Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Музика на случайността
Печатно издание
ISBN
978-954-529-757-1
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (8)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
250 гр.
Страници
224
Превод
Иглика Василева
Дата на издаване
22 март 2010

Музика на случайността

„Музика на случайността“ (1990), написан в забързания ритъм на трилъра, е един от по-ранните романи на Пол Остър.

След смъртта на баща си, Джим Наш получава наследство и, окрилен от голямата сума пари, веднага напуска работа и се мята на колата, за да изпита „вкуса на свободата“ по необятните пътища на Америка. Когато парите му свършват, но не и желанието му да продължи да пътува, случайно среща младия и амбициозен покерджия Поци. И двамата са закъсали, и двамата имат нужда от пари, затова се впускат в решаващ двубой срещу двама ексцентрични милионери, за да изиграят покера на живота си.

Животът като игра -- звучи като Бекет, но всъщност е пълнокръвен и типично американски Пол Остър, добре познат на българската публика с „Лунен дворец“, „Книга на илюзиите“, „Нощта на оракула“ и „Бруклински безумства“.

За автора

Романист, поет, преводач, режисьор - Пол Остър е дълбоко свързан с Бруклин, където създава голяма част от творчеството си. Книгите му, обсебени от темите за самотата, съмнението и сътворението, разкриват противоречията на непрекъснато променящото се американско общество.

„Левиатан“ е седмият роман на Пол Остър, в който криминалната история се развива на фона на сериозни психологически и нравствени размишления. Изключително оригинален, мистериозен и магически, написан с творчески замах, „Левиатан“ се смята за ключов роман в творчеството на Пол Остър.

Блог | Пол Остър
Откъс

Пол Остър „Музика на случайността“

Цяла година не пипна нищо друго, само кръстосваше Америка надлъж и нашир с колата, докато чакаше да му свършат парите. Дори се изненада, че изкара толкова дълго, но едно нещо някак си водеше към второ и, докато Наш успееше да разбере какво точно му се случва, той вече се оказваше от другата страна на бариерата, пред която иначе би могъл и да се спре. На третия ден от тринайсетия месец срещна един хлапак, който сам наричаше себе си Джакпота. Беше една от онези съвсем случайни, епизодични срещи, които изникват изневиделица, като че от нищото – сякаш клонче, пречупено от вятъра, най-ненадейно се приземява в краката ти. Ако се беше случила в друг момент, много е съмнително дали Наш щеше дори устата си да отвори. Но тъй като вече се беше предал, тъй като си мислеше, че така или иначе вече няма какво да губи, видя в непознатия някакъв обрат, шанс да направи нещо за себе си преди да е станало твърде късно. И без окото му да мигне, се хвърли с главата напред.
Без дори да трепне от страх, Наш затвори очи и скочи.
Всичко беше въпрос на последователност, на определено подреждане на събитията. Ако на адвоката не му бяха нужни цели шест месеца, за да го открие, тогава денят, когато срещна Джак Поци, нямаше да го свàри на пътя и следователно нито едно от нещата, произтекли от тази среща, нямаше да се случи. На Наш не му беше никак приятно да гледа на живота си по този начин, но факт е, че баща му беше умрял точно един месец преди Тереза да го напусна и ако той беше предполагал, макар и съвсем смътно, че го чака наследство, сигурно щеше да я убеди да остане. Но дори да го беше зарязала, вече нямаше да има нужда да кара Джулиет до Минесота, за да я остави при сестра си, и това също щеше да го предпази от онова, което се случи. Но точно тогава той все още беше на работа в пожарната и как при това положение да се грижи за двегодишно дете, когато му се налагаше да бъде на разположение по всяко време на денонощието? Ако разполагаше с някакви пари, щеше да наеме жена, която да живее у тях и да се грижи за Джулиет, но, от друга страна пък – ако имаше пари, нямаше да живеят под наем на долния етаж на една схлупена двуфамилна къща в Съмървил и тогава, по всяка вероятност, Тереза изобщо нямаше да избяга от него. Не че заплатата му беше малка, но ударът, който получи майка му преди четири години, му беше изпразнил джобовете до дъно, а и продължаваше да погасява пропуснатите месечни вноски към старческия дом във Флорида, където беше починала. Като се има предвид всичко това, домът на сестра му, както и да го гледаш, беше единственото разрешение. Поне Джулиет щеше да има възможност да живее в истинско семейство, да бъде сред други деца и да диша чист въздух, а това бе за предпочитане пред всичко, което самият той можеше да й осигури. И тогава съвсем неочаквано адвокатът го намери и му изсипа всичките тези пари. Сумата беше колосална – близо двеста хиляди долара, тоест сума, която Наш изобщо не можеше да си представи, – но, както се оказа, тогава вече беше много късно. Твърде много неща се бяха завъртели през последните пет месеца и дори парите не можеха да спрат по-нататъшното им развитие.
Не беше виждал баща си повече от трийсет години. Последния път, когато това стана, той беше на две годинки, след което всякакви контакти бяха прекъснати – нито едно писмо, нито едно обаждане по телефона, нищо. Според адвоката, който се занимаваше с наследството, бащата на Наш прекарал последните двайсет и шест години от живота си в малък калифорнийски град насред пустинята, недалеч от Палм Спрингс. Притежавал неголям магазин за железария, играел на борсата в свободното си време и никога повече не се оженил. Държал миналото си в тайна, така каза адвокатът, и чак след като един ден Наш-старши влязъл в кантората му, за да си направи завещанието, споменал, че има деца.
– Боледуваше от рак – продължи гласът в телефона – и не знаеше на кого друг да остави парите си. Затова реши, че може да ги раздели между двете си деца – половината за теб и другата половина за Донна.
– Странен начин да изкупиш греха си – каза Наш.
– Ами той си беше особняк, твоят старец, в това няма никакво съмнение. Никога няма да забравя какво каза, като го попитах за теб и сестра ти. Те по всяка вероятност ме ненавиждат – рече, – но вече е късно да се разкайвам. Какво ли не бих дал едно нещо да видя след като пукна – изражението на лицата им, като получат парите.
– Изненадан съм, че е знаел къде да ни намери.
– Не знаеше – отвърна му адвокатът – и повярвай ми, голям зор видях, докато те открия. Трябваха ми цели шест месеца.
– За мен щеше да е много по-добре, ако се беше обадил в деня на погребението.
– Понякога вадиш късмет, понякога – не. Преди шест месеца аз все още не знаех дали двамата сте живи, или мъртви.
Не можеше да се преструва, че скърби, но Наш сметна, че загубата ще го докосне по някакъв друг начин – вероятно нещо, наподобяващо тъга, или пристъп на гняв и съжаление в последния момент. В края на краищата онзи му беше баща и дори само този факт би трябвало да бъде почетен с няколко сериозни мисли за неведомите загадки в живота. Но истината е, че Наш не беше обзет от друго, освен от чиста радост. Парите, които му се изсипаха, бяха нещо толкова невероятно, толкова монументално в последствията, които водеха след себе си, че заличиха всичко останало. Без дори да се спре, за да огледа положението си внимателно, той веднага изплати дълга от трийсет и две хиляди долара към старческия дом „Приятни поля“, купи си нова кола (червен Сааб 900 с две врати – първата нова кола в живота му), след което си осребри всички отпуски, които беше натрупал през последните четири години. Нощта преди да напусне Бостън организира страхотен купон в собствената си къща, стоя със старите си приятели до три часа сутринта, след което, без да си легне дори за малко, се качи на новата си кола и пое към Минесота.
И именно тогава покривът над главата му започна да се огъва. Въпреки всички празненства и стари спомени, които продължиха няколко дни, Наш постепенно проумя, че положението е непоправимо. Твърде дълго беше стоял далеч от Джулиет и сега, когато се върна да я вземе при себе си, тя като че ли го беше забравила. Той си въобразяваше, че телефонните обаждания са достатъчни, че като говори с нея два пъти седмично, тя никога няма да го забрави. Но какво разбира едно двегодишно дете от междуградски разговори? В продължение на шест месеца за нея той е бил само един глас, мимолетен сбор от звуци и така лека-полека се беше превърнал в призрак.
Дори когато престояваше в къщата два-три дни, Джулиет се притесняваше, странеше от него, дърпаше се, не му даваше да я вземе, сякаш вече не вярваше в неговото съществуване. Беше станала част от новото си семейство и за нея той беше нещо като натрапник, чужд човек, сякаш дошъл от друга планета. Ядосваше се, задето я беше оставил там, дори и за това, че беше успял така добре да подреди нещата. Защото Джулиет вече се беше превърнала в обожаваната малка принцеса на новия си дом. Имаше три по-големи от нея братовчедки, с които си играеше, едно куче лабрадор, както и котка, имаше люлка в задния двор на къщата, изобщо всичко, от което се нуждае всяко малко дете. Страшно го беше яд, че зет му е узурпирал неговата роля и с течение на времето вече трудно потискаше омразата си към него. Бивш футболист, който впоследствие се беше преквалифицирал в треньор и учител по математика, в очите на Наш Рей Швайкърт винаги е изглеждал голям тъпанар, но без съмнение човекът умееше да общува с деца, определено имаше подход към тях. Беше типичният Господин Добряк, великодушният американски татко, а като се добави и Донна, която държеше юздите здраво, семейството им беше непоклатимо като скала. Наш вече разполагаше с някакви пари, но как ненадейно се бяха променили нещата? Беше се опитвал да си представи как животът на Джулиет може да стане по-хубав, когато тя се върне с него в Бостън, но не можеше да измисли и един-единствен довод в собствена защита. Искаше да е егоист, да си брани правата, но нервите му не издържаха и най-накрая се предаде пред лицето на очевидната истина. Да изтръгне Джулиет от сегашната й среда – това щеше повече да й навреди, отколкото да й помогне.

Пол Остър „Музика на случайността“

Цяла година не пипна нищо друго, само кръстосваше Америка надлъж и нашир с колата, докато чакаше да му свършат парите. Дори се изненада, че изкара толкова дълго, но едно нещо някак си водеше към второ и, докато Наш успееше да разбере какво точно му се случва, той вече се оказваше от другата страна на бариерата, пред която иначе би могъл и да се спре. На третия ден от тринайсетия месец срещна един хлапак, който сам наричаше себе си Джакпота. Беше една от онези съвсем случайни, епизодични срещи, които изникват изневиделица, като че от нищото – сякаш клонче, пречупено от вятъра, най-ненадейно се приземява в краката ти. Ако се беше случила в друг момент, много е съмнително дали Наш щеше дори устата си да отвори. Но тъй като вече се беше предал, тъй като си мислеше, че така или иначе вече няма какво да губи, видя в непознатия някакъв обрат, шанс да направи нещо за себе си преди да е станало твърде късно. И без окото му да мигне, се хвърли с главата напред.
Без дори да трепне от страх, Наш затвори очи и скочи.
Всичко беше въпрос на последователност, на определено подреждане на събитията. Ако на адвоката не му бяха нужни цели шест месеца, за да го открие, тогава денят, когато срещна Джак Поци, нямаше да го свàри на пътя и следователно нито едно от нещата, произтекли от тази среща, нямаше да се случи. На Наш не му беше никак приятно да гледа на живота си по този начин, но факт е, че баща му беше умрял точно един месец преди Тереза да го напусна и ако той беше предполагал, макар и съвсем смътно, че го чака наследство, сигурно щеше да я убеди да остане. Но дори да го беше зарязала, вече нямаше да има нужда да кара Джулиет до Минесота, за да я остави при сестра си, и това също щеше да го предпази от онова, което се случи. Но точно тогава той все още беше на работа в пожарната и как при това положение да се грижи за двегодишно дете, когато му се налагаше да бъде на разположение по всяко време на денонощието? Ако разполагаше с някакви пари, щеше да наеме жена, която да живее у тях и да се грижи за Джулиет, но, от друга страна пък – ако имаше пари, нямаше да живеят под наем на долния етаж на една схлупена двуфамилна къща в Съмървил и тогава, по всяка вероятност, Тереза изобщо нямаше да избяга от него. Не че заплатата му беше малка, но ударът, който получи майка му преди четири години, му беше изпразнил джобовете до дъно, а и продължаваше да погасява пропуснатите месечни вноски към старческия дом във Флорида, където беше починала. Като се има предвид всичко това, домът на сестра му, както и да го гледаш, беше единственото разрешение. Поне Джулиет щеше да има възможност да живее в истинско семейство, да бъде сред други деца и да диша чист въздух, а това бе за предпочитане пред всичко, което самият той можеше да й осигури. И тогава съвсем неочаквано адвокатът го намери и му изсипа всичките тези пари. Сумата беше колосална – близо двеста хиляди долара, тоест сума, която Наш изобщо не можеше да си представи, – но, както се оказа, тогава вече беше много късно. Твърде много неща се бяха завъртели през последните пет месеца и дори парите не можеха да спрат по-нататъшното им развитие.
Не беше виждал баща си повече от трийсет години. Последния път, когато това стана, той беше на две годинки, след което всякакви контакти бяха прекъснати – нито едно писмо, нито едно обаждане по телефона, нищо. Според адвоката, който се занимаваше с наследството, бащата на Наш прекарал последните двайсет и шест години от живота си в малък калифорнийски град насред пустинята, недалеч от Палм Спрингс. Притежавал неголям магазин за железария, играел на борсата в свободното си време и никога повече не се оженил. Държал миналото си в тайна, така каза адвокатът, и чак след като един ден Наш-старши влязъл в кантората му, за да си направи завещанието, споменал, че има деца.
– Боледуваше от рак – продължи гласът в телефона – и не знаеше на кого друг да остави парите си. Затова реши, че може да ги раздели между двете си деца – половината за теб и другата половина за Донна.
– Странен начин да изкупиш греха си – каза Наш.
– Ами той си беше особняк, твоят старец, в това няма никакво съмнение. Никога няма да забравя какво каза, като го попитах за теб и сестра ти. Те по всяка вероятност ме ненавиждат – рече, – но вече е късно да се разкайвам. Какво ли не бих дал едно нещо да видя след като пукна – изражението на лицата им, като получат парите.
– Изненадан съм, че е знаел къде да ни намери.
– Не знаеше – отвърна му адвокатът – и повярвай ми, голям зор видях, докато те открия. Трябваха ми цели шест месеца.
– За мен щеше да е много по-добре, ако се беше обадил в деня на погребението.
– Понякога вадиш късмет, понякога – не. Преди шест месеца аз все още не знаех дали двамата сте живи, или мъртви.
Не можеше да се преструва, че скърби, но Наш сметна, че загубата ще го докосне по някакъв друг начин – вероятно нещо, наподобяващо тъга, или пристъп на гняв и съжаление в последния момент. В края на краищата онзи му беше баща и дори само този факт би трябвало да бъде почетен с няколко сериозни мисли за неведомите загадки в живота. Но истината е, че Наш не беше обзет от друго, освен от чиста радост. Парите, които му се изсипаха, бяха нещо толкова невероятно, толкова монументално в последствията, които водеха след себе си, че заличиха всичко останало. Без дори да се спре, за да огледа положението си внимателно, той веднага изплати дълга от трийсет и две хиляди долара към старческия дом „Приятни поля“, купи си нова кола (червен Сааб 900 с две врати – първата нова кола в живота му), след което си осребри всички отпуски, които беше натрупал през последните четири години. Нощта преди да напусне Бостън организира страхотен купон в собствената си къща, стоя със старите си приятели до три часа сутринта, след което, без да си легне дори за малко, се качи на новата си кола и пое към Минесота.
И именно тогава покривът над главата му започна да се огъва. Въпреки всички празненства и стари спомени, които продължиха няколко дни, Наш постепенно проумя, че положението е непоправимо. Твърде дълго беше стоял далеч от Джулиет и сега, когато се върна да я вземе при себе си, тя като че ли го беше забравила. Той си въобразяваше, че телефонните обаждания са достатъчни, че като говори с нея два пъти седмично, тя никога няма да го забрави. Но какво разбира едно двегодишно дете от междуградски разговори? В продължение на шест месеца за нея той е бил само един глас, мимолетен сбор от звуци и така лека-полека се беше превърнал в призрак.
Дори когато престояваше в къщата два-три дни, Джулиет се притесняваше, странеше от него, дърпаше се, не му даваше да я вземе, сякаш вече не вярваше в неговото съществуване. Беше станала част от новото си семейство и за нея той беше нещо като натрапник, чужд човек, сякаш дошъл от друга планета. Ядосваше се, задето я беше оставил там, дори и за това, че беше успял така добре да подреди нещата. Защото Джулиет вече се беше превърнала в обожаваната малка принцеса на новия си дом. Имаше три по-големи от нея братовчедки, с които си играеше, едно куче лабрадор, както и котка, имаше люлка в задния двор на къщата, изобщо всичко, от което се нуждае всяко малко дете. Страшно го беше яд, че зет му е узурпирал неговата роля и с течение на времето вече трудно потискаше омразата си към него. Бивш футболист, който впоследствие се беше преквалифицирал в треньор и учител по математика, в очите на Наш Рей Швайкърт винаги е изглеждал голям тъпанар, но без съмнение човекът умееше да общува с деца, определено имаше подход към тях. Беше типичният Господин Добряк, великодушният американски татко, а като се добави и Донна, която държеше юздите здраво, семейството им беше непоклатимо като скала. Наш вече разполагаше с някакви пари, но как ненадейно се бяха променили нещата? Беше се опитвал да си представи как животът на Джулиет може да стане по-хубав, когато тя се върне с него в Бостън, но не можеше да измисли и един-единствен довод в собствена защита. Искаше да е егоист, да си брани правата, но нервите му не издържаха и най-накрая се предаде пред лицето на очевидната истина. Да изтръгне Джулиет от сегашната й среда – това щеше повече да й навреди, отколкото да й помогне.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Между другото има и филм, носещ същото заглавие The music of Chance, който никак не е лош. Сравнение с книгата разбира се няма как да правим ... Аз първо гледах филма, после прочетох книгата, сега чакам The Man in the dark !
Да ви кажа, тази книга трябва да се чете два пъти - чак тогава я оценяваш. Заслужава си.
Да, добро четиво. Картинката на корицата - някаква метална пишеща машина от време оно малко подвежда иначе.
Книгата ми хареса много. Според мен си заслужава
Идейна книга. Рядко интелигентна писателска мисъл
За почитателите на Пол Остър - до края на годината трябва да излезе The Man in the dark.
Откъсът, публикуван в списание "Панорама", е впечатляващ и завладяващ. Макар да съм голям фен на Пол Остър, смятам, че мнението ми е безпристрастно. Веднага ще се сдобия с книгата.
Здравейте! Радвам се, че издавате тази книга! Доколкото знам тя беше към издателската ви програма за 2009 г. Въпросът ми е, предвиждате ли за 2010 г. друга книга на Пол Остър?
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-757-1
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени