Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Залавянето на Вълка от Уолстрийт
Печатно издание
ISBN
978-954-529-734-2
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
390 гр.
Страници
504
Превод
Венцислав К. Венков
Дата на издаване
30 ноември 2009

Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Джордан Белфърт (роден 1962) познава отвътре борсовите машинации на Уолстрийт. Той самият е преуспял бивш борсов манипулатор, който пише въз основа на личните си преживявания през десетте години на финансов възход. Преуспелият спекулант дава в някои отношения и отговор на въпроса къде се корени днешното спукване на световния финансов балон.

„Като обърна погледа си назад, мога да направя едно-единствено тъжно заключение: едва ли някой друг на този свят е живял по-безразсъдно от мен. Поставях парите над почтеността, алчността ми заместваше морала, а ламтежът -- обичта. Избирах за приятели хора, от които трябваше да се пазя, поемах рискове при всяка възможност, а чувството за вина давех в слонски дози наркотици. Заслужавах да бъда заловен. Може би се питате дали изобщо съм се променил, дали искрено съжалявам за извършените престъпления, дали хилядите извинения, които съм поднесъл на жертвите си, са искрени? Отговорът е едно голямо „ДА“.“

За автора

„Станах милионер от борсови спекулации на 26 години, a на 36 г. бях затворник. Купонясвах като рокзвезда, живях като крал и едва оцелях.“ Джордан Белфърт

Джордан Белфърт (1962) е американски писател, предприемач и бизнес-консултант. Водил е ексцентричен живот, натрупал е милиони с финансови спекулации, лежал е в затвора. Автор е на два мемоара - „Вълка от Уолстрийт“ и „Залавянето на Вълка от Уолстрийт“, превърнали се в бестселъри и са преведени на осемнайсет езика, включително и на български.

В момента се прави филм по неговия живот, режисиран от Мартин Скорсезе, с участието на Леонардо ди Каприо в главната роля.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

ДЖОРДАН БЕЛФЪРТ
ЗАЛАВЯНЕТО НА ВЪЛКА ОТ УОЛСТРИЙТ

Рошавият помощник държавен прокурор за източния район на Ню Йорк Джоел Коен се оказа копеле от световна величина с просташки изсулена стойка. Докато на другата сутрин ми четяха обвинителния акт, тая гад се опита да убеди съдийката да не ме пуска под гаранция, щото съм бил непоправим лъжец, неудържим мошеник, заклет сутеньор, безнадежден наркоман, редовен подкупвач на свидетели и – върхът на всичко – най-голямата опасност за гражданското въздухоплаване от Амилия Ерхард насам.
Доста лоши неща по мой адрес, общо казано. Но най се ядосах, като ме нарече наркоман и сутеньор. Та нали от близо осемнадесет месеца бях чист и съответно се бях отказал и от всякакви проститутки. Както и да е, съдийката ми определи гаранция от десет милиона долара и жена ми и адвокатът ми ме освободиха, преди да са изтекли и двадесет и четири часа.
Така че в момента слизах по стъпалата пред съда право в любящите обятия на съпругата ми. Беше слънчев петъчен следобед и тя ме чакаше на тротоара по съвсем миниатюрна жълта плажна рокличка, допълнена с подходящи сандали на висок ток. Свежа като маргаритка. А точно по това време на годината в тази част на Бруклин в четири следобед слънчевите лъчи падаха под такъв ъгъл, че подчертаваха всичките й прелести: трептящите руси коси, брилянтните сини очи, чертите на топмодел, увеличените по хирургически път гърди и славните й прасци и бедра, тъй сочни над коляното и фини при глезените. Вече бе на тридесет, но продължаваше да изглежда неземно красива. В мига, в който стигнах до нея, буквално се свлякох в обятията й.
– Ти си един балсам за зажаднели очи – рекох й, докато я прегръщах на тротоара. – Знаеш ли колко ми липсваше, миличко?
– Да не си посмял да ме пипнеш! – избухна тя. – Искам развод.
По централната ми нервна система се разнесе сигнал „тревога – втора жена“.
– Какви са тия глупави приказки, сладур? Не ставай смешна!
– Много добре знам какво говоря! – Отскубна се от обятията ми и се насочи с маршова стъпка към синята лимузина „Линкълн“, паркирана до бордюра на „Кадмън Плаза“ № 225 – главната улица на съдебния район в Бруклин Хайтс. До задната врата стоеше чинно нашият немлъкващ шофьор пакистанец Монсоир. Отвори на мига и я видях как се гмурна с миниатюрната си жълта плажна рокличка и трептящите руси коси в морето от черна кожена тапицерия и лакиран орех.
Понечих да я последвам, но сякаш гръм ме бе приковал на място. Чувствах се като дърво, чиито крака са пуснали дълбоки корени в земята. На отсрещната страна на улицата, зад лимузината, имаше някаква гадна градинка със зелени дървени пейки, недохранени дървета и полянка, покрита с тънък слой прах и плевели – гробище да беше, по-весел вид щеше да има. Мъката обаче не ми даваше да откъсна очите си от нея.
Поех дълбоко въздух, после бавно издишах. Я да се стегна! Погледнах часовника си… и се оказа, че нямам такъв… Свалил го бях, преди да ми щракнат белезниците. И изведнъж си дадох сметка колко жалко изглеждам в изпомачкания бежов летен панталон, омачканата спортна блуза от бяла коприна и кожените яхтсменски мокасини. Колко нощи не бях спал? Три? Четири? Трудно ми бе да преценя. Поначало спях малко. Сините ми очи горяха като нажежени въглени. Устата ми бе пресъхнала като пустинна вада. А пък дъхът ми… Чакай! Дали пък дъхът ми не я отврати? След три дни само на наденици трето качество сигурно за пръв път от един Господ знае кога имах дъха на змей горянин. Но нима щеше да ме изостави по тая причина, и то точно сега? Що за жена е тая… Кучка! Златотърсачка…
Абе какви са тия щуротии, дето ми надуват главата? Какви напускания са ми трекнали? Жена ми явно е изпаднала в криза от неочакваното ми арестуване. Да не говорим, че по принцип не се предполага втора съпруга да внася гаранция за своя съпруг веднага щом му предявят обвинението; напротив, изчаква се известно време, че да не бие съвсем на очи! Изключено е да…
…И в този миг съзрях насреща си Монсоир да се хили и да ми кима с глава.
Да те еба в терориста! – рекох си.
Монсоир беше от Пакистан и работеше при нас едва от шест месеца, та още нямах окончателни впечатления що за птица е. Беше един от ония вечно мазно захилени чужденци. Вероятно понеже след работа ще се скрие някъде да смесва взривни вещества. Най-общо казано, бе слаб, олисял, с карамелен цвят, среден на ръст, с тесен череп с формата на кутия за обувки. Говореше като бибипкащия Роудрънър от филмчетата на Дисни. И за разлика от предишния ми шофьор Джордж, Монсоир не млъкваше.
Приближих се като някакво зомби до лимузината. Ха се е опитал да си разменяме любезности, ха съм го смлатил! С жената ще гледам да обърна всичко на майтап. А ако не успея – ще се скараме. Та нима романтичната спойка помежду ни не се дължеше тъкмо на буйните ни продължителни скандали?
– Как си, шефе? – попита Монсоир. – Много, много се радвам пак да те видя. Как беше вътре в…
Вдигнах длан да го прекъсна:
– Затваряй си… шибания плювалник… Монсоир. Не само сега. Изобщо!
Качих се отзад в лимузината и седнах срещу Надин. А тя бе кръстосала дългите си голи нозе и погледът й се рееше из вонящия Бруклин.
– Старите ловни полета ли разглеждаш, Графиньо? – усмихнах й се.
Никакъв отговор. Продължи да зяпа през стъклото като някаква величествена ледена статуя.
Що за нелепост, Бога ми! Как може Графинята от Бей Ридж да ми обърне гръб точно сега, когато най имам нужда от нея? „Графинята от Бей Ридж“ бе прякорът, който бях дал на жена си, и в зависимост от настроенията си тя ми отвръщаше или със заслепителна усмивка, или с препоръката да вървя да си го начукам. Прякора си дължеше на русите коси, британското поданство, безмерната красота и бруклинското възпитание. Британското й поданство, което тя не пропускаше да подчертае, създаваше около нея някаква царствена и изтънчена загадъчност; бруклинското й възпитание, получено в мрачния чатал на Бей Ридж, й позволяваше да произнася епитети от рода на „лайно“, „хуй сплескан“, „путьо“ и „мадърфакър“ по един изключително поетичен начин; а заради безмерната й красота всичко това й биваше простено. И двамата бяхме еднакви на ръст – метър и седемдесет – но тя притежаваше гнева на вулкана Везувий и силата на мечка гризли. През по-буйните ми младини при нужда редовно замахваше да ме удари или заливаше главата ми с вряла вода. И колкото и да е чудно, аз всъщност се кефех.
Поех дълбоко въздух и рекох с шеговит тон:
– Стига бе, Графиньо! Вкиснат съм и имам нужда от съчувствие. Моля те!
Най-сетне ме погледна. И очите й блъвнаха пламъци над високите й скули.
– Престани с тоя шибан прякор – изсъска, после пак зае позата си на ледена скулптура и се загледа през прозореца.
– Какво ти е, мама му стара! – измърморих. – Какво те е обзело?
– Не мога повече да живея с теб – отвърна ми, без да престане да гледа през прозореца. – Вече не те обичам. – След което завъртя шиша още по-дълбоко: – Отдавна не те обичам.

ДЖОРДАН БЕЛФЪРТ
ЗАЛАВЯНЕТО НА ВЪЛКА ОТ УОЛСТРИЙТ

Рошавият помощник държавен прокурор за източния район на Ню Йорк Джоел Коен се оказа копеле от световна величина с просташки изсулена стойка. Докато на другата сутрин ми четяха обвинителния акт, тая гад се опита да убеди съдийката да не ме пуска под гаранция, щото съм бил непоправим лъжец, неудържим мошеник, заклет сутеньор, безнадежден наркоман, редовен подкупвач на свидетели и – върхът на всичко – най-голямата опасност за гражданското въздухоплаване от Амилия Ерхард насам.
Доста лоши неща по мой адрес, общо казано. Но най се ядосах, като ме нарече наркоман и сутеньор. Та нали от близо осемнадесет месеца бях чист и съответно се бях отказал и от всякакви проститутки. Както и да е, съдийката ми определи гаранция от десет милиона долара и жена ми и адвокатът ми ме освободиха, преди да са изтекли и двадесет и четири часа.
Така че в момента слизах по стъпалата пред съда право в любящите обятия на съпругата ми. Беше слънчев петъчен следобед и тя ме чакаше на тротоара по съвсем миниатюрна жълта плажна рокличка, допълнена с подходящи сандали на висок ток. Свежа като маргаритка. А точно по това време на годината в тази част на Бруклин в четири следобед слънчевите лъчи падаха под такъв ъгъл, че подчертаваха всичките й прелести: трептящите руси коси, брилянтните сини очи, чертите на топмодел, увеличените по хирургически път гърди и славните й прасци и бедра, тъй сочни над коляното и фини при глезените. Вече бе на тридесет, но продължаваше да изглежда неземно красива. В мига, в който стигнах до нея, буквално се свлякох в обятията й.
– Ти си един балсам за зажаднели очи – рекох й, докато я прегръщах на тротоара. – Знаеш ли колко ми липсваше, миличко?
– Да не си посмял да ме пипнеш! – избухна тя. – Искам развод.
По централната ми нервна система се разнесе сигнал „тревога – втора жена“.
– Какви са тия глупави приказки, сладур? Не ставай смешна!
– Много добре знам какво говоря! – Отскубна се от обятията ми и се насочи с маршова стъпка към синята лимузина „Линкълн“, паркирана до бордюра на „Кадмън Плаза“ № 225 – главната улица на съдебния район в Бруклин Хайтс. До задната врата стоеше чинно нашият немлъкващ шофьор пакистанец Монсоир. Отвори на мига и я видях как се гмурна с миниатюрната си жълта плажна рокличка и трептящите руси коси в морето от черна кожена тапицерия и лакиран орех.
Понечих да я последвам, но сякаш гръм ме бе приковал на място. Чувствах се като дърво, чиито крака са пуснали дълбоки корени в земята. На отсрещната страна на улицата, зад лимузината, имаше някаква гадна градинка със зелени дървени пейки, недохранени дървета и полянка, покрита с тънък слой прах и плевели – гробище да беше, по-весел вид щеше да има. Мъката обаче не ми даваше да откъсна очите си от нея.
Поех дълбоко въздух, после бавно издишах. Я да се стегна! Погледнах часовника си… и се оказа, че нямам такъв… Свалил го бях, преди да ми щракнат белезниците. И изведнъж си дадох сметка колко жалко изглеждам в изпомачкания бежов летен панталон, омачканата спортна блуза от бяла коприна и кожените яхтсменски мокасини. Колко нощи не бях спал? Три? Четири? Трудно ми бе да преценя. Поначало спях малко. Сините ми очи горяха като нажежени въглени. Устата ми бе пресъхнала като пустинна вада. А пък дъхът ми… Чакай! Дали пък дъхът ми не я отврати? След три дни само на наденици трето качество сигурно за пръв път от един Господ знае кога имах дъха на змей горянин. Но нима щеше да ме изостави по тая причина, и то точно сега? Що за жена е тая… Кучка! Златотърсачка…
Абе какви са тия щуротии, дето ми надуват главата? Какви напускания са ми трекнали? Жена ми явно е изпаднала в криза от неочакваното ми арестуване. Да не говорим, че по принцип не се предполага втора съпруга да внася гаранция за своя съпруг веднага щом му предявят обвинението; напротив, изчаква се известно време, че да не бие съвсем на очи! Изключено е да…
…И в този миг съзрях насреща си Монсоир да се хили и да ми кима с глава.
Да те еба в терориста! – рекох си.
Монсоир беше от Пакистан и работеше при нас едва от шест месеца, та още нямах окончателни впечатления що за птица е. Беше един от ония вечно мазно захилени чужденци. Вероятно понеже след работа ще се скрие някъде да смесва взривни вещества. Най-общо казано, бе слаб, олисял, с карамелен цвят, среден на ръст, с тесен череп с формата на кутия за обувки. Говореше като бибипкащия Роудрънър от филмчетата на Дисни. И за разлика от предишния ми шофьор Джордж, Монсоир не млъкваше.
Приближих се като някакво зомби до лимузината. Ха се е опитал да си разменяме любезности, ха съм го смлатил! С жената ще гледам да обърна всичко на майтап. А ако не успея – ще се скараме. Та нима романтичната спойка помежду ни не се дължеше тъкмо на буйните ни продължителни скандали?
– Как си, шефе? – попита Монсоир. – Много, много се радвам пак да те видя. Как беше вътре в…
Вдигнах длан да го прекъсна:
– Затваряй си… шибания плювалник… Монсоир. Не само сега. Изобщо!
Качих се отзад в лимузината и седнах срещу Надин. А тя бе кръстосала дългите си голи нозе и погледът й се рееше из вонящия Бруклин.
– Старите ловни полета ли разглеждаш, Графиньо? – усмихнах й се.
Никакъв отговор. Продължи да зяпа през стъклото като някаква величествена ледена статуя.
Що за нелепост, Бога ми! Как може Графинята от Бей Ридж да ми обърне гръб точно сега, когато най имам нужда от нея? „Графинята от Бей Ридж“ бе прякорът, който бях дал на жена си, и в зависимост от настроенията си тя ми отвръщаше или със заслепителна усмивка, или с препоръката да вървя да си го начукам. Прякора си дължеше на русите коси, британското поданство, безмерната красота и бруклинското възпитание. Британското й поданство, което тя не пропускаше да подчертае, създаваше около нея някаква царствена и изтънчена загадъчност; бруклинското й възпитание, получено в мрачния чатал на Бей Ридж, й позволяваше да произнася епитети от рода на „лайно“, „хуй сплескан“, „путьо“ и „мадърфакър“ по един изключително поетичен начин; а заради безмерната й красота всичко това й биваше простено. И двамата бяхме еднакви на ръст – метър и седемдесет – но тя притежаваше гнева на вулкана Везувий и силата на мечка гризли. През по-буйните ми младини при нужда редовно замахваше да ме удари или заливаше главата ми с вряла вода. И колкото и да е чудно, аз всъщност се кефех.
Поех дълбоко въздух и рекох с шеговит тон:
– Стига бе, Графиньо! Вкиснат съм и имам нужда от съчувствие. Моля те!
Най-сетне ме погледна. И очите й блъвнаха пламъци над високите й скули.
– Престани с тоя шибан прякор – изсъска, после пак зае позата си на ледена скулптура и се загледа през прозореца.
– Какво ти е, мама му стара! – измърморих. – Какво те е обзело?
– Не мога повече да живея с теб – отвърна ми, без да престане да гледа през прозореца. – Вече не те обичам. – След което завъртя шиша още по-дълбоко: – Отдавна не те обичам.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-734-2
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени