Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Бягам
Печатно издание
ISBN
978-954-529-683-3
Цена
5.00 лв.
Купи

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
150 гр.
Страници
124
Превод
Красимир Кавалджиев
Дата на издаване
09 юни 2009

Бягам

Повествователят на романа „Бягам“ отива в Шанхай, за да предаде нещо от името на любимата си Мари на нейния бизнес партньор Чжан Сянджъ. Този тъмен субект още в самото начало му връчва мобилен телефон (най-вероятно за да го шпионира) и незнайно защо решава да го заведе в Пекин, където го въвлича в лудо надбягване с полицията заради един мистериозен пакет. Целият престой на героя в Китай преминава в състояние на перманентна тревога и на пълно неразбиране на случващото се. След отпътуването му от Китай псевдокриминалната фабула прелива в разказ за началото на края на една любовна история. Подобно на другите книги на Тусен героят от този роман се чувства абсолютно чужд на света, в който живее. Въвлечен е в събития, които не разбира и които до края остават неразгадани. „Бягам“ е роман на движението, защото действието се развива между четири хронотопа: Шанхай, Пекин, Париж и остров Елба. В различни моменти героят бяга от невидими преследвачи, но в по-абстрактен смисъл бяга от света, от безизходната си връзка с Мари и най-вероятно -- от себе си.

Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура“ на Европейския съюз.
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture de l'Union europеénne.

EACEA Culture

За автора

Белгийският писател Жан-Филип Тусен, автор на издадените у нас книги „Банята“ и „Господинът“, е известен със своя изящен стил и усет към детайла. Когато затворим последната страница на този изпълнен със зрителни впечатления и багри роман, осъзнаваме, че сме били увлечени от една история, в която главни герои са били думите.

Откъс

ЖАН-ФИЛИП ТУСЕН
БЯГАМ

Не беше предвидено да отида до Пекин – мисълта да прекарам там няколко дни ми хрумна ненадейно. Чжан Сянчжъ ми се обади една вечер неочаквано и ми предложи да отида с него на някакъв вернисаж. Изложбата беше в периферията на града, в голям хангар, преустроен в център за съвременно изкуство, където художници представяха подвижни видеоинсталации, висящите върху железа прожекционни апарати леко се полюшваха в сумрачния хангар и прожектираните по стените кадри се разреждаха, разделяха се, разлагаха се, събираха се и пак се разделяха. Там се запознах с Ли Чи. Седеше сама върху бетонния под в една зала, облегната на стената; имаше дълги черни коси и носеше кремаво кожено сако. Веднага забелязах присъствието й, но я заговорих едва по-късно, до бюфета, където бутилки австралийско вино и китайска бира бяха безразборно поставени по маси върху дървени магарета, редом до купчините проспекти и изложбени каталози. Тя забеляза, че не съм китаец (развеселен от прозорливостта й я попитах как е познала). Ами по усмивката, отвърна тя, по леката ви усмивка (всичко това на английски, без да се разделяме с въпросната лека усмивка, която, откакто се бяхме заприказвали, се появяваше на устните ни при най-малкия повод, сякаш непрекъснато се подхранваше от най-безобидното гориво). Отидохме да седнем на пейка в изоставения терен до галерията с две бутилки бира „Цинтао“ в ръка, после четири, после шест, после бавно се мръкна и ние все така бяхме заедно, силуети като в типичен китайски театър на сенките, осветявани на пресекулки от подвижните, течни зелено-червени зайчета на мобилните видеопрожектори в галерията. В хангара се правеха опити за озвучаване и от време на време струи китайски хеви метъл рок ненадейно прорязваха на талази тихия въздух на лятната вечер; от това прозорците звъняха, а скакалците подскачаха в хладния мрак. Вече не се чувахме един друг и затова се приближих до нея на пейката, но вместо да заговоря по-силно, за да заглуша музиката, продължавах да шепна, докосвайки косите й с устни, съвсем близо до ухото й, усещах мириса на кожата, почти докосвах бузата, но тя не се дърпаше, не мърдаше и нищо не направи, за да избегне моето присъствие – виждах в мрака очите й, които бе вперила надалече, докато ме слушаше, – и разбрах, че нещо нежно се заражда между нас. Тя ми обясни, че на другия ден трябвало да отиде до Пекин по работа, и ми предложи да я придружа; можех да остана там само една-две нощи, нищо не ми пречеше да се върна в Шанхай на по-другия ден, нощният влак беше удобен и евтин – пък и нямах никаква работа в Шанхай. Нали? Не се колебах особено дълго, усмихнах й се и се загледах в очите й, питайки се за точния смисъл на това предложение и за евентуалния му дълбок и вече сладостен любовен подтекст.
На другия ден напуснах хотела точно преди мръкване. Не взех никакъв багаж, само една раница, в която бях сложил тоалетни принадлежности, както и подарения ми мобилен телефон, който никога не звънеше (но никой нямаше номера освен Чжан Сянчжъ и Мари). Понеже имах още време, вместо с такси отидох на гарата с автобус, през чиито стъкла гледах как шанхайските улици чезнат в оранжевия полуздрач на залеза.
Срещата ми с Ли Чи бе пред шанхайската гара – все едно да си определиш среща в Китай без никакво допълнително уточнение. На площада пред гарата се блъскаха хиляди хора, запътени към метростанцията или към автогарата, влизаха и излизаха от осветената стъклена постройка, докато вътре в полумрака, по протежение на прозрачните стени, се бяха скупчили стотици пътници, насядали по пода, объркани, с мрачно тъпо изражение на лицата, селяни и сезонни работници, които тъкмо бяха пристигнали или чакаха някой нощен влак със сума ти куфари и чанти в краката си, очукани, недозатворени, недозавързани, с открехнати каси и кашони, с изтърбушени чанти от сезал, с бохчи и мешки, понякога просто с накриво завързани брезентови платна, изпод които се подаваха газови котлони и тенджери. Докато търсех с поглед Ли Чи в тежкия, вмирисан на мръсно бельо въздух, усещах, че съм предмет на бегли одумки и на недобронамерени погледи. Стара просякиня стоеше до мен, без да помръдва, с широка дървена патерица под мишница, с упорит поглед, прегърбена, с протегната ръка, с безкрайно тъжни очи. Аха да си помисля, че Ли Чи няма да дойде (всичко бе толкова неочаквано – бяхме се запознали едва предната вечер), когато изведнъж я видях как цепи тълпата, устремена към мен, и ускорява крачка за последните метри. Хвана ме под ръка, задъхваше се, усмихваше се, носеше леко, развяващо се сако, не точно сако, по-скоро разкопчана риза върху тясно черно бюстие, а на врата й висеше парченце нефрит, което блестеше върху голата й кожа. Но почти по същото време, така да се каже, по петите й, само на няколко метра зад нея забелязах Чжан Сянчжъ, който бавно крачеше в нощта зад тъмните си очила. Въобще не разбирах какво става и изведнъж ме обля вълна на безпокойство, досада и съмнение. След като ме поздрави с усмивка, която ми се стори иронична и дори леко подигравателна, сякаш искаше да наблегне на мръсния номер, който ми е изиграл (или който аз съм му изиграл и който не му е убягнал), Чжан Сянчжъ се отдалечи на няколко крачки, за да се обади на някого по мобилния. Защо беше дошъл? Просто за да изпрати Ли Чи на гарата? Разбира се, нямаше нищо странно в това, че двамата се познаваха (именно той ми я бе представил), но не разбирах откъде е научил за нашето пътуване – и още повече се обърках, когато Ли Чи ме уведоми, че той ще дойде с нас в Пекин.
Обърнахме гръб на гарата и хукнахме (вече бях престанал да се чудя какво става – до такава степен всичко ми се струваше необяснимо, откакто бях дошъл в Китай), прекосихме на бегом един широк булевард сред заслепяващите бели фарове на колите и влязохме в стара тухлена сграда, където в жълтеникавия полумрак се носеше отровна миризма на гранясало зеле и пикня. На входа стояха двама мълчаливи униформени полицаи с палки на хълбока и с безразлично изражение на лицето. Едва бяхме влезли във фоайето, когато няколко мъже се втурнаха по петите ни като ято скакалци и заграчиха настървено, опитвайки се да ни продадат на черно билети за влака. В широкото фоайе, което приличаше на зала за нелегални залагания, цареше всеобщо оживление, имаше стар автомат за билети и празни гишета, по пода се търкаляха фасове и тарелки за храна от пресован картон, а мазните храчки почти навсякъде образуваха съзвездия, които лъщяха със седефен отблясък по плочките. Чжан Сянчжъ заразглежда билетите, които продавачите му предлагаха, и заедно с някаква групичка застана в сянката на една колона. Наобиколен от десетина типа, които буквално се лепяха по него (само главата му се подаваше от бодливата топка размахващи се ръце и рамене), той извади от джоба си пачка избледнели розово-червени банкноти от сто юана, измъкна шест от тях, като демонстративно ги отброяваше с палец, и ги подаде на продавача. Същият обаче грубо ги отблъсна с обидено изражение, размаха ръце в знак на това, че не може да приеме такава оферта, допря палец до гърлото си все едно, че го колят, и се опита да сграбчи пачката, за да получи повече пари при това диво пазарене, което заплашваше да прерасне в свада, сбиване, юмручен бой. Най-накрая Чжан Сянчжъ се освободи от хватката на групата, като я разблъска с рамо, извади три омачкани двайсетюанови банкноти от джоба на ризката си, добави ги към първите шест и така сделката бе сключена набързо, грубо, брутално, три билета за влака Шанхай–Пекин срещу шестстотин и шейсет юана кеш.
Преди да влезем в гарата, минахме през контрола на багажа. Сложих раницата си на подвижната лента; един полицай, седящ в стъклена будка встрани от нея, внимателно заоглежда съдържанието на багажа ми върху контролния монитор, ясните черни очерта 20ния на тоалетния несесер и на мобилния телефон, а долните ми дрехи, по-ефирни, сивкави и едва материализирани, изглеждаха като прострени по невидим тел на повърхността на екрана – облъчени чорапи и озарени боксери. След като минахме контрола на багажа, влязохме във вече претъпканата чакалня за влака Шанхай–Пекин и едва си пробихме път през тълпата към няколко заключени с вериги въртящи се врати, пред които бдеше цяла армия кондуктори. Чжан Сянчжъ веднага се обърна и отиде да купи вестници и напитки за пътуването, а после отново с голяма мъка прекоси тълпата, стараейки се да не настъпва чантите и куфарите, които му се пречкаха из краката. За пръв път от предната вечер оставах насаме с Ли Чи. Гледах замисленото й, неподвижно лице в тълпата и се питах защо ми предложи да пътувам с нея до Пекин, след като е поканила и Чжан Сянчжъ да я придружи. Защото именно тя му бе казала – как иначе би могъл да разбере? Още повече се смутих, когато Ли Чи, която този ден се държеше по-скоро резервирано с мен, се възползва от временното отсъствие на Чжан Сянчжъ, за да открехне куфара си с колелца и да извади малък подарък за мен. Подаде ми го със сведен поглед, видимо развълнувана. Усмихнах й се, чудейки се какво да кажа. Стисках подаръка в ръка, без да го отворя, и за да сложа край на общото ни смущение, се приближих до нея и непохватно я целунах по бузата насред тълпата; несръчната ми стеснителност още повече ме смути, когато погледите ни за миг се срещнаха и устните ни се докоснаха не толкова случайно.

ЖАН-ФИЛИП ТУСЕН
БЯГАМ

Не беше предвидено да отида до Пекин – мисълта да прекарам там няколко дни ми хрумна ненадейно. Чжан Сянчжъ ми се обади една вечер неочаквано и ми предложи да отида с него на някакъв вернисаж. Изложбата беше в периферията на града, в голям хангар, преустроен в център за съвременно изкуство, където художници представяха подвижни видеоинсталации, висящите върху железа прожекционни апарати леко се полюшваха в сумрачния хангар и прожектираните по стените кадри се разреждаха, разделяха се, разлагаха се, събираха се и пак се разделяха. Там се запознах с Ли Чи. Седеше сама върху бетонния под в една зала, облегната на стената; имаше дълги черни коси и носеше кремаво кожено сако. Веднага забелязах присъствието й, но я заговорих едва по-късно, до бюфета, където бутилки австралийско вино и китайска бира бяха безразборно поставени по маси върху дървени магарета, редом до купчините проспекти и изложбени каталози. Тя забеляза, че не съм китаец (развеселен от прозорливостта й я попитах как е познала). Ами по усмивката, отвърна тя, по леката ви усмивка (всичко това на английски, без да се разделяме с въпросната лека усмивка, която, откакто се бяхме заприказвали, се появяваше на устните ни при най-малкия повод, сякаш непрекъснато се подхранваше от най-безобидното гориво). Отидохме да седнем на пейка в изоставения терен до галерията с две бутилки бира „Цинтао“ в ръка, после четири, после шест, после бавно се мръкна и ние все така бяхме заедно, силуети като в типичен китайски театър на сенките, осветявани на пресекулки от подвижните, течни зелено-червени зайчета на мобилните видеопрожектори в галерията. В хангара се правеха опити за озвучаване и от време на време струи китайски хеви метъл рок ненадейно прорязваха на талази тихия въздух на лятната вечер; от това прозорците звъняха, а скакалците подскачаха в хладния мрак. Вече не се чувахме един друг и затова се приближих до нея на пейката, но вместо да заговоря по-силно, за да заглуша музиката, продължавах да шепна, докосвайки косите й с устни, съвсем близо до ухото й, усещах мириса на кожата, почти докосвах бузата, но тя не се дърпаше, не мърдаше и нищо не направи, за да избегне моето присъствие – виждах в мрака очите й, които бе вперила надалече, докато ме слушаше, – и разбрах, че нещо нежно се заражда между нас. Тя ми обясни, че на другия ден трябвало да отиде до Пекин по работа, и ми предложи да я придружа; можех да остана там само една-две нощи, нищо не ми пречеше да се върна в Шанхай на по-другия ден, нощният влак беше удобен и евтин – пък и нямах никаква работа в Шанхай. Нали? Не се колебах особено дълго, усмихнах й се и се загледах в очите й, питайки се за точния смисъл на това предложение и за евентуалния му дълбок и вече сладостен любовен подтекст.
На другия ден напуснах хотела точно преди мръкване. Не взех никакъв багаж, само една раница, в която бях сложил тоалетни принадлежности, както и подарения ми мобилен телефон, който никога не звънеше (но никой нямаше номера освен Чжан Сянчжъ и Мари). Понеже имах още време, вместо с такси отидох на гарата с автобус, през чиито стъкла гледах как шанхайските улици чезнат в оранжевия полуздрач на залеза.
Срещата ми с Ли Чи бе пред шанхайската гара – все едно да си определиш среща в Китай без никакво допълнително уточнение. На площада пред гарата се блъскаха хиляди хора, запътени към метростанцията или към автогарата, влизаха и излизаха от осветената стъклена постройка, докато вътре в полумрака, по протежение на прозрачните стени, се бяха скупчили стотици пътници, насядали по пода, объркани, с мрачно тъпо изражение на лицата, селяни и сезонни работници, които тъкмо бяха пристигнали или чакаха някой нощен влак със сума ти куфари и чанти в краката си, очукани, недозатворени, недозавързани, с открехнати каси и кашони, с изтърбушени чанти от сезал, с бохчи и мешки, понякога просто с накриво завързани брезентови платна, изпод които се подаваха газови котлони и тенджери. Докато търсех с поглед Ли Чи в тежкия, вмирисан на мръсно бельо въздух, усещах, че съм предмет на бегли одумки и на недобронамерени погледи. Стара просякиня стоеше до мен, без да помръдва, с широка дървена патерица под мишница, с упорит поглед, прегърбена, с протегната ръка, с безкрайно тъжни очи. Аха да си помисля, че Ли Чи няма да дойде (всичко бе толкова неочаквано – бяхме се запознали едва предната вечер), когато изведнъж я видях как цепи тълпата, устремена към мен, и ускорява крачка за последните метри. Хвана ме под ръка, задъхваше се, усмихваше се, носеше леко, развяващо се сако, не точно сако, по-скоро разкопчана риза върху тясно черно бюстие, а на врата й висеше парченце нефрит, което блестеше върху голата й кожа. Но почти по същото време, така да се каже, по петите й, само на няколко метра зад нея забелязах Чжан Сянчжъ, който бавно крачеше в нощта зад тъмните си очила. Въобще не разбирах какво става и изведнъж ме обля вълна на безпокойство, досада и съмнение. След като ме поздрави с усмивка, която ми се стори иронична и дори леко подигравателна, сякаш искаше да наблегне на мръсния номер, който ми е изиграл (или който аз съм му изиграл и който не му е убягнал), Чжан Сянчжъ се отдалечи на няколко крачки, за да се обади на някого по мобилния. Защо беше дошъл? Просто за да изпрати Ли Чи на гарата? Разбира се, нямаше нищо странно в това, че двамата се познаваха (именно той ми я бе представил), но не разбирах откъде е научил за нашето пътуване – и още повече се обърках, когато Ли Чи ме уведоми, че той ще дойде с нас в Пекин.
Обърнахме гръб на гарата и хукнахме (вече бях престанал да се чудя какво става – до такава степен всичко ми се струваше необяснимо, откакто бях дошъл в Китай), прекосихме на бегом един широк булевард сред заслепяващите бели фарове на колите и влязохме в стара тухлена сграда, където в жълтеникавия полумрак се носеше отровна миризма на гранясало зеле и пикня. На входа стояха двама мълчаливи униформени полицаи с палки на хълбока и с безразлично изражение на лицето. Едва бяхме влезли във фоайето, когато няколко мъже се втурнаха по петите ни като ято скакалци и заграчиха настървено, опитвайки се да ни продадат на черно билети за влака. В широкото фоайе, което приличаше на зала за нелегални залагания, цареше всеобщо оживление, имаше стар автомат за билети и празни гишета, по пода се търкаляха фасове и тарелки за храна от пресован картон, а мазните храчки почти навсякъде образуваха съзвездия, които лъщяха със седефен отблясък по плочките. Чжан Сянчжъ заразглежда билетите, които продавачите му предлагаха, и заедно с някаква групичка застана в сянката на една колона. Наобиколен от десетина типа, които буквално се лепяха по него (само главата му се подаваше от бодливата топка размахващи се ръце и рамене), той извади от джоба си пачка избледнели розово-червени банкноти от сто юана, измъкна шест от тях, като демонстративно ги отброяваше с палец, и ги подаде на продавача. Същият обаче грубо ги отблъсна с обидено изражение, размаха ръце в знак на това, че не може да приеме такава оферта, допря палец до гърлото си все едно, че го колят, и се опита да сграбчи пачката, за да получи повече пари при това диво пазарене, което заплашваше да прерасне в свада, сбиване, юмручен бой. Най-накрая Чжан Сянчжъ се освободи от хватката на групата, като я разблъска с рамо, извади три омачкани двайсетюанови банкноти от джоба на ризката си, добави ги към първите шест и така сделката бе сключена набързо, грубо, брутално, три билета за влака Шанхай–Пекин срещу шестстотин и шейсет юана кеш.
Преди да влезем в гарата, минахме през контрола на багажа. Сложих раницата си на подвижната лента; един полицай, седящ в стъклена будка встрани от нея, внимателно заоглежда съдържанието на багажа ми върху контролния монитор, ясните черни очерта 20ния на тоалетния несесер и на мобилния телефон, а долните ми дрехи, по-ефирни, сивкави и едва материализирани, изглеждаха като прострени по невидим тел на повърхността на екрана – облъчени чорапи и озарени боксери. След като минахме контрола на багажа, влязохме във вече претъпканата чакалня за влака Шанхай–Пекин и едва си пробихме път през тълпата към няколко заключени с вериги въртящи се врати, пред които бдеше цяла армия кондуктори. Чжан Сянчжъ веднага се обърна и отиде да купи вестници и напитки за пътуването, а после отново с голяма мъка прекоси тълпата, стараейки се да не настъпва чантите и куфарите, които му се пречкаха из краката. За пръв път от предната вечер оставах насаме с Ли Чи. Гледах замисленото й, неподвижно лице в тълпата и се питах защо ми предложи да пътувам с нея до Пекин, след като е поканила и Чжан Сянчжъ да я придружи. Защото именно тя му бе казала – как иначе би могъл да разбере? Още повече се смутих, когато Ли Чи, която този ден се държеше по-скоро резервирано с мен, се възползва от временното отсъствие на Чжан Сянчжъ, за да открехне куфара си с колелца и да извади малък подарък за мен. Подаде ми го със сведен поглед, видимо развълнувана. Усмихнах й се, чудейки се какво да кажа. Стисках подаръка в ръка, без да го отворя, и за да сложа край на общото ни смущение, се приближих до нея и непохватно я целунах по бузата насред тълпата; несръчната ми стеснителност още повече ме смути, когато погледите ни за миг се срещнаха и устните ни се докоснаха не толкова случайно.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-683-3
Купи
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени