато не чу гласа на Ерик, който я викаше от някаква неопределена точка в гъстата мъгла.
Веднага стана и точно в този момент почувства нещо тежко на чатала на панталоните си. Инстинктивно си пипна дупето, но ръкавицата не й позволяваше да усети каквото и да било. Така или иначе, нямаше нужда, и без това вече знаеше.
"И какво ще правя сега?", запита се тя.
Ерик я извика отново. Аличе не отговори. Докато беше тук горе, мъглата щеше да я прикрива. Можеше да си смъкне панталоните и да се почисти добре със снега или пък да слезе при Ерик и да му каже на ухото какво се е случило. Можеше да го излъже, че трябва да се върне обратно, защото я боли коляното. Можеше и да не мисли за случилото се и да кара така, като внимава винаги да е последна в редицата.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, време е, наистина, надяваме се, че до края на годината ще успеем да я предложим на читателите:-) Благодарим Ви за интереса!
Не е ли време да видим новата му книга на български? Очакваме я от доста дълго време.
Здравейте, планирана е да излезе догодина. Великолепен автор, радваме се, че го оценявате!

Оценка: +2

Привет Colibri, Кога можем да очакваме следващата книга на автора на българския пазар? Мисля, че е издадена още октомври 2012 г.
прекрасна е (:
Дефектните книги можете да подмените в книжарниците ни.
Здравейте, И аз наскоро си купих книгата с дефектна 42 страница :( Иначе книгата е страхотна!
Уникална книга, разтърсваща и трогателна. Не бях чела скоро такава смислена история

Оценка: +1

Моля да ни извините. И ние установихме дефекта и изтеглихме книгата от мрежата. В момента печатницата, която е допуснала грешката, допечатва страницата. Обадете се следващата седмица в книжарницата ни на ул. Иван Вазов 36, тел. 987 48 10, и елате да ви я подменим.

Оценка: +1

ама цялата партида е дефектна,липсва половин страница -- 42...вижте си я

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-788-5
Купи
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени