Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
На изток - в рая
Печатно издание
ISBN
978-954-529-696-3
Купи
Цена
16.00 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Електронно издание
ISBN
978-954-529-863-9
Купи
Цена
7.00 лв.
(16.00 лв.)
-9лв.
Информация
Рейтинг (9)
Мнения (10)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
331 гр.
Страници
340
Дата на издаване
23 юни 2009

На изток - в рая

„Никога не съм възприемала живота ни в Нова Зеландия като изгнаничество, нито емиграцията като мъченическа. Животът ни в Аотеароа беше приключение и предизвикателство. Тази книга е опит да разкажа за трудностите и възторзите, страданията и радостите, ежедневното и необичайното, при ключенското и баналното, с които се сблъскахме през шестте години в Нова Зеландия. За приятелите, които намерихме. За клишетата, които преборихме. За чудесата, които видяхме. За хората, които срещнахме. За уроците, които научихме. За страната, която обикнахме. За Аотеароа – Земята на дългия бял облак. За Нова Зеландия – от обратната страна на света.“

Така започва тази забележителна книга, която не е роман, не е пътепис, не е автобиография, а е по малко от трите и нещо повече.

„На изток – в рая“ е книга, написана на цветист език, с много жизнерадост и с истинско удоволствие. Поради което и се чете с удоволствие. Феновете на Изабела, които са чели писмата й в Интернет, знаят за какво става дума. А тези, които ще се запознаят за пръв път с нея, ще открият в текста й всичко, което са искали да научат за Нова Зеландия, илюстрирано с богат снимков материал и разказано с любов и почуда. Ще открият и авторката – човек с богата култура, непокътната жизненост и бликащо чувство за хумор, която прекарва „шест години в Страната на дъжда, в последния земен рай, в най-приказно красивия ад, в Земята на дългия бял облак, в далечната, екзотична и все още не позната Тера инкогнита“.

Изабела Шопова е родена през 1971 година в град Варна. Завършва Математическата гимназия и Техническия университет в родния си град. През 2002 година емигрира със съпруга си и дъщеря си в Нова Зеландия. Понастоящем живее в Бризбън, Австралия. Казва за себе си, че е инженер по образование, търговец по професия и пътешественик по душа; че има два паспорта и адреси в три държави; че обича да пътува и да разказва за приключенията си. И че точно затова пише.

За автора

„Родена съм във Варна през 1971. Прекарах ранното си детство на село, мечтаейки да се върна в родния си град. Имаше нещо омагьосващо в Морската градина и фонтаните на площада. Tъкмо тръгвах на училище, когато мечтата ми се сбъдна - върнахме се да живеем във Варна за постоянно. Обаче се озовахме в най-новия, най-далечния и най-негостоприемен квартал на града, сред хиляди новодошли другоселци като нас. Инфраструктурата беше недоразвита, нямахме телефони, градският транспорт беше кошмарен, нямаше достатъчно класни стаи в училището и учехме на три смени. Кал, бетон и грохот на излитащи самолети (от близкото летище) доминираха живота ни. Без да знаем, живеехме в имигрантско гето. Но пък беше весело - със съседите от блока (имигранти като нас) бяхме като едно голямо семейство.

Аз бях вундеркинд - научих се да чета в много ранна възраст и четях много. Мечтаех да стана първата българска жена космонавт. На 11 години бях приета в експериментална паралелка за изпреварващо обучение в математическата гимназия във Варна и завърших училище, преди да навърша 16. Продължих образованието си във Варненския технически университет. Сдобих се с диплома по специалността „Радио- и телевизионна техника“ в края 1993-та година, точно когато всички варненски заводи затваряха и хиляди квалифицирани, опитни инженери оставаха без работа. Потенциалните ми работодатели мислеха, че се шегувам - 21-годишна с новичка диплома в едната ръка и новородено бебе в другата, търси работа като инженер.

Наложи се да си търся друго поприще. В годините на прехода работих какво ли не - бях манекенка в завода за облекло „Дружба“, плетях бутикови пуловери и ги продавах в прохождащите тогава частни бутици, водех курсове за манекени към фирмите „Богоя" и „Инел“, бях рекламен агент във варненския ежедневник „Народно дело“, работих в рекламния отдел на Радио Варна. Точно посред вихрещата се галопираща инфлация на 1995-та станах търговски представител на никому неизвестните тогава продукти на френския козметичен и фармацевтичен гигант „Пиер Фабр“ чрез българската фирма „Арикозметик“. Оцелях сред икономически крах и политически кризи и създадох търговска империя по черноморието. Четири години по-късно станах регионален мениджър в дистрибуторската компания „Интербрандс“, дивизия „Колгейт-Палмолив“. През 2002-ра прекъснах кариерата си, за да последвам съпруга си в Нова Зеландия. В продължение на години пишех писма и статии за живота и приключенията ни там, които публикувах в сайта за българите по света иде.ли и на други места в Интернет.

Когато се преместихме да живеем в Бризбън, Австралия, събрах всички писма за Нова Зеландия и ги предложих на издателство „Колибри“. Така излезе „На изток - в рая“. Приключенията ни на австралийска земя пък се превърнаха в „На запад от рая“.“

Още заглавия от същия жанр
Откъс

ИЗАБЕЛА ШОПОВА
НА ИЗТОК В РАЯ

ОГЛЕДАЛНИЯТ СВЯТ

Никога не съм обичала особено историята за Алиса в Огледалния свят, но сега съжалявам, че не си спомням подробности за нейните приключения. Може би там е имало някой ценен съвет как да оцеляваме, когато всичко е наопаки.
Не стига, че Нова Зеландия е на обратната страна на Земята, че тук хората ходят с главата надолу и дърветата растат надолу, че северът е топъл, а югът – студен, че когато в България е нощ, тук е ден, когато в Европа е лято, тук е зима, че дори водата, стичаща се в канала, се върти по посока на часовниковата стрелка (всеки, който е чел Умберто Еко или е учил физика, знае, че заради прищевките на някой си Кориолис в Северното полукълбо водата се върти наобратно), ами са въвели и ляво движение по пътищата, пък колите са с десен волан. И за капак някакъв сбъркан японски дизайнер е направил мостчето за мигачите да е отдясно, а за чистачките – отляво. Кошмар!
Всеки нормален европеец с нормално развити рефлек­си на улицата се оглежда първо наляво, после надясно. В Нова Зеландия се оглеждаш като смахнат във всички посоки, особено ако не идва кола, която да ти подскаже посоката на движение. После с уверен жест включваш чистачките и чак като чуеш, че стържат на сухо по стъклото, си спомняш къде са мигачите. Всеки път вместо скоростния лост хващаш дръжката на вратата, а на многобройните кръгови кръстовища си обикаляш обратно на часовника и само смаяните физиономии на останалите участници в движението ти напомнят, че тук правилата са наопаки.
Постоянно се шашкаш, като видиш в огледалото за обратно виждане, че колата зад теб няма шофьор или пък шофьорът е куче, провесило език през прозореца. И за десерт правилата за даване на предимство на кръстовище са съвсем обратни на европейските. В Нова Зеландия (и никъде другаде по света) завиващият наляво дава предимство на дясно завиващите. Все едно в България, като правиш десен завой, да чакаш завиващите наляво отсреща, които пък чакат преминаващите направо. Пада едно голямо и абсолютно безсмислено чакане, едно щуро ръкомахане, за да си даваме един на друг път и да си благодарим след това. Преди около година имало референдум за премахване на това нелепо правило, но бабичките, които са преобладаващата част от местното население, не се съгласили. Те по петдесет и повече години са шофирали така и сега ще вземат да се объркат на някое кръстовище, не, по-добре да си се чакаме до припадък. Така сме много по-уникални.
Но най-изумителната огледалност е поведението на хората. Като срещнеш непознат в парка, той не поглежда встрани и не те подминава мълчаливо, ами те гледа в очите, усмихва ти се отдалеч и дръпва една дълга реч за времето (задължително!), колко е красива гората днес или колко е сладко онова кученце там, пита как си прекарал деня, дали си му се наслаждавал и не си ли много happy да си тук. Ако се поддадеш на изкушението да се усмихнеш, следва запознанство, дълъг разговор за това откъде имаш такъв особен акцент и задължителна покана за чай.
В супермаркета, докато маркира покупките, касиерката не сумти тежко като човек, понесъл страданията на целия свят, а те разпитва надълго и нашироко какво е времето навън, не е ли малко ветровито (понякога се изкушавам да кажа, че не е, само за да проверя дали ще хукнат навън да видят това чудо невиждано), обичаш ли риба (защото съм си купила рибешка консерва), падаш ли си по риболова, вярно, сега при пълнолуние няма риба, но другата седмица ще бъде добра за рибарите, откъде ти е акцентът, ах, колко интересно, и къде е това място? В Европа? Колко хубаво! Ама тук е много красиво, нали?
Да си откриеш разплащателна сметка в банката, е цяло изпитание, но не заради бюрократични спънки – такива просто не съществуват, а защото служителката няма друга спешна работа и е толкова лъчезарна, че не можеш да си тръгнеш веднага, без да я обидиш. След като изслушаш пълната версия за пристигането ѝ тук, за трудностите, които семейството ѝ е срещнало, и за особеностите на местния климат, следва подробно изложение на проблема със закупуването на собствено жилище и с видовете заеми, няколко забавни истории за клиенти, направили неподходящ избор, и най-накрая, след трийсетминутен неангажиращ разговор, си тръгваш с куп брошури и визитки и, разбира се, с жизненонеобходимата карта в джоба. (И с мускулна треска на лицето – от многото усмихване и кимане.)
Не знам да споменавам ли въобще, че когато се туткаш на някое кръстовище, френетично прелиствайки картата, и се чудиш накъде да завиеш, как се спираха тия чистачки и къде, по дяволите, се е дянал скоростният лост, другите шофьори не скачат върху клаксона, не псуват, не ти правят неприлични жестове, а най-любезно идват да те попитат дали нямаш нужда от помощ. Без капчица ирония в гласа!
Опак свят!

ИЗАБЕЛА ШОПОВА
НА ИЗТОК В РАЯ

ОГЛЕДАЛНИЯТ СВЯТ

Никога не съм обичала особено историята за Алиса в Огледалния свят, но сега съжалявам, че не си спомням подробности за нейните приключения. Може би там е имало някой ценен съвет как да оцеляваме, когато всичко е наопаки.
Не стига, че Нова Зеландия е на обратната страна на Земята, че тук хората ходят с главата надолу и дърветата растат надолу, че северът е топъл, а югът – студен, че когато в България е нощ, тук е ден, когато в Европа е лято, тук е зима, че дори водата, стичаща се в канала, се върти по посока на часовниковата стрелка (всеки, който е чел Умберто Еко или е учил физика, знае, че заради прищевките на някой си Кориолис в Северното полукълбо водата се върти наобратно), ами са въвели и ляво движение по пътищата, пък колите са с десен волан. И за капак някакъв сбъркан японски дизайнер е направил мостчето за мигачите да е отдясно, а за чистачките – отляво. Кошмар!
Всеки нормален европеец с нормално развити рефлек­си на улицата се оглежда първо наляво, после надясно. В Нова Зеландия се оглеждаш като смахнат във всички посоки, особено ако не идва кола, която да ти подскаже посоката на движение. После с уверен жест включваш чистачките и чак като чуеш, че стържат на сухо по стъклото, си спомняш къде са мигачите. Всеки път вместо скоростния лост хващаш дръжката на вратата, а на многобройните кръгови кръстовища си обикаляш обратно на часовника и само смаяните физиономии на останалите участници в движението ти напомнят, че тук правилата са наопаки.
Постоянно се шашкаш, като видиш в огледалото за обратно виждане, че колата зад теб няма шофьор или пък шофьорът е куче, провесило език през прозореца. И за десерт правилата за даване на предимство на кръстовище са съвсем обратни на европейските. В Нова Зеландия (и никъде другаде по света) завиващият наляво дава предимство на дясно завиващите. Все едно в България, като правиш десен завой, да чакаш завиващите наляво отсреща, които пък чакат преминаващите направо. Пада едно голямо и абсолютно безсмислено чакане, едно щуро ръкомахане, за да си даваме един на друг път и да си благодарим след това. Преди около година имало референдум за премахване на това нелепо правило, но бабичките, които са преобладаващата част от местното население, не се съгласили. Те по петдесет и повече години са шофирали така и сега ще вземат да се объркат на някое кръстовище, не, по-добре да си се чакаме до припадък. Така сме много по-уникални.
Но най-изумителната огледалност е поведението на хората. Като срещнеш непознат в парка, той не поглежда встрани и не те подминава мълчаливо, ами те гледа в очите, усмихва ти се отдалеч и дръпва една дълга реч за времето (задължително!), колко е красива гората днес или колко е сладко онова кученце там, пита как си прекарал деня, дали си му се наслаждавал и не си ли много happy да си тук. Ако се поддадеш на изкушението да се усмихнеш, следва запознанство, дълъг разговор за това откъде имаш такъв особен акцент и задължителна покана за чай.
В супермаркета, докато маркира покупките, касиерката не сумти тежко като човек, понесъл страданията на целия свят, а те разпитва надълго и нашироко какво е времето навън, не е ли малко ветровито (понякога се изкушавам да кажа, че не е, само за да проверя дали ще хукнат навън да видят това чудо невиждано), обичаш ли риба (защото съм си купила рибешка консерва), падаш ли си по риболова, вярно, сега при пълнолуние няма риба, но другата седмица ще бъде добра за рибарите, откъде ти е акцентът, ах, колко интересно, и къде е това място? В Европа? Колко хубаво! Ама тук е много красиво, нали?
Да си откриеш разплащателна сметка в банката, е цяло изпитание, но не заради бюрократични спънки – такива просто не съществуват, а защото служителката няма друга спешна работа и е толкова лъчезарна, че не можеш да си тръгнеш веднага, без да я обидиш. След като изслушаш пълната версия за пристигането ѝ тук, за трудностите, които семейството ѝ е срещнало, и за особеностите на местния климат, следва подробно изложение на проблема със закупуването на собствено жилище и с видовете заеми, няколко забавни истории за клиенти, направили неподходящ избор, и най-накрая, след трийсетминутен неангажиращ разговор, си тръгваш с куп брошури и визитки и, разбира се, с жизненонеобходимата карта в джоба. (И с мускулна треска на лицето – от многото усмихване и кимане.)
Не знам да споменавам ли въобще, че когато се туткаш на някое кръстовище, френетично прелиствайки картата, и се чудиш накъде да завиеш, как се спираха тия чистачки и къде, по дяволите, се е дянал скоростният лост, другите шофьори не скачат върху клаксона, не псуват, не ти правят неприлични жестове, а най-любезно идват да те попитат дали нямаш нужда от помощ. Без капчица ирония в гласа!
Опак свят!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
С У П Е Р е ! ! ! Кефих се много докато четях тази книга. А и другата - за страната на озитата. Многознайницата Изабела не само респектира, че по много въпроси знае почти колкото чичо Гугъл, но и описва всичко с един оригинален български хумор и самоирония. Отдавна не съм чел толкова добър пътепис. За да се опише един обект или едно явление тя използва доксан докуз прилагателни, някой от които са нейна рожба . Но, друго е да прочетеш за "Кошера" на парламента и за библиотеката му, а съвсем друго е да видиш снимките им. Затова останах много разочарован, когато отидох да купя още две книги (за да ги изпратя на синовете ми, които също се изселиха в чужбина) и видях че в тях липсват снимките. Защо бе "колибри" ???
Прекрасна!

Оценка: +1

Много много интересна и запомняща се книга

Оценка: +1

Изабела, благодаря! Зареди ме с чудесно настроение! Наистина се чете на един дъх. Чакаме друга книга от Вас, Изабела!

Оценка: +2

Книгата е уникална!- Чете се на един дъх! Жив език, чувство за хумор, емоция. Благодаря на Изабела за това удоволствие! Очаквам книга за Австралия...

Оценка: +3

Книгата може да се поръча от този сайт с 20 процента отстъпка.

Оценка: +1

Щ е я преиздавате ли?! Навсякъде е изчерпана, искам тази книга!!! Някой да я продава?!! Сериозно говоря, станала е като апокриф!!

Оценка: +1

Браво, Изабела! Книгата ти е истинска, дъхава, жива, дишаща и - не на последно място, след цялото лингвистично пиршество - много информативна. Страхотно удоволствие, живите картини стоят дълго, дълго във въображението ми и ме карат да мечтая. Какво повече може да иска един читател?:)

Оценка: +1

Много хубава книга! С разкошно чувство за хумор, интересна информация и дори готварски рецепти! Чете се на един дъх, с прекъсвания само, за да се търкаляш по пода от смях. Вече не си мечтая да посетя Нова Зеландия. Аз бях там! моят екземпляр от книгата вече се предава от ръка на ръка и всичките ми приятели и колеги споделят възторга ми. Поздравления за издателство "Колибри" и за писателката Изабела Шопова, които върнаха вярата ми в българската литература и българските автори!

Оценка: +1

Чудесна книга!Поздравления за авторката! Написана е увлекателно- така, че да ти се прииска да живееш и ти там, да дегустираш всичко онова, за което научаваш на достъпен градски език. Радвам се, че тази книга е библиотеката ми.

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-696-3
Купи
Цена
16.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-954-529-863-9
Купи
Цена
7.00 лв.
(16.00 лв.)

* 9 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-9лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени