Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Изчезналите
Печатно издание
ISBN
978-954-529-702-1
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (0)
Мнения (4)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
320 гр.
Страници
292
Превод
Павел Главусанов
Дата на издаване
15 юли 2009

Изчезналите

Дарби МакКормик е гимназистка през 1984 г., когато се сблъсква за първи път с убиеца. Тя и двете й най-добри приятелки купонясват в близката гора и стават неволни свидетели. Ала очите и устата на свидетелите трябва да бъдат затворени веднага и завинаги и убиецът методично се залавя за задачата. Той убива едната й приятелка, отвлича другата, след това отвлича и самата Дарби. Тя обаче успява да оцелее, макар че според статистиката шансовете на отвлечен от сериен убиец да оживее са нулеви. Двайсет и пет години по-късно Дарби е криминолог в Бостънската полиция и разследва смразяващ случай – отвличане на жена посред нощ. Следите водят към две жертви – една в миналото, друга в настоящето, като и двете сочат към психопат с прозвище Пътника. Дарби трябва да се отърси от кошмара на своето минало и да се изправи лице срещу лице с убиец, твърдо решен изчезналите и ужасите, на които ги е подложил, никога да не видят бял свят.

ИСТОРИЯТА ТЕ СГРАБЧВА ЗА ГЪРЛОТО.
МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ТОЗИ РОМАН Е СРЕД НАЙ-ДОБРИТЕ – АКО НЕ И НАЙ-ДОБРИЯТ – ОТ ВСИЧКИ, КОИТО СЪМ ПРОЧЕЛ ТАЗИ ГОДИНА.
ХАРЛАН КОУБЪН

КНИГАТА ЩЕ КАТАПУЛТИРА МУНИ В ПЪРВАТА РЕДИЦА НА СЪВСЕМ НОВО ПОКОЛЕНИЕ АВТОРИ НА ТРИЛЪРИ.
ДЖОН КОНЪЛИ

ПЛАШЕЩ РОМАН. ПЛАШЕЩ ТАЛАНТ.
ЛИЙ ЧАЙЛД

За автора

Крис Муни живее край Бостън със семейството си и е автор на четири романа за Дарби МакКормик. Той е голямата надежда на американската криминална литература и огромните тиражи на книгите му са на път да я оправдаят.

Още книги от автора
Откъс

КРИС МУНИ
ИЗЧЕЗНАЛИТЕ

Дарби МакКормик стисва Мелани над лакътя и я въвлича между дърветата, сред които няма помен от пътека. Никой не минава оттук. Интересните места са зад тях, отвъд Шосе номер 86, из пешеходните и колоездачните алеи около езерото Брукпонд.
– Защо ме водиш натам? – пита Мелани.
– Нали ти казах – отвръща Дарби, – изненада.
– Не се притеснявай – обажда се Стейси Стивънс, – ще те върнем в метоха за нула време.
Двайсет минути след това Дарби оставя раницата си на мястото, където със Стейси често идват, за да попушат – оголен склон, цял в бирени кутийки и фасове.
За да не опропасти новите си маркови джинси, Дарби внимателно проверява с длан дали е сухо, преди да седне на земята. Стейси, разбира се, просто тръсва задник до нея. Мърлящината е неотделима част от нейната природа. Също като тоновете аркансил по миглите, торбестите джинси и блузите с къс ръкав, винаги поне с един размер по-тесни от необходимото, които обаче все не успяват да приглушат усещането за отчаяние, виснало над нея, за да напомня образа на мърлявия, печален персонаж от комиксите, Пигпен.
Дарби познава Мелани от… всъщност от векове. Израснали са на една и съща улица. Но докато съзнанието й пази ясен спомен за всяка споделена с Мел минута, тя по никакъв начин не може да каже откъде познава Стейси, нито как трите се превръщат в неразделни приятелки. Тя сякаш просто се появява в някакъв момент направо от нищото. Непрекъснато е редом – в училище, по футболни мачове и на купони. Много е забавна. Разказва мръсни вицове, познава до едно най-популярните момчета и се изявява впечатляващо в бейзбола, докато Мел прилича на кристалните фигурки, дето ги събира майка й – скъпоценни, крехки творения, които се нуждаят от безопасно място за съхранение.
Дарби отваря раницата и раздава бирите.
– Какво правиш? – пита я Мел.
– Запознавам те с господин Бъдвайзър – отвръща Дарби.
Мел подрънква висулките на гривната си. Винаги го прави, когато се страхува или изпитва някакво неудобство.
– Не се занасяй, Мел, вземай. Няма да те ухапе.
– Но защо правиш това?
– По повод рождения ти ден, тъпанарке – отвръща Стейси, като отваря своята кутийка с остър шум.
– Както и за да полеем книжката ти – сега има кой да ни вози насам-натам.
– Баща ти няма ли да забележи липсата на тия кутийки? – обръща се Мел към Стейси.
– Той винаги разполага с шест стека в хладилника долу.
Отсъствието на шест жалки бирички надали ще се усети особено. – Стейси пали цигара и подхвърля пакета към Дарби. – Но ако той или мама се върнат у дома и ни сварят да пием, цяла седмица след това не ще мога да сядам като хората.
Дарби вдига бирата си.
– Честит рожден ден, Мел, и – бъди щастлива.
Стейси преполовява бирата. Дарби опъва яка глътка. Мелани най-напред помирисва предпазливо своята. Винаги постъпва така, преди да опита нещо ново.
– Има вкус на престоял сандвич – отсъжда тя.
– Продължавай да пиеш и ще ти стане по-вкусна, а и ти самата ще се почувстваш добре.
Стейси сочи към нещо подобно на мерцедес, следващ маршрута си по Шосе номер 86.
– Един ден и аз ще се возя в нещо такова – съобщава тя.
– Направо те виждам зад кормилото – отбелязва Дарби.
Стейси я прострелва с показалец.
– Имаш много здраве, лайнарке. Някой друг ще ме вози насам-натам в такава талига, понеже ще се оженя за богаташ.
– Неприятно ми е, че се налага точно аз да те осведомя – отбелязва Дарби, но в Белхам не се въдят богаташи.
– Точно затова отивам в Ню Йорк. А типът, дето ще се омъжа за него, не само ще бъде ослепително красив, но ще се отнася с мене както подобава. Скъпи ресторанти, красиви дрехи, каквато си пожелая кола и дори собствен самолет, с който да си ходим до приказна вила, издигната на някой плаж в Карибите. Ами ти, Мел? Що за съпруг си набелязала? Или продължаваш да мечтаеш за манастир?
– Никога не съм мечтала за това – отвръща Мел и за да подчертае значимостта на казаното, отпива от бирата.
– Това означава ли, че си пуснала най-накрая на Майкъл Анка?
Дарби едва не се задавя с бирата си.
– Чукаш се с лигльото?
– Той е приключил с тая работа още в трети клас – заявява Мел. – Вече не го вдига, нали ти е ясно.
– Толкова по-добре за теб – отвръща Дарби, а Стейси изревава от смях.
– Айде и ти – протестира Мел. – Той е готин.
– Разбира се, че е – съгласява се Стейси. – Отначало всичките са готини. Ама докопат ли един път онова, което искат от теб, започват да те гледат като кучешко лайно.
– Въобще не е така – протестира Дарби с мисъл за своя баща. Викат му Червения, също като на известната дъвка. Докато бе жив, неизменно отваряше вратите пред майка й. Всеки петък двамата се прибираха от ресторант вечер, а Червения пускаше някоя от плочите със записи на Франк Синатра и понякога танцуваха с майка й, долепили бузи, докато той тананикаше за прекрасните им дни.
– Повярвай ми, Мел, всичко е преструвка – обажда се Стейси. – И затова трябва да престанеш с превземките. Ако я караш все така, само ще те използват, хич не се съмнявай.
И Стейси се впуска в поредната лекция на тема момчета и целия арсенал от трикове, към които прибягват, само и само да получат онова, което искат от теб. Дарби върти очи, обляга гръб на едно дърво и рее поглед в далечината към огромния неонов кръст, грейнал над Шосе номер 1.
Отпива от бирата и съзерцава двата синджира автомобили, устремени по срещуположните платна на шосето, и си представя пътниците в тях, хора интересни, хора с интересен начин на живот, поели към интересни места, за да вършат интересни неща. Как се става интересен? Дали е нещо, с което се раждаш, също като цвета на косите или ръста? Или може би Бог отрежда впоследствие? Може би Той решава кой да бъде интересен и кой не, а на теб ти остава единствено да се примиряваш с онова, което ти е дадено.
Но колкото повече пие Дарби, толкова по-ясен и могъщ става оня вътрешен глас, който й казва с голяма доза убедителност, че тя, Дарби Александра МакКормик, е орисана за велики дела – е, може би не я чака кариера на филмова звезда, но при всички случаи нещо определено по-голямо от каталожния свят на нейната майка, изцяло запълнен от чистене, готвене и търсене на талони за намаления. Най-вълнуващата част от всекидневието на Шийла МакКормик е издирването на преоценени стоки по рафтовете за разпродажби.
– Чухте ли това? – шепне Стейси.
Прас-прас-прас – звуци от трошащи се под нечии стъпки клонки и сухи съчки.
– Сигурно е някое животинче – шепне на свой ред Дарби.
– Не клонките – обажда се Стейси. – Плача.
Дарби оставя бирата и вдига поглед нагоре по склона. Слънцето е залязло преди малко и тя не различава нищо друго освен стволове на дървета. Сухите, резки звуци се усилват. Наистина ли има някой там?
Сега звуците замират и изведнъж трите долавят глас на жена, немощен, но ясен:
– Моля ви, пуснете ме. Кълна се в Бога, никому няма да кажа какво сте сторили.

КРИС МУНИ
ИЗЧЕЗНАЛИТЕ

Дарби МакКормик стисва Мелани над лакътя и я въвлича между дърветата, сред които няма помен от пътека. Никой не минава оттук. Интересните места са зад тях, отвъд Шосе номер 86, из пешеходните и колоездачните алеи около езерото Брукпонд.
– Защо ме водиш натам? – пита Мелани.
– Нали ти казах – отвръща Дарби, – изненада.
– Не се притеснявай – обажда се Стейси Стивънс, – ще те върнем в метоха за нула време.
Двайсет минути след това Дарби оставя раницата си на мястото, където със Стейси често идват, за да попушат – оголен склон, цял в бирени кутийки и фасове.
За да не опропасти новите си маркови джинси, Дарби внимателно проверява с длан дали е сухо, преди да седне на земята. Стейси, разбира се, просто тръсва задник до нея. Мърлящината е неотделима част от нейната природа. Също като тоновете аркансил по миглите, торбестите джинси и блузите с къс ръкав, винаги поне с един размер по-тесни от необходимото, които обаче все не успяват да приглушат усещането за отчаяние, виснало над нея, за да напомня образа на мърлявия, печален персонаж от комиксите, Пигпен.
Дарби познава Мелани от… всъщност от векове. Израснали са на една и съща улица. Но докато съзнанието й пази ясен спомен за всяка споделена с Мел минута, тя по никакъв начин не може да каже откъде познава Стейси, нито как трите се превръщат в неразделни приятелки. Тя сякаш просто се появява в някакъв момент направо от нищото. Непрекъснато е редом – в училище, по футболни мачове и на купони. Много е забавна. Разказва мръсни вицове, познава до едно най-популярните момчета и се изявява впечатляващо в бейзбола, докато Мел прилича на кристалните фигурки, дето ги събира майка й – скъпоценни, крехки творения, които се нуждаят от безопасно място за съхранение.
Дарби отваря раницата и раздава бирите.
– Какво правиш? – пита я Мел.
– Запознавам те с господин Бъдвайзър – отвръща Дарби.
Мел подрънква висулките на гривната си. Винаги го прави, когато се страхува или изпитва някакво неудобство.
– Не се занасяй, Мел, вземай. Няма да те ухапе.
– Но защо правиш това?
– По повод рождения ти ден, тъпанарке – отвръща Стейси, като отваря своята кутийка с остър шум.
– Както и за да полеем книжката ти – сега има кой да ни вози насам-натам.
– Баща ти няма ли да забележи липсата на тия кутийки? – обръща се Мел към Стейси.
– Той винаги разполага с шест стека в хладилника долу.
Отсъствието на шест жалки бирички надали ще се усети особено. – Стейси пали цигара и подхвърля пакета към Дарби. – Но ако той или мама се върнат у дома и ни сварят да пием, цяла седмица след това не ще мога да сядам като хората.
Дарби вдига бирата си.
– Честит рожден ден, Мел, и – бъди щастлива.
Стейси преполовява бирата. Дарби опъва яка глътка. Мелани най-напред помирисва предпазливо своята. Винаги постъпва така, преди да опита нещо ново.
– Има вкус на престоял сандвич – отсъжда тя.
– Продължавай да пиеш и ще ти стане по-вкусна, а и ти самата ще се почувстваш добре.
Стейси сочи към нещо подобно на мерцедес, следващ маршрута си по Шосе номер 86.
– Един ден и аз ще се возя в нещо такова – съобщава тя.
– Направо те виждам зад кормилото – отбелязва Дарби.
Стейси я прострелва с показалец.
– Имаш много здраве, лайнарке. Някой друг ще ме вози насам-натам в такава талига, понеже ще се оженя за богаташ.
– Неприятно ми е, че се налага точно аз да те осведомя – отбелязва Дарби, но в Белхам не се въдят богаташи.
– Точно затова отивам в Ню Йорк. А типът, дето ще се омъжа за него, не само ще бъде ослепително красив, но ще се отнася с мене както подобава. Скъпи ресторанти, красиви дрехи, каквато си пожелая кола и дори собствен самолет, с който да си ходим до приказна вила, издигната на някой плаж в Карибите. Ами ти, Мел? Що за съпруг си набелязала? Или продължаваш да мечтаеш за манастир?
– Никога не съм мечтала за това – отвръща Мел и за да подчертае значимостта на казаното, отпива от бирата.
– Това означава ли, че си пуснала най-накрая на Майкъл Анка?
Дарби едва не се задавя с бирата си.
– Чукаш се с лигльото?
– Той е приключил с тая работа още в трети клас – заявява Мел. – Вече не го вдига, нали ти е ясно.
– Толкова по-добре за теб – отвръща Дарби, а Стейси изревава от смях.
– Айде и ти – протестира Мел. – Той е готин.
– Разбира се, че е – съгласява се Стейси. – Отначало всичките са готини. Ама докопат ли един път онова, което искат от теб, започват да те гледат като кучешко лайно.
– Въобще не е така – протестира Дарби с мисъл за своя баща. Викат му Червения, също като на известната дъвка. Докато бе жив, неизменно отваряше вратите пред майка й. Всеки петък двамата се прибираха от ресторант вечер, а Червения пускаше някоя от плочите със записи на Франк Синатра и понякога танцуваха с майка й, долепили бузи, докато той тананикаше за прекрасните им дни.
– Повярвай ми, Мел, всичко е преструвка – обажда се Стейси. – И затова трябва да престанеш с превземките. Ако я караш все така, само ще те използват, хич не се съмнявай.
И Стейси се впуска в поредната лекция на тема момчета и целия арсенал от трикове, към които прибягват, само и само да получат онова, което искат от теб. Дарби върти очи, обляга гръб на едно дърво и рее поглед в далечината към огромния неонов кръст, грейнал над Шосе номер 1.
Отпива от бирата и съзерцава двата синджира автомобили, устремени по срещуположните платна на шосето, и си представя пътниците в тях, хора интересни, хора с интересен начин на живот, поели към интересни места, за да вършат интересни неща. Как се става интересен? Дали е нещо, с което се раждаш, също като цвета на косите или ръста? Или може би Бог отрежда впоследствие? Може би Той решава кой да бъде интересен и кой не, а на теб ти остава единствено да се примиряваш с онова, което ти е дадено.
Но колкото повече пие Дарби, толкова по-ясен и могъщ става оня вътрешен глас, който й казва с голяма доза убедителност, че тя, Дарби Александра МакКормик, е орисана за велики дела – е, може би не я чака кариера на филмова звезда, но при всички случаи нещо определено по-голямо от каталожния свят на нейната майка, изцяло запълнен от чистене, готвене и търсене на талони за намаления. Най-вълнуващата част от всекидневието на Шийла МакКормик е издирването на преоценени стоки по рафтовете за разпродажби.
– Чухте ли това? – шепне Стейси.
Прас-прас-прас – звуци от трошащи се под нечии стъпки клонки и сухи съчки.
– Сигурно е някое животинче – шепне на свой ред Дарби.
– Не клонките – обажда се Стейси. – Плача.
Дарби оставя бирата и вдига поглед нагоре по склона. Слънцето е залязло преди малко и тя не различава нищо друго освен стволове на дървета. Сухите, резки звуци се усилват. Наистина ли има някой там?
Сега звуците замират и изведнъж трите долавят глас на жена, немощен, но ясен:
– Моля ви, пуснете ме. Кълна се в Бога, никому няма да кажа какво сте сторили.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Много добър автор. Жалко, че не издават книгите му в БГ.
Здравейте! Г-жо Атанасова, Вие прочетохте ли "Да помним Сара"? Благодарим за мненията, имаме ги предвид!
Книгата е страхотна! Трябва да издадете и още книги от поредицата за Дарби!
Ще издавате ли още книги от поредицата за Дарби ?
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-702-1
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени