Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Лебедът умира след много лета
Печатно издание
ISBN
978-954-529-626-0
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
300 гр.
Страници
272
Превод
Венцислав К. Венков
Дата на издаване
25 януари 2010

Лебедът умира след много лета

Олдъс Хъксли (1894--1963) можеше да напише само „Прекрасният нов свят“, за да увековечи името си и да се превърне в модерен класик, но той ни е оставил в наследство едно наистина обемисто творчество, с което би могъл да се гордее всеки велик писател. Сред романите му, повечето все още непреведени на български език, ярко се откроява „Лебедът умира след много лета“. Хъксли заема заглавието на книгата си от поемата „Титон“ (в гръцката митология Титон е дарен от Зевс с вечен живот, но не и с вечна младост) на друг голям англичанин – лорд Тенисън, когото обича и често цитира в произведенията си. Романът е публикуван през 1939 г. и още същата година претърпява второ издание. По това време Хъксли вече е напуснал Англия и се е заселил в Калифорния и вероятно по тази причина разполага действието в Холивуд. Главният му герой е американски милионер, който твърде много харесва живота, който води, за да се раздели с него. Той научава, че в Англия живее благородник, достигнал дълбока старост, и тръгва да го издири, за да се сдобие и той с неговото дълголетие.

Книгата се издава с подкрепата на програма Култура 2000“ на Европейския съюз
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture 2000 de l'Union europеénne

За автора

Олдъс Хъксли (1894-1963) можеше да напише само „Прекрасният нов свят“, за да увековечи името си и да се превърне в модерен класик, но той ни е оставил в наследство едно наистина обемисто творчество, с което би могъл да се гордее всеки велик писател. Сред романите му, повечето все още непреведени на български език, ярко се откроява „Лебедът умира след много лета“.

Откъс

ОЛДЪС ХЪКСЛИ
ЛЕБЕДЪТ УМИРА СЛЕД МНОГО ЛЕТА

Телеграмата уточняваше всички подробности: Джереми Пордидж трябваше да се оглежда за цветнокож шофьор в сива униформа с карамфил в бутониерата, а цветнокожият шофьор трябваше да се оглежда за англичанин на средна възраст с „Поезия“ на Уърдсуърт в ръка. Та въпреки тълпата на гарата двамата лесно се откриха взаимно.
– Шофьорът на господин Стойт?
– Господин Пордидж, съъър?
Джереми кимна и леко разпери ръце – с Уърдсуърт в едната и чадъра в другата – с жест на самоосмиващ се манекен, излагащ на показ фигура, чиято окаяност се подчертаваше от крайно нелепото й облекло, с пълно съзнание за смехотворността и на двете. „Бедна личност – сякаш искаше да намекне, – но това съм си аз.“ Отбранителната и, ако може така да се каже, профилактичната самоирония му бе станала навик. Прибягваше към нея независимо от обстоятелствата. Внезапно го споходи нова мисъл. Притесни се дали в този техен демократичен Далечен запад човек следва да се ръкува с шофьора – особено ако същият е негър, – и то за да покаже, че не е „пука сахиб“, макар родината му да влачи хомота на белия човек. Реши в крайна сметка нищо да не предприема. Макар че, по-точно казано, решението му бе натрапено – както винаги, рече си, изпитвайки леко иронично удовлетворение от съзнаването на собствените си недостатъци. Понеже, докато се двоумеше как да постъпи, шофьорът свали шапка и с леко преиграване на ролята на негър-слуга от Стария свят, се поклони, забели зъби в широка усмивка и рече:
– Добре дошъл в Лос Анджелис, господин Пордидж, съъър! – И като промени ритмичния си провлечен тон от драматичен на поверителен, добави: – Щях да ви позная и по говора, господин Пордидж, дори без книгата.
Джереми се засмя с леко притеснение. Една седмица в Америка му бе стигнала, та да започне да се заслушва в собствения си глас. Продукт на кеймбриджкия Тринити
Колидж десет години преди Световната война, гласът му бе писклив, сякаш излизаше от флейта, и напомняше за вечерня в някоя английска катедрала. Никой у дома не му обръщаше особено внимание, когато го използваше. Не му се бе налагало да се шегува с него в самозащита така, както правеше по отношение на външния си вид, например, или на възрастта си. Тук, в Америка, обаче всичко бе по-различно. Стигаше му да си поръча кафе или да попита къде е тоалетната (на която в тази объркана страна при това й викаха другояче), и хората извръщаха към него насмешливо любопитните си погледи, сякаш бе някаква подигравка на природата, изложена на показ в увеселителен парк. И това никак не му се нравеше.
– Къде ми е носачът? – попита суетливо, само и само да смени темата.
След няколко минути бяха на път. Сгушил се на задната седалка с надеждата да стане недосегаем за шофьорските реплики, Джереми Пордидж се отдаде на удоволствието просто да гледа. Покрай стъклата на автомобила преминаваше Южна Калифорния; от него се искаше единствено да държи очите си отворени.
Първото, което му се яви, бе бордей с африканци, филипинци, японци и мексиканци. Какви отсенки и комбинации от бяло, жълто и кафяво! Какви сложни расови кръстоски! И какви красавици в изкуствени коприни! „И дами-негърки в рокли от бял муселин“ – любимата му строфа от „Прелюд“ на Уърдсуърт. Тайничко си се усмихна. А след малко бордеят отстъпи място на високите сгради в деловия квартал.
Населението тук клонеше повече към бялото. На всеки ъгъл имаше дрогерия. Вестникарчета разгласяваха настъплението на Франко срещу Барселона. Докато вървяха, повечето момичета сякаш се бяха отдали на безгласна молитва; като се замисли обаче, реши, че по-вероятно преживят неуморно дъвка. Дъвка, а не Бог. После колата се гмурна в някакъв тунел и излезе в друг свят – просторен, неприветлив предградиен свят от бензиностанции и билбордове, ниски къщи насред градини, незастроени парцели и хартиени боклуци, тук-таме по някой магазин, търговска сграда или черква – методистките черкви, построени, за негова доста голяма изненада, в стила на гранадския манастир „Картуха“, католическите черкви приличаха на катедралата в Кентърбъри, синагогите се бяха маскирали на „Хагия София“, а сциентоложките черкви, с колонади и корнизи – на банки. Беше ранна зимна сутрин, но слънцето грееше ослепително и по небето нямаше нито едно облаче. Автомобилът се движеше на запад и слънчевите лъчи, падащи под все по-малък ъгъл, осветяваха като прожектори всяка сграда, всяка окачена реклама и всеки билборд, та новодошлият да не пропусне нито една забележителност.
ХРАНА. КОКТЕЙЛИ. ВЕЧЕР.
ДЖЪМБО МАЛЦ.
ДЕЙСТВАЙ, ПЪТУВАЙ СЪС СУПЕРБЕНЗИНА „КОНЗОУЛ“.
В ПАНТЕОН „БЕВЪРЛИ“ ПОГРЕБЕНИЯТА НЕ СА СКЪПИ.
Колата напредваше бързо и ето, че в средата на един незастроен парцел се появи ресторант под формата на седнал булдог. Входът беше между двете му предни лапи, а очите му светеха.
„Зооморф“ – промърмори на себе си Джереми Пордидж, после повтори: „Зооморф“. Изпитваше някакво академично удоволствие от думите. Булдогът отфуча в миналото.
АСТРОЛОГИЯ, НУМЕРОЛОГИЯ, ЕКСТРАСЕНС.
ДРАЙВ-ИН ЗА ОРЕХОВИ БУРГЕРИ – каквото и да представляваха те. Реши да ги опита при първата удала му се възможност. Орехов бургер с голям малц.
СПРИ ТУК ЗА СУПЕРБЕНЗИН „КОНЗОУЛ“.
За негова изненада шофьорът взе, че спря.
– Петдесет литра супер-супер – поръча, после се обърна към Джереми: – Това е нашата фирма. – И добави: – Господин Стойт й е президентът. – Посочи рекламното пано на отсрещната страна на улицата: ЗАЕМИ В БРОЙ ЗА 15 МИНУТИ, прочете Джереми; КОНСУЛТ КЪМЮНИТИ СЪРВИС ФАЙНЪНС КОРПОРЕЙШЪН. – И тази е наша – обяви гордо шофьорът.
Продължиха по пътя си. От един гигантски билборд ги наблюдаваше млада красавица с разкривено от мъка лице като на Мария Магдалена. РАЗБИТ РОМАН – съобщаваше надписът. – СПОРЕД НАУКАТА 73 НА СТО ОТ ВСИЧКИ ПЪЛНОЛЕТНИ СТРАДАТ ОТ ЛОШ ДЪХ.
ПАНТЕОН „БЕВЪРЛИ“ – ПРИЯТЕЛ В СКРЪБТА.
ЛИЦЕВИ МАСАЖИ, ТОПЛО КЪДРЕНЕ, МАНИКЮР.
КОЗМЕТИКА БЕТИ.
До козметиката имаше офис на „Уестърн Юниън“. Телеграмата до майка му... Божичко, насмалко да забрави! Джереми се приведе напред и с извинителния тон, който винаги ползваше при разговор с прислугата, помоли шофьора да спре за малко. Автомобилът спря. Джереми слезе със загрижен израз върху кроткото си заешко лице и забързано пресече тротоара.

ОЛДЪС ХЪКСЛИ
ЛЕБЕДЪТ УМИРА СЛЕД МНОГО ЛЕТА

Телеграмата уточняваше всички подробности: Джереми Пордидж трябваше да се оглежда за цветнокож шофьор в сива униформа с карамфил в бутониерата, а цветнокожият шофьор трябваше да се оглежда за англичанин на средна възраст с „Поезия“ на Уърдсуърт в ръка. Та въпреки тълпата на гарата двамата лесно се откриха взаимно.
– Шофьорът на господин Стойт?
– Господин Пордидж, съъър?
Джереми кимна и леко разпери ръце – с Уърдсуърт в едната и чадъра в другата – с жест на самоосмиващ се манекен, излагащ на показ фигура, чиято окаяност се подчертаваше от крайно нелепото й облекло, с пълно съзнание за смехотворността и на двете. „Бедна личност – сякаш искаше да намекне, – но това съм си аз.“ Отбранителната и, ако може така да се каже, профилактичната самоирония му бе станала навик. Прибягваше към нея независимо от обстоятелствата. Внезапно го споходи нова мисъл. Притесни се дали в този техен демократичен Далечен запад човек следва да се ръкува с шофьора – особено ако същият е негър, – и то за да покаже, че не е „пука сахиб“, макар родината му да влачи хомота на белия човек. Реши в крайна сметка нищо да не предприема. Макар че, по-точно казано, решението му бе натрапено – както винаги, рече си, изпитвайки леко иронично удовлетворение от съзнаването на собствените си недостатъци. Понеже, докато се двоумеше как да постъпи, шофьорът свали шапка и с леко преиграване на ролята на негър-слуга от Стария свят, се поклони, забели зъби в широка усмивка и рече:
– Добре дошъл в Лос Анджелис, господин Пордидж, съъър! – И като промени ритмичния си провлечен тон от драматичен на поверителен, добави: – Щях да ви позная и по говора, господин Пордидж, дори без книгата.
Джереми се засмя с леко притеснение. Една седмица в Америка му бе стигнала, та да започне да се заслушва в собствения си глас. Продукт на кеймбриджкия Тринити
Колидж десет години преди Световната война, гласът му бе писклив, сякаш излизаше от флейта, и напомняше за вечерня в някоя английска катедрала. Никой у дома не му обръщаше особено внимание, когато го използваше. Не му се бе налагало да се шегува с него в самозащита така, както правеше по отношение на външния си вид, например, или на възрастта си. Тук, в Америка, обаче всичко бе по-различно. Стигаше му да си поръча кафе или да попита къде е тоалетната (на която в тази объркана страна при това й викаха другояче), и хората извръщаха към него насмешливо любопитните си погледи, сякаш бе някаква подигравка на природата, изложена на показ в увеселителен парк. И това никак не му се нравеше.
– Къде ми е носачът? – попита суетливо, само и само да смени темата.
След няколко минути бяха на път. Сгушил се на задната седалка с надеждата да стане недосегаем за шофьорските реплики, Джереми Пордидж се отдаде на удоволствието просто да гледа. Покрай стъклата на автомобила преминаваше Южна Калифорния; от него се искаше единствено да държи очите си отворени.
Първото, което му се яви, бе бордей с африканци, филипинци, японци и мексиканци. Какви отсенки и комбинации от бяло, жълто и кафяво! Какви сложни расови кръстоски! И какви красавици в изкуствени коприни! „И дами-негърки в рокли от бял муселин“ – любимата му строфа от „Прелюд“ на Уърдсуърт. Тайничко си се усмихна. А след малко бордеят отстъпи място на високите сгради в деловия квартал.
Населението тук клонеше повече към бялото. На всеки ъгъл имаше дрогерия. Вестникарчета разгласяваха настъплението на Франко срещу Барселона. Докато вървяха, повечето момичета сякаш се бяха отдали на безгласна молитва; като се замисли обаче, реши, че по-вероятно преживят неуморно дъвка. Дъвка, а не Бог. После колата се гмурна в някакъв тунел и излезе в друг свят – просторен, неприветлив предградиен свят от бензиностанции и билбордове, ниски къщи насред градини, незастроени парцели и хартиени боклуци, тук-таме по някой магазин, търговска сграда или черква – методистките черкви, построени, за негова доста голяма изненада, в стила на гранадския манастир „Картуха“, католическите черкви приличаха на катедралата в Кентърбъри, синагогите се бяха маскирали на „Хагия София“, а сциентоложките черкви, с колонади и корнизи – на банки. Беше ранна зимна сутрин, но слънцето грееше ослепително и по небето нямаше нито едно облаче. Автомобилът се движеше на запад и слънчевите лъчи, падащи под все по-малък ъгъл, осветяваха като прожектори всяка сграда, всяка окачена реклама и всеки билборд, та новодошлият да не пропусне нито една забележителност.
ХРАНА. КОКТЕЙЛИ. ВЕЧЕР.
ДЖЪМБО МАЛЦ.
ДЕЙСТВАЙ, ПЪТУВАЙ СЪС СУПЕРБЕНЗИНА „КОНЗОУЛ“.
В ПАНТЕОН „БЕВЪРЛИ“ ПОГРЕБЕНИЯТА НЕ СА СКЪПИ.
Колата напредваше бързо и ето, че в средата на един незастроен парцел се появи ресторант под формата на седнал булдог. Входът беше между двете му предни лапи, а очите му светеха.
„Зооморф“ – промърмори на себе си Джереми Пордидж, после повтори: „Зооморф“. Изпитваше някакво академично удоволствие от думите. Булдогът отфуча в миналото.
АСТРОЛОГИЯ, НУМЕРОЛОГИЯ, ЕКСТРАСЕНС.
ДРАЙВ-ИН ЗА ОРЕХОВИ БУРГЕРИ – каквото и да представляваха те. Реши да ги опита при първата удала му се възможност. Орехов бургер с голям малц.
СПРИ ТУК ЗА СУПЕРБЕНЗИН „КОНЗОУЛ“.
За негова изненада шофьорът взе, че спря.
– Петдесет литра супер-супер – поръча, после се обърна към Джереми: – Това е нашата фирма. – И добави: – Господин Стойт й е президентът. – Посочи рекламното пано на отсрещната страна на улицата: ЗАЕМИ В БРОЙ ЗА 15 МИНУТИ, прочете Джереми; КОНСУЛТ КЪМЮНИТИ СЪРВИС ФАЙНЪНС КОРПОРЕЙШЪН. – И тази е наша – обяви гордо шофьорът.
Продължиха по пътя си. От един гигантски билборд ги наблюдаваше млада красавица с разкривено от мъка лице като на Мария Магдалена. РАЗБИТ РОМАН – съобщаваше надписът. – СПОРЕД НАУКАТА 73 НА СТО ОТ ВСИЧКИ ПЪЛНОЛЕТНИ СТРАДАТ ОТ ЛОШ ДЪХ.
ПАНТЕОН „БЕВЪРЛИ“ – ПРИЯТЕЛ В СКРЪБТА.
ЛИЦЕВИ МАСАЖИ, ТОПЛО КЪДРЕНЕ, МАНИКЮР.
КОЗМЕТИКА БЕТИ.
До козметиката имаше офис на „Уестърн Юниън“. Телеграмата до майка му... Божичко, насмалко да забрави! Джереми се приведе напред и с извинителния тон, който винаги ползваше при разговор с прислугата, помоли шофьора да спре за малко. Автомобилът спря. Джереми слезе със загрижен израз върху кроткото си заешко лице и забързано пресече тротоара.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-626-0
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени