Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Човекът, който искаше да бъде щастлив
Печатно издание
ISBN
978-954-529-697-0
Цена
12.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (9)
Мнения (7)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
170 гр.
Страници
144
Превод
Румяна Маркова
Дата на издаване
07 август 2009

Човекът, който искаше да бъде щастлив

Едно вълнуващо пътешествие с мъдреца от остров Бали, или как да се освободим от това, което ни пречи да бъдем истински щастливи

Остров Бали. Раят на земята. Пищна растителност, екзотични птици, простодушни хора, които не знаят да казват „не“ – и един западноевропеец, привлечен от славата на местния лечител. Диагнозата на лечителя е категорична: нашият герой е в добро здраве, но не е щастлив. И лечителят го повежда по дългия път на самопознанието, което единствено може да му помогне да осъществи мечтите си. Вълнуващо приключение, по време на което научаваме, че ние сме такива, за каквито се мислим, че когато сме убедени в нещо, то се превръща в действителност, че истината за нас е онова, което вярваме за себе си, че улавяме и преработваме само тази информация, която съответства на характера и природата ни, че тълкуваме реалността според отношението ни към нея. Научаваме и как да се освободим от спъващите ни предубеждения, за да постигнем щастието.

No1 ПО ПРОДАЖБИ ВЪВ ФРАНЦИЯ

>> виж интервюта с автора...

За автора

Лоран Гунел е френски писател и психолог, роден през 1966 година. Експерт по личностно развитие и невролингвистично програмиране, преподавател в Университета в Клермон-Феран, той дълги години обикаля света и се среща с изключителни мъже и жени, специалисти в областта на човешкото поведение и вътрешното равновесие.

Опитът му на изследовател, пътешественик и консултант е въплътен в световноизвестните романи „Човекът, който искаше да бъде щастлив”, „Бог пътува винаги инкогнито”, „Обезумелият философ”, „Денят, в който се научих да живея”.

Повечето книги на Гунел съчетават романовия сюжет с популярната психология, таланта на писателя със знанията на учения. По кристално ясен и изключително разбираем начин авторът ни запознава с някои основни страни на човешката психика, опирайки се на конкретни случаи, колкото измислени, толкова и близки до всеки от нас.

Още за Лоран Гунел
Още заглавия от същия жанр
Откъс

ЛОРАН ГУНЕЛ
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ИСКАШЕ ДА БЪДЕ ЩАСТЛИВ

Не исках да си тръгна от Бали, без да съм се срещнал с него. Нямах конкретна причина, просто ей така. Не бях болен, всъщност винаги съм бил в отлично здраве. Бях се осведомил за хонорара му, защото в края на престоя ми портфейлът ми беше доста отънял. Дори не дръзвах да проверя в какво състояние е банковата ми сметка. Хората, които го познаваха, ме успокоиха: „Даваш му колкото искаш, оставяш парите в една кутийка на етажерката.“ Отговорът ме ободри, въпреки че се притеснявах от мисълта да оставя някаква дребна сума на човека, за когото се говореше, че лекувал японския премиер.
Трудно открих къщата, забутана в малко селце на няколко километра от Убуд, в центъра на острова. Нямам представа защо в тази страна почти липсват пътни табели. Да се ориентира човек по картата не е трудно, ако разполага с известни отправни точки, в противен случай е също толкова безсмислено, колкото да се опитва да се свърже с някого по мобилния си телефон от място без покритие на сигнала. Оставаше ми, естествено, най-лесното решение: да намеря пътя с питане. Нищо, че съм мъж, да питам за пътя никога не ми е било проблем. Понякога ми се струва, че повечето мъже ще имат чувството, че са изгубили мъжествеността си, ако им се наложи да паднат толкова „ниско“. Предпочитат да си замълчат и да си дават вид, че знаят накъде вървят, да се преструват, че прекрасно се ориентират, докато се окаже, че напълно са се оплели, и се стигне до момента, в който жена им ще заяви: „Нали ти казах, че е по-добре да попитаме.“
С тази разлика, че на остров Бали хората са изключително мили и винаги казват „да“. Истина е, повярвайте ми. Ако кажете на едно момиче: „Вие сте много красива“, то ще ви отговори: „Да“ с широка усмивка. Когато питате за пътя, местните хора така силно желаят да ви помогнат, че за нищо на света не биха си признали, че не са в състояние да го сторят. Затова бързат да ви упътят накъдето и да е.
Бях леко изнервен, когато най-сетне застанах пред входа на градината.
Не знам защо, но си бях представял луксозна къща, каквито понякога се срещат на Бали, с открит басейн с лотоси, закътан под предразполагащата сянка на франджипаните с техните едри, бели топки, пръскащи опияняващ, бих казал, безсрамен аромат. Всъщност домът се състоеше от поредица кампани – преливащи една в друга къщички без стени. И те, както и градината, бяха образец на скромност, с изчистени форми, без мебели, но не навяваха и най-бегла мисъл за бедност.
Посрещна ме млада жена, загърната в саронг, с черна коса, събрана на висок кок, мургава, с малък, добре оформен нос и големи черни очи, не тесни цепки като при азиатците. Подобни правилни черти всеки път ме изненадваха, тъй като този народ живееше в сърцето на Азия.
– Добър ден, какво желаете? – попита тя на доста неумел английски.
Почти двуметровият ми ръст и русите ми коси недвусмислено издаваха западноевропейския ми произход.
– Идвам да видя господин... хм... учителя Самтянг.
– Ще дойде – осведоми ме тя, преди да изчезне сред храстите и редицата малки колони, които крепяха покривите на къщичките.
Стоях прав с леко глупав вид в очакване Негово превъзходителство да благоволи да приеме скромния посетител, какъвто бях всъщност. След пет минути, които ми се сториха достатъчно дълго време, за да се замисля за основателността на присъствието си тук, видях да пристъпва към мен мъж на възраст някъде около седемдесетте, по-скоро към осемдесетте. Първата мисъл, която ми дойде наум, бе, че сигурно щях да му дам петдесет рупии, ако го бях срещнал да проси по улиците.
По принцип по-лесно давам на старите хора, защото си казвам, че след като са принудени да просят на тези години, значи нямат друг изход. Мъжът, който бавно вървеше към мен, не беше някакъв дрипльо, съвсем не, но бе оскъдно облечен и не можеше да се определи от колко време носеше дрехите на гърба си.
Срам ме е да си призная, но първият ми рефлекс бе, че съм сбъркал човека. Този човек не можеше да е световноизвестният лечител. Или пък при цялата си дарба не беше достатъчно интелигентен, та приемаше японския премиер да му плаща с шикалки. Можеше също да се окаже гений на маркетинга, ориентирал се към наивната западноевропейска клиентела, ненаситна и подвластна на изтърканите клишета за лечителя аскет, извисен над материалното, но не пренебрегващ щедрото възнаграждение в края на сеанса.
Мъжът ме поздрави и ме прие непринудено, изразявайки се благо на много добър английски. Лъчезарният му поглед контрастираше с бръчките на загрубялата му
кожа. Дясното му ухо беше някак скъсено, сякаш някой бе отрязал парче от меката му част.
Покани ме да го последвам в първата къщичка: долепен до стара стена покрив, който се крепеше на четири тънки колони, полица, опасала цялата стена от единия до другия край – прословутата полица, сандък от камфорово дърво и рогозка на пода. Отвореният сандък бе натъпкан с документи, сред които се забелязваха рисунки на вътрешността на човешкото тяло, които, видени на друго място, щяха само да ме разсмеят, толкова бяха далеч от съвременните понятия за медицина.
Събух си обущата на входа, както изисква традицията.
Старият човек ме попита от какво страдам, въпрос, който грубо ме върна към причината за посещението ми. Какво търсех тук всъщност, при положение че не бях болен? Щях да губя времето на един човек, чиято почтеност, да не кажа святост, вече долавях, въпреки че все още нямах никакви доказателства за уменията му. Не бях ли воден единствено от желанието някой да отдели време на моя случай, да прояви интерес към мен, да ми поговори за МЕН и, кой знае, да открие начин, за да се почувствам още по-добре? Освен ако просто не се подчинявах на интуицията си... Бяха ми казали, че е страхотен човек, и ми се бе приискало да го срещна очи в очи.
– Идвам за преглед – споделих, изчервявайки се при мисълта, че не съм на задължителния годишен медицински преглед и че молбата ми изглежда твърде неуместна.
– Легнете по гръб тук – каза той, посочвайки рогозката, без да реагира на нелепата ми молба.

ЛОРАН ГУНЕЛ
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ИСКАШЕ ДА БЪДЕ ЩАСТЛИВ

Не исках да си тръгна от Бали, без да съм се срещнал с него. Нямах конкретна причина, просто ей така. Не бях болен, всъщност винаги съм бил в отлично здраве. Бях се осведомил за хонорара му, защото в края на престоя ми портфейлът ми беше доста отънял. Дори не дръзвах да проверя в какво състояние е банковата ми сметка. Хората, които го познаваха, ме успокоиха: „Даваш му колкото искаш, оставяш парите в една кутийка на етажерката.“ Отговорът ме ободри, въпреки че се притеснявах от мисълта да оставя някаква дребна сума на човека, за когото се говореше, че лекувал японския премиер.
Трудно открих къщата, забутана в малко селце на няколко километра от Убуд, в центъра на острова. Нямам представа защо в тази страна почти липсват пътни табели. Да се ориентира човек по картата не е трудно, ако разполага с известни отправни точки, в противен случай е също толкова безсмислено, колкото да се опитва да се свърже с някого по мобилния си телефон от място без покритие на сигнала. Оставаше ми, естествено, най-лесното решение: да намеря пътя с питане. Нищо, че съм мъж, да питам за пътя никога не ми е било проблем. Понякога ми се струва, че повечето мъже ще имат чувството, че са изгубили мъжествеността си, ако им се наложи да паднат толкова „ниско“. Предпочитат да си замълчат и да си дават вид, че знаят накъде вървят, да се преструват, че прекрасно се ориентират, докато се окаже, че напълно са се оплели, и се стигне до момента, в който жена им ще заяви: „Нали ти казах, че е по-добре да попитаме.“
С тази разлика, че на остров Бали хората са изключително мили и винаги казват „да“. Истина е, повярвайте ми. Ако кажете на едно момиче: „Вие сте много красива“, то ще ви отговори: „Да“ с широка усмивка. Когато питате за пътя, местните хора така силно желаят да ви помогнат, че за нищо на света не биха си признали, че не са в състояние да го сторят. Затова бързат да ви упътят накъдето и да е.
Бях леко изнервен, когато най-сетне застанах пред входа на градината.
Не знам защо, но си бях представял луксозна къща, каквито понякога се срещат на Бали, с открит басейн с лотоси, закътан под предразполагащата сянка на франджипаните с техните едри, бели топки, пръскащи опияняващ, бих казал, безсрамен аромат. Всъщност домът се състоеше от поредица кампани – преливащи една в друга къщички без стени. И те, както и градината, бяха образец на скромност, с изчистени форми, без мебели, но не навяваха и най-бегла мисъл за бедност.
Посрещна ме млада жена, загърната в саронг, с черна коса, събрана на висок кок, мургава, с малък, добре оформен нос и големи черни очи, не тесни цепки като при азиатците. Подобни правилни черти всеки път ме изненадваха, тъй като този народ живееше в сърцето на Азия.
– Добър ден, какво желаете? – попита тя на доста неумел английски.
Почти двуметровият ми ръст и русите ми коси недвусмислено издаваха западноевропейския ми произход.
– Идвам да видя господин... хм... учителя Самтянг.
– Ще дойде – осведоми ме тя, преди да изчезне сред храстите и редицата малки колони, които крепяха покривите на къщичките.
Стоях прав с леко глупав вид в очакване Негово превъзходителство да благоволи да приеме скромния посетител, какъвто бях всъщност. След пет минути, които ми се сториха достатъчно дълго време, за да се замисля за основателността на присъствието си тук, видях да пристъпва към мен мъж на възраст някъде около седемдесетте, по-скоро към осемдесетте. Първата мисъл, която ми дойде наум, бе, че сигурно щях да му дам петдесет рупии, ако го бях срещнал да проси по улиците.
По принцип по-лесно давам на старите хора, защото си казвам, че след като са принудени да просят на тези години, значи нямат друг изход. Мъжът, който бавно вървеше към мен, не беше някакъв дрипльо, съвсем не, но бе оскъдно облечен и не можеше да се определи от колко време носеше дрехите на гърба си.
Срам ме е да си призная, но първият ми рефлекс бе, че съм сбъркал човека. Този човек не можеше да е световноизвестният лечител. Или пък при цялата си дарба не беше достатъчно интелигентен, та приемаше японския премиер да му плаща с шикалки. Можеше също да се окаже гений на маркетинга, ориентирал се към наивната западноевропейска клиентела, ненаситна и подвластна на изтърканите клишета за лечителя аскет, извисен над материалното, но не пренебрегващ щедрото възнаграждение в края на сеанса.
Мъжът ме поздрави и ме прие непринудено, изразявайки се благо на много добър английски. Лъчезарният му поглед контрастираше с бръчките на загрубялата му
кожа. Дясното му ухо беше някак скъсено, сякаш някой бе отрязал парче от меката му част.
Покани ме да го последвам в първата къщичка: долепен до стара стена покрив, който се крепеше на четири тънки колони, полица, опасала цялата стена от единия до другия край – прословутата полица, сандък от камфорово дърво и рогозка на пода. Отвореният сандък бе натъпкан с документи, сред които се забелязваха рисунки на вътрешността на човешкото тяло, които, видени на друго място, щяха само да ме разсмеят, толкова бяха далеч от съвременните понятия за медицина.
Събух си обущата на входа, както изисква традицията.
Старият човек ме попита от какво страдам, въпрос, който грубо ме върна към причината за посещението ми. Какво търсех тук всъщност, при положение че не бях болен? Щях да губя времето на един човек, чиято почтеност, да не кажа святост, вече долавях, въпреки че все още нямах никакви доказателства за уменията му. Не бях ли воден единствено от желанието някой да отдели време на моя случай, да прояви интерес към мен, да ми поговори за МЕН и, кой знае, да открие начин, за да се почувствам още по-добре? Освен ако просто не се подчинявах на интуицията си... Бяха ми казали, че е страхотен човек, и ми се бе приискало да го срещна очи в очи.
– Идвам за преглед – споделих, изчервявайки се при мисълта, че не съм на задължителния годишен медицински преглед и че молбата ми изглежда твърде неуместна.
– Легнете по гръб тук – каза той, посочвайки рогозката, без да реагира на нелепата ми молба.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Една невероятна книга, която закупих по изключително случаен начин. Със сигурност ще прочета и други творби на автора ! Искрено препоръчвам на всеки, който търси пътя към щастието и личностното себеусъвършенстване :)

Оценка: +1

Благодарим Ви, вдъхновихте ни:)!

Оценка: +1

Прекрасна книга! Напомни ми за моята мечта да стана фотограф. На следващия ден проверих за курс. Оказа се, че започва след два дни. Места нямаше, но по магия за мен се освободи. Вярвайте в мечтите си!

Оценка: +3

Книгата е носител на положителна енергия,кара те да се самоанализираш и да подредиш приоритетите в настоящето и бъдещето, точно това я прави интересна, защото те променя към по-добро,кара те да се заобичаш и е особенно полезна за хора с ниско самочувствие или такива, които са изгубили своето в следствие на някакви събития. Аз лично я препрочитам вече за 4-път... ::)))))))

Оценка: +1

Това е една наистина много ценна книга за всеки, който иска да заживее щастливо, или за този, който се стреми да подобри някоя област от живота си. Имах щастието да прочета книгата на френски, тъй като живея във Франция. Благодаря на екипа на издателство "Колибри", че така бързо е дал възможност на българския читател да се докосне до мъдростта на Гунел. Пожелавам на всеки да отиде на срещата с писателя във Френския институт в София на 7.07.2010.
Много хубава и вдъхновяваща книга!

Оценка: -1

много мъдра и интелигентно написана книга.моите адмирации към екипа на "колибри'-умее да подбира и да предоставя на читателя ценни и запомнящи се автори и творби.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-697-0
Купи
Цена
12.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени