Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Призракът излиза
Печатно издание
ISBN
978-954-529-704-5
Цена
16.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
390 гр.
Страници
348
Превод
Венцислав К. Венков
Дата на издаване
21 декември 2009

Призракът излиза

„Призракът излиза“ е двайсет и осмият пореден роман на Филип Рот и, както изглежда, последен от поредицата за Цукерман, започната през 1979 година. Нейтън Цукерман е вече на 71 години, завърнал се в Ню Йорк подобно на Рип ван Уинкъл след десетилетие, прекарано в творческо уединение в селските райони на Нова Англия. Поводът е да отиде на лекар заради простатата си, която му създава проблеми с потентността. Но Цукерман си е Цукерман, както и Рот си е Рот, така че не след дълго става ясно, че историята е много по-усложнена, отколкото изглежда на пръв поглед. Само няколко дена след появата си в мегаполиса Цукерман случайно среща жената на Лоноф, неговият идол, както и млад писател, по чиято млада и хубава съпруга започва да залита. Среща и евентуален биограф на Лоноф, който дава мило и драго да проучи „тайната“ му. И въпреки вътрешната си съпротива, Цукерман отново се вижда потопен в драматично сгъстен коктейл от любов, желания, вражди и какви ли не силни усещания, които го карат да се чувства по-жив от всякога.

За автора

Американският писател Филип Рот печели Националната награда за художествена литература още за първата си книга „Сбогом, Колумб“ (1959). „Провинциален живот“ (1986) му носи Националната награда на критиците, а през деветдесетте години печели четири големи литературни награди: Националната награда на критиците за „Наследството“ (1991), наградата „ПЕН/Фокнър“ за „Операция лихвар“ (1993), Националната награда за художествена литература за „Театър Сабат“ (1995) и наградата „Пулицър“ за художествена литература за „Американски пасторал“ (1997). Следва Наградата на англоговорещата общност за „Омъжих се за комунист“ (1989). През същата година получава Националния медал за изкуство в Белия дом, а през 2000 г. публикува „Петното“ – роман, с който завършва трилогията си за идеологическите етноси в следвоенна Америка. За „Петното“ Рот получава втората си награда „ПЕН/Фокнър“, както и британската награда „У. Х. Смит“ за най-добра книга на годината. През 2001 г. е удостоен с най-високото отличие на Американската академия за изкуства и литература – Златният медал, присъждан на всеки шест години за цялостно творчество.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ФИЛИП РОТ
ПРИЗРАКЪТ ИЗЛИЗА

ОТ ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ не бях идвал в Ню Йорк. Като се изключи направената ми в Бостън операция от рак на простатата, през тези единайсет години почти не бях мръднал от планинския селски път в хълмистия район Бъркшърс, да не говорим, че през трите години от събитията на 11 септември много рядко поглеждах вестник или слушах новините; без да усещам някаква загуба – в началото единствено някаква вътрешна суша, – престанах да обитавам не само огромния свят, но и настоящето. Отдавна бях убил порива да съм част от него и да му принадлежа.
Сега обаче пропътувах с колата двеста километра на юг за преглед от уролога на болницата „Маунт Синай“ – специалист по извършването на една процедура, чиято цел е да помогне на хиляди мъже, сред които и аз, оказали се неспособни да задържат урината си след операция на простатата. Постигнал е значително подобрение при половината си пациенти, след като им вкарва катетър в пикочния канал и им инжектира през него желеобразен колаген точно там, където шийката на пикочния мехур среща уретъра. Процентът на успеваемост не е никак впечатляващ, особено ако имаме предвид, че „значителното подобрение“ се изразява единствено в частично облекчение на симптомите – тоест „острата инконтиненция“ се свежда до „умерена“, или „умерената“ – до „лека“. Но, така или иначе, бе постигнал по-добри резултати от другите уролози, които използват горе-долу същия метод (а и нищо не може да се направи по отношение на другата опасност при радикалната простатектомия, която, за съжаление, не можах да избегна, подобно на десетки хиляди други – импотентността, дължаща се на засегнат нерв), та тръгнах аз за консултацията в Ню Йорк дълго след като си бях въобразил, че съм свикнал с практическите неудобства, произтичащи от състоянието ми.
През изминалите след операцията години бях успял дори да се самоубедя, че съм се преборил със срама от напикаването, че съм преодолял дезориентиращия шок – особено мъчителен през първата година и половина, през месеците, в които се осланях на казаното от хирурга за вероятността инконтиненцията полека-лека да изчезне, каквото ставало при някои, макар и малко на брой, късметлии сред пациентите му. И въпреки ежедневността на мерките по поддържане на личната хигиена и обезмирисяването ми, очевидно не бях успял да свикна със специалното бельо, със сменянето на подложката и с ликвидирането на „случайностите“, както и да се преборя със заложеното в основите на всичко това чувство за унижение, та на седемдесет и една годишна възраст се озовах отново в горната част на манхатънския Ийст Сайд, само на няколко преки оттам, където бях живял като енергичен и здрав по-млад мъж – а именно, в приемната на болницата „Маунт Синай“, в очакване да ме убедят, че след като колагенът се захване на шийката на пикочния мехур, вероятно ще мога да контролирам уринирането си поне малко по-успешно от едно бебе. Чаках и си представях как ще изглежда процедурата, седях и прелиствах оставените на масичката броеве на списанията „Пийпъл“ и „Ню Йорк“, и си мислех: „Абсолютно ненужно. Връщай се у дома.“
Изминалите единайсет години прекарах сам в малка къща на черен път в дълбоката пустош – избор на начин на живот, направен две години преди да ми поставят диагнозата за рак. С малцина се срещам. Откакто преди година почина моят съсед и приятел Лари Холис, понякога минават два, че и три дни, през които не разговарям с никого, освен с прислужницата, която идва всяка седмица да чисти, и с мъжа й, който е моят иконом. Не ходя по вечери, не ходя на кино, не гледам телевизия, нямам мобилен телефон, нито видеокасетофон, дивиди-плейър или компютър. Все още живея в ерата на пишещата машина и нямам представа каква е тази „световна мрежа“. Нито пък си правя труд да гласувам. Пиша почти по цял ден, понякога и до късно през нощта. И чета – най-вече онези книги, които открих през студентските си години, шедьоврите на белетристиката, които и до днес ме завладяват със същата сила, а в отделни случаи и с по-голяма, отколкото при първата ни среща.
Напоследък препрочитам за пръв път от петдесет години насам Джоузеф Конрад. Последното, което четох от него, беше „Линията на сянката“, която и сега е с мен в Ню Йорк – да я попрегледам отново, след като онази нощ я изгълтах на един дъх. Слушам музика, разхождам се из гората, а в топло време плувам в езерцето, чиято температура дори през лятото не се качва много над двайсет и един градуса. Плувам без бански, далеч от хорските очи, и оставям зад себе си диря – фин, разрастващ се облак урина, който променя видимо цвета на околната вода в езерцето. Общо взето това не ме притеснява, нито пък изпитвам онова огорчение, което би ме съсипало, ако мехурът ми започне да се изпразва неволно, докато съм в обществен плувен басейн.
За страдащите от инконтиненция плувци продават найлонови долни гащета със стегнат ластик и ги рекламират като непропускаеми, но след като надвих продължителното си колебание и си поръчах един чифт от каталога за плувни принадлежности и ги изпробвах в езерцето, установих, че носенето на подобни възголеми бели кюлоти под банския може наистина да ограничава проблема, но не до достатъчна степен, за да укроти стеснителността ми. И за да сведа докрай вероятността да се изложа или да засегна някого, отказах се от мисълта да плувам редовно в басейна на колежа през по-голямата част от годината (с кюлотите под банския) и се ограничих трайно с това да поря от време на време водите на своето езерце през малкото топли месеци в Бъркшърс, когато, при дъжд и пек, правя тегели по половин час всеки ден.
Два-три пъти седмично минавам тринайсетината километра до Атина да напазарувам, да дам дрехите си на химическо чистене, понякога хапвам в някой ресторант или си купувам чифт чорапи или бутилка вино, или ползвам библиотеката на Атинския колеж. И Тангълууд е наблизо, та през лятото ходя по десетина пъти там на концерт. Не участвам в четения, не чета лекции, не преподавам в колежа, нито се явявам то телевизията. Когато излезе някоя моя книга, стоя настрана. Пиша през всеки ден от седмицата – но иначе си трая. Изкушава ме мисълта изобщо да не давам книгите си за печат – в крайна сметка нима не ми стига самата работа, самият трудов процес? Какво толкова, че се напикавам и съм импотентен?

Лари и Марилин Холис се преместиха от Уест Хартфърд в Бъркшърс след като той се пенсионира от поста, който бе заемал цял живот – юрист към една хартфърдска застрахователна компания. Лари беше с две години по-млад от мен, педантичен и придирчив човек, който изглежда смяташе, че животът е безопасен единствено когато всичко е планирано до най-малката подробност, и когото с най-голямо старание отбягвах през онези първи месеци, когато се помъчи да ме въвлече в битието си.

ФИЛИП РОТ
ПРИЗРАКЪТ ИЗЛИЗА

ОТ ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ не бях идвал в Ню Йорк. Като се изключи направената ми в Бостън операция от рак на простатата, през тези единайсет години почти не бях мръднал от планинския селски път в хълмистия район Бъркшърс, да не говорим, че през трите години от събитията на 11 септември много рядко поглеждах вестник или слушах новините; без да усещам някаква загуба – в началото единствено някаква вътрешна суша, – престанах да обитавам не само огромния свят, но и настоящето. Отдавна бях убил порива да съм част от него и да му принадлежа.
Сега обаче пропътувах с колата двеста километра на юг за преглед от уролога на болницата „Маунт Синай“ – специалист по извършването на една процедура, чиято цел е да помогне на хиляди мъже, сред които и аз, оказали се неспособни да задържат урината си след операция на простатата. Постигнал е значително подобрение при половината си пациенти, след като им вкарва катетър в пикочния канал и им инжектира през него желеобразен колаген точно там, където шийката на пикочния мехур среща уретъра. Процентът на успеваемост не е никак впечатляващ, особено ако имаме предвид, че „значителното подобрение“ се изразява единствено в частично облекчение на симптомите – тоест „острата инконтиненция“ се свежда до „умерена“, или „умерената“ – до „лека“. Но, така или иначе, бе постигнал по-добри резултати от другите уролози, които използват горе-долу същия метод (а и нищо не може да се направи по отношение на другата опасност при радикалната простатектомия, която, за съжаление, не можах да избегна, подобно на десетки хиляди други – импотентността, дължаща се на засегнат нерв), та тръгнах аз за консултацията в Ню Йорк дълго след като си бях въобразил, че съм свикнал с практическите неудобства, произтичащи от състоянието ми.
През изминалите след операцията години бях успял дори да се самоубедя, че съм се преборил със срама от напикаването, че съм преодолял дезориентиращия шок – особено мъчителен през първата година и половина, през месеците, в които се осланях на казаното от хирурга за вероятността инконтиненцията полека-лека да изчезне, каквото ставало при някои, макар и малко на брой, късметлии сред пациентите му. И въпреки ежедневността на мерките по поддържане на личната хигиена и обезмирисяването ми, очевидно не бях успял да свикна със специалното бельо, със сменянето на подложката и с ликвидирането на „случайностите“, както и да се преборя със заложеното в основите на всичко това чувство за унижение, та на седемдесет и една годишна възраст се озовах отново в горната част на манхатънския Ийст Сайд, само на няколко преки оттам, където бях живял като енергичен и здрав по-млад мъж – а именно, в приемната на болницата „Маунт Синай“, в очакване да ме убедят, че след като колагенът се захване на шийката на пикочния мехур, вероятно ще мога да контролирам уринирането си поне малко по-успешно от едно бебе. Чаках и си представях как ще изглежда процедурата, седях и прелиствах оставените на масичката броеве на списанията „Пийпъл“ и „Ню Йорк“, и си мислех: „Абсолютно ненужно. Връщай се у дома.“
Изминалите единайсет години прекарах сам в малка къща на черен път в дълбоката пустош – избор на начин на живот, направен две години преди да ми поставят диагнозата за рак. С малцина се срещам. Откакто преди година почина моят съсед и приятел Лари Холис, понякога минават два, че и три дни, през които не разговарям с никого, освен с прислужницата, която идва всяка седмица да чисти, и с мъжа й, който е моят иконом. Не ходя по вечери, не ходя на кино, не гледам телевизия, нямам мобилен телефон, нито видеокасетофон, дивиди-плейър или компютър. Все още живея в ерата на пишещата машина и нямам представа каква е тази „световна мрежа“. Нито пък си правя труд да гласувам. Пиша почти по цял ден, понякога и до късно през нощта. И чета – най-вече онези книги, които открих през студентските си години, шедьоврите на белетристиката, които и до днес ме завладяват със същата сила, а в отделни случаи и с по-голяма, отколкото при първата ни среща.
Напоследък препрочитам за пръв път от петдесет години насам Джоузеф Конрад. Последното, което четох от него, беше „Линията на сянката“, която и сега е с мен в Ню Йорк – да я попрегледам отново, след като онази нощ я изгълтах на един дъх. Слушам музика, разхождам се из гората, а в топло време плувам в езерцето, чиято температура дори през лятото не се качва много над двайсет и един градуса. Плувам без бански, далеч от хорските очи, и оставям зад себе си диря – фин, разрастващ се облак урина, който променя видимо цвета на околната вода в езерцето. Общо взето това не ме притеснява, нито пък изпитвам онова огорчение, което би ме съсипало, ако мехурът ми започне да се изпразва неволно, докато съм в обществен плувен басейн.
За страдащите от инконтиненция плувци продават найлонови долни гащета със стегнат ластик и ги рекламират като непропускаеми, но след като надвих продължителното си колебание и си поръчах един чифт от каталога за плувни принадлежности и ги изпробвах в езерцето, установих, че носенето на подобни възголеми бели кюлоти под банския може наистина да ограничава проблема, но не до достатъчна степен, за да укроти стеснителността ми. И за да сведа докрай вероятността да се изложа или да засегна някого, отказах се от мисълта да плувам редовно в басейна на колежа през по-голямата част от годината (с кюлотите под банския) и се ограничих трайно с това да поря от време на време водите на своето езерце през малкото топли месеци в Бъркшърс, когато, при дъжд и пек, правя тегели по половин час всеки ден.
Два-три пъти седмично минавам тринайсетината километра до Атина да напазарувам, да дам дрехите си на химическо чистене, понякога хапвам в някой ресторант или си купувам чифт чорапи или бутилка вино, или ползвам библиотеката на Атинския колеж. И Тангълууд е наблизо, та през лятото ходя по десетина пъти там на концерт. Не участвам в четения, не чета лекции, не преподавам в колежа, нито се явявам то телевизията. Когато излезе някоя моя книга, стоя настрана. Пиша през всеки ден от седмицата – но иначе си трая. Изкушава ме мисълта изобщо да не давам книгите си за печат – в крайна сметка нима не ми стига самата работа, самият трудов процес? Какво толкова, че се напикавам и съм импотентен?

Лари и Марилин Холис се преместиха от Уест Хартфърд в Бъркшърс след като той се пенсионира от поста, който бе заемал цял живот – юрист към една хартфърдска застрахователна компания. Лари беше с две години по-млад от мен, педантичен и придирчив човек, който изглежда смяташе, че животът е безопасен единствено когато всичко е планирано до най-малката подробност, и когото с най-голямо старание отбягвах през онези първи месеци, когато се помъчи да ме въвлече в битието си.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-704-5
изчерпана
Цена
16.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени