Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Пътешествия с леля ми
Печатно издание
ISBN
978-954-529-741-0
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
340 гр.
Страници
312
Превод
Венцислав К. Венков
Дата на издаване
08 януари 2010

Пътешествия с леля ми

„Пътешествия с леля ми“ е метаморфозно повествование за пътуванията на оттеглилия се от делата пенсиониран банков чиновник и стар ерген Хенри Пулинг, който на погребението на майка си се запознава със своята ексцентрична, капризна, претенциозна и неуважаваща законите леля. Разказът се следи през неговия поглед, но истинският двигател на действието е лелята, която го повежда на пътешествия из не един континент. Хенри е скован и дистанциран от света, докато седемдесет и пет годишната леля Огъста изстисква от живота всяка капчица радост, драма и възбуда. По време на пътешествията си, които се въртят в един непрекъснато разширяващ се географски кръг (Брайтън, Париж, Истанбул, Парагвай), Хенри е принуден да общува с хора, които при нормални обстоятелства никога не би срещнал. Книгата е филмирана изключително успешно от Джордж Кюкор с Маги Смит в ролята на леля Огъста, за което актрисата е номинирана за „Оскар“.

За автора

Греъм Грийн (1904 –1991) е сред най-великите писатели и драматурзи, чиито произведения опипват в дълбочина многовалентните и противоречиви морални и политически проблеми на съвременния свят. Той е сред щастливите автори, които приживе са се радвали както на възторзите на критиката, така и на обичта на читателите. Макар самият той силно да се противопоставя на определението, че е „католически писател“ и предпочита да бъде наричан „писател, който е и католик“, много от най-великите му романи са пропити от католическите религиозни теми, в това число „Кеят на злото“, „Същността на проблема“, „Краят на една любовна история“, „Безнадежден случай“, „Силата и славата“. Но популярността му се дължи до голяма степен на комично-развлекателни романи като „Нашият човек в Хавана“, „Тихият американец“ и „Пътешествия с леля ми“.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ГРЕЪМ ГРИЙН
ПЪТЕШЕСТВИЯ С ЛЕЛЯ МИ

За пръв път срещнах леля Огъста на погребението на майки ми, макар че бях неин племенник повече от половин столетие. Мама почина малко преди да навърши осемдесет и шест, а леля ми беше с единайсет или дванайсет години по-млада. От две години бях пенсионер с прилична пенсия, при това добре подплатена – имам предвид паричното обезщетение, което банката ми поднесе на раздяла, придружено с щедро благодарствено ръкостискане. Всъщност този обрат в живота ми бе следствие от инвазията на „Уестминстър Банк“, която ни погълна, и нашият клон бе закрит. Всички смятаха, че съм извадил късмет, но аз трудно намирах занимания, с които да си запълня времето. Така и не се бях оженил. Винаги съм живял тихо и кротко, а ако не се смята увлечението ми да отглеждам гергини, нямам и хоби. Ето защо погребението на майка ми ме изпълни с приятна възбуда.
Баща ми бе починал преди четирийсет години. Беше строителен предприемач и обичаше да си поспива – току задрямваше следобед на най-неочаквани места. Това нервираше майка ми, която за разлика от него беше енергична жена и непрекъснато ходеше да го търси и да го безпокои. Спомням си как веднъж, като дете, влязох в банята – тогава живеехме в Хайгейт – и заварих баща си, заспал с дрехите във ваната. Тъй като съм късоглед, отначало реших, че майка ми е чистила някакъв балтон, но в следващия миг чух неговия шепот: „Като излизаш, пусни резето отвътре.“ Предполагам, че ужасно го е мързяло да излезе от ваната, пък и трябва да е бил много сънен, иначе щеше да е наясно, че искането му е повече от неизпълнимо. По едно време ръководеше някакъв строеж на нов жилищен блок в Луишам и налегнеше ли го дрямката, се укриваше някъде – най-често в кабината на огромния кулокран, – та се налагаше да прекратяват работата и да го чакат да се събуди. Майка ми, която можеше да превземе всякакви височини, без да й се завие свят, се изкатерваше до най-горното скеле с надеждата да го открие, макар че съвсем не беше ясно дали е там, или си е намерил някое тихичко кътче – да речем, в бъдещия подземен гараж. В крайна сметка сигурно са били щастливи заедно: ролите им на преследвач и преследван, които ги обвързваха един с друг във вечна игра на криеница, изглежда, им допадаха, защото още в най-ранните ми спомени мама вече бе усвоила типичната поза на човек, който винаги е нащрек, и проточила врат, подтичваше на пръсти като гонче. Моля да бъда извинен за тези спомени от миналото: изглежда, при погребение имат свойството да идват неканени, тъй като процедурата е доста дълга и свързана с чакане.
На опелото, което се състоя в един от големите крематориуми, не присъстваха много хора, затова пък церемонията предизвика онова вълнение, произтичащо от тръпката пред неизвестното, което не се наблюдава край обикновените гробове. Дали ще се отворят вратите на пещта? Няма ли ковчегът да заседне някъде по пътя към пламъците? Зад себе си чух старчески глас, който произнесе натъртено:
– Веднъж присъствах на преждевременно кремиране.
Беше леля Огъста – успях да я разпозная, макар и трудно, благодарение на една снимка в семейния албум. Тя бе пристигнала със закъснение, облечена така, както вероятно би се облякла кралица Мери – светла й памет, – ако все още бе сред нас и бе възприела донякъде сегашната мода. Бях поразен от блестящата й червена коса, събрана в монументален кок, както и от двата й големи предни зъба, които й придаваха жизнен неандерталски вид. Някой изшътка, а свещеникът подхвана молитва, която, струва ми се, бе съчинил сам. Не я бях чувал нито веднъж, а както може да се предполага, на тези години вече бях присъствал на доста погребения – още повече, че в качеството си на управител на банка се чувствах длъжен да си взема последно сбогом с всеки стар клиент, който не ни напуска „на червено“. Пък и изобщо имам слабост към погребенията. Забелязал съм, че в такъв момент човек вижда околните в най-добра светлина: сериозни, трезви, оптимистично настроени, сякаш убедени в собственото си безсмъртие.
Погребението на майка ми премина без проблеми. Предвидливо махнаха цветята от ковчега, сетне натиснаха едно копче и той отпътува по релсите извън полезрението ни. Навън, под неспокойните лъчи на слънцето, надничащо между облаците, се ръкувах с неколцина племенници, племеннички и братовчеди, които не бях виждал от години и не бях в състояние да разпозная. Редно бе да изчакам праха, а докато чаках, коминът на крематориума димеше кротко над главите ни.
– Ако не се лъжа, ти си Хенри – рече леля Огъста, като се взираше скептично в мен със сините си като морските дълбини очи.
– Да – рекох, – а вие сигурно сте леля Огъста.
– Доста време мина, откакто за последен път видях майка ти – уведоми ме леля Огъста. – Надявам се, че не е умряла в мъки.
– Слава богу, леко се отърва. Всъщност на нейните години… просто сърцето й спря. Умря си от старост.
– От старост ли? Та тя беше само дванайсет години по-голяма от мен – заяви леля Огъста с укор в гласа.
Поразходихме се из парка на крематориума. Между другото тези паркове край крематориумите нямат нищо общо с истинските паркове – все едно да отидеш на игрище за голф и да си внушаваш, че си сред природата. Тревата винаги е толкова добре поддържана, че се съмнявам дали е истинска, а дърветата стърчат като на парад – дори урните напомнят малките сандъчета с пясък, от които в играта на голф се нанася началният удар.
– Ами ти? – попита леля Огъста. – Още ли си в банката?
– Не, пенсионирах се преди две години.
– Какво? Млад човек, а вече пенсионер! По дяволите, какво правиш с толкова свободно време?
– Отглеждам гергини, лельо Огъста.
Тя с царствен жест се извърна встрани и сякаш ме помете с въображаем шлейф.
– Гергини! Добре, че баща ти не е жив!
– Е, той наистина нямаше отношение към цветята. Смяташе, че всяка градина е похабен строителен парцел, и все изчисляваше колко спални една над друга би могъл да изгради на съответното място вероятно защото си беше поспалив.
– Спалните му бяха нужни не само за спане – каза леля ми доста грубо, с което ме изненада.
– Задрямваше на най-невероятни места. Спомням си как веднъж го намерих в банята…
– Ама в спалнята не спеше, а вършеше други неща – прекъсна ме леля Огъста. – Ето ти например си живо доказателство.
Започнах да разбирам защо родителите ми така настойчиво избягваха леля Огъста. Майка ми не понасяше хора с такъв характер. В никакъв случай не бе пуританка, но обичаше всяко нещо да се казва и да се върши, когато му е времето: на масата разговаряхме за различни видове ястия – евентуално за цените на хранителните стоки; когато отивахме на театър, през антракта разменяхме мисли за пиесата или за други постановки; на закуска обсъждахме новините. Ако случайно разговорът се отклонеше, тя много умело го връщаше в правите релси. Обикновено казваше: „Скъпи, сега не му е времето…“

ГРЕЪМ ГРИЙН
ПЪТЕШЕСТВИЯ С ЛЕЛЯ МИ

За пръв път срещнах леля Огъста на погребението на майки ми, макар че бях неин племенник повече от половин столетие. Мама почина малко преди да навърши осемдесет и шест, а леля ми беше с единайсет или дванайсет години по-млада. От две години бях пенсионер с прилична пенсия, при това добре подплатена – имам предвид паричното обезщетение, което банката ми поднесе на раздяла, придружено с щедро благодарствено ръкостискане. Всъщност този обрат в живота ми бе следствие от инвазията на „Уестминстър Банк“, която ни погълна, и нашият клон бе закрит. Всички смятаха, че съм извадил късмет, но аз трудно намирах занимания, с които да си запълня времето. Така и не се бях оженил. Винаги съм живял тихо и кротко, а ако не се смята увлечението ми да отглеждам гергини, нямам и хоби. Ето защо погребението на майка ми ме изпълни с приятна възбуда.
Баща ми бе починал преди четирийсет години. Беше строителен предприемач и обичаше да си поспива – току задрямваше следобед на най-неочаквани места. Това нервираше майка ми, която за разлика от него беше енергична жена и непрекъснато ходеше да го търси и да го безпокои. Спомням си как веднъж, като дете, влязох в банята – тогава живеехме в Хайгейт – и заварих баща си, заспал с дрехите във ваната. Тъй като съм късоглед, отначало реших, че майка ми е чистила някакъв балтон, но в следващия миг чух неговия шепот: „Като излизаш, пусни резето отвътре.“ Предполагам, че ужасно го е мързяло да излезе от ваната, пък и трябва да е бил много сънен, иначе щеше да е наясно, че искането му е повече от неизпълнимо. По едно време ръководеше някакъв строеж на нов жилищен блок в Луишам и налегнеше ли го дрямката, се укриваше някъде – най-често в кабината на огромния кулокран, – та се налагаше да прекратяват работата и да го чакат да се събуди. Майка ми, която можеше да превземе всякакви височини, без да й се завие свят, се изкатерваше до най-горното скеле с надеждата да го открие, макар че съвсем не беше ясно дали е там, или си е намерил някое тихичко кътче – да речем, в бъдещия подземен гараж. В крайна сметка сигурно са били щастливи заедно: ролите им на преследвач и преследван, които ги обвързваха един с друг във вечна игра на криеница, изглежда, им допадаха, защото още в най-ранните ми спомени мама вече бе усвоила типичната поза на човек, който винаги е нащрек, и проточила врат, подтичваше на пръсти като гонче. Моля да бъда извинен за тези спомени от миналото: изглежда, при погребение имат свойството да идват неканени, тъй като процедурата е доста дълга и свързана с чакане.
На опелото, което се състоя в един от големите крематориуми, не присъстваха много хора, затова пък церемонията предизвика онова вълнение, произтичащо от тръпката пред неизвестното, което не се наблюдава край обикновените гробове. Дали ще се отворят вратите на пещта? Няма ли ковчегът да заседне някъде по пътя към пламъците? Зад себе си чух старчески глас, който произнесе натъртено:
– Веднъж присъствах на преждевременно кремиране.
Беше леля Огъста – успях да я разпозная, макар и трудно, благодарение на една снимка в семейния албум. Тя бе пристигнала със закъснение, облечена така, както вероятно би се облякла кралица Мери – светла й памет, – ако все още бе сред нас и бе възприела донякъде сегашната мода. Бях поразен от блестящата й червена коса, събрана в монументален кок, както и от двата й големи предни зъба, които й придаваха жизнен неандерталски вид. Някой изшътка, а свещеникът подхвана молитва, която, струва ми се, бе съчинил сам. Не я бях чувал нито веднъж, а както може да се предполага, на тези години вече бях присъствал на доста погребения – още повече, че в качеството си на управител на банка се чувствах длъжен да си взема последно сбогом с всеки стар клиент, който не ни напуска „на червено“. Пък и изобщо имам слабост към погребенията. Забелязал съм, че в такъв момент човек вижда околните в най-добра светлина: сериозни, трезви, оптимистично настроени, сякаш убедени в собственото си безсмъртие.
Погребението на майка ми премина без проблеми. Предвидливо махнаха цветята от ковчега, сетне натиснаха едно копче и той отпътува по релсите извън полезрението ни. Навън, под неспокойните лъчи на слънцето, надничащо между облаците, се ръкувах с неколцина племенници, племеннички и братовчеди, които не бях виждал от години и не бях в състояние да разпозная. Редно бе да изчакам праха, а докато чаках, коминът на крематориума димеше кротко над главите ни.
– Ако не се лъжа, ти си Хенри – рече леля Огъста, като се взираше скептично в мен със сините си като морските дълбини очи.
– Да – рекох, – а вие сигурно сте леля Огъста.
– Доста време мина, откакто за последен път видях майка ти – уведоми ме леля Огъста. – Надявам се, че не е умряла в мъки.
– Слава богу, леко се отърва. Всъщност на нейните години… просто сърцето й спря. Умря си от старост.
– От старост ли? Та тя беше само дванайсет години по-голяма от мен – заяви леля Огъста с укор в гласа.
Поразходихме се из парка на крематориума. Между другото тези паркове край крематориумите нямат нищо общо с истинските паркове – все едно да отидеш на игрище за голф и да си внушаваш, че си сред природата. Тревата винаги е толкова добре поддържана, че се съмнявам дали е истинска, а дърветата стърчат като на парад – дори урните напомнят малките сандъчета с пясък, от които в играта на голф се нанася началният удар.
– Ами ти? – попита леля Огъста. – Още ли си в банката?
– Не, пенсионирах се преди две години.
– Какво? Млад човек, а вече пенсионер! По дяволите, какво правиш с толкова свободно време?
– Отглеждам гергини, лельо Огъста.
Тя с царствен жест се извърна встрани и сякаш ме помете с въображаем шлейф.
– Гергини! Добре, че баща ти не е жив!
– Е, той наистина нямаше отношение към цветята. Смяташе, че всяка градина е похабен строителен парцел, и все изчисляваше колко спални една над друга би могъл да изгради на съответното място вероятно защото си беше поспалив.
– Спалните му бяха нужни не само за спане – каза леля ми доста грубо, с което ме изненада.
– Задрямваше на най-невероятни места. Спомням си как веднъж го намерих в банята…
– Ама в спалнята не спеше, а вършеше други неща – прекъсна ме леля Огъста. – Ето ти например си живо доказателство.
Започнах да разбирам защо родителите ми така настойчиво избягваха леля Огъста. Майка ми не понасяше хора с такъв характер. В никакъв случай не бе пуританка, но обичаше всяко нещо да се казва и да се върши, когато му е времето: на масата разговаряхме за различни видове ястия – евентуално за цените на хранителните стоки; когато отивахме на театър, през антракта разменяхме мисли за пиесата или за други постановки; на закуска обсъждахме новините. Ако случайно разговорът се отклонеше, тя много умело го връщаше в правите релси. Обикновено казваше: „Скъпи, сега не му е времето…“

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-741-0
Купи
Цена
9.00 лв.
(12.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени