Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Престъпление
Печатно издание
ISBN
978-954-529-761-8
Цена
14.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
420 гр.
Страници
376
Превод
Павел Главусанов
Дата на издаване
26 април 2010

Престъпление

В „Престъпление“ най-големият шотландски писател на новото време отново прибягва към търговската си марка за успех и по свой неподражаем начин съвместява мрачния реализъм със сатирата и психологическото проникновение. Полицейският инспектор Рей Ленокс, когото вече познаваме от „Гавра“, е в принудителна отпуска след силно емоционално сътресение. Затова той лети заедно с годеницата си Труди за Маями, където възнамеряват да си починат известно време и да планират сватбата си, но пътуването от самото начало се превръща в кошмар. Ленокс се тъпче с антидепресанти и пак започва да пие, но играта загрубява и излиза извън контрол, когато тръгва да купонясва с нови познати и те отново внасят в живота му кокаина. Един от новите му приятели има десетгодишна дъщеря, в която се цели организиран кръг от педофили. Ще успее ли Ленокс да спаси детето и да избави себе си?

Книгата се издава с подкрепата на програма Култура 2000“ на Европейския съюз
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture 2000 de l'Union europеénne

За автора

Ървин Уелш е роден в Единбург през 1958 г. и учи в Лондон, където се дипломира като компютърен специалист. В края на 80-те започва да пише пиеси и да се изявява като журналист. Първият му роман – „Трейнспотинг“ (1993) – разтърсва не само британския, а и световния литературен свят с черното си комично описание на група млади наркомани, живеещи в Единбург през осемдесетте години на миналия век. С голям успех се ползва и филмът по този роман, режисиран от Дани Бойл (1996). Продължението на „Трейнспотинг” – „Порно“ е публикуван през 2002 г. и също се радва на нестихващ интерес. Уелш е автор на още много нашумели романи: „Есид Хаус“, „Кошмарът Марабу“, „Гавра“ и др., всички вече издавани у нас. Последният му роман – „Креватните тайни на майсторите готвачи“ – е публикуван през 2006 г.

Откъс

Ървин Уелш „Престъпление“

Въведение
Бурята

Ще й се да каже на мама, че тоя не е стока. Като онзи в Мобийл. И като копелето в Джаксънвил. Само че мама си гримира очите пред огледалото и й нарежда да не приказва, а да види дали са затворени добре капаците на прозорците, защото откъм североизток се задава буря.
Тя отива до прозореца и наднича навън. Пълно спокойствие. Сияйният диск на луната излива в апартамента пулсираща синкава светлина. Препречват го клонаците на сухия дъб в двора: хвърлят черни варикозни сенки, които се плъзгат като живи по стените. Тя тегли надолу резето, което е със силна пружина, за да залости кепенците, и понеже помни предишната болка от удара по пръстите, предпазливо отдръпва ръка – и си мисли, че все едно мишка е откачила сиренце от куката на капан. След това поглежда майчиното отражение в огледалото, равнодушно и пълно с вътрешна сила. Харесваше й по-рано да гледа как мама се кипри, така красива, така сигурна, и с малката четчица почерня дългите си мигли.
Но вече не. Пареща болка присвива стомаха й.
– Недей излиза тази вечер – казва тихо момичето; отчасти моли, донякъде увещава.
Розовото езиче на майката се стрелва навън, за да навлажни молива за очната линия.
– Не се безпокой за мене, миличка, всичко ще е наред. – А отдолу тръби клаксон, щраква стайният термостат и въздухът леко се разхлажда. И двете знаят, че е той. – Добре че този апартамент има капаци на прозорците – добавя майката, става и взема чантичката си от масата. Целува щерката по главата. Тръгва, но извръща големите си гримирани очи към детето: – И не забравяй, най-късно до единайсет да си в леглото. Сигурно ще съм се върнала дотогава, но ако нещо се забавя, да си заспала, госпожичке.
И вече я няма.
Известно време момичето оставя лъчението от телевизионния екран да къпе в успокояваща призрачна светлина околните предмети. Но извън нея нещо се спотайва, приближава се.
Бесен източен вятър потропва с решителна настойчивост по дървените капаци, злокобен вестител на пагубна сила. Дъждовните капки се чуват след два-три непоносимо разтеглени удара на сърцето. Отначало като лек ромон по капаците. Сетне чува как вятърът се завихря и устремява нанякъде. Сухият клонак размахва уплашен ръце. Внезапно ревва като оръдие гръмотевица, отвън нещо трясва на земята и се пръсва на парченца. Жълта сярна светлина озарява стаята цели три секунди. Момичето издува докрай звука с дистанционното, а стихията отвън реве, бурен вятър и пороен дъжд се удрят в прозореца. След малко момичето се прокрадва боязливо към леглото, уплашено от тъмата, през която напредва колебливо, но още повече от перспективата да удължи агонията, докато търси опипом ключа на лампата.
Не може да заспи и знае, че е доста късно, когато чува как вратата долу се отваря и по каменните стъпала отекват стъпки. Електронният часовник до леглото обвинително зеленее: 2:47. Малката се моли да го няма онзи, неговите стъпки са почти нечути – никога не носи друго освен маратонки, – но долавя гласове и приглушен смях.
Майка й ще заспи дълбоко благодарение на хапчетата си, а тя трябва да е готова. Придърпва нощницата надолу, стиска я заедно с края на чаршафа, цялата опакована.

Ден първи
ОТПУСКЪТ

Рей Ленокс навлиза в турбулентност. Вдигнал бинтована ръка към орловия си нос, леко кривнат на една страна от счупване и неправилно заздравяване преди години, той поглежда своето отражение на празния екран на телевизорчето, монтирано да убива времето при полетите. Тънка струйка въздух едва си пробива път през запушения му нос и гръдният му кош се издува мъчително. За да разсее тревожните мисли, той поглежда отпуснатото тяло на съседната седалка.
Това е Труди, неговата годеница. Косата й е до раменете и с изискан меден цвят, който издава намесата на опитен стилист. Тя не долавя неговите терзания. Пръст с изряден маникюр обръща листа на списанието. От оттатъшната й страна има трето тяло. И наоколо – други тела.
Едва сега го осъзнава: сега, натикан в тясното кресло в туристическата класа на самолета от Лондон за Маями. Казаното от Боб Тоул, когато потегляше след цялата лудница. Подсеща го гласът от уредбата: Летим на постоянна височина десет хиляди метра.
„Голяма работа си, Рей – каза Тоул, докато самият Рей зяпаше черните космаци, щръкнали от ноздрите на шефа. – Късметлия. Костелив орех беше този случай. Справи се както трябва, тикна копелдака зад решетките. Това се казва добра работа. Сега си почини хубаво. Помисли за бъдещето. Мнозина от нас са заложили на твоята кариера, Рей. Не ни разочаровай, синко. Да не стане като с Робъртсън – намекна за самоубийството на неговия предишен наставник. – Не се издънвай.“
И Рей Ленокс – мършав и бледолик, гладко избръснат, с небрежен кичур, негова запазена марка, на тясното полегато чело, подстриган при Джон на Бротън Стрийт – усеща пулса му да забързва лудешки.
Навлизаме в зона на турбулентност. Моля, останете по местата си със закопчани колани.
Не се издънвай.
Опасност. Заплаха.
На летището го подложиха на груб разпит. Нямал нищо общо със снимката в паспорта си. Нездравият сивкав тен на шотландската му кожа, безмилостно подчертан от скапаната техника за моментални снимки, контрастира с гъстата черна коса, вежди и мустаци като на пластмасова маска от магазин за играчки. Снимката напомня новобранска с размазана сянка около главата и от двете страни към челюстта.
Специалното внимание на летищната охрана го подразни – та той е служител на закона, – но хората са прави. Полицейската значка на Главното управление в Единбург улесни преминаването му през минидържавата, установена от американците на летище Хийтроу като превантивна защита на границите им.
– Съжалявам, сър, трудни времена – издекламира служителят на органите за вътрешна сигурност с извинителен тон.

Ървин Уелш „Престъпление“

Въведение
Бурята

Ще й се да каже на мама, че тоя не е стока. Като онзи в Мобийл. И като копелето в Джаксънвил. Само че мама си гримира очите пред огледалото и й нарежда да не приказва, а да види дали са затворени добре капаците на прозорците, защото откъм североизток се задава буря.
Тя отива до прозореца и наднича навън. Пълно спокойствие. Сияйният диск на луната излива в апартамента пулсираща синкава светлина. Препречват го клонаците на сухия дъб в двора: хвърлят черни варикозни сенки, които се плъзгат като живи по стените. Тя тегли надолу резето, което е със силна пружина, за да залости кепенците, и понеже помни предишната болка от удара по пръстите, предпазливо отдръпва ръка – и си мисли, че все едно мишка е откачила сиренце от куката на капан. След това поглежда майчиното отражение в огледалото, равнодушно и пълно с вътрешна сила. Харесваше й по-рано да гледа как мама се кипри, така красива, така сигурна, и с малката четчица почерня дългите си мигли.
Но вече не. Пареща болка присвива стомаха й.
– Недей излиза тази вечер – казва тихо момичето; отчасти моли, донякъде увещава.
Розовото езиче на майката се стрелва навън, за да навлажни молива за очната линия.
– Не се безпокой за мене, миличка, всичко ще е наред. – А отдолу тръби клаксон, щраква стайният термостат и въздухът леко се разхлажда. И двете знаят, че е той. – Добре че този апартамент има капаци на прозорците – добавя майката, става и взема чантичката си от масата. Целува щерката по главата. Тръгва, но извръща големите си гримирани очи към детето: – И не забравяй, най-късно до единайсет да си в леглото. Сигурно ще съм се върнала дотогава, но ако нещо се забавя, да си заспала, госпожичке.
И вече я няма.
Известно време момичето оставя лъчението от телевизионния екран да къпе в успокояваща призрачна светлина околните предмети. Но извън нея нещо се спотайва, приближава се.
Бесен източен вятър потропва с решителна настойчивост по дървените капаци, злокобен вестител на пагубна сила. Дъждовните капки се чуват след два-три непоносимо разтеглени удара на сърцето. Отначало като лек ромон по капаците. Сетне чува как вятърът се завихря и устремява нанякъде. Сухият клонак размахва уплашен ръце. Внезапно ревва като оръдие гръмотевица, отвън нещо трясва на земята и се пръсва на парченца. Жълта сярна светлина озарява стаята цели три секунди. Момичето издува докрай звука с дистанционното, а стихията отвън реве, бурен вятър и пороен дъжд се удрят в прозореца. След малко момичето се прокрадва боязливо към леглото, уплашено от тъмата, през която напредва колебливо, но още повече от перспективата да удължи агонията, докато търси опипом ключа на лампата.
Не може да заспи и знае, че е доста късно, когато чува как вратата долу се отваря и по каменните стъпала отекват стъпки. Електронният часовник до леглото обвинително зеленее: 2:47. Малката се моли да го няма онзи, неговите стъпки са почти нечути – никога не носи друго освен маратонки, – но долавя гласове и приглушен смях.
Майка й ще заспи дълбоко благодарение на хапчетата си, а тя трябва да е готова. Придърпва нощницата надолу, стиска я заедно с края на чаршафа, цялата опакована.

Ден първи
ОТПУСКЪТ

Рей Ленокс навлиза в турбулентност. Вдигнал бинтована ръка към орловия си нос, леко кривнат на една страна от счупване и неправилно заздравяване преди години, той поглежда своето отражение на празния екран на телевизорчето, монтирано да убива времето при полетите. Тънка струйка въздух едва си пробива път през запушения му нос и гръдният му кош се издува мъчително. За да разсее тревожните мисли, той поглежда отпуснатото тяло на съседната седалка.
Това е Труди, неговата годеница. Косата й е до раменете и с изискан меден цвят, който издава намесата на опитен стилист. Тя не долавя неговите терзания. Пръст с изряден маникюр обръща листа на списанието. От оттатъшната й страна има трето тяло. И наоколо – други тела.
Едва сега го осъзнава: сега, натикан в тясното кресло в туристическата класа на самолета от Лондон за Маями. Казаното от Боб Тоул, когато потегляше след цялата лудница. Подсеща го гласът от уредбата: Летим на постоянна височина десет хиляди метра.
„Голяма работа си, Рей – каза Тоул, докато самият Рей зяпаше черните космаци, щръкнали от ноздрите на шефа. – Късметлия. Костелив орех беше този случай. Справи се както трябва, тикна копелдака зад решетките. Това се казва добра работа. Сега си почини хубаво. Помисли за бъдещето. Мнозина от нас са заложили на твоята кариера, Рей. Не ни разочаровай, синко. Да не стане като с Робъртсън – намекна за самоубийството на неговия предишен наставник. – Не се издънвай.“
И Рей Ленокс – мършав и бледолик, гладко избръснат, с небрежен кичур, негова запазена марка, на тясното полегато чело, подстриган при Джон на Бротън Стрийт – усеща пулса му да забързва лудешки.
Навлизаме в зона на турбулентност. Моля, останете по местата си със закопчани колани.
Не се издънвай.
Опасност. Заплаха.
На летището го подложиха на груб разпит. Нямал нищо общо със снимката в паспорта си. Нездравият сивкав тен на шотландската му кожа, безмилостно подчертан от скапаната техника за моментални снимки, контрастира с гъстата черна коса, вежди и мустаци като на пластмасова маска от магазин за играчки. Снимката напомня новобранска с размазана сянка около главата и от двете страни към челюстта.
Специалното внимание на летищната охрана го подразни – та той е служител на закона, – но хората са прави. Полицейската значка на Главното управление в Единбург улесни преминаването му през минидържавата, установена от американците на летище Хийтроу като превантивна защита на границите им.
– Съжалявам, сър, трудни времена – издекламира служителят на органите за вътрешна сигурност с извинителен тон.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-761-8
изчерпана
Цена
14.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени