Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Парижката загадка
Печатно издание
ISBN
978-954-529-712-0
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
250 гр.
Страници
216
Превод
Елена Ангелова
Дата на издаване
05 октомври 2009

Парижката загадка

В Париж се случват мрачни и тайнствени събития -- серийни престъпления или случайна поредица от убийства -- точно когато се подготвя Парижкото изложение от 1900 година. Всички чудеса на човешкото знание си дават среща тук, където се строи Айфеловата кула, и светът очаква настъпването на новото столетие с предусещане за невероятни открития и изобретения, но и с мистична екзалтация. В Париж за първи път се събират Дванайсетте детективи, елитен клуб на прочути професионалисти от цял свят, за да представят публично изкуството на дедукцията и модерните нови методи, които използват за разкриване на най-заплетени случаи. Но духовните стремежи, познанието и прогресът невинаги побеждават неизбежното зло у човека – доказват го с деянията си и самите гении на разследването. Когато един от тях пада от Айфеловата кула малко преди откриването на изложението, другите трябва да решат загадката на неговата смърт, преди да бъдат дадени още жертви.

Пабло де Сантис умело вплита в лаконичния напрегнат разказ исторически събития и предава по един проникновен начин тревогите на живеещите в края на XIX век относно настъпващата нова механизирана ера.
„Уол Стрийт Джърнал“

Забележителен пъзел! Де Сантис майсторски навлиза в дълбочина в разликите между въображаемото и реалното, като в същото време ни прави съпричастни към забавни и интелигентни спорове относно различните подходи към криминалното разследване.
„Пъблишърс Уийкли“

За автора

Аржентинският писател Пабло де Сантис е завършил литература в университета на Буенос Айрес и е работил като журналист и създател на комикси. Романът му „Парижката загадка“ през 2007 г. печели първата награда „Планета-Каса де Америка“, за която се състезават стотици творби от цяла Латинска Америка. Първоначалният тираж на романа е 150 000 бройки!

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ПАБЛО ДЕ САНТИС
ПАРИЖКАТА ЗАГАДКА

В хода на разговорите ни от време на време Крайг споменаваше името на някого от Дванайсетте детективи, тогава сред нас настъпваше оживление и започвахме да го разпитваме за създаването на тази група, за нейните никому неизвестни правила, а и за нещо друго, което правеше впечатление: че в много редки случаи и само някои от членовете на общността се бяха събирали заедно. Крайг отговаряше с нежелание на въпросите и ни оставаше сами помежду си да попълваме оскъдните сведения. Повтаряхме имената на детективите така, сякаш някой ни задължаваше, като че ли темата се разглеждаше в някоя много трудна лекция. Най-известните в Буенос Айрес, публикувани в „Ключът на престъплението“, бяха: Магрели, наричан Окото на Рим, англичанинът Кейлеб Лосън и германецът Тобиас Хатер, родом от Нюрнберг. Списанието често разказваше за конфликтите между двама, които си оспорваха званието „детектив на Париж“. Това бяха ветеранът Луи Дарбон, който се смяташе за наследник на криминалиста Видок, и Виктор Арзаки, полски следовател, който живееше във Франция, голям приятел на Крайг. Макар случаите му да се публикуваха по-рядко, Мадоракис, детектив от Атина, беше един от фаворитите ми: той разплиташе случаите си по такъв начин, сякаш не се занимаваше само със съответното престъпление, а с човешкия вид като цяло.
Испанската общност в Буенос Айрес следеше с голям интерес подвизите на Фермин Рохо, детектив от Толедо, комуто се случваха толкова невероятни произшествия, че престъпността буквално отстъпваше по значимост пред тях. Сагала, португалски детектив, се намираше винаги край морето: там провеждаше разпити на страховити членове на екипажи, изплували от мъглата, издирваше по бреговете останки от необясними корабокрушения, разкриваше случаи от типа „затворена каюта“.
Дванайсетте детективи включваха също Новариус, Кастелветия и Сакава. Джак Новариус, американски следовател, се свързваше във въображението ни с каубои и легендарни наемни убийци. Скрупульозният холандец Андерс Кастелветия странстваше из най-потайни места, без никога да изцапа безукорно белия си костюм. За Сакава, детектива от Токио, не знаехме нищо.
Всичките тези имена си повтаряхме зад гърба на Крайг. Неизвестната за нас материя, свързана с Дванайсетте детективи, не бе включена в програмата му. Той предпочиташе други теми: преподаването на законите беше възложено на д-р Ансалди, приятел на Крайг още от колежа „Сан Карлос“. Ансалди ни обясняваше, че правото е изкуство на словото; адвокатите се опитват с думи да наложат някаква версия – за нечия невинност или вина, и да я противопоставят на друга също възможна версия, като използват силата на убеждението и разчитат на човешката доверчивост, склонна да приеме най-вече онова, което потвърждава нейните предварителни нагласи. Нашите съкурсници Клаусен и Миранда, адвокатски синове, бяха единствените, които не заспиваха в часовете по право, и впоследствие станаха адвокати. На всички останали не ни допадаше този свят на отчуждение и трудни за четене книги, в нашите очи той беше обратната страна на истинските опасности и интелектуалната възбуда, които гарантираше разследването. Самият Крайг презираше правото: „Ние, детективите, сме артисти, а адвокатите и съдиите – наши критици.“
Тривак, единственият с когото се бях сприятелил и който бе изчел Де Куинси от колекцията на вестник „Един бург“, запазена от баща му, си позволи да го коригира: „Мис ля, че артисти са убийците, а детективите са техни критици.“ Крайг не му отговори, предпочете да запази отговора си за по-късно. Тривак бе най-смел от цялата група и когато Крайг криеше разни улики из къщата, подлагайки ни на някое от безкрайните си упражнения, Тривак беше най-неуморим. Говореше се, че в прецизното търсене не се спирал дори и пред спалнята на госпожа Крайг, където продължавал търсенето между личните ѝ бижута. Тривак нито потвърждаваше слуха, нито го отричаше. „Разследването не може да се ограничава.“
Подозирах, че самият Тривак бе автор на този слух, а също и на един друг, много настойчив, според който цялата тази академия бе създадена с единствената цел Крайг да си избере помощник. Липсата на такъв, който да асистира в работата му и да отразява писмено неговите подвизи, бе чест повод за критики във вестниците. С вещината си Крайг не отстъпваше на другите известни детективи, дори напротив, твърдеше се, че тримата с Арзаки и Магрели били най-проницателни и изкусни в занаята. Обаче отсъствието на асистент го поставяше сякаш в по-долна позиция спрямо колегите му. Португалецът Сагала разполагаше с Бенито, бразилски негър с чудотворни умения; Кейлеб Лосън, удостоен с рицарско звание от кралицата, известен сътрудник на Скотланд Ярд, разчиташе на индиеца Дандави, който го следваше и в дъжд, и в пек и на когото дори понякога подхвърляше фалшиви улики или го подлагаше на истински опасности, за да има после за какво да се говори. Арзаки, който си оспорваше с Луи Дарбон титлата „детектив на Париж“, имаше за свой помощник стария Танер. Толкова много събития бяха увреждали здравето на Танер, че сега, болен от туберкулоза, изгърбен, той в края на дните си, се бе посветил на своята градина с лалета и общуваше с Арзаки по пощата.
Идеята да се създаде академия, за да бъде намерен достоен асистент на Крайг, не изглеждаше абсурдна; тя ни изпълваше с надежди и никой от нас не се осмеляваше да коментира останалите. По онова време някои от колегите ни бяха зарязали следствието, изплашени от непознатия свят, който се разкри пред тях. Посещенията в затвора, където трябваше да се срещнем с най-известните убийци, присъствието ни на разстрела на анархиста Карпати, който и прострелян продължи да обижда палачите си, бяха деморализирали онези, които очакваха разследването да е умствена игра или духовен ребус… Но никой от напусналите академията не призна страха или разочарованието си; преструваха се, че промяната в насоката на техния живот се дължи на някаква внезапно осенила ги зрялост, която им посочила истинския път; решаваха да станат адвокати или лекари, глави на семейства, подготвяха се да извървят повторно пътя на своите бащи, неизменно наблъскани в задимените си клубове и обикновено далеч от домовете си по различни, но винаги спешни поводи. Колкото повече бяха онези, които си тръгваха, толкова по-голяма ставаше надеждата на тези, които оставахме – да бъдем избрани, да бъде избран един от нас…
Но знаехме, че ако Крайг бе измислил цялата тази история заради търсенето на помощник, той вече го бе избрал. Макар Тривак да полагаше усилия да впечатлява наставника с чувството си за хумор, фаворитът бе Аларкон. Габриел Аларкон, чиято кожа бе толкова бяла, че през нея прозираха вените му. Габриел Аларкон, когото преследвахме с въпроси дали няма сестри или братовчедки, защото неговата красота би подхождала повече на момиче, отколкото на мъж. Крайг се чувстваше щастлив, когато успяваше да се прояви като по-хитър от нас или когато строго ни упрекваше за отсъствията ни от упражненията по право и ни демонстрираше абсолютното си превъзходство. Блазнеше го да ни побеждава, но още по-голямо бе желанието му да бъде побеждаван от Аларкон и когато от женствената уста на Аларкон излизаше фраза, която го разгромяваше, той сияеше, обзет от задоволство.
Мразехме Аларкон поради предпочитанието на Крайг към него; мразехме го и заради това, че произлизаше от най-богатото семейство – корабовладелци, които кръстосваха океана. Би могъл да стане посланик или да посвети живота си на пътешествия и жени, а бе избрал да се състезава с нас, за да ни съсипе. Макар и да го мразехме – двамата с Тривак най-много: аз – син на обущар, а той – син на един от малкото адвокати евреи в града, – ние същевременно признавахме качествата му (те не смекчаваха неприязънта ни, но го правеха все по-съвършен). Аларкон като че ли винаги избираше неочакван и самостоятелен ход в справянето с какъвто и да е проблем, никога не искаше разрешение, вървеше напред, сякаш всички врати бяха готови да се отворят за него. Фамилиарниченето му със семейството беше направо скандално: всеки следобед той посещаваше госпожа Крайг и пиеше с нея чай. Когато детективът пътуваше, прекарваше часове в нейната компания. Беше нещо като заместник на съпруга – е, разбира се, само за чайната церемония.
Спомням си, че когато Крайг изложи пред нас случая „затворена стая“, който толкова силно впечатляваше детективите, Аларкон го репликира:
– Да се обяви убийство за престъпление от типа „затворена стая“, означава предварително да затрудним разследването, сякаш се изправяме пред неразрешим проблем. Няма истински затворени стаи. Ако определим по този начин случая, това предполага невъзможност за разкриването му, а невъзможност не съществува. За да разрешим който и да било проблем, трябва съвсем точно да можем да го класифицираме и да не бъркаме лекотата, с която използваме думите, с трудността на понятията, които се означават с думите… Мразехме го, но постепенно започнахме да се състезаваме не с него, а помежду си. Борехме се за второто място на поприще, където само първият беше от значение. В дните, когато Крайг пътуваше във връзка с някой негов случай, дисциплината се разхлабваше и си тръгвахме по-рано. А Тривак озадачен стоеше до вратата да гледа как Аларкон, вместо да си отиде, с леки стъпки и без да бърза изкачва стълбите, за да се възползва от гостоприемството на госпожа Крайг.

ПАБЛО ДЕ САНТИС
ПАРИЖКАТА ЗАГАДКА

В хода на разговорите ни от време на време Крайг споменаваше името на някого от Дванайсетте детективи, тогава сред нас настъпваше оживление и започвахме да го разпитваме за създаването на тази група, за нейните никому неизвестни правила, а и за нещо друго, което правеше впечатление: че в много редки случаи и само някои от членовете на общността се бяха събирали заедно. Крайг отговаряше с нежелание на въпросите и ни оставаше сами помежду си да попълваме оскъдните сведения. Повтаряхме имената на детективите така, сякаш някой ни задължаваше, като че ли темата се разглеждаше в някоя много трудна лекция. Най-известните в Буенос Айрес, публикувани в „Ключът на престъплението“, бяха: Магрели, наричан Окото на Рим, англичанинът Кейлеб Лосън и германецът Тобиас Хатер, родом от Нюрнберг. Списанието често разказваше за конфликтите между двама, които си оспорваха званието „детектив на Париж“. Това бяха ветеранът Луи Дарбон, който се смяташе за наследник на криминалиста Видок, и Виктор Арзаки, полски следовател, който живееше във Франция, голям приятел на Крайг. Макар случаите му да се публикуваха по-рядко, Мадоракис, детектив от Атина, беше един от фаворитите ми: той разплиташе случаите си по такъв начин, сякаш не се занимаваше само със съответното престъпление, а с човешкия вид като цяло.
Испанската общност в Буенос Айрес следеше с голям интерес подвизите на Фермин Рохо, детектив от Толедо, комуто се случваха толкова невероятни произшествия, че престъпността буквално отстъпваше по значимост пред тях. Сагала, португалски детектив, се намираше винаги край морето: там провеждаше разпити на страховити членове на екипажи, изплували от мъглата, издирваше по бреговете останки от необясними корабокрушения, разкриваше случаи от типа „затворена каюта“.
Дванайсетте детективи включваха също Новариус, Кастелветия и Сакава. Джак Новариус, американски следовател, се свързваше във въображението ни с каубои и легендарни наемни убийци. Скрупульозният холандец Андерс Кастелветия странстваше из най-потайни места, без никога да изцапа безукорно белия си костюм. За Сакава, детектива от Токио, не знаехме нищо.
Всичките тези имена си повтаряхме зад гърба на Крайг. Неизвестната за нас материя, свързана с Дванайсетте детективи, не бе включена в програмата му. Той предпочиташе други теми: преподаването на законите беше възложено на д-р Ансалди, приятел на Крайг още от колежа „Сан Карлос“. Ансалди ни обясняваше, че правото е изкуство на словото; адвокатите се опитват с думи да наложат някаква версия – за нечия невинност или вина, и да я противопоставят на друга също възможна версия, като използват силата на убеждението и разчитат на човешката доверчивост, склонна да приеме най-вече онова, което потвърждава нейните предварителни нагласи. Нашите съкурсници Клаусен и Миранда, адвокатски синове, бяха единствените, които не заспиваха в часовете по право, и впоследствие станаха адвокати. На всички останали не ни допадаше този свят на отчуждение и трудни за четене книги, в нашите очи той беше обратната страна на истинските опасности и интелектуалната възбуда, които гарантираше разследването. Самият Крайг презираше правото: „Ние, детективите, сме артисти, а адвокатите и съдиите – наши критици.“
Тривак, единственият с когото се бях сприятелил и който бе изчел Де Куинси от колекцията на вестник „Един бург“, запазена от баща му, си позволи да го коригира: „Мис ля, че артисти са убийците, а детективите са техни критици.“ Крайг не му отговори, предпочете да запази отговора си за по-късно. Тривак бе най-смел от цялата група и когато Крайг криеше разни улики из къщата, подлагайки ни на някое от безкрайните си упражнения, Тривак беше най-неуморим. Говореше се, че в прецизното търсене не се спирал дори и пред спалнята на госпожа Крайг, където продължавал търсенето между личните ѝ бижута. Тривак нито потвърждаваше слуха, нито го отричаше. „Разследването не може да се ограничава.“
Подозирах, че самият Тривак бе автор на този слух, а също и на един друг, много настойчив, според който цялата тази академия бе създадена с единствената цел Крайг да си избере помощник. Липсата на такъв, който да асистира в работата му и да отразява писмено неговите подвизи, бе чест повод за критики във вестниците. С вещината си Крайг не отстъпваше на другите известни детективи, дори напротив, твърдеше се, че тримата с Арзаки и Магрели били най-проницателни и изкусни в занаята. Обаче отсъствието на асистент го поставяше сякаш в по-долна позиция спрямо колегите му. Португалецът Сагала разполагаше с Бенито, бразилски негър с чудотворни умения; Кейлеб Лосън, удостоен с рицарско звание от кралицата, известен сътрудник на Скотланд Ярд, разчиташе на индиеца Дандави, който го следваше и в дъжд, и в пек и на когото дори понякога подхвърляше фалшиви улики или го подлагаше на истински опасности, за да има после за какво да се говори. Арзаки, който си оспорваше с Луи Дарбон титлата „детектив на Париж“, имаше за свой помощник стария Танер. Толкова много събития бяха увреждали здравето на Танер, че сега, болен от туберкулоза, изгърбен, той в края на дните си, се бе посветил на своята градина с лалета и общуваше с Арзаки по пощата.
Идеята да се създаде академия, за да бъде намерен достоен асистент на Крайг, не изглеждаше абсурдна; тя ни изпълваше с надежди и никой от нас не се осмеляваше да коментира останалите. По онова време някои от колегите ни бяха зарязали следствието, изплашени от непознатия свят, който се разкри пред тях. Посещенията в затвора, където трябваше да се срещнем с най-известните убийци, присъствието ни на разстрела на анархиста Карпати, който и прострелян продължи да обижда палачите си, бяха деморализирали онези, които очакваха разследването да е умствена игра или духовен ребус… Но никой от напусналите академията не призна страха или разочарованието си; преструваха се, че промяната в насоката на техния живот се дължи на някаква внезапно осенила ги зрялост, която им посочила истинския път; решаваха да станат адвокати или лекари, глави на семейства, подготвяха се да извървят повторно пътя на своите бащи, неизменно наблъскани в задимените си клубове и обикновено далеч от домовете си по различни, но винаги спешни поводи. Колкото повече бяха онези, които си тръгваха, толкова по-голяма ставаше надеждата на тези, които оставахме – да бъдем избрани, да бъде избран един от нас…
Но знаехме, че ако Крайг бе измислил цялата тази история заради търсенето на помощник, той вече го бе избрал. Макар Тривак да полагаше усилия да впечатлява наставника с чувството си за хумор, фаворитът бе Аларкон. Габриел Аларкон, чиято кожа бе толкова бяла, че през нея прозираха вените му. Габриел Аларкон, когото преследвахме с въпроси дали няма сестри или братовчедки, защото неговата красота би подхождала повече на момиче, отколкото на мъж. Крайг се чувстваше щастлив, когато успяваше да се прояви като по-хитър от нас или когато строго ни упрекваше за отсъствията ни от упражненията по право и ни демонстрираше абсолютното си превъзходство. Блазнеше го да ни побеждава, но още по-голямо бе желанието му да бъде побеждаван от Аларкон и когато от женствената уста на Аларкон излизаше фраза, която го разгромяваше, той сияеше, обзет от задоволство.
Мразехме Аларкон поради предпочитанието на Крайг към него; мразехме го и заради това, че произлизаше от най-богатото семейство – корабовладелци, които кръстосваха океана. Би могъл да стане посланик или да посвети живота си на пътешествия и жени, а бе избрал да се състезава с нас, за да ни съсипе. Макар и да го мразехме – двамата с Тривак най-много: аз – син на обущар, а той – син на един от малкото адвокати евреи в града, – ние същевременно признавахме качествата му (те не смекчаваха неприязънта ни, но го правеха все по-съвършен). Аларкон като че ли винаги избираше неочакван и самостоятелен ход в справянето с какъвто и да е проблем, никога не искаше разрешение, вървеше напред, сякаш всички врати бяха готови да се отворят за него. Фамилиарниченето му със семейството беше направо скандално: всеки следобед той посещаваше госпожа Крайг и пиеше с нея чай. Когато детективът пътуваше, прекарваше часове в нейната компания. Беше нещо като заместник на съпруга – е, разбира се, само за чайната церемония.
Спомням си, че когато Крайг изложи пред нас случая „затворена стая“, който толкова силно впечатляваше детективите, Аларкон го репликира:
– Да се обяви убийство за престъпление от типа „затворена стая“, означава предварително да затрудним разследването, сякаш се изправяме пред неразрешим проблем. Няма истински затворени стаи. Ако определим по този начин случая, това предполага невъзможност за разкриването му, а невъзможност не съществува. За да разрешим който и да било проблем, трябва съвсем точно да можем да го класифицираме и да не бъркаме лекотата, с която използваме думите, с трудността на понятията, които се означават с думите… Мразехме го, но постепенно започнахме да се състезаваме не с него, а помежду си. Борехме се за второто място на поприще, където само първият беше от значение. В дните, когато Крайг пътуваше във връзка с някой негов случай, дисциплината се разхлабваше и си тръгвахме по-рано. А Тривак озадачен стоеше до вратата да гледа как Аларкон, вместо да си отиде, с леки стъпки и без да бърза изкачва стълбите, за да се възползва от гостоприемството на госпожа Крайг.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-712-0
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени