Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Пътят на змията
Печатно издание
ISBN
978-954-529-745-8
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
110 гр.
Страници
88
Превод
Теодора Джебарова
Дата на издаване
13 януари 2010

Пътят на змията

„Пътят на змията“ обхваща живота на три поколения и впечатлява с дълбините, до които се домогва, с което напомня модерна версия на Книга на Йов. „Господи, на кого да се уповаваме?“, този покъртителен вик пронизва като лайтмотив романа, който ни пренася в затънтените покрайнини на една архаична Швеция през втората половина на XIX век. Разказвачът – последна издънка на едно опропастено семейство – вопие към Всевишния и на своя недодялан селски говор, близък по внушение до езика на Светото писание, му разказва за неправдите, стоварили се над неговите близки, за присвоеното от местния богаташ право върху женските тела... Романът се смята за най-доброто постижение на Линдгрен и е екранизиран от Бо Видерберг през 1986 година.

Преводът е дело на забележителната преводачка Теодора Джебарова с особен влог в българската словесност.

За автора

Торни Линдгрен е роден през 1938 г. в северната шведска провинция Вестерботен, той завършва педагогика и започва кариерата си като учител, но от 1970 г. се отдава изцяло на писателска дейност. Понастоящем живее в провинция Йостерйотланд в Южна Швеция.

Главните теми на творчеството му са белязани преди всичко от тежкия живот в шведския Север, но в него се откриват и влияния от Сьорен Киркегор, Артур Шопенхауер и др. То представлява критика на обществото, примесена с хаплива ирония. Досега авторът е публикувал 39 книги, а големият му пробив на международната литературна сцена идва с романите „Пътят на змията“ и „Вирсавия“, като за втория получава престижната френска литературна награда "Prix Femina". Той е носител на общо 17 награди и отличия, между които две титли „Doctor Honoris Causa“. От 1991 г. Торни Линдгрен е член на Шведската академия – институция, която се състои от 18 пожизнено избрани членове и е създадена през XVIII век по подобие на Френската академия.

Откъс

ТОРНИ ЛИНДГРЕН
ПЪТЯТ НА ЗМИЯТА

Господи, него ли – Карл Урша, селянина и търговеца – искаше да погребеш оня път, когато разцепи Кулмюрлиден по тоя начин, или мен и моята къща, и Юхана? И дечицата, дето не си бяха доживели?
Такива неща по тия места не ставали, твърдят хората. Землетресения, пукнатини, свлачища. Нищичко.
Само това рекох да те питам.
Ти ми знаеш положението.
Шведския, дето Ти го говоря сега, Господи, него го научих в Багбьоле и от Якоб.
Положение е неприлична дума.
Всичко ще си кажа пред Теб, Господи.
Съвсем всичко ще си кажа пред Теб, Господи, от началото до края, а сетне ще Те питам за онова, дето го не разбирам.
Юхан Юхансон – от хората наричан Устат Яни, сигур така наречен и от Теб, дето май не правиш разлика между хората, – роден в Кулмюрлиден хилядо осемстотин четирийсет и девета, същата година, кога дядо ми Алексис, майчиният ми баща, се обесил на един от смърчовете на Ул Карлша, че тогава вече си нямал собствена гора, и същата година, когато два бика на Юхан Улув затънали в извора до Горското блато и така му излязло името Говежди извор – то нали всичко трябва име да си има.
Ако Ти, Господи, някога имаш нужда от черпак вода, дето ще уталожи жаждата на едно вечно същество, казвам Ти, ще идеш тамо на Говежди извор, че е бистър и студен като въздуха между звездите и лежи само на десет крачки от последните ливади на Гран планина.
Ти знаеш, че се родих непокорен, Ти ме сътвори непокорен и все ми говореше и ми думаше: не трябва да бъдеш непокорен, Устат Яни. В тия работи си падаш малко чудак, правиш всеки по някакъв съвсем особен начин – я големлив, я вироглав – пък после ни пропиляваш животеца да ни учиш, че тъкмо такива не трябвало да бъдем, не бивало да се носим по оня особен начин, каквито си ни сътворил.
Ама добре стори все пак, че не ми даде кой знае какво, върху което да си изливам непокорството. Да ме беше направил син на търговец или на богат селянин, можех да стана опасен човек с цялата самоглавщина и всичките чворове, дето са ми в дънера на съществото, можех да стана някой зъл господар, само че в това положение, в което си ме поставил, моето непокорство изглеждаше някак невинно и дребна работа, приличаше повече на болест, дето гризе скрития човек в мен. Господи, на кого да се уповаваме?
Нещо като бездна направи Ти тук на Кулмюрлиден и както седя сега, краката ми висят в празното, страх не усещам, че откак стана това, мога да си провеся краката над която бездна си искам, защото знам, че Ти можеш да разтвориш бездни където и когато Ти дойде наум и дори към бездната – или как да я нарека тази урва – чувствам непокорство. Той подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име.
Не ми даде Ти да се родя с баща, пък може и за добро да е било – нали все той щеше да получава яденето; равнодушието си ми дал по рождение, да си разводнявам с него непокорството; ама кой знае какъв мъж не ще е бил, защото Ти го призова в лудницата в Питхолмен и там остана да линее, докле умря.
Вместо него си имахме обаче онзи хармониум, дето кръстникът на мама, дърводелецът Рьон от Чьолн, й го направил, та той със своята веселост и особено ако човек издърпаше копчетата „главен регистър“ и „флейта“, сегиз-тогиз ни изкарваше по някой залък хляб.
И нито едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всичките преброени.
Те идваха да взимат мама в събота вечер, след като беше издоила, бяха гръмогласни и радостни, изнасяха хармониума и го натоварваха върху каруца или шейна, а мама, която беше част от веселието им, слагаха да седне до кочияша и сетне заминаваха за бараката или кухнята, или гумното – каквото си бяха избрали – и танцуваха там до сутрешното доене, а пък ние се събуждахме, кога стоварваха хармониума на площадката пред вратата и мама почваше да дрънчи с колелата на печката.
Та, както казах, дядо си нямал собствена гора, нито ниви, нито ливади, ни една йота си нямал, макар че не се бил родил без нищо. Ама го пропилял всичкото – остриковата лъка и нивите, и ливадето на Лидйердет, и Клепшифтет. И след като пропилял всичко, го налегнала неволята.
А все пак нямал никаква вина, също като новородено дете, пък и ракия не пиел, само че си прахосал имота като малчуган, дето върви из тревата и току оставя тук-там подире си каквото е държал в ръце, та дядо просто бил мекушав и скромен, и вятърничав, имал вземане-даване с Ул Карлша, все някак ще се спазарим, казвал. Трябвали му подкови и клинци за тях, брадви и триони, и сол, и захар, и ковко желязо, и совалки за баба.
Пари на ръка никакви нямал, ама нали по всяко време можело да се издаде заложна полица, пък Ул Карлша ги имал готово напечатани, та – нивите и ливадето на Лидйердет, и остриковата лъка, и Клепшифтет – дорде дойдат други времена, тъй де, само че имало и това: щели да дойдат други времена и утрешни дни, когато трябвало да изплати тия дребни суми с лихвите. Обаче последната година преди да се родя, Ти, Господи, си позволил на Ул Карлша да се домъкне със заложните полици, носел ги в подвързията на Библията, дето самото Слово Божие го нямало, а се намирали всичките му ценни книжа, пристегнати с кожени ремъци, то било неделя и дядо рекъл, че се радва да види един търговец, който така благоговейно и богоугодно тачи Светия почивен ден, та дори носи под мишница Словото, където и да отива.
– Ти си бил страшно набожен търговец – рекъл.
Та дядо го назовал търговец, макар че Ул Карлша всъщност и той бил обикновен селянин и сигурно само покрай каруцарството взел да се занимава с разни стоки и станал нещо като търговец и защо, Господи, си сложил селяните да управляват прекрасната земя, дето си я сътворил, и защо си ги изпълнил със злоба и лукавство и жажда за власт, та все едно, че не са човеци?
– Това са заложните полици – казал Ул Карлша. – Самото Слово дадох да ми подвържат в телешка кожа.
– Я виж ти – рекъл дядо, – значи се разхождаш със заложните полици. И с цялата си невинност продължил: – Ако влезнем, бабата сигурно ще ни почерпи по глътка пиво, то е тъкмо на седмица и сега най си го бива.
Обаче Ул Карлша му се надигнал, казал, че се напил от оня там извор под Гран планина, а в неделя пиво не поглеждал, ако и да е втасало, но пари в брой – това искал сега, пък чудна работа колко се било наляло просото на тоя скат, ама то сигурно било от слънцето и задето тук било завет.
– Поне да седнем не може ли? – обадил се дядо.
Като седнали, Ул Карлша рекъл:
– Така. Тези заложни полици.
– Пари в брой нямам – казал дядо. – Ама по-нататък.
– Утре имам работа къде Шелет – рекъл Ул Карлша. – Та ще взема със себе си заложните полици.
– Сигур си прав за просото – продумал дядо. – Все е завет, пък и слънцето.
Ама по-нататък, казал сетне, по-нататък щял да изчисти земята отвъд обора за още една просена нива и щял да прокопае отводнителен ров по целия склон и малко навътре в тресавището, и щяло да стане ливаде за паша и за коситба, та по-нататък можел да обещае, че ще има зърно, пък и пари, и телета, и ярета, и агнета, и кози, и кожи, само дай Боже живот и здраве.

ТОРНИ ЛИНДГРЕН
ПЪТЯТ НА ЗМИЯТА

Господи, него ли – Карл Урша, селянина и търговеца – искаше да погребеш оня път, когато разцепи Кулмюрлиден по тоя начин, или мен и моята къща, и Юхана? И дечицата, дето не си бяха доживели?
Такива неща по тия места не ставали, твърдят хората. Землетресения, пукнатини, свлачища. Нищичко.
Само това рекох да те питам.
Ти ми знаеш положението.
Шведския, дето Ти го говоря сега, Господи, него го научих в Багбьоле и от Якоб.
Положение е неприлична дума.
Всичко ще си кажа пред Теб, Господи.
Съвсем всичко ще си кажа пред Теб, Господи, от началото до края, а сетне ще Те питам за онова, дето го не разбирам.
Юхан Юхансон – от хората наричан Устат Яни, сигур така наречен и от Теб, дето май не правиш разлика между хората, – роден в Кулмюрлиден хилядо осемстотин четирийсет и девета, същата година, кога дядо ми Алексис, майчиният ми баща, се обесил на един от смърчовете на Ул Карлша, че тогава вече си нямал собствена гора, и същата година, когато два бика на Юхан Улув затънали в извора до Горското блато и така му излязло името Говежди извор – то нали всичко трябва име да си има.
Ако Ти, Господи, някога имаш нужда от черпак вода, дето ще уталожи жаждата на едно вечно същество, казвам Ти, ще идеш тамо на Говежди извор, че е бистър и студен като въздуха между звездите и лежи само на десет крачки от последните ливади на Гран планина.
Ти знаеш, че се родих непокорен, Ти ме сътвори непокорен и все ми говореше и ми думаше: не трябва да бъдеш непокорен, Устат Яни. В тия работи си падаш малко чудак, правиш всеки по някакъв съвсем особен начин – я големлив, я вироглав – пък после ни пропиляваш животеца да ни учиш, че тъкмо такива не трябвало да бъдем, не бивало да се носим по оня особен начин, каквито си ни сътворил.
Ама добре стори все пак, че не ми даде кой знае какво, върху което да си изливам непокорството. Да ме беше направил син на търговец или на богат селянин, можех да стана опасен човек с цялата самоглавщина и всичките чворове, дето са ми в дънера на съществото, можех да стана някой зъл господар, само че в това положение, в което си ме поставил, моето непокорство изглеждаше някак невинно и дребна работа, приличаше повече на болест, дето гризе скрития човек в мен. Господи, на кого да се уповаваме?
Нещо като бездна направи Ти тук на Кулмюрлиден и както седя сега, краката ми висят в празното, страх не усещам, че откак стана това, мога да си провеся краката над която бездна си искам, защото знам, че Ти можеш да разтвориш бездни където и когато Ти дойде наум и дори към бездната – или как да я нарека тази урва – чувствам непокорство. Той подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име.
Не ми даде Ти да се родя с баща, пък може и за добро да е било – нали все той щеше да получава яденето; равнодушието си ми дал по рождение, да си разводнявам с него непокорството; ама кой знае какъв мъж не ще е бил, защото Ти го призова в лудницата в Питхолмен и там остана да линее, докле умря.
Вместо него си имахме обаче онзи хармониум, дето кръстникът на мама, дърводелецът Рьон от Чьолн, й го направил, та той със своята веселост и особено ако човек издърпаше копчетата „главен регистър“ и „флейта“, сегиз-тогиз ни изкарваше по някой залък хляб.
И нито едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всичките преброени.
Те идваха да взимат мама в събота вечер, след като беше издоила, бяха гръмогласни и радостни, изнасяха хармониума и го натоварваха върху каруца или шейна, а мама, която беше част от веселието им, слагаха да седне до кочияша и сетне заминаваха за бараката или кухнята, или гумното – каквото си бяха избрали – и танцуваха там до сутрешното доене, а пък ние се събуждахме, кога стоварваха хармониума на площадката пред вратата и мама почваше да дрънчи с колелата на печката.
Та, както казах, дядо си нямал собствена гора, нито ниви, нито ливади, ни една йота си нямал, макар че не се бил родил без нищо. Ама го пропилял всичкото – остриковата лъка и нивите, и ливадето на Лидйердет, и Клепшифтет. И след като пропилял всичко, го налегнала неволята.
А все пак нямал никаква вина, също като новородено дете, пък и ракия не пиел, само че си прахосал имота като малчуган, дето върви из тревата и току оставя тук-там подире си каквото е държал в ръце, та дядо просто бил мекушав и скромен, и вятърничав, имал вземане-даване с Ул Карлша, все някак ще се спазарим, казвал. Трябвали му подкови и клинци за тях, брадви и триони, и сол, и захар, и ковко желязо, и совалки за баба.
Пари на ръка никакви нямал, ама нали по всяко време можело да се издаде заложна полица, пък Ул Карлша ги имал готово напечатани, та – нивите и ливадето на Лидйердет, и остриковата лъка, и Клепшифтет – дорде дойдат други времена, тъй де, само че имало и това: щели да дойдат други времена и утрешни дни, когато трябвало да изплати тия дребни суми с лихвите. Обаче последната година преди да се родя, Ти, Господи, си позволил на Ул Карлша да се домъкне със заложните полици, носел ги в подвързията на Библията, дето самото Слово Божие го нямало, а се намирали всичките му ценни книжа, пристегнати с кожени ремъци, то било неделя и дядо рекъл, че се радва да види един търговец, който така благоговейно и богоугодно тачи Светия почивен ден, та дори носи под мишница Словото, където и да отива.
– Ти си бил страшно набожен търговец – рекъл.
Та дядо го назовал търговец, макар че Ул Карлша всъщност и той бил обикновен селянин и сигурно само покрай каруцарството взел да се занимава с разни стоки и станал нещо като търговец и защо, Господи, си сложил селяните да управляват прекрасната земя, дето си я сътворил, и защо си ги изпълнил със злоба и лукавство и жажда за власт, та все едно, че не са човеци?
– Това са заложните полици – казал Ул Карлша. – Самото Слово дадох да ми подвържат в телешка кожа.
– Я виж ти – рекъл дядо, – значи се разхождаш със заложните полици. И с цялата си невинност продължил: – Ако влезнем, бабата сигурно ще ни почерпи по глътка пиво, то е тъкмо на седмица и сега най си го бива.
Обаче Ул Карлша му се надигнал, казал, че се напил от оня там извор под Гран планина, а в неделя пиво не поглеждал, ако и да е втасало, но пари в брой – това искал сега, пък чудна работа колко се било наляло просото на тоя скат, ама то сигурно било от слънцето и задето тук било завет.
– Поне да седнем не може ли? – обадил се дядо.
Като седнали, Ул Карлша рекъл:
– Така. Тези заложни полици.
– Пари в брой нямам – казал дядо. – Ама по-нататък.
– Утре имам работа къде Шелет – рекъл Ул Карлша. – Та ще взема със себе си заложните полици.
– Сигур си прав за просото – продумал дядо. – Все е завет, пък и слънцето.
Ама по-нататък, казал сетне, по-нататък щял да изчисти земята отвъд обора за още една просена нива и щял да прокопае отводнителен ров по целия склон и малко навътре в тресавището, и щяло да стане ливаде за паша и за коситба, та по-нататък можел да обещае, че ще има зърно, пък и пари, и телета, и ярета, и агнета, и кози, и кожи, само дай Боже живот и здраве.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-745-8
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени