Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Тарпани
Печатно издание
ISBN
978-954-529-777-9
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-954-529-871-4
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)
-1лв.
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
170 гр.
Страници
144
Дата на издаване
24 май 2010

Тарпани

Романът „Тарпани“ е отличен в националния конкурс за роман на издателство „Хр. Г. Данов“ (1990). Издаден е с конкурс на Министерството на културата (1992). На следващата година получава наградата „Пловдив“ (1993) и националната награда „Светлоструй“ (1993). Пиесата „Зелено“, написана по романа, е удостоена с поощрителна награда „Иван Радоев“ (Плевен, 2001) и с голямата награда за драматургия на националния преглед „Нова българска драма“ (Шумен, 2001). Създаден е и сценарий за игрален филм, одобрен от Националния филмов център. Предстои заснемането му.

Интригуваща творба. Авторът е майстор на фабулирането. Той просто е успял.
Николай Хайтов

Авторът на „Тарпани“ е наясно с възможностите на модерното писане и ги прилага с художествена убедителност.
Владимир Янев

„Тарпани“ е роман, който заслужава да бъде прочетен втори път.
Светлозар Игов

За автора

Димитър Атанасов е белетрист и драматург. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Живее и работи в Пловдив. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските артисти (секция драматургия) и Съюза на българските журналисти. Автор е на дванадесет белетристични книги, шест пиеси, три радиопиеси, две пиеси за деца. Носител е на различни литературни награди. Негови творби са превеждани на руски, сръбски, турски, немски, френски, италиански и английски език.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Димитър Атанасов "Тарпани"

Подухваше слабо.
Сребристата стоеше на височината, откъдето обикновено обглеждаше местността. Добре очертаният силует на тялото с високо изправена глава, изпъната шия и повдигната нагоре опашка говореха повече от най-пристрастните описания на чистокръвните породи. От нея лъхаше свобода, спокойство и сигурност. Лъхаше на живот.
Наострила уши, тя гледаше, без да трепне. Ако някой можеше да надникне в светлото кадифе на очите й, освен собственото си отражение, в дълбочината им щеше да види високите зъбери на Кръстците и заобления хълм на Амбарица, продължен в седлесто гърбище, от което едва ли не изведнъж се възправяше Купена. А оттам нататък имаше бели върхове и облаци, сливащи се в едно безкрайно море, чието млечно дихание се променяше единствено от капризите на природата. Хоризонт като че ли нямаше. Той се изгубваше още в ниското, в падежа преди безкрая, където величествено и спокойно се изтягаше Сакарица с вековните си букови гори, дълбочинни разломи и скални откоси.
В подножието на Купена кротко пасяха коне.
Напоследък нещо непрекъснато я тревожеше. Все по-често заставаше на този хълм, откъдето не само наблюдаваше. Отстрани изглеждаше като че ли размишлява. С непогрешимия усет на избрано животно Сребристата долавяше далече напред във времето, което сякаш се стремяха да догонят, една неизбежна и необяснима обреченост. И това я плашеше.
Колкото и удивително да е, тя наистина размишляваше. То ставаше от само себе си, пряко волята й. Не само защото чувстваше позивните на бъдещата рожба и това я предизвикваше да мисли за идните дни. Беше длъжна да го прави заради всички тези коне, чийто водач бе тя. А Сребристата бе добър водач. Не случайно беше успяла да подчини жребци като Сивака и Чилестия – по-силни и по-добре сложени от тях нямаше.
На нея й се струваше, че всичко това бе толкова отдавна, преди толкова лета...
Нямаше представа, че в нея съществуват спомените за отминалия й живот. Започнаха да се явяват наскоро и приличаха повече на предупредителни сигнали, сякаш за да засилят чувството й за предстояща опасност, което напоследък тъй често я обземаше.
Може би затова постоянно се връщаше към спомена за майка си.
Тогава живееха на друго място. Край тях винаги имаше хора, от които за пръв път чу името й – Фама. От тях научи и своето име – Кама. Отдавна никой не беше я наричал така. Конете помежду си нямаха нужда от имена. Достатъчно е да се помиришат, да се докоснат, да се поздравят с цвилене. Но хората очевидно имаха основание за тях. Може би заради несъвършените им сетива. Независимо от това Сребристата трябваше да признае, че не беше неприятно, когато произнасяха гальовно имената им и се отнасяха с нежност. Особено онзи човек, който се грижеше за тях. Миришеше на добрина и внушаваше доверие. Той нито веднъж не изпита страх – за разлика от други, които бяха груби, но в себе си се страхуваха. Такъв човек Фама никога не допусна в близост до тях.
В конезавода бяха много и ги наричаха племенно стадо. Кама беше виждала баща си няколко пъти. Усещаше го по държането на Фама. Ставаше неспокойна, пристъпваше от крак на крак, пръхтеше и цвилеше. Кабир – така казваха на белия жребец, се дърпаше и риташе, изправяше се на силните си задни крака и пронизително цвилеше. Няколко души едва го удържаха. Никога не го пускаха свободен сред стадото.
Сребристата едва сега с учудване осъзна, че този силен мъжкар е могъл да бъде обуздан и подчинен.
Откога ли е почтителният страх към човека и готовността на коня да се подчинява на волята му? За нея винаги е било мъчително...
След шестия месец вече бе сменила пуховите косми, но все още беше едно тъмнокафяво конче с бели ботушки. По-късно щеше да придобие белия цвят на родителите си. В конезавода Кама престоя до първата си година. И може би щеше да остане завинаги, ако не беше се случило нещастие с Фама.
Бяха на паша, понякога ги пускаха извън фермата. Пасяха малко встрани от стадото. Изведнъж нещо пропука. Изпращяха счупени клони, последва нарастващ шум от свличаща се тежест. Беше кратко колкото вдигането на глава и пред уплашените очи на кончето се мярна свличащата се задница на Фама. След малко чу тъп удар, който заглъхна в сподавено стенание. Настъпи тишина.
Отначало Кама не разбра какво става. Едва когато проумя пълната си безпомощност, зацвили тревожно и хукна да обикаля около тъмната дупка, без да смее да приближи. Единственото, което можеше да направи, бе да препусне до фермата. Откри бързо техния гледач. Той веднага забеляза тревожното поведение на кончето и се досети, че се е случило нещастие. Кама го заведе на мястото и той надникна в кладенеца. В тъмнината на дъното блестяха тъжните, изпълнени с болка очи на Фама.
До него достигна глухо, немощно хрижене. Беше като ридание на човек. Той изтри с юмрук влагата в очите си. Сетне смъкна каскета и докато го мачкаше в ръце, изреди всички псувни, които знаеше.
Някой беше покрил с дъски и клони отвора на пресъхнал кладенец. Те биха издържали човек, но тежестта на коня се е оказала голяма.
Измъкнаха тялото на Фама с въжета. Тя не можеше да се държи на крака, трудно дишаше.
Тогава някой стреля...
Гърмежът отново отекна в главата на Сребристата и тя трепна, сякаш стреляха в нея.
Гръм наистина имаше, но той дойде отгоре, от небето. Не, не беше гръмотевица, защото тътенът се превърна в постоянен кънтеж, макар и далечен. Бе достатъчно силен, за да посипе звука над планината така, че да завибрира всяко камъче и тревичка. Тя вдигна глава и забеляза първо бялата пъртина в дълбочината на небесната синева, а след това – светлистия лъскав бръмбар, който я прокарваше. Беше виждала и друг път тези птици и ги приемаше като едно от нещата, с които хората правеха така, че никъде да няма свобода, да няма спокойствие, да няма...
Откъм стадото се чу цвилене и тя разпозна Сиглавия и Острогривестия. Бяха се изправили на задните си крака и си нанасяха глухо отекващи и съвсем не безобидни удари с предните копита.
Тези млади жребци непрекъснато буйстваха. От доста време се дебнеха да влязат в пряк двубой, но засега само се забавляваха и винаги едновременно се оттегляха от играта. Този път като че ли беше друго. Трябваше най-после да заслужат мястото си в стадото. Отдавна не бяха малки кончета. На тяхната възраст Сребристата вече беше тук, в планината, и то свободна...
Когато застреляха Фама, малката Кама почувства как нещо я преряза, сякаш светкавица блесна в главата й. Бяха я вързали встрани за едно дърво. Нямаше още година, но бе доста буйна. А там нещо ставаше. Имаше много хора, събрани в кръг, където беше майка й. Кама искаше да я види. Замахна силно с глава. Във врата й нещо изпука, но нямаше значение – поводът на оглавника се скъса. Провря се напред и разбра, още преди да я подуши – в очите на Фама имаше големи бели луни и в тях се отразяваше студеният светлик на деня. На челото зееше тъмен отвор, бялата й нежна глава бе изпръскана с кръв.
Ясно усети острия мирис на смърт.
В главата й внезапно блесна светлина и я разтърси ридание. Изправи се на задните си крака и изцвили уплашено. В хрипкавите нотки се долавяше писъкът на детето, току-що осъзнало загубата на майката. Завъртя се. Хората се отдръпнаха. Обиколи в бяг топлото още тяло и със скок се спусна през ливадата. Чуха се викове да спре, но техният гледач се обади, че не трябва. Кама не чуваше и не виждаше. Тя препускаше стремглаво и нищо друго не съществуваше за нея. Сякаш се стремеше да настигне духа на Фама, който беше някъде там и може би витаеше още над пасището, преди да се пресели във вечните полета на спокойствието.
Неясно остана защо животът си беше отишъл от Фама.
Когато се върна, беше кротка и се остави да я вържат. Някой я отведе встрани, като й говореше гальовно, успокояващо. Видя как натовариха тялото на майка й. Камионът тръгна.
Желанието да я последва надделя над всичко. С един бърз мах се отскубна от пазача си и хукна. Никой не можа да я хване. Тичаше по шосето, но минаващите коли я плашеха и тя удари направо – през угарта и храстите, през локви и трапчини. Движеха се на север и все повече приближаваха подножието на планината. Камионът свърна по страничен път. Далече напред белееха постройки, приличащи на тези от конезавода. Висок комин бълваше черен, гъст дим. Във въздуха се носеше натрапчива миризма на мърша и колкото по наближаваха, тя се усещаше все по-силно.
Пристигнаха привечер.
Камионът спря пред портала, един човек слезе, след малко вратите със стържещ звук се отвориха и колата хлътна вътре. Кама пристъпи нерешително. Нетърпимият вече дъх на леш караше ноздрите й да потръпват и да свистят от възмущение. Нещо й подсказваше, че не бива да влиза тук. Видяха я. Някой подсвирна, наизлязоха хора. Подгониха я. Отнякъде се появиха ездачи. Тя рязко смени посоката и се насочи право към планината.
Беше вироглава, но издръжлива. Изпревари преследвачите си и успя да влезе в гората. Тук трудно щяха да я хванат. Сърцето й учестено туптеше. Беше цялата в пяна. Все още усещаше в ноздрите си отвратителната миризма на разложени трупове. Не биваше да спира. Тя отново смени посоката и продължи да тича, подбирайки пътеките повече с усет, отколкото с вещина. Беше сигурна, че се е отдалечила достатъчно от онова гадно място. И от хората, които бяха виновни за смъртта на Фама.
Така прекара първата си нощ под открито небе. Не знаеше, че й предстоят още много такива нощи.

Димитър Атанасов "Тарпани"

Подухваше слабо.
Сребристата стоеше на височината, откъдето обикновено обглеждаше местността. Добре очертаният силует на тялото с високо изправена глава, изпъната шия и повдигната нагоре опашка говореха повече от най-пристрастните описания на чистокръвните породи. От нея лъхаше свобода, спокойство и сигурност. Лъхаше на живот.
Наострила уши, тя гледаше, без да трепне. Ако някой можеше да надникне в светлото кадифе на очите й, освен собственото си отражение, в дълбочината им щеше да види високите зъбери на Кръстците и заобления хълм на Амбарица, продължен в седлесто гърбище, от което едва ли не изведнъж се възправяше Купена. А оттам нататък имаше бели върхове и облаци, сливащи се в едно безкрайно море, чието млечно дихание се променяше единствено от капризите на природата. Хоризонт като че ли нямаше. Той се изгубваше още в ниското, в падежа преди безкрая, където величествено и спокойно се изтягаше Сакарица с вековните си букови гори, дълбочинни разломи и скални откоси.
В подножието на Купена кротко пасяха коне.
Напоследък нещо непрекъснато я тревожеше. Все по-често заставаше на този хълм, откъдето не само наблюдаваше. Отстрани изглеждаше като че ли размишлява. С непогрешимия усет на избрано животно Сребристата долавяше далече напред във времето, което сякаш се стремяха да догонят, една неизбежна и необяснима обреченост. И това я плашеше.
Колкото и удивително да е, тя наистина размишляваше. То ставаше от само себе си, пряко волята й. Не само защото чувстваше позивните на бъдещата рожба и това я предизвикваше да мисли за идните дни. Беше длъжна да го прави заради всички тези коне, чийто водач бе тя. А Сребристата бе добър водач. Не случайно беше успяла да подчини жребци като Сивака и Чилестия – по-силни и по-добре сложени от тях нямаше.
На нея й се струваше, че всичко това бе толкова отдавна, преди толкова лета...
Нямаше представа, че в нея съществуват спомените за отминалия й живот. Започнаха да се явяват наскоро и приличаха повече на предупредителни сигнали, сякаш за да засилят чувството й за предстояща опасност, което напоследък тъй често я обземаше.
Може би затова постоянно се връщаше към спомена за майка си.
Тогава живееха на друго място. Край тях винаги имаше хора, от които за пръв път чу името й – Фама. От тях научи и своето име – Кама. Отдавна никой не беше я наричал така. Конете помежду си нямаха нужда от имена. Достатъчно е да се помиришат, да се докоснат, да се поздравят с цвилене. Но хората очевидно имаха основание за тях. Може би заради несъвършените им сетива. Независимо от това Сребристата трябваше да признае, че не беше неприятно, когато произнасяха гальовно имената им и се отнасяха с нежност. Особено онзи човек, който се грижеше за тях. Миришеше на добрина и внушаваше доверие. Той нито веднъж не изпита страх – за разлика от други, които бяха груби, но в себе си се страхуваха. Такъв човек Фама никога не допусна в близост до тях.
В конезавода бяха много и ги наричаха племенно стадо. Кама беше виждала баща си няколко пъти. Усещаше го по държането на Фама. Ставаше неспокойна, пристъпваше от крак на крак, пръхтеше и цвилеше. Кабир – така казваха на белия жребец, се дърпаше и риташе, изправяше се на силните си задни крака и пронизително цвилеше. Няколко души едва го удържаха. Никога не го пускаха свободен сред стадото.
Сребристата едва сега с учудване осъзна, че този силен мъжкар е могъл да бъде обуздан и подчинен.
Откога ли е почтителният страх към човека и готовността на коня да се подчинява на волята му? За нея винаги е било мъчително...
След шестия месец вече бе сменила пуховите косми, но все още беше едно тъмнокафяво конче с бели ботушки. По-късно щеше да придобие белия цвят на родителите си. В конезавода Кама престоя до първата си година. И може би щеше да остане завинаги, ако не беше се случило нещастие с Фама.
Бяха на паша, понякога ги пускаха извън фермата. Пасяха малко встрани от стадото. Изведнъж нещо пропука. Изпращяха счупени клони, последва нарастващ шум от свличаща се тежест. Беше кратко колкото вдигането на глава и пред уплашените очи на кончето се мярна свличащата се задница на Фама. След малко чу тъп удар, който заглъхна в сподавено стенание. Настъпи тишина.
Отначало Кама не разбра какво става. Едва когато проумя пълната си безпомощност, зацвили тревожно и хукна да обикаля около тъмната дупка, без да смее да приближи. Единственото, което можеше да направи, бе да препусне до фермата. Откри бързо техния гледач. Той веднага забеляза тревожното поведение на кончето и се досети, че се е случило нещастие. Кама го заведе на мястото и той надникна в кладенеца. В тъмнината на дъното блестяха тъжните, изпълнени с болка очи на Фама.
До него достигна глухо, немощно хрижене. Беше като ридание на човек. Той изтри с юмрук влагата в очите си. Сетне смъкна каскета и докато го мачкаше в ръце, изреди всички псувни, които знаеше.
Някой беше покрил с дъски и клони отвора на пресъхнал кладенец. Те биха издържали човек, но тежестта на коня се е оказала голяма.
Измъкнаха тялото на Фама с въжета. Тя не можеше да се държи на крака, трудно дишаше.
Тогава някой стреля...
Гърмежът отново отекна в главата на Сребристата и тя трепна, сякаш стреляха в нея.
Гръм наистина имаше, но той дойде отгоре, от небето. Не, не беше гръмотевица, защото тътенът се превърна в постоянен кънтеж, макар и далечен. Бе достатъчно силен, за да посипе звука над планината така, че да завибрира всяко камъче и тревичка. Тя вдигна глава и забеляза първо бялата пъртина в дълбочината на небесната синева, а след това – светлистия лъскав бръмбар, който я прокарваше. Беше виждала и друг път тези птици и ги приемаше като едно от нещата, с които хората правеха така, че никъде да няма свобода, да няма спокойствие, да няма...
Откъм стадото се чу цвилене и тя разпозна Сиглавия и Острогривестия. Бяха се изправили на задните си крака и си нанасяха глухо отекващи и съвсем не безобидни удари с предните копита.
Тези млади жребци непрекъснато буйстваха. От доста време се дебнеха да влязат в пряк двубой, но засега само се забавляваха и винаги едновременно се оттегляха от играта. Този път като че ли беше друго. Трябваше най-после да заслужат мястото си в стадото. Отдавна не бяха малки кончета. На тяхната възраст Сребристата вече беше тук, в планината, и то свободна...
Когато застреляха Фама, малката Кама почувства как нещо я преряза, сякаш светкавица блесна в главата й. Бяха я вързали встрани за едно дърво. Нямаше още година, но бе доста буйна. А там нещо ставаше. Имаше много хора, събрани в кръг, където беше майка й. Кама искаше да я види. Замахна силно с глава. Във врата й нещо изпука, но нямаше значение – поводът на оглавника се скъса. Провря се напред и разбра, още преди да я подуши – в очите на Фама имаше големи бели луни и в тях се отразяваше студеният светлик на деня. На челото зееше тъмен отвор, бялата й нежна глава бе изпръскана с кръв.
Ясно усети острия мирис на смърт.
В главата й внезапно блесна светлина и я разтърси ридание. Изправи се на задните си крака и изцвили уплашено. В хрипкавите нотки се долавяше писъкът на детето, току-що осъзнало загубата на майката. Завъртя се. Хората се отдръпнаха. Обиколи в бяг топлото още тяло и със скок се спусна през ливадата. Чуха се викове да спре, но техният гледач се обади, че не трябва. Кама не чуваше и не виждаше. Тя препускаше стремглаво и нищо друго не съществуваше за нея. Сякаш се стремеше да настигне духа на Фама, който беше някъде там и може би витаеше още над пасището, преди да се пресели във вечните полета на спокойствието.
Неясно остана защо животът си беше отишъл от Фама.
Когато се върна, беше кротка и се остави да я вържат. Някой я отведе встрани, като й говореше гальовно, успокояващо. Видя как натовариха тялото на майка й. Камионът тръгна.
Желанието да я последва надделя над всичко. С един бърз мах се отскубна от пазача си и хукна. Никой не можа да я хване. Тичаше по шосето, но минаващите коли я плашеха и тя удари направо – през угарта и храстите, през локви и трапчини. Движеха се на север и все повече приближаваха подножието на планината. Камионът свърна по страничен път. Далече напред белееха постройки, приличащи на тези от конезавода. Висок комин бълваше черен, гъст дим. Във въздуха се носеше натрапчива миризма на мърша и колкото по наближаваха, тя се усещаше все по-силно.
Пристигнаха привечер.
Камионът спря пред портала, един човек слезе, след малко вратите със стържещ звук се отвориха и колата хлътна вътре. Кама пристъпи нерешително. Нетърпимият вече дъх на леш караше ноздрите й да потръпват и да свистят от възмущение. Нещо й подсказваше, че не бива да влиза тук. Видяха я. Някой подсвирна, наизлязоха хора. Подгониха я. Отнякъде се появиха ездачи. Тя рязко смени посоката и се насочи право към планината.
Беше вироглава, но издръжлива. Изпревари преследвачите си и успя да влезе в гората. Тук трудно щяха да я хванат. Сърцето й учестено туптеше. Беше цялата в пяна. Все още усещаше в ноздрите си отвратителната миризма на разложени трупове. Не биваше да спира. Тя отново смени посоката и продължи да тича, подбирайки пътеките повече с усет, отколкото с вещина. Беше сигурна, че се е отдалечила достатъчно от онова гадно място. И от хората, които бяха виновни за смъртта на Фама.
Така прекара първата си нощ под открито небе. Не знаеше, че й предстоят още много такива нощи.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-777-9
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-954-529-871-4
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)

* 1 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-1лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени