Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Мъдро сърце
Печатно издание
ISBN
978-954-529-738-0
Цена
22.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (0)
Мнения (5)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
360 гр.
Страници
480
Превод
Венцислав К. Венков
Дата на издаване
11 януари 2010

Мъдро сърце

Последната книга на Корнфийлд „Мъдро сърце“ е единодушно смятана от познавачите за негов шедьовър и скоро след излизането си се превръща в класика в жанра. С тази творба Корнфийлд, който от 40 години практикува будизма, продължава духовното си дело. Опирайки се на световните традиции и на съвременните научни изследвания, авторът ни дава възможност да проникнем в будистката психология и да се научим как да я ползваме в ежедневието. Вижданията му за будизма разкриват един изцяло положителен и окуражаващ светоглед. За Корнфийлд будизмът не е ограничена религия, а прекрасно и възвишено психологическо учение, изключителен инструмент за позитивна психология. „Мъдро сърце“ е преди всичко мощна книга-лечител, която убедително преодолява предразсъдъците, че за будизма с неговата 2500-годишна история не може да се напише нищо ново и вълнуващо.

„Haсъpчителнo е дa oткpиеш чoвек oт Зaпaдa, кoйтo да е усвoил така добре тpaдициите нa Изтoкa, че дa е в състoяние дa ги спoдели достъпно с дpугите.“
Дaлaй Лaмa

За автора

Джак Корнфийлд (роден 1945) е световноизвестен будистки монах и учител, основател на центрове в Северна Калифорния, където се популяризира будистката медитация и духовност. Има докторска степен по клинична психология и е автор на бестселърите „Път със сърце“, „Малка книжка с указания на Буда“ и „След екстаза“. Заедно с Далай Лама Джак Корнфийлд е сред великите будистки учители.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Джак Корнфийлд „Мъдро сърце“

В голям храм северно от древната тайландска столица Сукотай имало навремето огромна старинна глинена статуя на Буда. Макар да не се отличавала с красота или с типичния за тайландската будистка школа финес на изработката, тя била обект на монашеските грижи в продължение на повече от петстотин години и я почитали за това й невероятно дълголетие. Статуята устояла на безброй бури, смени на правителства и армии от нашественици.
По някое време обаче монасите от храма забелязали, че по статуята се появили пукнатини; явно се налагало скоро да я ремонтират и пребоядисат. След особено горещ и сух период една от пукнатините станала толкова голяма, че някакъв любопитен монах светнал през нея с фенерчето си, за да огледа вътрешността. А оттам го заслепил блясъкът на чисто злато! В невпечатляващата на вид стара статуя обитателите на храма открили едно от най-големите и най-бляскавите златни изображения на Буда, създадени някога в Югоизточна Азия. Вече изваден на показ, днес златният Буда привлича тълпи поклонници от цял Тайланд.
Монасите предполагат, че някой някога е покрил тази скъпоценна творба с глина и гипс, за да я опази през бурните времена на войни и размирици. По подобен начин всеки от нас се е сблъсквал със заплашителни ситуации, принудили го да скрие своето вродено благородство. И по същия начин, по който жителите на Сукотай са забравили своя златен Буда, така и ние забравяме за вродената си същност. През повечето време действаме иззад защитния слой. Главната цел на будистката психология е да ни помогне да погледнем изпод тази броня и да извадим наяве изначалната ни доброта, известна и като нашата буда-природа.
В това се заключава и първият принцип на будистката психология:

1 Открий вътрешното благородство и красотата у всички човешки същества.

Прочутият последовател на Юнг Робърт Джонсън отчита колко трудно е за мнозина от нас да повярваме в собствената си доброта. По-лесно ни е да разпознаем себе си в своите най-лоши страхове и мисли – в онези непризнати черти, наречени от Юнг нашата „сянка“. „Любопитното е, пише Джонсън, че хората посвещават повече усилия да се противопоставят на благородните аспекти на своята сянка, отколкото на тъмните й страни... По-тревожно е да установиш, че имаш дълбоко вкоренено благородство на характера, отколкото да откриеш, че си нехранимайко.“
Толкова сме свикнали да вярваме в своя ограничен и обеднен идентитет, че ни обзема страх да си помислим как бихме съществували без него. Пълното признаване на вроденото ни достойнство би довело до радикални промени в живота ни. И би поставило пред нас огромно изискване. При все това някаква част от нас съзнава, че онзи уплашен и увреден „аз“ не съответства на това, което сме. И всеки от нас има нуждата да открие своя път към своето цялостно и свободно съществуване.
В моето семейство не им бе никак лесно да прозрат моята лична доброта. Най-ранните ми спомени са за параноичен и непредсказуем баща грубиян, за редовно бита и наплашена майка и четири момчета, които си задаваха въпроса „Как сме се появили тук?“. Когато баща ни паркираше колата пред къщи, всички затаявахме дъх. В добрите си дни той бе внимателен и весел и ние изпитвахме облекчение, но по-често ни се налагаше да се крием или свиваме, за да избегнем лесновъзпламенимия му гняв и безкрайните му тиради. По време на семейните ни пътувания се случваше от яд да блъска главата на майка ни в предното стъкло или да ни наказва нас, децата, за прегрешенията на другите шофьори. Помня и как бабата на баща ми увещаваше майка ми да не се развеждат: „Поне от време на време се задържа на някоя работа. Не е толкова ненормален, колкото онези в лудницата.“
И въпреки всичко съзнавах, че съществуванието не се свежда единствено до тази безрадостност. Помня как на шест или седемгодишна възраст бягах от къщи в онези болезнени дни, в които родителите ми се биеха. Нещо вътре у мен ми подсказваше, че не ми е мястото в този дом; че сякаш съм се родил не в онова семейство, в което е трябвало. Понякога съвсем по детски си въобразявах, че някой ден на вратата ще почука някакъв елегантен господин и ще попита за мен по име. След което ще обяви, че Джак и братята му са били оставени тайно в тукашното им семейство, но че истинските му родители – кралят и кралицата – вече си го искат обратно. Тези детински фантазии породиха един от най-силните потоци в живота ми – копнежа да съм част от нещо достойно и истинско. Търсех истинското семейство на моя благороден произход.
В нашата доста цинична епоха можем да считаме, че изначалната доброта не е нищо повече от една вдъхновяваща фраза, но през окуляра й откриваме радикално нов начин на възприятие и съществуване, чиято цел е да промени коренно света ни. Това не означава, че не обръщаме внимание на подавляващата човешка мъка или че превръщаме себе си в глупаво уязвими за други – нестабилни и евентуално склонни към насилие – индивиди. Напротив, за да открием достойнството у другите, трябва да признаем мъката им. Един от основните будистки принципи, за Четирите благородни истини, от самото начало отчита неизбежността на страданието в човешкия живот. Но в нашата съвременна култура, която учи хората да избягват притесненията на всяка цена и в която „стремежът към щастие“ се е превърнал в „правото на щастие“, да се говори за тази истина е трудно. А толкова освежаващо и полезно е някой да признае истината, когато установи, че страдаме.
Будистките учения ни помагат да се обърнем с лице към нашите индивидуални страдания – от срама и депресията до тревогите и скръбта. Но те се обръщат и към колективните страдания на света и ни помагат да работим върху източника на тези страдания – силите на алчността, омразата и заблудите в човешката психика. И макар грижата за страданията ни да е от критично значение, тя не затъмнява нашето основно благородство.

Джак Корнфийлд „Мъдро сърце“

В голям храм северно от древната тайландска столица Сукотай имало навремето огромна старинна глинена статуя на Буда. Макар да не се отличавала с красота или с типичния за тайландската будистка школа финес на изработката, тя била обект на монашеските грижи в продължение на повече от петстотин години и я почитали за това й невероятно дълголетие. Статуята устояла на безброй бури, смени на правителства и армии от нашественици.
По някое време обаче монасите от храма забелязали, че по статуята се появили пукнатини; явно се налагало скоро да я ремонтират и пребоядисат. След особено горещ и сух период една от пукнатините станала толкова голяма, че някакъв любопитен монах светнал през нея с фенерчето си, за да огледа вътрешността. А оттам го заслепил блясъкът на чисто злато! В невпечатляващата на вид стара статуя обитателите на храма открили едно от най-големите и най-бляскавите златни изображения на Буда, създадени някога в Югоизточна Азия. Вече изваден на показ, днес златният Буда привлича тълпи поклонници от цял Тайланд.
Монасите предполагат, че някой някога е покрил тази скъпоценна творба с глина и гипс, за да я опази през бурните времена на войни и размирици. По подобен начин всеки от нас се е сблъсквал със заплашителни ситуации, принудили го да скрие своето вродено благородство. И по същия начин, по който жителите на Сукотай са забравили своя златен Буда, така и ние забравяме за вродената си същност. През повечето време действаме иззад защитния слой. Главната цел на будистката психология е да ни помогне да погледнем изпод тази броня и да извадим наяве изначалната ни доброта, известна и като нашата буда-природа.
В това се заключава и първият принцип на будистката психология:

1 Открий вътрешното благородство и красотата у всички човешки същества.

Прочутият последовател на Юнг Робърт Джонсън отчита колко трудно е за мнозина от нас да повярваме в собствената си доброта. По-лесно ни е да разпознаем себе си в своите най-лоши страхове и мисли – в онези непризнати черти, наречени от Юнг нашата „сянка“. „Любопитното е, пише Джонсън, че хората посвещават повече усилия да се противопоставят на благородните аспекти на своята сянка, отколкото на тъмните й страни... По-тревожно е да установиш, че имаш дълбоко вкоренено благородство на характера, отколкото да откриеш, че си нехранимайко.“
Толкова сме свикнали да вярваме в своя ограничен и обеднен идентитет, че ни обзема страх да си помислим как бихме съществували без него. Пълното признаване на вроденото ни достойнство би довело до радикални промени в живота ни. И би поставило пред нас огромно изискване. При все това някаква част от нас съзнава, че онзи уплашен и увреден „аз“ не съответства на това, което сме. И всеки от нас има нуждата да открие своя път към своето цялостно и свободно съществуване.
В моето семейство не им бе никак лесно да прозрат моята лична доброта. Най-ранните ми спомени са за параноичен и непредсказуем баща грубиян, за редовно бита и наплашена майка и четири момчета, които си задаваха въпроса „Как сме се появили тук?“. Когато баща ни паркираше колата пред къщи, всички затаявахме дъх. В добрите си дни той бе внимателен и весел и ние изпитвахме облекчение, но по-често ни се налагаше да се крием или свиваме, за да избегнем лесновъзпламенимия му гняв и безкрайните му тиради. По време на семейните ни пътувания се случваше от яд да блъска главата на майка ни в предното стъкло или да ни наказва нас, децата, за прегрешенията на другите шофьори. Помня и как бабата на баща ми увещаваше майка ми да не се развеждат: „Поне от време на време се задържа на някоя работа. Не е толкова ненормален, колкото онези в лудницата.“
И въпреки всичко съзнавах, че съществуванието не се свежда единствено до тази безрадостност. Помня как на шест или седемгодишна възраст бягах от къщи в онези болезнени дни, в които родителите ми се биеха. Нещо вътре у мен ми подсказваше, че не ми е мястото в този дом; че сякаш съм се родил не в онова семейство, в което е трябвало. Понякога съвсем по детски си въобразявах, че някой ден на вратата ще почука някакъв елегантен господин и ще попита за мен по име. След което ще обяви, че Джак и братята му са били оставени тайно в тукашното им семейство, но че истинските му родители – кралят и кралицата – вече си го искат обратно. Тези детински фантазии породиха един от най-силните потоци в живота ми – копнежа да съм част от нещо достойно и истинско. Търсех истинското семейство на моя благороден произход.
В нашата доста цинична епоха можем да считаме, че изначалната доброта не е нищо повече от една вдъхновяваща фраза, но през окуляра й откриваме радикално нов начин на възприятие и съществуване, чиято цел е да промени коренно света ни. Това не означава, че не обръщаме внимание на подавляващата човешка мъка или че превръщаме себе си в глупаво уязвими за други – нестабилни и евентуално склонни към насилие – индивиди. Напротив, за да открием достойнството у другите, трябва да признаем мъката им. Един от основните будистки принципи, за Четирите благородни истини, от самото начало отчита неизбежността на страданието в човешкия живот. Но в нашата съвременна култура, която учи хората да избягват притесненията на всяка цена и в която „стремежът към щастие“ се е превърнал в „правото на щастие“, да се говори за тази истина е трудно. А толкова освежаващо и полезно е някой да признае истината, когато установи, че страдаме.
Будистките учения ни помагат да се обърнем с лице към нашите индивидуални страдания – от срама и депресията до тревогите и скръбта. Но те се обръщат и към колективните страдания на света и ни помагат да работим върху източника на тези страдания – силите на алчността, омразата и заблудите в човешката психика. И макар грижата за страданията ни да е от критично значение, тя не затъмнява нашето основно благородство.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте! Коричната цена е 22 лв., но в момента за тази книга имате 50 % отстъпка, така че можете да я купите за 11 лв.
11 leva li e cenata ili 22 leva? Zashtoto v internet sa poso4eni tezi 2 ceni. Bih pomolil da uto4nite tova nedorazumenie. Predvaritelno blagodarq.
Мистицизъм и окултно са ми любимите .. дисциплини, но и тази прочетох с удоволствие. Е не е Кастанеда, но пък има какво да се научи, на фона на приятното изживяване от четенето на спокойствие. Бих чел и на работа - ама няма как :-)), стругар съм.
Можете да поръчате от сайта с 20 процента отстъпка.
Може ли човек да си я купи директно от вас с лека отстъпка в цената?
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-738-0
изчерпана
Цена
22.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени