Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Сборът на дните
Печатно издание
ISBN
978-954-529-705-2
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)
Купи

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-25%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (7)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
390 гр.
Страници
348
Превод
Маня Костова
Дата на издаване
10 август 2009

Сборът на дните

В последната си книга „Сборът на дните“ (2007) Исабел Алиенде се връща към личните спомени и семейната история, за да изтъче сложното платно на взаимоотношенията между близките й хора, да изрази искрено и лично откровените си виждания за любовта и брака, приятелството, наркотичната зависимост, религиозния фанатизъм, оцеляването след смъртта на най-близкия и любим човек и цялата многоцветна палитра на човешките чувства и връзки. Тези спомени са своеобразно продължение на „Паула“ и Алиенде използва рамките на творбата си, за да ни позволи да надникнем в нейната сложна същност на своенравна съпруга, властна майка, всеотдаен творец и писател, търсач на духовни преживявания.

За автора

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в. „Ел Насионал“ до 1984 г.

Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните й книги са трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г. Официален сайт на писателката: www.isabelallende.com

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ
СБОРЪТ НА ДНИТЕ

Драмите не липсват в живота ми, разполагам с пребогат набор от случки, които са като извадени от цирков спектакъл и достойни да бъдат описани, но въпреки това всеки път с тревога очаквам датата 7 януари. Снощи не можах да спя – връхлетя ни буря: ревът на вятъра, достигнал своята кулминация в същински библейски потоп през последните седмици, отекваше между дъбовете и блъскаше по прозорците на къщата. Някои квартали бяха наводнени, а пожарникарите не достигаха, за да дадат отпор на грандиозното бедствие, и хората се втурваха по улиците, потънали до кръста във вода, мъчейки се да опазят каквото можеха от водната стихия. Мебели плаваха по главните улици, заслепени от водата домашни любимци очакваха стопаните си по покривите на залети автомобили, а в това време репортери заснемаха от хеликоптери сцените от тази зима в Калифорния, която приличаше по-скоро на ураган в Луизиана. В отделни квартали движението беше парализирано за няколко дни и когато най-сетне се проясни и мащабите на нанесените щети излязоха наяве, докараха дружинки от латиноамерикански емигранти, които се захванаха да изпомпват водата и да разчистват с голи ръце развалините. Кацнала на едно възвишение, нашата къща посреща в цял ръст камшичените пориви на вятъра, който огъва палмите и понякога изтръгва из корен дори най-гордите, несвеждащи глава дървета. Но наводненията не застигат нашия дом. Понякога в разбунения от бурите океан се надигат своенравни вълни и заливат единствения път за достъп към къщата; тогава, попаднали в плен, ние наблюдаваме отвисоко необикновения спектакъл на бушуващия залив.
Обичам принудителното усамотение през зимата. Живея в района Марин в северната част на Сан Франциско, на двайсет минути от моста Голдън Гейт, сред златисти през лятото и изумрудени зиме хълмове. При ясно време могат да се видят още два моста, смътният профил на пристанищата в Оуклънд и Сан Франциско, тежките товарни кораби, стотици платноходки и чайките, подобни на бели носни кърпички. През май се появяват смелчаци, увиснали на разноцветни хвърчила, плъзгащи се бързо по водата и нарушаващи покоя на азиатските старци, които прекарват следобедите в риболов край скалите. От Тихия океан е невъзможно да се види тесният подход към залива, който осъмва обвит в мъгла, и затова едновремешните рибари го отминавали, без да подозират скритото по-навътре великолепие. Днес над този вход като корона е прехвърлен стройният мост Голдън Гейт с величествените си червени кули. Вода, небе, хълмове и гори – това е моят пейзаж.
Нито вятърът, разбеснял се като при свършека на света, нито картечните откоси на градушката по керемидите бяха причина за безсънието ми снощи, а трескавото нетърпение в очакване на утрото на 8 януари. От двайсет и пет години започвам всяка своя творба на тази дата – не толкова от дисциплина, а от суеверие: опасявам се, че ако пристъпя към това в друг ден, книгата ми ще е обречена на провал и че ако пропусна 8 януари като дата за ново начало, няма да мога да пиша през цялата година. Януари идва след няколко поредни месеца, през които не съм писала и в които съм живяла обърната навън, към кипящия свят, пътувайки, изнасяйки беседи, заобиколена от хора, в неспирно говорене. Шум и отново шум. Това, от което най-много се страхувам, е да не би да съм оглушала и да не мога да чуя тишината. Без нея аз съм загубена. На няколко пъти ставах от леглото и загърната в старата жилетка от кашмирска вълна на Уили, която от толкова носене се е превърнала в моя втора кожа, обикалях стаите, намирайки всеки път различна причина, понесла в ръце поредната чаша горещ шоколад и прехвърляйки в ума си онова, за което щях да седна да пиша след няколко часа; после студът ме принуждаваше да се върна в леглото, където Уили, слава Богу, невъзмутимо хъркаше. Сгушена до голия му гръб, пъхах измръзналите си ходила между дългите
му стройни крака и вдъхвах удивителния му мирис на млад мъж, който оставаше непроменен с годините. Той никога не се буди, когато се притисна до него, а само когато се отдръпвам; свикнал е с тялото ми, с моето безсъние и с моите кошмари. Колкото и да бродя нощем, Оливия, която спи в краката ни на скамейка до леглото, също не се събужда. Нищичко не е в състояние да наруши съня на това глупаво куче – нито гризачите, които от време на време излизат от скривалището си, нито топката скунксове, когато се любят, нито духовете, шепнещи в мрака. Ако някой луд реши да ни нападне размахал брадва, тя последна ще разбере. Когато я взехме, беше едно окаяно животинче, намерено на бунището от Дружеството за закрила на животните; едната й лапичка и няколко ребра бяха счупени. Първия месец прекара свряна между обувките ми в килера, като не спираше да трепери; но малко по малко се съвзе от предишното малтретиране и излезе от килера с клепнали уши и смирено подвита опашка. Тогава разбрахме, че от нея пазач не става – спи като пън.
Най-сетне бурята поутихна и в дрезгавината на утринта аз си взех душ и се облякох, а в това време загърнат в халата си, с вид на пирувал цяла нощ шейх, Уили се отправи към кухнята. Ароматът на прясно смляно кафе ми подейства като милувка: ароматерапия. Тези дребни неща от ежедневието ни обединяват повече отколкото пламенната страст – когато сме разделени, този дискретен танц, в който изпълнители сме двамата, най-много ни липсва. Имаме нужда да почувстваме присъствието на другия в това неуловимо пространство, което принадлежи само на нас. Студено утро, препечени филийки с кафе, време за писане, въртящо опашката си куче и любимият – нима мога да искам повече от живота. После Уили ме целуна за довиждане, защото аз щях да поема на дълъг път. „На добър час“, прошепна той както всяка година на тази дата и аз тръгнах, загърната в палтото си, с разтворен чадър в ръка; спуснах се по шестте стъпала, заобиколих басейна, прекосих седемнайсетте метра по дължината на градината и стигнах до къщурката, където се посвещавам на писане – така нареченото ми убежище. И ето ме сега тук.
Едва бях запалила свещта, която винаги ми носи просветление докато пиша, когато Кармен Балселс – моят литературен агент, ми позвъни от Санта Фе де Сегара – малкото й родно селце с пъргави кози край Барселона. Там тя е решила да прекара на спокойствие зрелостта, но понеже кипи от енергия, купува къща след къща и е на път да превърне цялото село в своя собственост.
– Прочети ми първото изречение – заповяда тази властна покровителка.
За кой ли път трябваше да й напомня за разликата от девет часа във времето между Калифорния и Испания. Първо изречение все още нямаше.
– Защо не напишеш мемоарите си, Исабел?
– Вече го сторих, нима не помниш?
– Това беше преди тринайсет години.
– Близките ми не обичат да бъдат излагани на показ, Кармен.
– Ти нямай грижа за нищо. Изпрати ми писмо от двеста-триста страници и остави всичко на мен. Ако трябва да избереш дали да разкажеш някаква история, или да не обидиш близките си, всеки професионален писател би избрал първото.
– Сигурна ли си?
– Напълно.

ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ
СБОРЪТ НА ДНИТЕ

Драмите не липсват в живота ми, разполагам с пребогат набор от случки, които са като извадени от цирков спектакъл и достойни да бъдат описани, но въпреки това всеки път с тревога очаквам датата 7 януари. Снощи не можах да спя – връхлетя ни буря: ревът на вятъра, достигнал своята кулминация в същински библейски потоп през последните седмици, отекваше между дъбовете и блъскаше по прозорците на къщата. Някои квартали бяха наводнени, а пожарникарите не достигаха, за да дадат отпор на грандиозното бедствие, и хората се втурваха по улиците, потънали до кръста във вода, мъчейки се да опазят каквото можеха от водната стихия. Мебели плаваха по главните улици, заслепени от водата домашни любимци очакваха стопаните си по покривите на залети автомобили, а в това време репортери заснемаха от хеликоптери сцените от тази зима в Калифорния, която приличаше по-скоро на ураган в Луизиана. В отделни квартали движението беше парализирано за няколко дни и когато най-сетне се проясни и мащабите на нанесените щети излязоха наяве, докараха дружинки от латиноамерикански емигранти, които се захванаха да изпомпват водата и да разчистват с голи ръце развалините. Кацнала на едно възвишение, нашата къща посреща в цял ръст камшичените пориви на вятъра, който огъва палмите и понякога изтръгва из корен дори най-гордите, несвеждащи глава дървета. Но наводненията не застигат нашия дом. Понякога в разбунения от бурите океан се надигат своенравни вълни и заливат единствения път за достъп към къщата; тогава, попаднали в плен, ние наблюдаваме отвисоко необикновения спектакъл на бушуващия залив.
Обичам принудителното усамотение през зимата. Живея в района Марин в северната част на Сан Франциско, на двайсет минути от моста Голдън Гейт, сред златисти през лятото и изумрудени зиме хълмове. При ясно време могат да се видят още два моста, смътният профил на пристанищата в Оуклънд и Сан Франциско, тежките товарни кораби, стотици платноходки и чайките, подобни на бели носни кърпички. През май се появяват смелчаци, увиснали на разноцветни хвърчила, плъзгащи се бързо по водата и нарушаващи покоя на азиатските старци, които прекарват следобедите в риболов край скалите. От Тихия океан е невъзможно да се види тесният подход към залива, който осъмва обвит в мъгла, и затова едновремешните рибари го отминавали, без да подозират скритото по-навътре великолепие. Днес над този вход като корона е прехвърлен стройният мост Голдън Гейт с величествените си червени кули. Вода, небе, хълмове и гори – това е моят пейзаж.
Нито вятърът, разбеснял се като при свършека на света, нито картечните откоси на градушката по керемидите бяха причина за безсънието ми снощи, а трескавото нетърпение в очакване на утрото на 8 януари. От двайсет и пет години започвам всяка своя творба на тази дата – не толкова от дисциплина, а от суеверие: опасявам се, че ако пристъпя към това в друг ден, книгата ми ще е обречена на провал и че ако пропусна 8 януари като дата за ново начало, няма да мога да пиша през цялата година. Януари идва след няколко поредни месеца, през които не съм писала и в които съм живяла обърната навън, към кипящия свят, пътувайки, изнасяйки беседи, заобиколена от хора, в неспирно говорене. Шум и отново шум. Това, от което най-много се страхувам, е да не би да съм оглушала и да не мога да чуя тишината. Без нея аз съм загубена. На няколко пъти ставах от леглото и загърната в старата жилетка от кашмирска вълна на Уили, която от толкова носене се е превърнала в моя втора кожа, обикалях стаите, намирайки всеки път различна причина, понесла в ръце поредната чаша горещ шоколад и прехвърляйки в ума си онова, за което щях да седна да пиша след няколко часа; после студът ме принуждаваше да се върна в леглото, където Уили, слава Богу, невъзмутимо хъркаше. Сгушена до голия му гръб, пъхах измръзналите си ходила между дългите
му стройни крака и вдъхвах удивителния му мирис на млад мъж, който оставаше непроменен с годините. Той никога не се буди, когато се притисна до него, а само когато се отдръпвам; свикнал е с тялото ми, с моето безсъние и с моите кошмари. Колкото и да бродя нощем, Оливия, която спи в краката ни на скамейка до леглото, също не се събужда. Нищичко не е в състояние да наруши съня на това глупаво куче – нито гризачите, които от време на време излизат от скривалището си, нито топката скунксове, когато се любят, нито духовете, шепнещи в мрака. Ако някой луд реши да ни нападне размахал брадва, тя последна ще разбере. Когато я взехме, беше едно окаяно животинче, намерено на бунището от Дружеството за закрила на животните; едната й лапичка и няколко ребра бяха счупени. Първия месец прекара свряна между обувките ми в килера, като не спираше да трепери; но малко по малко се съвзе от предишното малтретиране и излезе от килера с клепнали уши и смирено подвита опашка. Тогава разбрахме, че от нея пазач не става – спи като пън.
Най-сетне бурята поутихна и в дрезгавината на утринта аз си взех душ и се облякох, а в това време загърнат в халата си, с вид на пирувал цяла нощ шейх, Уили се отправи към кухнята. Ароматът на прясно смляно кафе ми подейства като милувка: ароматерапия. Тези дребни неща от ежедневието ни обединяват повече отколкото пламенната страст – когато сме разделени, този дискретен танц, в който изпълнители сме двамата, най-много ни липсва. Имаме нужда да почувстваме присъствието на другия в това неуловимо пространство, което принадлежи само на нас. Студено утро, препечени филийки с кафе, време за писане, въртящо опашката си куче и любимият – нима мога да искам повече от живота. После Уили ме целуна за довиждане, защото аз щях да поема на дълъг път. „На добър час“, прошепна той както всяка година на тази дата и аз тръгнах, загърната в палтото си, с разтворен чадър в ръка; спуснах се по шестте стъпала, заобиколих басейна, прекосих седемнайсетте метра по дължината на градината и стигнах до къщурката, където се посвещавам на писане – така нареченото ми убежище. И ето ме сега тук.
Едва бях запалила свещта, която винаги ми носи просветление докато пиша, когато Кармен Балселс – моят литературен агент, ми позвъни от Санта Фе де Сегара – малкото й родно селце с пъргави кози край Барселона. Там тя е решила да прекара на спокойствие зрелостта, но понеже кипи от енергия, купува къща след къща и е на път да превърне цялото село в своя собственост.
– Прочети ми първото изречение – заповяда тази властна покровителка.
За кой ли път трябваше да й напомня за разликата от девет часа във времето между Калифорния и Испания. Първо изречение все още нямаше.
– Защо не напишеш мемоарите си, Исабел?
– Вече го сторих, нима не помниш?
– Това беше преди тринайсет години.
– Близките ми не обичат да бъдат излагани на показ, Кармен.
– Ти нямай грижа за нищо. Изпрати ми писмо от двеста-триста страници и остави всичко на мен. Ако трябва да избереш дали да разкажеш някаква история, или да не обидиш близките си, всеки професионален писател би избрал първото.
– Сигурна ли си?
– Напълно.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Увлекателно разказва за дълбочината на чувствата и различните си състояния Алиенде (включително и на роднините си). Историите й спокойно могат да се възприемат и като художествена измислица – толкова са наситени, разнообразни, включват всички полюси на емоциите. Чрез начина на разказване и откровеността авторката прави историята си необикновена. Макар че в живота на кой няма и върховно щастие, и неочаквани отрицателни обрати като гръм от ясно небе, и силни сблъсъци с най-близките? Приятна е леката самоирония и способността да анализира с обикновен език всички отношения и събития. Допада ми цялостният мироглед, емоционалност и стремеж към отвореност на Исабел. Хареса ми като личност, която черпи от безкрайния извор на миналото, но не се окопава в него, а всеки изминал етап, всяко значимо събитие или ново впечатление води до обогатяване, ново осъзнаване и стремеж към пълноценен живот. Допадна ми и нейният либерализъм в някои отношения – например спрямо гей двойките (след строгото чилийско възпитание?!). Особено ме впечатли способността да постига истинска близост с хора без кръвна връзка, които приема като част от „клана”. Разбира се това е типичната южноамериканската склонност за живот почти под един покрив на няколко поколения . При Алиенде тази склонност и южняшка емоционалност надделява, но с ясно осъзнаване на прекомерността на това желание за близост/контрол над рода; прави опити за възприемане на други гледни точки и начин на живот. Не се затваря и търси подкрепа от различни хора и източници. Харесвам емоционалните хора! :) Романите й много не ме привличат, но няколкото автобиографични книги ми бяха приятни.
Ще направите голям маркетингов удар ако измислите как да чета и да шофирам едновременно. Карам често, пътувам дълго, от радио ми омръзва и бих опитал и това - честно. А не става докато си зад волана над колата - пробвал съм.
"Сборът на дните"- поредната откровена човешка изповед на любимата ми писателка за своя живот и най-близките от семейството , живот, изпълнен с драматизъм, трагедии, но и много топли отношения, любов, която осмисля всеки ден от сборът на дните ни. Когато за пръв път прочетох нейна книга, аз незнаех къде е Чили. Чрез книгите й- обикнах тази страна,природата й; историята й и чилийците.Оттогава следя и купувам всяка книга на Исабел,излезнала на български език. Пожелавам й дълъг живот, за да имаме удоволствието да четем книгите й още много години.
Книгата сe продава от този сайт с 20% намаление. Можете да я намерите и в книжарниците в страната.
А от къде мога да си купя книгата?
Драга Tian zi,„El plan infinito“ и "Inés del alma mía" в момента се превеждат и ще се появят - едната до края на годината, а другата в началото на 2010 г. След това ще се върнем и на „La gorda de porcelana.
Много се радвам, че ще се издаде най-новата книга на Исабел Алиенде. А какво е намерението на ИК "Колибри" (на което искрено благодаря за труда по издаването на една от любимите ми авторки) за оставащите три неиздадени нейни книги - „La gorda de porcelana“, „El plan infinito“, "Inés del alma mía"?
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-705-2
Купи
Цена
11.25 лв.
(15.00 лв.)

* 25% онлайн отстъпка
Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
-25%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени