Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Почивка в кома
Печатно издание
ISBN
978-954-529-778-6
Цена
12.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
180 гр.
Страници
152
Превод
Георги Ангелов
Дата на издаване
26 април 2010

Почивка в кома

В „Почивка в кома“ читателят вижда Марк на откриването на дискотеката с поетичното име „Кенефа“, в психеделичната обстановка и сред безумния декор на огромна тоалетна чиния и изливаща се от „казанчето“ вода върху специално поканените представители на френския и световния елит, сред които принцеси, баронеси и Борис Елцин. Марк е на двайсет и седем години, има хубав апартамент, готино бачкане и въпреки това не се самоубива, казва ни авторът. Марк се е запасил с 6 (шест) презерватива, преди да отиде на откриването на „Кенефа“, за да си легне с хора, които не познава. Ала дълбоко в душата си знае, че и той като всички свои приятели иска само едно – любов и нормалност.

Заедно със своя автор Марк ни описва с известна снизходителност, но и с хаплива ирония, един специфичен вид парижка фауна, който се захранва с екзотични наркотици, неправдоподобни коктейли, диджейски миксове и безплодни светски разговори – фауна, която и автор, и герой отлично познават и която завладяващо представят в тази втора книга от култовата трилогия.

>> Какво каза Фредерик Бегбеде при срещата си с читатели в София на 1 май 2010 година.

За автора

Фредерик Бегбеде е роден през 1965 година. Учил е в престижни колежи, завършил е политически науки, маркетинг, журналистика и комуникации, има блестяща кариера като публицист, писател, литературен критик, телевизионен репортер и създател на литературната награда „Флора“. Автор е на десетина романа, сред които е филмираният „9.99 лв.“ („6.66 евро“) – безпощадна критика на рекламния бизнес, заради която го уволняват.

Освен всичко друго Фредерик Бегбеде е известен парижки денди и заклет купонджия, подобно на Марк Мароние, герой на първите му три книги: „Мемоари на един откачен младеж“, „Почивка в кома“ и „Любовта трае три години“.

На български са издадени и „Помощ, простете“, „Един френски роман“ и великолепната есеистична книга „Първа равносметка след Апокалипсиса“. С последния си роман, „Уна & Селинджър“, Бегбеде още веднъж разгръща богатството на своя талант и способността си да бъде различен.

Блог | Фредерик Бегбеде
Още за Фредерик Бегбеде
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Фредерик Бегбеде „Почивка в кома“

Марк Мароние е на двайсет и седем години, има хубав апартамент, готино бачкане и въпреки това не се самоубива. Направо непонятно.

На вратата му се звъни. Марк Мароние харесва доста неща: снимките на американския Harper’s Bazaar, ирландско уиски без лед, авеню „Веласкес“, една песен („God only knows“ на Бийч Бойс), една книга („Двете вдовици“ на Доминик Ногез) и забавената еякулация. Звъненето на вратата не е между тези неща.

– Господин Мароние? – пита някакъв куриер с каска за мотор.
– Същият.
– За вас е.
Куриерът с каската за мотор (ще речеш, „Спиру със Златната купа“) му подава плик с размер около един квадратен метър, потропвайки нетърпеливо, като че ли ужасно му се пикае. Марк взема плика и му подава монета от десет франка, за да изчезне от живота му. Защото Марк Мароние няма нужда от куриер с каска за мотор в живота си.
Въобще не е изненадан в плика да открие следното:

ЕДНА НОЩ В КЕНЕФА
**********************
Тържествено откриване с танци
Площад „Мадлен“
Париж

но за сметка на това е доста изненадан да открие, защипано за поканата, следното послание:

„До тази вечер, дърто педалче!
Жос Дюмулен
Диджей“

ЖОС ДЮМУЛЕН? Марк мислеше, че се е изселил завинаги в Япония. Или че е умрял.
Но мъртвите не канят на танцови забави.
Марк Мароние си приглажда косата с ръка, което при него показва известно вътрешно задоволство. Трябва да отбележим, че от доста време вече очаква тази „нощ в Кенефа“. От една година минава всеки ден покрай строежа на новия клуб, „най-голямата парижка дискотека“. И всеки път си казва, че при откриването ще има маса готини мацки.
Марк Мароние иска да им се харесва. Затова може би носи и очила. Когато са на носа му, колегите от офиса намират, че прилича на малко по-грозен Уилям Хърт. (N.B.: късогледството му датира от лицея „Луи Льогран“, а гръбначното изкривяване – от Факултета по политически науки.)
Вече е ясно: каквото и да става, тази вечер Марк Мароние ще прави секс. С капоти или без. Дори може би ще го прави с няколко души, кой знае? Предвижда шест презерватива, защото е амбициозно момче.

Марк Мароние усеща, че ще умре след четирийсетина години. Дотогава няма да спре да ни досажда.

Светски изменник, апартаментен бунтар, наемник върху гланцирана хартия, срамежлив буржоа – животът му се състои в слушане на съобщения на телефонния секретар и оставяне на съобщения на други телефонни секретари. И всичко това, докато гледа едновременно трийсет канала по кабелната мозайка. Понякога забравя да яде в продължение на няколко дни.

В деня на раждането си вече е бил взел-дал. Има места, където хората умират стари; в Ньои сюр Сен се раждат стари. Преситен преди да е живял, днес отглежда провалите си. Хвали се например, че пише книжлета от сто страници, в тираж от три хиляди екземпляра. „Тъй като литературата е мъртва, задоволявам се да пиша за приятелите си“ – заявява по време на късните вечери, докато допива чашите на съседите си. Ньои сюр Сен, не губи надежда!

Нощен хроникьор, рекламен редактор, литературен журналист – Марк упражнява единствено професии със сложни съставни названия. На нищо не може да се отдаде изцяло. Отказва да избере един живот пред друг. Според него в днешно време „всички са луди, имаме избор единствено между шизофренията и параноята: или сме по няколко наведнъж, или сме сами срещу всички“. Но като всеки хамелеон (Фреголи, Зелиг, Тиери Льолюрон), той ненавижда самотата. Ето защо съществуват няколко Марк Мароние.

Делфин Сейриг почина сутринта, а сега е седем часът вечерта. Марк си е свалил очилата, за да си измие зъбите. Вече ви бе казано, че е непостоянен по природа.

Щастлив ли е Марк Мароние? При всички положения не е за оплакване. Харчи доста пари месечно и няма деца. Сигурно това е щастието: да нямаш проблеми. Обаче понякога му се случва да усеща нещо като притеснение в стомаха. Тъпото е, че не може точно да го определи. Неидентифицирана Тревожност. Кара го да плаче на лоши филми. Сигурно нещо му липсва, но какво? Слава Богу, накрая му минава.

Междувременно ще му е забавно, след толкова много време, да види отново Жос Дюмулен. Жос Дюмулен, the million dollars deejay – гласеше заглавието във Vanity Fair от миналия месец: стар приятел, преуспял в живота. Марк не знае дали му е чак толкова приятно, че Жос е станал наистина известен. Чувства се като спринтьор, останал блокиран на старта, който гледа как приятелят му се качва на подиума под овациите на публиката.

Накратко казано, Жос Дюмулен е господар на света, защото упражнява най-важната професия в най-могъщия град на света – той е най-добрият диджей в Токио.

Необходимо ли е да припомням как диджеите взеха властта? В толкова повърхностно хедонистично общество като нашето жителите на света се интересуват само от едно: празнуването. (В което сексът и мангизите се включват по подразбиране– мангизите позволяват празнуването, което пък позволява секса.) А диджеите го контролират напълно. Дискотеките вече не са им достатъчни, те налагат рейв културата и карат хората да танцуват из разни хангари, паркинги, строежи и запустели терени. Именно те убиха рока, измисляйки последователно рапа и хаус музиката. През деня властват в музикалните класации, през нощта – в клубовете. Става все по-трудно човек да ги избегне.
Диджеите ремиксират нашите съществувания. Никой не им се сърди: щом трябва да поверяваме властта на някого, диджеят е поне толкова квалифициран, колкото кой да е киноактьор или бивш адвокат. В крайна сметка, за да управляваш, е достатъчно да имаш добър слух, минимум култура и да умееш да плямпаш.
Странна професия е диджейството. Между свещеник и проститутка. Даваш всичко на хора, които няма да ти дадат нищо в замяна. Пускаш плочи, за да могат другите да танцуват, да се забавляват, да свалят готиното момиче с прилепналата рокля. После се прибираш сам вкъщи, гушнал плочите под мишница. Да си диджей е дилема. Диджеят съществува единствено посредством другите: свива музиката на други, за да могат други да танцуват. Той е нещо средно между Робин Худ (който краде, за да дава) и Сирано (който живее задочно). Накратко, най-важната професия на съвремието може да те накара да луднеш.

Жос Дюмулен не си погуби младостта в Института по политология като Марк. На двайсет години той пое за Япония, с трите П на успеха като единствен багаж: Прахосване, Преструване, Празнуване. Защо Япония? Защото, казваше той: „Щом като мога да ползвам една година отпуск, по-добре да отида в най-богатата страна. Купонът винаги е най-добър там, където има мангизи.“
Естествено, годишната отпуска на Жос прерасна в доживотна. За кратко време Жос се превърна в талисмана на японските нощи. Вечерите му в „Джулиана’с“, изглежда, протичат адски добре. Трябва да отбележим, че е улучил подходящия момент– Токио открива насладите на капиталистическия упадък. Министрите им са все по-корумпирани, чужденците – все по-многобройни. Златната токийска младеж не успява да изхарчи всичките пари на родителите си. Накратко, Марк Мароние не е избрал верния път.

Посети го веднъж, та може да свидетелства – достатъчно е Жос Дюмулен да влезе в „Голд“, и пичовете веднага почват да смъркат шумно или да лапат малки парченца попивателна. А пък мацките по пътя му се превръщат в гейши. В чекмеджето си Марк има полароиди, които могат да го докажат.
Жос Дюмулен направи всичко вместо Марк. Опъна всички момичета, които той не смееше да заговори. Взе всички наркотици, които той се страхуваше да опита. Жос е пълна противоположност на Марк; може би тъкмо затова се разбираха толкова добре през годините.
Марк пие единствено газирани напитки: кока-кола сутрин, гуронсан следобед, водка-сода вечер. През целия ден се пълни с мехурчета. Оставяйки чашата си с алка-зелцер (веднъж може), той отново си спомня залива на Токио и онзи толкова Тих океан.
Спомня си онази нощ в Love and Sex на последния етаж на „Голд“, където десетина приятели на Жос се забавляваха с някаква жълтурана, толкова наивна, колкото и окована с белезници. Там, след като мина неговият ред, Марк се запозна с жената на Жос. Човек цял живот се учи.

Фредерик Бегбеде „Почивка в кома“

Марк Мароние е на двайсет и седем години, има хубав апартамент, готино бачкане и въпреки това не се самоубива. Направо непонятно.

На вратата му се звъни. Марк Мароние харесва доста неща: снимките на американския Harper’s Bazaar, ирландско уиски без лед, авеню „Веласкес“, една песен („God only knows“ на Бийч Бойс), една книга („Двете вдовици“ на Доминик Ногез) и забавената еякулация. Звъненето на вратата не е между тези неща.

– Господин Мароние? – пита някакъв куриер с каска за мотор.
– Същият.
– За вас е.
Куриерът с каската за мотор (ще речеш, „Спиру със Златната купа“) му подава плик с размер около един квадратен метър, потропвайки нетърпеливо, като че ли ужасно му се пикае. Марк взема плика и му подава монета от десет франка, за да изчезне от живота му. Защото Марк Мароние няма нужда от куриер с каска за мотор в живота си.
Въобще не е изненадан в плика да открие следното:

ЕДНА НОЩ В КЕНЕФА
**********************
Тържествено откриване с танци
Площад „Мадлен“
Париж

но за сметка на това е доста изненадан да открие, защипано за поканата, следното послание:

„До тази вечер, дърто педалче!
Жос Дюмулен
Диджей“

ЖОС ДЮМУЛЕН? Марк мислеше, че се е изселил завинаги в Япония. Или че е умрял.
Но мъртвите не канят на танцови забави.
Марк Мароние си приглажда косата с ръка, което при него показва известно вътрешно задоволство. Трябва да отбележим, че от доста време вече очаква тази „нощ в Кенефа“. От една година минава всеки ден покрай строежа на новия клуб, „най-голямата парижка дискотека“. И всеки път си казва, че при откриването ще има маса готини мацки.
Марк Мароние иска да им се харесва. Затова може би носи и очила. Когато са на носа му, колегите от офиса намират, че прилича на малко по-грозен Уилям Хърт. (N.B.: късогледството му датира от лицея „Луи Льогран“, а гръбначното изкривяване – от Факултета по политически науки.)
Вече е ясно: каквото и да става, тази вечер Марк Мароние ще прави секс. С капоти или без. Дори може би ще го прави с няколко души, кой знае? Предвижда шест презерватива, защото е амбициозно момче.

Марк Мароние усеща, че ще умре след четирийсетина години. Дотогава няма да спре да ни досажда.

Светски изменник, апартаментен бунтар, наемник върху гланцирана хартия, срамежлив буржоа – животът му се състои в слушане на съобщения на телефонния секретар и оставяне на съобщения на други телефонни секретари. И всичко това, докато гледа едновременно трийсет канала по кабелната мозайка. Понякога забравя да яде в продължение на няколко дни.

В деня на раждането си вече е бил взел-дал. Има места, където хората умират стари; в Ньои сюр Сен се раждат стари. Преситен преди да е живял, днес отглежда провалите си. Хвали се например, че пише книжлета от сто страници, в тираж от три хиляди екземпляра. „Тъй като литературата е мъртва, задоволявам се да пиша за приятелите си“ – заявява по време на късните вечери, докато допива чашите на съседите си. Ньои сюр Сен, не губи надежда!

Нощен хроникьор, рекламен редактор, литературен журналист – Марк упражнява единствено професии със сложни съставни названия. На нищо не може да се отдаде изцяло. Отказва да избере един живот пред друг. Според него в днешно време „всички са луди, имаме избор единствено между шизофренията и параноята: или сме по няколко наведнъж, или сме сами срещу всички“. Но като всеки хамелеон (Фреголи, Зелиг, Тиери Льолюрон), той ненавижда самотата. Ето защо съществуват няколко Марк Мароние.

Делфин Сейриг почина сутринта, а сега е седем часът вечерта. Марк си е свалил очилата, за да си измие зъбите. Вече ви бе казано, че е непостоянен по природа.

Щастлив ли е Марк Мароние? При всички положения не е за оплакване. Харчи доста пари месечно и няма деца. Сигурно това е щастието: да нямаш проблеми. Обаче понякога му се случва да усеща нещо като притеснение в стомаха. Тъпото е, че не може точно да го определи. Неидентифицирана Тревожност. Кара го да плаче на лоши филми. Сигурно нещо му липсва, но какво? Слава Богу, накрая му минава.

Междувременно ще му е забавно, след толкова много време, да види отново Жос Дюмулен. Жос Дюмулен, the million dollars deejay – гласеше заглавието във Vanity Fair от миналия месец: стар приятел, преуспял в живота. Марк не знае дали му е чак толкова приятно, че Жос е станал наистина известен. Чувства се като спринтьор, останал блокиран на старта, който гледа как приятелят му се качва на подиума под овациите на публиката.

Накратко казано, Жос Дюмулен е господар на света, защото упражнява най-важната професия в най-могъщия град на света – той е най-добрият диджей в Токио.

Необходимо ли е да припомням как диджеите взеха властта? В толкова повърхностно хедонистично общество като нашето жителите на света се интересуват само от едно: празнуването. (В което сексът и мангизите се включват по подразбиране– мангизите позволяват празнуването, което пък позволява секса.) А диджеите го контролират напълно. Дискотеките вече не са им достатъчни, те налагат рейв културата и карат хората да танцуват из разни хангари, паркинги, строежи и запустели терени. Именно те убиха рока, измисляйки последователно рапа и хаус музиката. През деня властват в музикалните класации, през нощта – в клубовете. Става все по-трудно човек да ги избегне.
Диджеите ремиксират нашите съществувания. Никой не им се сърди: щом трябва да поверяваме властта на някого, диджеят е поне толкова квалифициран, колкото кой да е киноактьор или бивш адвокат. В крайна сметка, за да управляваш, е достатъчно да имаш добър слух, минимум култура и да умееш да плямпаш.
Странна професия е диджейството. Между свещеник и проститутка. Даваш всичко на хора, които няма да ти дадат нищо в замяна. Пускаш плочи, за да могат другите да танцуват, да се забавляват, да свалят готиното момиче с прилепналата рокля. После се прибираш сам вкъщи, гушнал плочите под мишница. Да си диджей е дилема. Диджеят съществува единствено посредством другите: свива музиката на други, за да могат други да танцуват. Той е нещо средно между Робин Худ (който краде, за да дава) и Сирано (който живее задочно). Накратко, най-важната професия на съвремието може да те накара да луднеш.

Жос Дюмулен не си погуби младостта в Института по политология като Марк. На двайсет години той пое за Япония, с трите П на успеха като единствен багаж: Прахосване, Преструване, Празнуване. Защо Япония? Защото, казваше той: „Щом като мога да ползвам една година отпуск, по-добре да отида в най-богатата страна. Купонът винаги е най-добър там, където има мангизи.“
Естествено, годишната отпуска на Жос прерасна в доживотна. За кратко време Жос се превърна в талисмана на японските нощи. Вечерите му в „Джулиана’с“, изглежда, протичат адски добре. Трябва да отбележим, че е улучил подходящия момент– Токио открива насладите на капиталистическия упадък. Министрите им са все по-корумпирани, чужденците – все по-многобройни. Златната токийска младеж не успява да изхарчи всичките пари на родителите си. Накратко, Марк Мароние не е избрал верния път.

Посети го веднъж, та може да свидетелства – достатъчно е Жос Дюмулен да влезе в „Голд“, и пичовете веднага почват да смъркат шумно или да лапат малки парченца попивателна. А пък мацките по пътя му се превръщат в гейши. В чекмеджето си Марк има полароиди, които могат да го докажат.
Жос Дюмулен направи всичко вместо Марк. Опъна всички момичета, които той не смееше да заговори. Взе всички наркотици, които той се страхуваше да опита. Жос е пълна противоположност на Марк; може би тъкмо затова се разбираха толкова добре през годините.
Марк пие единствено газирани напитки: кока-кола сутрин, гуронсан следобед, водка-сода вечер. През целия ден се пълни с мехурчета. Оставяйки чашата си с алка-зелцер (веднъж може), той отново си спомня залива на Токио и онзи толкова Тих океан.
Спомня си онази нощ в Love and Sex на последния етаж на „Голд“, където десетина приятели на Жос се забавляваха с някаква жълтурана, толкова наивна, колкото и окована с белезници. Там, след като мина неговият ред, Марк се запозна с жената на Жос. Човек цял живот се учи.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Книгата ше бъде преиздадена, рано е да фиксираме дата.
от една година книгата не е налична на пазара! кога ще бъде преиздадена?
Как успя цели 3 часа да четеш?!?!? Около 40 минути отнема и 12!!!! лева
Страхотна книга. Прекарах 3 пълноценни часа. И преводът е на ниво!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-778-6
изчерпана
Цена
12.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени