Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Писма до мен
Печатно издание
ISBN
978-954-529-779-3
Купи
Цена
5.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-954-529-859-2
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)
-1лв.
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
140 гр.
Страници
120
Дата на издаване
17 май 2010

Писма до мен

Васил Кинов (1940-2010) е превеждан в единайсет страни. „Писма до мен“ е последната му книга, която излиза посмъртно.

За автора

Васил Кинов е завършил „Славянска филология“ в СУ „Климент Охридски“. Работил е в БНТ, Българска кинематография, в. „Земеделско знаме“. От 1992 до 1996 е културно и прес аташе в посолството ни в Полша. Осем от книгите му са преведени в чужбина - Полша, Чехия, Македония, Швеция, Сърбия, Англия, Франция, Гърция и Канада. За преводи на полски писатели е награден с отличието „Заслужил деятел на полската култура“. Автор е на седемнайсет романа.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Васил Кинов "Писма до мен"

Започнах да си пиша писма. Откачено, нали? До какво ли не водят отчаянието и самотата. Последните двайсетина години бяха погубени за мен, а и за много други хора от бившите комунистически страни. Бях като парализиран. Втурвах се да правя нещо, известно време пазех равновесие, внимавах да не стъпя на хлъзгава леска, която на мига те хързулва в най-дълбокото и току-виж си се удавил, но предпазливостта и старанието ми не изненадваха съдбата. Тя, както знаем, е непостоянна, бързо взема това, което е дала.
В началото имах доста. Жена, деца, достатъчно пари, за да живея, без много да се напъвам, апартамент в столицата, къща в провинцията. Пообиколих някоя и друга страна, срещах се с интересни личности, влюбвах се, в мен се влюбваха. Въобще – върхът! Мислех си – щом всички лъжат и се преструват на демократи, колко му е и аз да правя така. Дори си преписах мисълта: "Има лъжи, които са достойни да бъдат истина." Псевдодемократите ползваха тези думи, изкопирах ги и аз. Но малко от нас ги умеят тези работи. Ако не беше така, всички щяхме да бъдем богати, да се возим в суперколи, да живеем в луксозни жилища и да държим авоари в банката. Страхотна дума – авоари. Чуждите думи винаги стряскат страхливия и смотан човечец. Хвърли му в лицето няколко подобни слова и му гледай сеира – също чуждица, останала ни от петвековното турско робство. Ама и ние сме имали късмет!
И така, по едно време всичко ми беше наред. Не ме плашеха политическите експерименти и нароилите се бандити. Те се появяват навсякъде, където има мърша, също като хиените. Живурках си в новия социален модел и се правех, че не усещам друсането по пътя.
Един умен човек беше казал, че демокрацията не може да се издигне над равнището на човешкия материал, от който са направени избирателите. Абсолютно е прав. Аз напоследък и не гласувам. Безразлично ми е кой управлява страната и как. Станал съм като рендосана дъска. Ако някой има два пирона, може да я закове, където си пожелае.
Съдбата е решила да ми се подиграе. Отначало ми пусна малко аванта. Попътувах нагоре-надолу, видях чужди страни, градове, невероятни места и хора. После ги описвах във вестници и списания. Опитвах се да впечатля читателите с видяното. Не винаги се получаваше. Защото вътре в себе си, в моя странен свят, все още не бях свободен човек, още живеех с миналото и с неговите идиотски закони. Ха да напиша нещо смело и искрено, и вътрешният механизъм се задействаше – къде си тръгнал бе, кой ти позволява така да пишеш? Вече нямаше причина да бъде така, но преградите си оставаха. Мръсна работа. Напиша нещо, прочета го и току се появи птичето – цър-цър, какви ги дрънкаш, кой ти позволява да говориш такива неща… Никой не ме спираше, но отдавнашният страх тлееше като неизлекувана жълтеница.
И все пак съм доволен, че видях това-онова. Важно беше, защото се случваше малко преди да падне Берлинската стена, а и през следващите десетина години. Ние не участвахме в това, но се възползвахме – някак си наготово. Бутат стената там хората и изведнъж тук се появяват дисиденти. Е, после отворихме досиетата и се оказа, че всеки втори е вътре. Съвремие?! В него живееш, не можеш да направиш нищо. По-хитрите се добраха до парите и взеха да ги разиграват на карти, макар и белязани. Повечето от "човешкия материал" обаче не ги и помириса. А и за какво – нали парите не миришат.
До гърлото бях изпълнен от глупави предчувствия, измъчваше ме и тежко неверие в това, че новото ще бъде по-добро от старото. А и народната мъдрост се беше отдала на лентяйство и безполезно мрънкане.
Първия нож в гърба ми заби вече бившата ми жена. Мръсницата избяга от мен с някакъв левент и не остави дори прощално писмо или обяснение. Прати децата да ми съобщят за драматичното ѝ решение и не се забави да ме очерни пред тях, като измисли безброй доказателства, че съм по-черен и от лукавия. По онова време научих за себе си неща, по-страшни от филм на ужасите. Тя ме превърна в персонаж, който трябва да бъде убит или завинаги омаскарен, за да се отървете от него. Правех опити да се защитя, да докажа на децата, че не съм такъв. Но къде ти. Тя ги примамваше на обеди и вечери, купуваше им скъпи подаръци (с отмъкнатите от мене пари) уж от двама им с левента. Постепенно спрях да се измъчвам. За децата си вече бях никой. Чакал. Не ми оставаше друго, освен да се завъртя в истеричен танц. Да се въртя до полуда, да падна на пода и да забравя къде съм, кой съм.
Жената избяга, левентът се беше заканил, че ще ме ликвидира, ако я приближа на по-малко от сто и петдесет метра, децата ме намразиха. Не знам според кой закон левентът беше определил това сто и петдесет метрово разстояние. Не мислех да го нарушавам. Те двамата си измислиха правила, които прекрасно се вписаха в театъра на всичко, което се случваше в страната. Всеки правеше каквото си иска, и то лошо. Понякога това беше смъртоносно, защото загиваха хора – едни от измислена ревност, други при автомобилни катастрофи, трети при злополука. Народът намаляваше, хората се страхуваха да раждат бебета, защото не знаеха как ще ги отглеждат, а и никой, както преди, не им сочеше светло бъдеще.
За да се спасиш, е нужен импулс. Скачаш на дъска или дънер и се понасяш по реката… Но не знаеш докъде ще доплава дънерът, ще се пребори ли с вълните, ще те удържи ли върху себе си, а и ти способен ли си да останеш на повърхността. Вече нямах идея накъде отивам. По-рано бях амбициозен, сега вече не съм. Величията от близкото минало останаха на върха и показват още по-голяма стръв за власт и признание независимо от мизерния си талант. Моят най-голям недостатък е, че не знам как да се доближа до хората, как да общувам с тях – така, от сърце. Затова ще си остана нещастник до края. А мисля, че и страхливец. Скромният човек не е страхливец. Това означава, че не съм и скромен. Надут пуяк, който се е опитал да прелети над оградата, но не е успял или от безсилие, или защото крилете му са били подрязани.
Дори нещата, които съм направил в живота си, са ми някак чужди, като че ли повтарям извършеното от друг, и то по-зле, в по-лош вариант. "Великите хора не правят нищо наполовина" – казвам го, за да се разбере, че моят материал не е оригиналът. Всичко красиво е дошло отнякъде, ние сме само посредници. И често доста несръчни, некадърни… Чувстваш се стресиран и несигурен. Не ме разбирайте криво, не говоря за вас, а за себе си. Орисницата ме е пуснала така на света – да се мотая, да живея някак. Но да живея, и то точно сега, в това объркано време, за мен е голямо усилие. Тежко, често непоносимо. Нищо не върви – идеите ми се изпариха, въображението ми пресъхна. Както казах вече – жената отиде при друг, децата не ми обръщат внимание, приятелите се разпиляха, повечето забравиха, че съществувам. Трагедия. Седнах и не мога да стана. А и защо – къде да ходя. И взех да си пиша писма. Да събера живота си, да си припомня интересното от него, пътешествията, срещите. Защото когато пътуваш, когато се движиш, нещо става, нещо се преобръща – най-вече във вътрешния ти свят.
Да не мислите, че съжалявам за онова време. Ни най-малко. Единственото, което ме кара да въздишам, е, че тогава бях държелив като куче, килограмите ми бяха двойно по-малко и жените бяха стократно по-благосклонни към мен. Минало-заминало. Най-важното за онези, които упражняват "свободна професия", е да направят поне едно нещо, което да се хареса някому, па било то и на един-единствен човек. Значи имало е за какво да живееш, някой ти е дал знак да извършиш нещо важно, значимо.
Как така се подлъгах с тези писма. Не е ли откачено? Сам на себе си да пишеш, и то за пътешествия – сами по себе си авантюра, макар днес туристическите агенции да са ги свели до средношколски разходки. Щастлив брак по сметка – плащаш си за екскурзийката и заедно с ненормално любознателни възрастни, а понякога и по-млади туристи, въртиш глава като пумпал и зяпаш световните забележителности. Но аз подчертавам – тези мои писма нямат нищо общо с туристическите агенции. Не правя реклама, а изстисквам гнойта от мозъка си, за да се спася от самотата и безветрието. Дреболиите от живота често убиват. Запомнил съм някои истории и те сега ме спасяват. Като се сетя за тях, продължавам да живея, продължавам да мисля. Чак не ми се вярва. Не ви ли се е случвало да загубите телефонен номер, от който зависи целият ви живот, да се напиете до безпамет, вместо да отидете на съдбоносна среща, или да забравите да се явите на важен конкурс? Сигурно. А после се чувствате ограбени, нищожни, не сте изкачили върха, никога не ще го изкачите. И сами сте си виновни, не Бог, макар да казвате: "Ех, Боже, какво направих!". Така става, дава ти се шанс, а се оказва, че няма какво да кажеш. Лицето се гъне, устните мърдат, но от тях не излиза нито звук, нито стон.
И така. Взех писалка и лист и започнах да пиша писмата си. Хич не е лесно. Трябва да се правиш на смахнат, и то сам пред себе си. Да не обръщаш внимание на това, което става край теб, навън, в страната, по света. Да се концентрираш (красива чуждица), когато на метри от теб похищават хора, непременно богати, искат за тях откуп и ако желанията на съвременните робинхудовци (които, разбира се, не дават на бедните) се изпълнят, някой намира богаташа полумъртъв, с отрязани пръсти, уши или нещо друго. Мога да си представя какво са го правили, освен че са го били със садистично умение и са го унижавали така, както не са успявали и хитлеристите. Излиза, че световната битка продължава, само че още по-извратено и гадно. Тя би втрещила дори и съвременниците на инквизицията.
Вземи и пиши писма, когато всеки втори краде от държавата или от наивните хорица. По-рано доносничеха, сега крадат и лъжат. Десетте божи заповеди бяха нужни на комунистите да напишат своите десет червени правила. Но сега не се спазват нито едните, нито другите. И цари параноя. Навъдиха се странни месии – охранени, не ги побират скъпите костюми, и всеки Божи ден, всяка вечер дават акъл на младите: да не вземат наркотици, да не ядат в "Макдоналдс", да не слушат чалга (извратената народна музика), да не гледат порнофилми (някой стар комунист би ги нарекъл "империалистическа отрова"), да не се ръгат с ножове в клас, да не посягат на учителите си и още много съвети, които охранените сами не спазват. Как да изберат младите най-доброто, щом никой не им го показва, щом само им пелтечат, че било съществувало, ама те не можели да го видят. Къде е бе! Къде ви е доброто! Една е истината – някои са добри господари на живота си, други са лоши.
И така – стоя пред разчертания лист за писма и се чудя…
Когато наистина реших да пиша, в същия ден се качих на такси и запраших към другия край на града, за да взема един документ, който доказваше, че съм собственик на жилището си. Бившата ми жена се домогваше до шейсет и четирите ми квадратни метра. Отивах при нотариуса, за да взема една хартийка с подпис и заветните думи, че съм притежател на тази площ.
Шофьорът нервно подрънкваше хванатите в примка дузина ключове. Най-неочаквано избухна:
– Майка им стара, на баба ми хвърчилото, на леля ми кандилото, защо им е сега да ни увеличават водата?
– Много консумираме, господине – казах му спокойно аз, но сам се ядосах на непукизма си.
– Абе я не се излагай! Да се измиеш сутрин, а понякога и вечер, си е в реда на нещата. Нали сме европейци?
– Щом си европеец, ще плащаш скъпо.
– А ти какъв си?
– Не знам.
– Егати…
Раздрънча ключовете и замълча. А аз се свих на мястото си. Ненадейно шумът наоколо заглъхна. Чуваше се само как колата подскача по неравния асфалт. Усещах се така, като че ли и аз съм там, на пътя, и се треса заедно с гумите нагоре-надолу. Стори ми се, че след миг-два ще се разпадна. И точно в този момент се разнесе приказен, дълбок и вълнуващ звук на саксофон. Беше толкова чудесен и завладяващ, толкова нереален в тази ситуация, че примрях. Дори сякаш виждах устните, лицето и тялото на музиканта, гърчав, с огромни очила с диоптри – същински Уди Алън. Надуваше с всички сили, а звуците хвърчаха настрани и надалеч. Мелодията доминираше над всичко, покоряваше… тогава разбрах, че е хубаво да си малко смахнат. Малко ли?
С тези писма искам да призная своята греховност, греховността на другите и да поискам прошка от Бога. Той всеки ден ни подсказва, че ставаме все по-лоши. Умъртвяваме природата, разпространяваме болести, ставаме все по-големи егоисти, затрупваме се с предмети, които един ден ще ни смажат. Благоденствието не е спасение.
Викам си, хайде да ги пиша тези писма на компютър. Дори започнах първото. Но думите излязоха някак кухи, неестествени, с една дума – фалшиви. Махнах с ръка, купих си карирани листове и с писалка в ръка взех да драскам. Бях забравил как да свързвам вътрешния си свят с реалния, изсъхнало цвете в хербарий. Скъсах няколко листа. След доста неуспешни опити накрая взе да се получава нещо.
"Смешно е да се гледа евтината конкуренция на различните религии." Истинската любов е скрита за нас, макар всички да говорят за нея и да смятат, че са я намерили. Истинската любов между хората.
В главата ми хаотично се въртят десетина спомена, които времето не е успяло да изтрие. Щурат се нагоре-надолу, напред-назад и не ми дават мира. Те ще бъдат моето спасение от самотата и монотонното всекидневие. Боже, колко съм тъжен…
Колко тъжни са вестниците, които купувам всеки ден, телевизиите с техните еднообразни брътвежи, филмите, които те връщат в миналото, в дните на зрелищните убийства, на смешните магьосници, злодеи и перверзници. Светът се е побъркал, а аз – най-вече. Че кой нормален човек ще седне да си пише писма. За да откачиш окончателно, сигурно е достатъчна само една крачка, една дума или една мисъл. Но нямам изход, вече съм започнал, да видим какво ще излезе.
Получих просветление. Нали така се казва? Небесен гръм раздра облаците и освети пространството. Капките дъжд падаха като парашутчета, които се надпреварват да се приземят. Написах първото изречение: "Драги господине." Хайде сега пък "драги". Може да се каже и "скъпи"… Още по-тъпо. А защо не направо: "Пиша ти от отвъдното"? Откачена работа.

Васил Кинов "Писма до мен"

Започнах да си пиша писма. Откачено, нали? До какво ли не водят отчаянието и самотата. Последните двайсетина години бяха погубени за мен, а и за много други хора от бившите комунистически страни. Бях като парализиран. Втурвах се да правя нещо, известно време пазех равновесие, внимавах да не стъпя на хлъзгава леска, която на мига те хързулва в най-дълбокото и току-виж си се удавил, но предпазливостта и старанието ми не изненадваха съдбата. Тя, както знаем, е непостоянна, бързо взема това, което е дала.
В началото имах доста. Жена, деца, достатъчно пари, за да живея, без много да се напъвам, апартамент в столицата, къща в провинцията. Пообиколих някоя и друга страна, срещах се с интересни личности, влюбвах се, в мен се влюбваха. Въобще – върхът! Мислех си – щом всички лъжат и се преструват на демократи, колко му е и аз да правя така. Дори си преписах мисълта: "Има лъжи, които са достойни да бъдат истина." Псевдодемократите ползваха тези думи, изкопирах ги и аз. Но малко от нас ги умеят тези работи. Ако не беше така, всички щяхме да бъдем богати, да се возим в суперколи, да живеем в луксозни жилища и да държим авоари в банката. Страхотна дума – авоари. Чуждите думи винаги стряскат страхливия и смотан човечец. Хвърли му в лицето няколко подобни слова и му гледай сеира – също чуждица, останала ни от петвековното турско робство. Ама и ние сме имали късмет!
И така, по едно време всичко ми беше наред. Не ме плашеха политическите експерименти и нароилите се бандити. Те се появяват навсякъде, където има мърша, също като хиените. Живурках си в новия социален модел и се правех, че не усещам друсането по пътя.
Един умен човек беше казал, че демокрацията не може да се издигне над равнището на човешкия материал, от който са направени избирателите. Абсолютно е прав. Аз напоследък и не гласувам. Безразлично ми е кой управлява страната и как. Станал съм като рендосана дъска. Ако някой има два пирона, може да я закове, където си пожелае.
Съдбата е решила да ми се подиграе. Отначало ми пусна малко аванта. Попътувах нагоре-надолу, видях чужди страни, градове, невероятни места и хора. После ги описвах във вестници и списания. Опитвах се да впечатля читателите с видяното. Не винаги се получаваше. Защото вътре в себе си, в моя странен свят, все още не бях свободен човек, още живеех с миналото и с неговите идиотски закони. Ха да напиша нещо смело и искрено, и вътрешният механизъм се задействаше – къде си тръгнал бе, кой ти позволява така да пишеш? Вече нямаше причина да бъде така, но преградите си оставаха. Мръсна работа. Напиша нещо, прочета го и току се появи птичето – цър-цър, какви ги дрънкаш, кой ти позволява да говориш такива неща… Никой не ме спираше, но отдавнашният страх тлееше като неизлекувана жълтеница.
И все пак съм доволен, че видях това-онова. Важно беше, защото се случваше малко преди да падне Берлинската стена, а и през следващите десетина години. Ние не участвахме в това, но се възползвахме – някак си наготово. Бутат стената там хората и изведнъж тук се появяват дисиденти. Е, после отворихме досиетата и се оказа, че всеки втори е вътре. Съвремие?! В него живееш, не можеш да направиш нищо. По-хитрите се добраха до парите и взеха да ги разиграват на карти, макар и белязани. Повечето от "човешкия материал" обаче не ги и помириса. А и за какво – нали парите не миришат.
До гърлото бях изпълнен от глупави предчувствия, измъчваше ме и тежко неверие в това, че новото ще бъде по-добро от старото. А и народната мъдрост се беше отдала на лентяйство и безполезно мрънкане.
Първия нож в гърба ми заби вече бившата ми жена. Мръсницата избяга от мен с някакъв левент и не остави дори прощално писмо или обяснение. Прати децата да ми съобщят за драматичното ѝ решение и не се забави да ме очерни пред тях, като измисли безброй доказателства, че съм по-черен и от лукавия. По онова време научих за себе си неща, по-страшни от филм на ужасите. Тя ме превърна в персонаж, който трябва да бъде убит или завинаги омаскарен, за да се отървете от него. Правех опити да се защитя, да докажа на децата, че не съм такъв. Но къде ти. Тя ги примамваше на обеди и вечери, купуваше им скъпи подаръци (с отмъкнатите от мене пари) уж от двама им с левента. Постепенно спрях да се измъчвам. За децата си вече бях никой. Чакал. Не ми оставаше друго, освен да се завъртя в истеричен танц. Да се въртя до полуда, да падна на пода и да забравя къде съм, кой съм.
Жената избяга, левентът се беше заканил, че ще ме ликвидира, ако я приближа на по-малко от сто и петдесет метра, децата ме намразиха. Не знам според кой закон левентът беше определил това сто и петдесет метрово разстояние. Не мислех да го нарушавам. Те двамата си измислиха правила, които прекрасно се вписаха в театъра на всичко, което се случваше в страната. Всеки правеше каквото си иска, и то лошо. Понякога това беше смъртоносно, защото загиваха хора – едни от измислена ревност, други при автомобилни катастрофи, трети при злополука. Народът намаляваше, хората се страхуваха да раждат бебета, защото не знаеха как ще ги отглеждат, а и никой, както преди, не им сочеше светло бъдеще.
За да се спасиш, е нужен импулс. Скачаш на дъска или дънер и се понасяш по реката… Но не знаеш докъде ще доплава дънерът, ще се пребори ли с вълните, ще те удържи ли върху себе си, а и ти способен ли си да останеш на повърхността. Вече нямах идея накъде отивам. По-рано бях амбициозен, сега вече не съм. Величията от близкото минало останаха на върха и показват още по-голяма стръв за власт и признание независимо от мизерния си талант. Моят най-голям недостатък е, че не знам как да се доближа до хората, как да общувам с тях – така, от сърце. Затова ще си остана нещастник до края. А мисля, че и страхливец. Скромният човек не е страхливец. Това означава, че не съм и скромен. Надут пуяк, който се е опитал да прелети над оградата, но не е успял или от безсилие, или защото крилете му са били подрязани.
Дори нещата, които съм направил в живота си, са ми някак чужди, като че ли повтарям извършеното от друг, и то по-зле, в по-лош вариант. "Великите хора не правят нищо наполовина" – казвам го, за да се разбере, че моят материал не е оригиналът. Всичко красиво е дошло отнякъде, ние сме само посредници. И често доста несръчни, некадърни… Чувстваш се стресиран и несигурен. Не ме разбирайте криво, не говоря за вас, а за себе си. Орисницата ме е пуснала така на света – да се мотая, да живея някак. Но да живея, и то точно сега, в това объркано време, за мен е голямо усилие. Тежко, често непоносимо. Нищо не върви – идеите ми се изпариха, въображението ми пресъхна. Както казах вече – жената отиде при друг, децата не ми обръщат внимание, приятелите се разпиляха, повечето забравиха, че съществувам. Трагедия. Седнах и не мога да стана. А и защо – къде да ходя. И взех да си пиша писма. Да събера живота си, да си припомня интересното от него, пътешествията, срещите. Защото когато пътуваш, когато се движиш, нещо става, нещо се преобръща – най-вече във вътрешния ти свят.
Да не мислите, че съжалявам за онова време. Ни най-малко. Единственото, което ме кара да въздишам, е, че тогава бях държелив като куче, килограмите ми бяха двойно по-малко и жените бяха стократно по-благосклонни към мен. Минало-заминало. Най-важното за онези, които упражняват "свободна професия", е да направят поне едно нещо, което да се хареса някому, па било то и на един-единствен човек. Значи имало е за какво да живееш, някой ти е дал знак да извършиш нещо важно, значимо.
Как така се подлъгах с тези писма. Не е ли откачено? Сам на себе си да пишеш, и то за пътешествия – сами по себе си авантюра, макар днес туристическите агенции да са ги свели до средношколски разходки. Щастлив брак по сметка – плащаш си за екскурзийката и заедно с ненормално любознателни възрастни, а понякога и по-млади туристи, въртиш глава като пумпал и зяпаш световните забележителности. Но аз подчертавам – тези мои писма нямат нищо общо с туристическите агенции. Не правя реклама, а изстисквам гнойта от мозъка си, за да се спася от самотата и безветрието. Дреболиите от живота често убиват. Запомнил съм някои истории и те сега ме спасяват. Като се сетя за тях, продължавам да живея, продължавам да мисля. Чак не ми се вярва. Не ви ли се е случвало да загубите телефонен номер, от който зависи целият ви живот, да се напиете до безпамет, вместо да отидете на съдбоносна среща, или да забравите да се явите на важен конкурс? Сигурно. А после се чувствате ограбени, нищожни, не сте изкачили върха, никога не ще го изкачите. И сами сте си виновни, не Бог, макар да казвате: "Ех, Боже, какво направих!". Така става, дава ти се шанс, а се оказва, че няма какво да кажеш. Лицето се гъне, устните мърдат, но от тях не излиза нито звук, нито стон.
И така. Взех писалка и лист и започнах да пиша писмата си. Хич не е лесно. Трябва да се правиш на смахнат, и то сам пред себе си. Да не обръщаш внимание на това, което става край теб, навън, в страната, по света. Да се концентрираш (красива чуждица), когато на метри от теб похищават хора, непременно богати, искат за тях откуп и ако желанията на съвременните робинхудовци (които, разбира се, не дават на бедните) се изпълнят, някой намира богаташа полумъртъв, с отрязани пръсти, уши или нещо друго. Мога да си представя какво са го правили, освен че са го били със садистично умение и са го унижавали така, както не са успявали и хитлеристите. Излиза, че световната битка продължава, само че още по-извратено и гадно. Тя би втрещила дори и съвременниците на инквизицията.
Вземи и пиши писма, когато всеки втори краде от държавата или от наивните хорица. По-рано доносничеха, сега крадат и лъжат. Десетте божи заповеди бяха нужни на комунистите да напишат своите десет червени правила. Но сега не се спазват нито едните, нито другите. И цари параноя. Навъдиха се странни месии – охранени, не ги побират скъпите костюми, и всеки Божи ден, всяка вечер дават акъл на младите: да не вземат наркотици, да не ядат в "Макдоналдс", да не слушат чалга (извратената народна музика), да не гледат порнофилми (някой стар комунист би ги нарекъл "империалистическа отрова"), да не се ръгат с ножове в клас, да не посягат на учителите си и още много съвети, които охранените сами не спазват. Как да изберат младите най-доброто, щом никой не им го показва, щом само им пелтечат, че било съществувало, ама те не можели да го видят. Къде е бе! Къде ви е доброто! Една е истината – някои са добри господари на живота си, други са лоши.
И така – стоя пред разчертания лист за писма и се чудя…
Когато наистина реших да пиша, в същия ден се качих на такси и запраших към другия край на града, за да взема един документ, който доказваше, че съм собственик на жилището си. Бившата ми жена се домогваше до шейсет и четирите ми квадратни метра. Отивах при нотариуса, за да взема една хартийка с подпис и заветните думи, че съм притежател на тази площ.
Шофьорът нервно подрънкваше хванатите в примка дузина ключове. Най-неочаквано избухна:
– Майка им стара, на баба ми хвърчилото, на леля ми кандилото, защо им е сега да ни увеличават водата?
– Много консумираме, господине – казах му спокойно аз, но сам се ядосах на непукизма си.
– Абе я не се излагай! Да се измиеш сутрин, а понякога и вечер, си е в реда на нещата. Нали сме европейци?
– Щом си европеец, ще плащаш скъпо.
– А ти какъв си?
– Не знам.
– Егати…
Раздрънча ключовете и замълча. А аз се свих на мястото си. Ненадейно шумът наоколо заглъхна. Чуваше се само как колата подскача по неравния асфалт. Усещах се така, като че ли и аз съм там, на пътя, и се треса заедно с гумите нагоре-надолу. Стори ми се, че след миг-два ще се разпадна. И точно в този момент се разнесе приказен, дълбок и вълнуващ звук на саксофон. Беше толкова чудесен и завладяващ, толкова нереален в тази ситуация, че примрях. Дори сякаш виждах устните, лицето и тялото на музиканта, гърчав, с огромни очила с диоптри – същински Уди Алън. Надуваше с всички сили, а звуците хвърчаха настрани и надалеч. Мелодията доминираше над всичко, покоряваше… тогава разбрах, че е хубаво да си малко смахнат. Малко ли?
С тези писма искам да призная своята греховност, греховността на другите и да поискам прошка от Бога. Той всеки ден ни подсказва, че ставаме все по-лоши. Умъртвяваме природата, разпространяваме болести, ставаме все по-големи егоисти, затрупваме се с предмети, които един ден ще ни смажат. Благоденствието не е спасение.
Викам си, хайде да ги пиша тези писма на компютър. Дори започнах първото. Но думите излязоха някак кухи, неестествени, с една дума – фалшиви. Махнах с ръка, купих си карирани листове и с писалка в ръка взех да драскам. Бях забравил как да свързвам вътрешния си свят с реалния, изсъхнало цвете в хербарий. Скъсах няколко листа. След доста неуспешни опити накрая взе да се получава нещо.
"Смешно е да се гледа евтината конкуренция на различните религии." Истинската любов е скрита за нас, макар всички да говорят за нея и да смятат, че са я намерили. Истинската любов между хората.
В главата ми хаотично се въртят десетина спомена, които времето не е успяло да изтрие. Щурат се нагоре-надолу, напред-назад и не ми дават мира. Те ще бъдат моето спасение от самотата и монотонното всекидневие. Боже, колко съм тъжен…
Колко тъжни са вестниците, които купувам всеки ден, телевизиите с техните еднообразни брътвежи, филмите, които те връщат в миналото, в дните на зрелищните убийства, на смешните магьосници, злодеи и перверзници. Светът се е побъркал, а аз – най-вече. Че кой нормален човек ще седне да си пише писма. За да откачиш окончателно, сигурно е достатъчна само една крачка, една дума или една мисъл. Но нямам изход, вече съм започнал, да видим какво ще излезе.
Получих просветление. Нали така се казва? Небесен гръм раздра облаците и освети пространството. Капките дъжд падаха като парашутчета, които се надпреварват да се приземят. Написах първото изречение: "Драги господине." Хайде сега пък "драги". Може да се каже и "скъпи"… Още по-тъпо. А защо не направо: "Пиша ти от отвъдното"? Откачена работа.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-779-3
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-954-529-859-2
Купи
Цена
4.00 лв.
(5.00 лв.)

* 1 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-1лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени