Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
На плажа Чезъл
Печатно издание
ISBN
978-954-529-775-5
изчерпана
Цена
12.00 лв.
Електронно издание
ISBN
978-954-529-888-2
Купи
Цена
7.00 лв.
(12.00 лв.)
-5лв.
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Страници
148
Превод
Радосвета Гетова
Дата на издаване
05 юли 2010

На плажа Чезъл

Англия, шейсетте години на XX век, малко преди сексуалната революция. Едуард и Флорънс току-що са се оженили и отиват да прекарат първата си брачна нощ в хотел на брега на морето. Двамата имат различен социален произход и различни интереси. Но са млади, влюбени един в друг и... девствени. И точно тази девственост им създава проблем. Едуард е обзет от нетърпение и безпокойство, а Флорънс се пита ще преодолее ли страха си и отвращението. Следват ретроспекции, проникновено изследване на миналото, на семействата, детството, младежките години, всичко това редувано с почти натуралистични сцени от настоящето – в хотела на плажа Чезъл, където двамата неотклонно и неотменимо се приближават към съдбата си. Има ли нещо в детството на младата жена, което да обяснява състоянието й, има ли нещо в характера на Едуард, което да оправдава нетърпението му? И как ще завърши тази необичайна брачна нощ?

За автора

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният английски писател и безспорно един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина", „Дете във времето“, „Невинният“, „Черните кучета", „Неумолима любов“ „Амстердам“, „Изкупление“, „Събота", „На плажа Чезъл", „Солар". Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Следват три награди, сред тях и „Букър", а романът „Изкупление“ получава 4 награди – истински рекорд. „Събота“ също е номиниран за „Букър“ и е отличен с една от най-старите и престижни британски награди за литература, „Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз“. През 2011 г. съвсем заслужено Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. През 2008 г. по екраните излезе и филмът „Събота“ по сценарий на Патрик Марбър.

Откъс

Иън Маюън "На плажа Чезъл"

Бяха млади, образовани и до този момент – първата им брачна нощ – все още девствени, а и живееха във време, когато да се говори за сексуални проблеми бе направо невъзможно. Но това винаги е било трудно. Тъкмо бяха седнали да вечерят в миниатюрната гостна на първия етаж на една джорджианска странноприемница. През отворената към съседната стая врата се виждаше възтясно легло с четири колони, покрито с чисто бяла, гладка, изумително добре опъната покривка, която сякаш не бе докосвана от човешка ръка. Едуард не спомена, че никога преди не е отсядал в хотел, докато в това отношение Флорънс имаше богат опит – като малка неведнъж бе пътувала с баща си. На пръв поглед бяха в приповдигнато настроение. Сватбата им в църквата "Сент Мери" в Оксфорд мина добре. Службата бе прилична, приемът – весел, изпращането от съучениците и състудентите им – шумно и вдъхновяващо. Нейните родители не се държаха снизходително с неговите, както двамата се бяха опасявали, а и майка му не извърши нищо нередно, нито пък забрави за повода на празненството. Младата двойка отпътува с една малка кола – собственост на майката на Флорънс, и пристигна в ранната привечер в хотела на дорсетския бряг. Времето, макар и да не бе най-идеалното за случая и за средата на юли, бе напълно задоволително – не валеше, но и според Флорънс не беше достатъчно топло, за да вечерят отвън на терасата, както се бяха надявали. Едуард смяташе, че е топло, но тъй като бе прекалено вежлив, не можеше и да си помисли да й възразява в подобна вечер.
И така, двамата се хранеха в своя апартамент пред полуотворения френски прозорец, който гледаше към балкон, а отвъд него – към част от Ламанша и към плажа Чезъл с необятната му площ, покрита с морски чакъл. Две момчета в смокинги им сервираха от оставена в коридора количка и излъсканите с восък дъбови дъски на така наречения "сватбен апартамент" комично скърцаха под стъпките им в тишината. Младият мъж гордо и покровителствено следеше да не би някое тяхно действие или изражение да издава насмешка. Нямаше да може да понесе скришом да му се подиграват. Но тези момчета, дошли от някое близко село, си вършеха работата с приведени гърбове и непроницаемо изражение, държаха се плахо и когато поставяха разни неща на колосаната ленена покривка, ръцете им трепереха. Те също бяха притеснени.
Това бе безславен период в историята на английската кухня, но по онова време никой, освен посетителите от чужбина, не се тревожеше особено от подобни неща. Тържествената вечеря започна, както тогава често се практикуваше, с парче пъпеш, украсено с една-единствена захаросана черешка. Отвън в коридора, в сребърни блюда върху нагрявани на свещи топли плочи чакаше ястието от отколе опечено говеждо на филийки в сгъстен брашняно-собствен сос, преварени зеленчуци и картофи със синкав оттенък. Виното бе от Франция, въпреки че на етикета, украсен със самотна лястовица в пикиращ полет, не се споменаваше за никакъв специфичен район. На Едуард въобще не му бе дошло наум да поръча червено.
Очаквайки с нетърпение сервитьорите да излязат, той и Флорънс се извърнаха в столовете си, за да се насладят на гледката към обширната, обрасла с мъх морава, и по-нататък – стръмния, покрит с нацъфтели храсти и дървета бряг, който се спускаше до една водеща към плажа алея. От местата им се виждаше началото на стъпаловидна кална пътека, оградена от бурени с необикновени размери – изглеждаха като гигантски ревени и зелки с набъбнали, високи над шест фута стъбла, огъващи се под тежестта на тъмни, едрожилести листа. Градинската растителност бе избуяла и с пищността си създаваше усещането за чувствено, тропическо обкръжение, което се подсилваше от сивата, мека светлина и тънката мъглица, носеща се откъм морето, чието неспирно настъпващо и оттеглящо се движение се долавяше като приглушен тътен, следван от рязкото просъскване в ситните камъчета. Планът им бе след вечеря да обуят здрави обувки и да походят по чакълестия ръкав между морето и лагуната, известна с името Флийт, а ако не са довършили виното, да го вземат със себе си и да отпиват направо от бутилката като някакви скитници по пътищата.
Имаха толкова много планове – шеметни планове, камара от планове за неясното бъдеще пред себе си, също тъй пищно преплетени като лятната растителност на дорсетското крайбрежие и също тъй красиви. За това къде и как ще живеят, кои ще са най-близките им приятели, за неговата работа с баща й, за нейната музикална кариера, за това какво ще направят с парите, които баща й бе дал, как ще бъдат различни от другите – поне вътрешно. Все още беше времето – то щеше да приключи по-късно през същото това знаменателно десетилетие, – когато се смяташе, че да си млад е неуместно, че е признак за социална обремененост, симптом на неясно срамно заболяване, за което венчилото е начало на лечение. Почти чужди един на друг, двамата бяха покорили в странно единение нов връх от съществуването си и ликуваха от факта, че новият им правен и обществен статус обещава да ги изведе от безкрайно дългата им младост – Едуард и Флорънс бяха най-после свободни! Една от любимите им теми за разговор бе детството им – не толкова удоволствията, колкото мъглата от комични предразсъдъци, от която се бяха измъкнали, както и грешките и демодираните навици, които и досега не можеха да простят на родителите си.
От тези нови висоти можеха да гледат ясно напред, но не можеха да изразят противоречивите чувства, които ги мъчеха – и двамата поотделно се безпокояха от онзи момент след вечеря, когато новопридобитата им зрелост щеше да бъде подложена на изпитание, когато щяха да легнат в леглото с четирите колони и да се разкрият изцяло един пред друг. От повече от година Едуард живееше като хипнотизиран от перспективата, че през нощта на даден юлски ден най-чувствителната част от тялото му ще се вмъкне, макар и за кратко, в една малка, нежна хралупка някъде дълбоко в тази усмихната, чаровна и невероятно умна жена. Притеснено се питаше може ли това да стане, без да изглежда абсурдно или разочароващо. Всъщност безпокойството му, дължащо се на някогашно злополучно преживяване, бе свързано с превъзбудата, с онова, което някой веднъж му бе описал като "да свършиш прекалено рано". Този въпрос почти не излизаше от ума му, ала въпреки големия му страх от провал, непреодолимото желание да изпита екстаза и да разреши проблема си, бе далеч по-голямо.
Тревогите на Флорънс бяха по-сериозни и на моменти, по време на пътуването от Оксфорд, тя почти набираше смелост, за да ги сподели. Но безпокойството й не се поддаваше на описание, а и самата тя не бе в състояние да го назове дори за себе си. Докато той чисто и просто изпитваше типичната за първата брачна нощ нервност, тя бе обзета от ужас до мозъка на костите си и изпитваше отвращение – непреодолимо, осезаемо като морска болест. През по-голямата част от месеците на радостна предсватбена подготовка успяваше да пренебрегне това петно, което помрачаваше щастието й, но когато в нея се прокраднеше мисълта за по-голяма близост – предпочиташе този термин и никой друг, – стомахът й сухо се свиваше и някъде дълбоко в гърлото започваше да й се гади. В един модерен, напредничав наръчник, за който се смяташе, че с ободрителния си тон и множеството си удивителни знаци и номерирани илюстрации ще е полезен за младите съпруги, попадна на фрази и думи, от които едва не онемя: мукозна мембрана и онази зловеща и лъскава главичка. Други изрази оскърбяваха интелекта й, особено онези, които се отнасяха до "влизането": не много преди той да е влязъл в нея или сега той най-после влиза в нея, или пък щастлива, малко след като е влязъл в нея... Беше ли длъжна в тази нощ да се превърне заради Едуард в някаква порта или в приемна, през която той да си преминава? Често се срещаше и друга дума, която ѝ навяваше единствено мисли за болка, за плът, разрязвана с нож: проникване.
В моменти на оптимизъм се опитваше да си внуши, че просто страда от форма на повишена гнусливост, която неизбежно ще премине. Наистина, само мисълта за тестисите на Едуард, поклащащи се изпод налетия му с кръв пенис – още един ужасяващ термин, – караше горната й устна да се свива презрително, а представата, че някой може да я опипва "отдолу", дори и това да е някой, когото обича, бе не по-малко отблъскваща от, да кажем, хирургическа процедура в окото й. Но гнусливостта й не се разпростираше над бебетата. Тях ги харесваше – бе се грижила няколко пъти за момченцата на братовчедка си и това я забавляваше. Смяташе, че ще й се нрави да е бременна от Едуард и поне на теория не изпитваше страх от раждането. Ако можеше някак да стане чудо и да зачене като Христовата майка!
Флорънс подозираше, че нещо в нея е дълбоко сбъркано, че винаги е била различна от другите и че моментът да бъде разобличена е настъпил. Мислеше си, че проблемът й се крие в нещо по-голямо, по-основно от обикновеното физическо отвращение. Цялото й същество се бунтуваше срещу перспективата да омесва плътта си с друга плът. Готвеше се покушение над спокойствието й и изконното й щастие. Тя чисто и просто не желаеше някой да "влиза" или "прониква" в нея. Сексуалният контакт с Едуард не можеше да бъде следствие от чувствата й към него – той бе цената, която трябваше да заплати, за да ги изпитва.
Знаеше, че отдавна е трябвало да заговори за това – веднага след като той й предложи, много преди посещението им при сърдечния викарий с топлия глас, преди вечерите със съответните им бъдещи родители, преди да поканят гостите, да съставят списъка с подаръците и да го оставят в универсалния магазин, преди да наемат палатката за сватбата и фотографа и преди всички останали неотменими приготовления. Но какво можеше да каже, с какви думи да си послужи, след като самата тя не бе в състояние да назове нещата с истинското им име пред самата себе си? Освен това тя обичаше Едуард – не с горещата, влажна страст, за която беше чела, а с топла, дълбока любов, понякога като дъщеря, понякога почти като майка. Обичаше да го гали, да чувства огромната му ръка около раменете си, да бъде целувана от него, въпреки че й бе противно да усеща езика му в устата си, и му го бе показвала безмълвно. Смяташе го за оригинален и никога не бе срещала друг като него. Той винаги носеше в джоба на сакото си по някоя книжка с меки корици – обикновено историческа – в случай, че се наложеше да чака на някоя опашка или в чакалня. Отбелязваше си това, което четеше, с късо моливче. Всъщност бе единственият непушач, когото Флорънс познаваше. Чорапите му винаги бяха от два различни чифта. Имаше само една връзка – тясна, плетена, тъмносиня, която носеше почти през цялото време с бяла риза. Тя обожаваше любознателния му ум, лекия му провинциален акцент, огромната сила на ръцете му, непредвидимите смени на посоката в разговорите с него и отклоненията му, добрината му към нея и начина, по който погледът на меките му кафяви очи я караше да се чувства загърната в доброжелателен облак от любов. На двайсет и две годишна възраст Флорънс бе абсолютно убедена, че иска да живее до края на живота си с Едуард Мейхю. Можеше ли да дръзне да рискува и да го изгуби?
Нямаше към кого да се обърне за съвет. Сестра й Рут бе твърде млада, а майка й, иначе забележителна като личност – твърде отдадена на заниманията си и твърде избухлива. Истинска старомодна интелектуалка. Когато трябваше да разрешава някой личен въпрос, тя имаше склонност да възприема маниерите на лектор пред аудитория, да си служи с все по-дълги и по-дълги думи и да препраща към книги, които смяташе, че всеки трябва да е чел. Понякога можеше да се отпусне и да се държи мило, но това ставаше много рядко и единствено след като темата биваше добре обезопасена и замаскирана по описания начин, а и дори тогава не можеше да се разбере какъв е съветът, който дава. Флорънс разполагаше с няколко чудесни приятелки от училище и от музикалната академия, с които пък имаше противоположния проблем – те обожаваха интимните разговори и с огромно удоволствие обсъждаха взаимно живота си. Всички се познаваха добре и умираха да се обаждат една на друга по телефона и да си разменят писма. Не можеше да им доверява тайните си, но не можеше и да ги съди, че правят това, понеже самата тя бе част от групата. Впрочем не би се доверила и на самата себе си. Бореше се с проблем, който не знаеше как да подхване, и единственото достъпно й знание се съдържаше в наръчника с меката подвързия. На крещящо червената му корица с бял пастел бяха несръчно изрисувани, сякаш от някое невинно дете, две усмихнати фигурки с буболечести очи и тънки като кибритени клечки крайници, които се държаха за ръце.

Иън Маюън "На плажа Чезъл"

Бяха млади, образовани и до този момент – първата им брачна нощ – все още девствени, а и живееха във време, когато да се говори за сексуални проблеми бе направо невъзможно. Но това винаги е било трудно. Тъкмо бяха седнали да вечерят в миниатюрната гостна на първия етаж на една джорджианска странноприемница. През отворената към съседната стая врата се виждаше възтясно легло с четири колони, покрито с чисто бяла, гладка, изумително добре опъната покривка, която сякаш не бе докосвана от човешка ръка. Едуард не спомена, че никога преди не е отсядал в хотел, докато в това отношение Флорънс имаше богат опит – като малка неведнъж бе пътувала с баща си. На пръв поглед бяха в приповдигнато настроение. Сватбата им в църквата "Сент Мери" в Оксфорд мина добре. Службата бе прилична, приемът – весел, изпращането от съучениците и състудентите им – шумно и вдъхновяващо. Нейните родители не се държаха снизходително с неговите, както двамата се бяха опасявали, а и майка му не извърши нищо нередно, нито пък забрави за повода на празненството. Младата двойка отпътува с една малка кола – собственост на майката на Флорънс, и пристигна в ранната привечер в хотела на дорсетския бряг. Времето, макар и да не бе най-идеалното за случая и за средата на юли, бе напълно задоволително – не валеше, но и според Флорънс не беше достатъчно топло, за да вечерят отвън на терасата, както се бяха надявали. Едуард смяташе, че е топло, но тъй като бе прекалено вежлив, не можеше и да си помисли да й възразява в подобна вечер.
И така, двамата се хранеха в своя апартамент пред полуотворения френски прозорец, който гледаше към балкон, а отвъд него – към част от Ламанша и към плажа Чезъл с необятната му площ, покрита с морски чакъл. Две момчета в смокинги им сервираха от оставена в коридора количка и излъсканите с восък дъбови дъски на така наречения "сватбен апартамент" комично скърцаха под стъпките им в тишината. Младият мъж гордо и покровителствено следеше да не би някое тяхно действие или изражение да издава насмешка. Нямаше да може да понесе скришом да му се подиграват. Но тези момчета, дошли от някое близко село, си вършеха работата с приведени гърбове и непроницаемо изражение, държаха се плахо и когато поставяха разни неща на колосаната ленена покривка, ръцете им трепереха. Те също бяха притеснени.
Това бе безславен период в историята на английската кухня, но по онова време никой, освен посетителите от чужбина, не се тревожеше особено от подобни неща. Тържествената вечеря започна, както тогава често се практикуваше, с парче пъпеш, украсено с една-единствена захаросана черешка. Отвън в коридора, в сребърни блюда върху нагрявани на свещи топли плочи чакаше ястието от отколе опечено говеждо на филийки в сгъстен брашняно-собствен сос, преварени зеленчуци и картофи със синкав оттенък. Виното бе от Франция, въпреки че на етикета, украсен със самотна лястовица в пикиращ полет, не се споменаваше за никакъв специфичен район. На Едуард въобще не му бе дошло наум да поръча червено.
Очаквайки с нетърпение сервитьорите да излязат, той и Флорънс се извърнаха в столовете си, за да се насладят на гледката към обширната, обрасла с мъх морава, и по-нататък – стръмния, покрит с нацъфтели храсти и дървета бряг, който се спускаше до една водеща към плажа алея. От местата им се виждаше началото на стъпаловидна кална пътека, оградена от бурени с необикновени размери – изглеждаха като гигантски ревени и зелки с набъбнали, високи над шест фута стъбла, огъващи се под тежестта на тъмни, едрожилести листа. Градинската растителност бе избуяла и с пищността си създаваше усещането за чувствено, тропическо обкръжение, което се подсилваше от сивата, мека светлина и тънката мъглица, носеща се откъм морето, чието неспирно настъпващо и оттеглящо се движение се долавяше като приглушен тътен, следван от рязкото просъскване в ситните камъчета. Планът им бе след вечеря да обуят здрави обувки и да походят по чакълестия ръкав между морето и лагуната, известна с името Флийт, а ако не са довършили виното, да го вземат със себе си и да отпиват направо от бутилката като някакви скитници по пътищата.
Имаха толкова много планове – шеметни планове, камара от планове за неясното бъдеще пред себе си, също тъй пищно преплетени като лятната растителност на дорсетското крайбрежие и също тъй красиви. За това къде и как ще живеят, кои ще са най-близките им приятели, за неговата работа с баща й, за нейната музикална кариера, за това какво ще направят с парите, които баща й бе дал, как ще бъдат различни от другите – поне вътрешно. Все още беше времето – то щеше да приключи по-късно през същото това знаменателно десетилетие, – когато се смяташе, че да си млад е неуместно, че е признак за социална обремененост, симптом на неясно срамно заболяване, за което венчилото е начало на лечение. Почти чужди един на друг, двамата бяха покорили в странно единение нов връх от съществуването си и ликуваха от факта, че новият им правен и обществен статус обещава да ги изведе от безкрайно дългата им младост – Едуард и Флорънс бяха най-после свободни! Една от любимите им теми за разговор бе детството им – не толкова удоволствията, колкото мъглата от комични предразсъдъци, от която се бяха измъкнали, както и грешките и демодираните навици, които и досега не можеха да простят на родителите си.
От тези нови висоти можеха да гледат ясно напред, но не можеха да изразят противоречивите чувства, които ги мъчеха – и двамата поотделно се безпокояха от онзи момент след вечеря, когато новопридобитата им зрелост щеше да бъде подложена на изпитание, когато щяха да легнат в леглото с четирите колони и да се разкрият изцяло един пред друг. От повече от година Едуард живееше като хипнотизиран от перспективата, че през нощта на даден юлски ден най-чувствителната част от тялото му ще се вмъкне, макар и за кратко, в една малка, нежна хралупка някъде дълбоко в тази усмихната, чаровна и невероятно умна жена. Притеснено се питаше може ли това да стане, без да изглежда абсурдно или разочароващо. Всъщност безпокойството му, дължащо се на някогашно злополучно преживяване, бе свързано с превъзбудата, с онова, което някой веднъж му бе описал като "да свършиш прекалено рано". Този въпрос почти не излизаше от ума му, ала въпреки големия му страх от провал, непреодолимото желание да изпита екстаза и да разреши проблема си, бе далеч по-голямо.
Тревогите на Флорънс бяха по-сериозни и на моменти, по време на пътуването от Оксфорд, тя почти набираше смелост, за да ги сподели. Но безпокойството й не се поддаваше на описание, а и самата тя не бе в състояние да го назове дори за себе си. Докато той чисто и просто изпитваше типичната за първата брачна нощ нервност, тя бе обзета от ужас до мозъка на костите си и изпитваше отвращение – непреодолимо, осезаемо като морска болест. През по-голямата част от месеците на радостна предсватбена подготовка успяваше да пренебрегне това петно, което помрачаваше щастието й, но когато в нея се прокраднеше мисълта за по-голяма близост – предпочиташе този термин и никой друг, – стомахът й сухо се свиваше и някъде дълбоко в гърлото започваше да й се гади. В един модерен, напредничав наръчник, за който се смяташе, че с ободрителния си тон и множеството си удивителни знаци и номерирани илюстрации ще е полезен за младите съпруги, попадна на фрази и думи, от които едва не онемя: мукозна мембрана и онази зловеща и лъскава главичка. Други изрази оскърбяваха интелекта й, особено онези, които се отнасяха до "влизането": не много преди той да е влязъл в нея или сега той най-после влиза в нея, или пък щастлива, малко след като е влязъл в нея... Беше ли длъжна в тази нощ да се превърне заради Едуард в някаква порта или в приемна, през която той да си преминава? Често се срещаше и друга дума, която ѝ навяваше единствено мисли за болка, за плът, разрязвана с нож: проникване.
В моменти на оптимизъм се опитваше да си внуши, че просто страда от форма на повишена гнусливост, която неизбежно ще премине. Наистина, само мисълта за тестисите на Едуард, поклащащи се изпод налетия му с кръв пенис – още един ужасяващ термин, – караше горната й устна да се свива презрително, а представата, че някой може да я опипва "отдолу", дори и това да е някой, когото обича, бе не по-малко отблъскваща от, да кажем, хирургическа процедура в окото й. Но гнусливостта й не се разпростираше над бебетата. Тях ги харесваше – бе се грижила няколко пъти за момченцата на братовчедка си и това я забавляваше. Смяташе, че ще й се нрави да е бременна от Едуард и поне на теория не изпитваше страх от раждането. Ако можеше някак да стане чудо и да зачене като Христовата майка!
Флорънс подозираше, че нещо в нея е дълбоко сбъркано, че винаги е била различна от другите и че моментът да бъде разобличена е настъпил. Мислеше си, че проблемът й се крие в нещо по-голямо, по-основно от обикновеното физическо отвращение. Цялото й същество се бунтуваше срещу перспективата да омесва плътта си с друга плът. Готвеше се покушение над спокойствието й и изконното й щастие. Тя чисто и просто не желаеше някой да "влиза" или "прониква" в нея. Сексуалният контакт с Едуард не можеше да бъде следствие от чувствата й към него – той бе цената, която трябваше да заплати, за да ги изпитва.
Знаеше, че отдавна е трябвало да заговори за това – веднага след като той й предложи, много преди посещението им при сърдечния викарий с топлия глас, преди вечерите със съответните им бъдещи родители, преди да поканят гостите, да съставят списъка с подаръците и да го оставят в универсалния магазин, преди да наемат палатката за сватбата и фотографа и преди всички останали неотменими приготовления. Но какво можеше да каже, с какви думи да си послужи, след като самата тя не бе в състояние да назове нещата с истинското им име пред самата себе си? Освен това тя обичаше Едуард – не с горещата, влажна страст, за която беше чела, а с топла, дълбока любов, понякога като дъщеря, понякога почти като майка. Обичаше да го гали, да чувства огромната му ръка около раменете си, да бъде целувана от него, въпреки че й бе противно да усеща езика му в устата си, и му го бе показвала безмълвно. Смяташе го за оригинален и никога не бе срещала друг като него. Той винаги носеше в джоба на сакото си по някоя книжка с меки корици – обикновено историческа – в случай, че се наложеше да чака на някоя опашка или в чакалня. Отбелязваше си това, което четеше, с късо моливче. Всъщност бе единственият непушач, когото Флорънс познаваше. Чорапите му винаги бяха от два различни чифта. Имаше само една връзка – тясна, плетена, тъмносиня, която носеше почти през цялото време с бяла риза. Тя обожаваше любознателния му ум, лекия му провинциален акцент, огромната сила на ръцете му, непредвидимите смени на посоката в разговорите с него и отклоненията му, добрината му към нея и начина, по който погледът на меките му кафяви очи я караше да се чувства загърната в доброжелателен облак от любов. На двайсет и две годишна възраст Флорънс бе абсолютно убедена, че иска да живее до края на живота си с Едуард Мейхю. Можеше ли да дръзне да рискува и да го изгуби?
Нямаше към кого да се обърне за съвет. Сестра й Рут бе твърде млада, а майка й, иначе забележителна като личност – твърде отдадена на заниманията си и твърде избухлива. Истинска старомодна интелектуалка. Когато трябваше да разрешава някой личен въпрос, тя имаше склонност да възприема маниерите на лектор пред аудитория, да си служи с все по-дълги и по-дълги думи и да препраща към книги, които смяташе, че всеки трябва да е чел. Понякога можеше да се отпусне и да се държи мило, но това ставаше много рядко и единствено след като темата биваше добре обезопасена и замаскирана по описания начин, а и дори тогава не можеше да се разбере какъв е съветът, който дава. Флорънс разполагаше с няколко чудесни приятелки от училище и от музикалната академия, с които пък имаше противоположния проблем – те обожаваха интимните разговори и с огромно удоволствие обсъждаха взаимно живота си. Всички се познаваха добре и умираха да се обаждат една на друга по телефона и да си разменят писма. Не можеше да им доверява тайните си, но не можеше и да ги съди, че правят това, понеже самата тя бе част от групата. Впрочем не би се доверила и на самата себе си. Бореше се с проблем, който не знаеше как да подхване, и единственото достъпно й знание се съдържаше в наръчника с меката подвързия. На крещящо червената му корица с бял пастел бяха несръчно изрисувани, сякаш от някое невинно дете, две усмихнати фигурки с буболечести очи и тънки като кибритени клечки крайници, които се държаха за ръце.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
нямам търпение :)

Оценка: -1 +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-775-5
изчерпана
Цена
12.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-954-529-888-2
Купи
Цена
7.00 лв.
(12.00 лв.)

* 5 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-5лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени