Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Пощальонът на Неруда
Печатно издание
ISBN
978-954-529-744-1
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
150 гр.
Страници
124
Превод
Боряна Дукова
Дата на издаване
15 март 2010

Пощальонът на Неруда

Пощальонът Марио Хименес има един-единствен клиент – поета Пабло Неруда, и иска да се научи от него как се пишат стихове, за да покори сърцето на младата Беатрис. Марио Хименес така и не се научава да пише стихове, но все пак покорява сърцето на Беатрис, а Неруда му става добър приятел. Марио и Беатрис се оженват, поетът е назначен за посланик на Чили в Париж и всичко се развива прекрасно до смъртта на Неруда, на Алиенде и на чилийската демокрация.

„Пощальонът на Неруда“ не е нито любовен роман, нито политически роман, или може би е по малко и от двете, но със сигурност е творба, изпълнена с много поезия и с тънка ирония. А изумителният език и виртуозният начин, по който Скармета борави с думите, го превръщат в онова, което винаги се е наричало шедьовър.

За автора

Антонио Скармета (роден 1940 г.) е чилийски писател, сценарист и преподавател, автор на дузина романи и лауреат на наградата „Каза де лас Америкас“ за книгата си „Гол на покрива“. По романа му „Едно пламенно търпение“, впоследствие наречен „Пощальонът на Неруда“, е направен пожъналият световен успех филм „Пощальонът“ на режисьора Майкъл Радфорд с Филип Ноаре в ролята на Неруда и Масимо Троизи в тази на пощальона. Скармета е смятан от европейската и американската критика за основоположник на литературата на т.нар. постбейбибум поколение в Латинска Америка, като началото на това течение е ознаменувано през 1975 г. от романа му „Сънувах, че снегът гори“. Книгите на Антонио Скармета са преведени на над двайсет езика.

Откъс

Антонио Скармета „Пощальонът на Неруда“

През юни 1969 година две причини, колкото прекрасни, толкова и тривиални, накараха Марио Хименес да смени попрището си. Първо, Марио недолюбваше рибарските занимания, които го изкарваха от леглото преди зазоряване, почти винаги когато сънуваше дръзки любовни авантюри с героини толкова пламенни, колкото онези, които виждаше на екрана в киното на Сан Антонио. Този негов ониричен талант, ведно с упоритата му привързаност към простудите, истински или измислени, с които през ден оправдаваше нежеланието си да приготвя такъмите на бащината си лодка, му позволяваше да се забавлява под дебелите чилски одеяла и да става все по-добър в идиличните си съновидения. Когато рибарят Хосе Хименес се връщаше от открито море, гладен и вир вода, Марио облекчаваше чувството си за вина, като му приготвяше обяд от хрупкав хляб, свежи салати от домати и лук, плюс магданоз и кориандър, а самият той поглъщаше един драматичен аспирин, щом сарказмът на баща му го пронижеше чак до костите.
– Потърси си работа – беше сухата и сурова фраза, с която мъжът увенчаваше обвинителния си поглед, чиято продължителност можеше да стигне до десет минути и при всички случаи не падаше никога под пет.
– Да, татко – отвръщаше Марио и си изтриваше носа с ръкава на жилетката.
И ако това беше тривиалната подбуда, то щастливата бе притежаването на едно весело колело марка „Легнано“, благодарение на което Марио сменяше неизменния незначителен хоризонт на рибарското заливче с малко по-голямото пристанище на Сан Антонио – то, в сравнение с неговото селце, го впечатляваше все едно беше някой пищен Вавилон. Самото съзерцаване на киноафишите с жени със страстни устни и корави мъжаги, стиснали хавански пури между безупречните си зъби, го докарваше до транс, от който излизаше след два часа кинолента, за да подкара безутешно колелото си обратно към обичайното си ежедневие, понякога под крайбрежния дъжд, вдъхновяващ го за епични простуди. Великодушието на баща му не стигаше дотам, че да насърчава мързела му, тъй че в някои дни от седмицата Марио Хименес, останал без пари, трябваше да се примирява с набези из магазините за списания втора употреба, където се задоволяваше да поглажда с ръка снимките на любимите си актриси.
Беше един от тези дни на безнадеждно скитане, когато видя обява на прозореца на пощенската станция, на която не можа да устои, въпреки че бе написана на ръка и върху скромен лист от тетрадка по математика – предмет, по който не беше блестял дори в началното училище.
Марио Хименес никога не слагаше вратовръзка, но преди да влезе, нагласи яката на ризата си, все едно имаше такава, и се опита без особен успех с две прекарвания на пръсти вместо гребен да прибере гривата си, наследена от снимките на „Бийтълс“.
– Идвам за обявата – издекламира той на чиновника с усмивка, която конкурираше усмивката на Бърт Ланкастър.
– Имаш ли колело? – попита отегчено чиновникът.
Сърцето и устните му отговориха в един глас:
– Да.
– Добре – каза служителят, като почистваше очилата си, – мястото е за пощальон на остров Негра.
– Какво съвпадение – рече Марио. – Аз живея наблизо, на залива.
– Много хубаво. Лошото е, че има само един клиент.
– Един-единствен?
– Ами да. На залива всички са неграмотни. Не могат да прочетат дори сметките си.
– И кой е клиентът?
– Пабло Неруда.
Марио Хименес преглътна онова, което му се стори, че е цял литър слюнка.
– Но това е страхотно.
– Страхотно? Получава цели килограми кореспонденция всеки ден. Да въртиш педалите с чантата на гърба е все едно да носиш слон на раменете си. Пощальонът, който го обслужваше, се пенсионира, изгърбен като камила.
– Но аз съм само на седемнайсет години.
– А здрав ли си?
– Аз ли? Като кремък. В живота си не съм се простудявал.
Чиновникът плъзна очилата по ръба на носа си и го погледна над рамките.
– Заплатата е мизерна. Другите пощальони се оправят с бакшишите. Но с един клиент едва ще ти стига за кино веднъж седмично.
– Искам мястото.
– Добре. Аз се казвам Косме.
– Косме.
– Трябва да ми викаш „дон Косме“.
– Да, дон Косме.
– Аз съм твоят шеф.
– Да, шефе.
Мъжът вдигна една синя химикалка, духна є, за да стопли мастилото, и попита, без да го погледне:
– Име?
– Марио Хименес – отвърна Марио Хименес тържествено.
И приключил с изговарянето на тази жизненоважна информация, той отиде при прозореца, махна обявата и я напъха възможно най-дълбоко в задния джоб на панталона си.

Антонио Скармета „Пощальонът на Неруда“

През юни 1969 година две причини, колкото прекрасни, толкова и тривиални, накараха Марио Хименес да смени попрището си. Първо, Марио недолюбваше рибарските занимания, които го изкарваха от леглото преди зазоряване, почти винаги когато сънуваше дръзки любовни авантюри с героини толкова пламенни, колкото онези, които виждаше на екрана в киното на Сан Антонио. Този негов ониричен талант, ведно с упоритата му привързаност към простудите, истински или измислени, с които през ден оправдаваше нежеланието си да приготвя такъмите на бащината си лодка, му позволяваше да се забавлява под дебелите чилски одеяла и да става все по-добър в идиличните си съновидения. Когато рибарят Хосе Хименес се връщаше от открито море, гладен и вир вода, Марио облекчаваше чувството си за вина, като му приготвяше обяд от хрупкав хляб, свежи салати от домати и лук, плюс магданоз и кориандър, а самият той поглъщаше един драматичен аспирин, щом сарказмът на баща му го пронижеше чак до костите.
– Потърси си работа – беше сухата и сурова фраза, с която мъжът увенчаваше обвинителния си поглед, чиято продължителност можеше да стигне до десет минути и при всички случаи не падаше никога под пет.
– Да, татко – отвръщаше Марио и си изтриваше носа с ръкава на жилетката.
И ако това беше тривиалната подбуда, то щастливата бе притежаването на едно весело колело марка „Легнано“, благодарение на което Марио сменяше неизменния незначителен хоризонт на рибарското заливче с малко по-голямото пристанище на Сан Антонио – то, в сравнение с неговото селце, го впечатляваше все едно беше някой пищен Вавилон. Самото съзерцаване на киноафишите с жени със страстни устни и корави мъжаги, стиснали хавански пури между безупречните си зъби, го докарваше до транс, от който излизаше след два часа кинолента, за да подкара безутешно колелото си обратно към обичайното си ежедневие, понякога под крайбрежния дъжд, вдъхновяващ го за епични простуди. Великодушието на баща му не стигаше дотам, че да насърчава мързела му, тъй че в някои дни от седмицата Марио Хименес, останал без пари, трябваше да се примирява с набези из магазините за списания втора употреба, където се задоволяваше да поглажда с ръка снимките на любимите си актриси.
Беше един от тези дни на безнадеждно скитане, когато видя обява на прозореца на пощенската станция, на която не можа да устои, въпреки че бе написана на ръка и върху скромен лист от тетрадка по математика – предмет, по който не беше блестял дори в началното училище.
Марио Хименес никога не слагаше вратовръзка, но преди да влезе, нагласи яката на ризата си, все едно имаше такава, и се опита без особен успех с две прекарвания на пръсти вместо гребен да прибере гривата си, наследена от снимките на „Бийтълс“.
– Идвам за обявата – издекламира той на чиновника с усмивка, която конкурираше усмивката на Бърт Ланкастър.
– Имаш ли колело? – попита отегчено чиновникът.
Сърцето и устните му отговориха в един глас:
– Да.
– Добре – каза служителят, като почистваше очилата си, – мястото е за пощальон на остров Негра.
– Какво съвпадение – рече Марио. – Аз живея наблизо, на залива.
– Много хубаво. Лошото е, че има само един клиент.
– Един-единствен?
– Ами да. На залива всички са неграмотни. Не могат да прочетат дори сметките си.
– И кой е клиентът?
– Пабло Неруда.
Марио Хименес преглътна онова, което му се стори, че е цял литър слюнка.
– Но това е страхотно.
– Страхотно? Получава цели килограми кореспонденция всеки ден. Да въртиш педалите с чантата на гърба е все едно да носиш слон на раменете си. Пощальонът, който го обслужваше, се пенсионира, изгърбен като камила.
– Но аз съм само на седемнайсет години.
– А здрав ли си?
– Аз ли? Като кремък. В живота си не съм се простудявал.
Чиновникът плъзна очилата по ръба на носа си и го погледна над рамките.
– Заплатата е мизерна. Другите пощальони се оправят с бакшишите. Но с един клиент едва ще ти стига за кино веднъж седмично.
– Искам мястото.
– Добре. Аз се казвам Косме.
– Косме.
– Трябва да ми викаш „дон Косме“.
– Да, дон Косме.
– Аз съм твоят шеф.
– Да, шефе.
Мъжът вдигна една синя химикалка, духна є, за да стопли мастилото, и попита, без да го погледне:
– Име?
– Марио Хименес – отвърна Марио Хименес тържествено.
И приключил с изговарянето на тази жизненоважна информация, той отиде при прозореца, махна обявата и я напъха възможно най-дълбоко в задния джоб на панталона си.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Вулгарна? Не вярвам на очите си. Бих казала, че на места е упойващо сладострастна и възбуждаща (възбуждаща въображението), но в никакъв случай "вулгарна". Забележително четиво.
Хубава книга, увлекателна. На места обаче ми беше твърде вулгарна.
Напомня малко в стила и сюжета на "100 години самота".
Чудесна тънка испанска ирония за познавачите на иоспанската култура.!

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-744-1
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени