Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Последен дъх
Печатно издание
ISBN
978-954-529-763-2
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
360 гр.
Страници
328
Превод
Нина Венова
Дата на издаване
22 март 2010

Последен дъх

Луис Бунюел (1900–1983), една от най-ярките и интригуващи фигури на световната култура, единственият голям режисьор сюрреалист, разказва в „Последен дъх“ за своя живот и творчество, за своите съмнения и търсения, за любимите си места и питиета, за страстите и фобиите си, за приятелите си, сред които са Лорка, Елюар, Арагон...

За мнозина сюрреализмът е артистична прищявка на чудати творци, които искат да бъдат различни от масовата буржоазна култура. Но в своята книга Бунюел обяснява, че „истинската цел на сюрреализма обаче бе не да създаде ново литературно, художествено или дори философско движение, а да взриви обществото, да промени живота.

В тази изключителна книга-изповед фактите са любопитни не само сами по себе си, но и с оригиналността на Бунюеловите тълкувания – непривични, изненадващи, завладяващи.

За автора

Луис Бунюел (1900–1983), една от най-ярките и интригуващи фигури на световната култура, единственият голям режисьор сюрреалист, разказва в „Последен дъх“ за своя живот и творчество, за своите съмнения и търсения, за любимите си места и питиета, за страстите и фобиите си, за приятелите си, сред които са Лорка, Елюар, Арагон...

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Луис Бунюел "Последен дъх"

През последните десет години от живота си майка ми малко по малко изгуби паметта си. Когато отивах да я видя в Сарагоса, където живееше с братята ми, случваше се да й дадем някакво списание, което тя внимателно разлистваше от първата до последната страница. После й го вземахме от ръцете и й поднасяхме друго, което в действителност бе същото. Тя започваше да го разлиства със същото внимание.
Стигна дотам, че не разпознаваше децата си, не знаеше кои сме ние, коя е тя. Влизах, целувах я, оставах известно време с нея – физически не бе засегната, дори беше много подвижна за възрастта си, – после излизах, за да се върна след малко, а тя ме посрещаше със същата усмивка, канеше ме да седна, сякаш ме виждаше за пръв път, вече не знаеше дори името ми.
В колежа в Сарагоса можех да декламирам наизуст списъка на испанските вестготски крале, повърхността и населението на всички европейски страни и още много ненужни неща. Обикновено подобни упражнения по механично запаметяване биват презирани в колежите.
В Испания наричат такива ученици memorion. И аз самият, колкото и да бях memorion, се отнасях саркастично към тези жалки демонстрации.
Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи.
С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта. Амнезията – която лично аз започнах да усещам някъде към седемдесетата си година – тръгва от имената и най-близките спомени: но къде съм си оставил запалката преди пет минути? Какво исках да кажа? Това се нарича антероградна амнезия. Тя бива последвана от ретроградна, която се разпростира върху събитията от последните месеци, от последните години: как се казваше хотелът в Мадрид, където бях отседнал през май 1980?
А заглавието на книгата, която ме заинтересува преди шест месеца? Вече не знам, напрягам се дълго, безрезултатно. И накрая настъпва ретроградната амнезия, която може да заличи един цял живот, като при майка ми.
Засега още не съм усетил признаци на третия тип амнезия. От далечното си минало, от детството си пазя многобройни и ярки спомени, както и множество лица и имена. И ако ми се случи да забравя някое, не се тревожа кой знае колко. Знам, че ще изникне ненадейно от подсъзнанието, което работи неуморно и подмолно.
Затова пък понякога изпитвам остро безпокойство, дори страх, когато не мога да си спомня нещо, преживяно неотдавна, името на човек, когото съм срещнал през последните месеци, или дори названието на предмет. Изведнъж личността ми се натрошава, разпада. Не съм в състояние да мисля за нищо друго, ала всичките ми усилия, целият ми гняв остават безплодни. Дали пък това не е началото на пълната загуба на паметта? Ужасно е чувството, когато си принуден да прибягваш до метафора, за да кажеш "маса". Нещо повече, това е най-мъчителният страх: да си жив, но вече да не разпознаваш самия себе си, да не знаеш кой си.
Преди да започнем да губим паметта си, макар и откъслечно, не можем да си дадем сметка, че тя всъщност е основата на целия ни живот. Живот без памет не би бил живот, също както интелект без възможност за изява не би бил интелект. Нашата памет е целостта ни, разумът на действията ни, чувствата ни. Без нея сме нищо.
Често съм си мислил да включа в свой филм сцена как един човек се опитва да разкаже някаква история на свой приятел. Но забравя всяка трета дума, от най-обикновените – като "кола", "улица", "полицай". Ломоти, заеква, помага си с ръце, търси поетични еквиваленти, докато най-сетне приятелят кипва, удря му плесница и си отива. А понякога, за да се защитя от страховете си посредством смеха, разправям за онзи, дето отишъл при психиатъра да се оплаква от смущения и празноти в паметта. Психиатърът му задал някой и друг общ въпрос и му рекъл:
– Е, кажете сега. Тези празноти?
– Какви празноти? – запитал човекът.
Абсолютно необходима и всемогъща, паметта е също и крехка, застрашена. Застрашена не само от старата си неприятелка забравата, но и от фалшивите спомени, които я заливат ден след ден. Един пример: колко пъти съм разправял на приятели за сватбата на Пол Низан – интелектуалец марксист от 30-те години. Пред очите ми бяха църквата в Сен Жермен де Пре, присъстващите, сред които и аз самият, олтарът, свещеникът, Жан-Пол Сартр като свидетел на младоженеца. Докато един ден миналата година изведнъж ме прониза мисълта: но това не е възможно! Никога Пол Низан, убеден марксист, й жена му, от семейство на атеисти, не биха се венчали в черква! Абсолютно недопустимо. Значи съм преиначил спомена? Дали пък просто не съм си го измислил? Не съм ли смесил две неща? Не съм ли наложил обичайния църковен декор върху разказана ми сцена? И до днес не знам.
Паметта непрекъснато е заливана от въображението и мечтанието и поради изкушението да вярваме в реалността на въображаемото ние превръщаме накрая лъжата в истина. Което впрочем не е от голямо значение, защото са еднакво изживени, еднакво лични.
В тази полубиографична книга, където ще се случи да се отклонявам като в пикаресков роман, да се поддавам на неудържимото очарование на неочакваното развитие на разказа, може би въпреки бдителността ми са останали все пак някои фалшиви спомени. Повтарям, това е маловажно. Изтъкан съм от грешките и съмненията си, също както и от убежденията си.
И понеже не съм историк, не съм си помагал с никакви бележки, с никакви книги, така че предлаганият тук портрет безспорно е моят, с моите твърдения, колебания, повторения, пропуски, с моите истини и лъжи, накратко – с моята памет.

Луис Бунюел "Последен дъх"

През последните десет години от живота си майка ми малко по малко изгуби паметта си. Когато отивах да я видя в Сарагоса, където живееше с братята ми, случваше се да й дадем някакво списание, което тя внимателно разлистваше от първата до последната страница. После й го вземахме от ръцете и й поднасяхме друго, което в действителност бе същото. Тя започваше да го разлиства със същото внимание.
Стигна дотам, че не разпознаваше децата си, не знаеше кои сме ние, коя е тя. Влизах, целувах я, оставах известно време с нея – физически не бе засегната, дори беше много подвижна за възрастта си, – после излизах, за да се върна след малко, а тя ме посрещаше със същата усмивка, канеше ме да седна, сякаш ме виждаше за пръв път, вече не знаеше дори името ми.
В колежа в Сарагоса можех да декламирам наизуст списъка на испанските вестготски крале, повърхността и населението на всички европейски страни и още много ненужни неща. Обикновено подобни упражнения по механично запаметяване биват презирани в колежите.
В Испания наричат такива ученици memorion. И аз самият, колкото и да бях memorion, се отнасях саркастично към тези жалки демонстрации.
Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи.
С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта. Амнезията – която лично аз започнах да усещам някъде към седемдесетата си година – тръгва от имената и най-близките спомени: но къде съм си оставил запалката преди пет минути? Какво исках да кажа? Това се нарича антероградна амнезия. Тя бива последвана от ретроградна, която се разпростира върху събитията от последните месеци, от последните години: как се казваше хотелът в Мадрид, където бях отседнал през май 1980?
А заглавието на книгата, която ме заинтересува преди шест месеца? Вече не знам, напрягам се дълго, безрезултатно. И накрая настъпва ретроградната амнезия, която може да заличи един цял живот, като при майка ми.
Засега още не съм усетил признаци на третия тип амнезия. От далечното си минало, от детството си пазя многобройни и ярки спомени, както и множество лица и имена. И ако ми се случи да забравя някое, не се тревожа кой знае колко. Знам, че ще изникне ненадейно от подсъзнанието, което работи неуморно и подмолно.
Затова пък понякога изпитвам остро безпокойство, дори страх, когато не мога да си спомня нещо, преживяно неотдавна, името на човек, когото съм срещнал през последните месеци, или дори названието на предмет. Изведнъж личността ми се натрошава, разпада. Не съм в състояние да мисля за нищо друго, ала всичките ми усилия, целият ми гняв остават безплодни. Дали пък това не е началото на пълната загуба на паметта? Ужасно е чувството, когато си принуден да прибягваш до метафора, за да кажеш "маса". Нещо повече, това е най-мъчителният страх: да си жив, но вече да не разпознаваш самия себе си, да не знаеш кой си.
Преди да започнем да губим паметта си, макар и откъслечно, не можем да си дадем сметка, че тя всъщност е основата на целия ни живот. Живот без памет не би бил живот, също както интелект без възможност за изява не би бил интелект. Нашата памет е целостта ни, разумът на действията ни, чувствата ни. Без нея сме нищо.
Често съм си мислил да включа в свой филм сцена как един човек се опитва да разкаже някаква история на свой приятел. Но забравя всяка трета дума, от най-обикновените – като "кола", "улица", "полицай". Ломоти, заеква, помага си с ръце, търси поетични еквиваленти, докато най-сетне приятелят кипва, удря му плесница и си отива. А понякога, за да се защитя от страховете си посредством смеха, разправям за онзи, дето отишъл при психиатъра да се оплаква от смущения и празноти в паметта. Психиатърът му задал някой и друг общ въпрос и му рекъл:
– Е, кажете сега. Тези празноти?
– Какви празноти? – запитал човекът.
Абсолютно необходима и всемогъща, паметта е също и крехка, застрашена. Застрашена не само от старата си неприятелка забравата, но и от фалшивите спомени, които я заливат ден след ден. Един пример: колко пъти съм разправял на приятели за сватбата на Пол Низан – интелектуалец марксист от 30-те години. Пред очите ми бяха църквата в Сен Жермен де Пре, присъстващите, сред които и аз самият, олтарът, свещеникът, Жан-Пол Сартр като свидетел на младоженеца. Докато един ден миналата година изведнъж ме прониза мисълта: но това не е възможно! Никога Пол Низан, убеден марксист, й жена му, от семейство на атеисти, не биха се венчали в черква! Абсолютно недопустимо. Значи съм преиначил спомена? Дали пък просто не съм си го измислил? Не съм ли смесил две неща? Не съм ли наложил обичайния църковен декор върху разказана ми сцена? И до днес не знам.
Паметта непрекъснато е заливана от въображението и мечтанието и поради изкушението да вярваме в реалността на въображаемото ние превръщаме накрая лъжата в истина. Което впрочем не е от голямо значение, защото са еднакво изживени, еднакво лични.
В тази полубиографична книга, където ще се случи да се отклонявам като в пикаресков роман, да се поддавам на неудържимото очарование на неочакваното развитие на разказа, може би въпреки бдителността ми са останали все пак някои фалшиви спомени. Повтарям, това е маловажно. Изтъкан съм от грешките и съмненията си, също както и от убежденията си.
И понеже не съм историк, не съм си помагал с никакви бележки, с никакви книги, така че предлаганият тук портрет безспорно е моят, с моите твърдения, колебания, повторения, пропуски, с моите истини и лъжи, накратко – с моята памет.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Е все пак става дума за не кой да е, а за самият Бонюел - едва ли не един от създателите на сюрреализма, няма как от него да се очаква лесно смилаема книга, по скоро предава емоции и чувства отколкото информация. Все пак беше интересно да науча, че и той е имал арахнофобия.
Две висшета трябват, не едно за да се рабере за какво иде реч, дето иам един лаф. И поне два прочита - слой по слой, пласт по пласт.
Хаха - идейно
Трудна за смилане книга. Да не се чете на трезва глава.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-763-2
Купи
Цена
10.50 лв.
(14.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени