Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Дървото на нощта
Печатно издание
ISBN
978-954-529-695-6
Цена
14.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
311 гр.
Страници
296
Превод
Милена Попова
Дата на издаване
03 юни 2009

Дървото на нощта

и други истории

Местният колорит и мелодрамите на южняшката готика, градските приказки на ужасите, спомените от детството, пречупени през художествената измислица, провинциалните Коледи, лабиринтът Ню Йорк -- за пръв път разказите на американския класик Труман Капоти, които досега не са излизали на български език, са събрани в един том. Това е почти неизвестната проза на Капоти, създавана близо четирийсет години: различни светове, някои граничещи със свръхестественото, други -- измамливо реалистични. Сред чудатите им обитатели са богатият господин, който купува сънища, вдовицата, преследвана от странно дете с бели коси, старицата и момчето, които пекат коледни сладкиши, затворникът с диамантена китара, проститутката, живееща в къща от цветя...

Историите в този том разкриват от нов ъгъл майсторството на Капоти -- умението му да гради със стегнат и семпъл изказ реалистични портрети на провинциалния Юг, да опоетизира градския пейзаж с изящни мелодични фрази, чувството му за хумор, люшкащо се между гротеската и нежното съчувствие, своеобразната естетика на невероятното, с която ни очарова този голям творец.

За автора

Труман Капоти (1924–1984) е роден в Ню Орлиънс в семейството на чиновник и 16-годишна кралица на красотата. Баща му обаче не се задържа дълго на една работа и постоянно търси нови възможности за изява. Младият Труман израства при роднини в Алабама и неговото приемно семейство му служи като модел за много от образите, които описва по-късно. Майката на Труман се омъжва повторно за заможен бизнесмен и Капоти се мести в Ню Йорк, като приема името на втория си баща. В детските си години бъдещият писател се сприятелява с Харпър Лий, авторката на „Да убиеш присмехулник“, която го използва като прототип за образа на Дил в световноизвестния си роман.

Капоти създава първите си разкази на осемгодишна възраст и публикува в престижни списания, за което е удостоен с голямата награда за кратка проза на името на О'Хенри. От този момент нататък Капоти познава единствено успеха и се превръща в едно от най-големите имена на американската литература. Автор е на романите „Други гласове, други стаи“, „Закуска в „Тифани“, „Арфата на тревите“, на много разкази, киносценарии, а също така на „Хладнокръвно“ - документална история на едно от големите американски убийства, първообраз на жанра „истински престъпления“. Неговата визитна картичка са изяществото на езика, мекотата на повествованието, проникновените образи, в по-голямата си част почерпани от неговия собствен живот.

Откъс

ТРУМАН КАПОТИ
ДЪРВОТО НА НОЩТА

– ...тогава Грант им каза: я елате с нас на едно страхотно парти и те тръгнаха. Беше наистина гениална идея да ги подберем, Бог ми е свидетел, могат и от гроба да ни вдигнат.
Момичето, което каза тези думи, изтръска пепелта от цигарата си върху персийския килим и отправи извинителен поглед към домакинята.
Домакинята приглади тясната си черна рокля и нервно сви устни. Беше много млада, дребничка и съвършена. С бледо лице, обрамчено от лъскава тъмна коса, и червило с един нюанс по-наситено от нужното. Минаваше два часът, тя беше уморена и Й се искаше всички да си вървят, но не беше лесна работа да се отърве от трийсетина души, при това повечето съвсем пияни, след като се бяха наливали с уискито на баща Й. Служителят от асансьора вече два пъти се беше качвал да се оплаква от врявата; и тя му даде уиски със сода, понеже всъщност той само това искаше. А сега и моряците... ох, всички да вървят по дяволите.
– Няма нищо, Милдред, всичко е наред. Какво са няколко моряци в повече? Боже, дано да не потрошат нещо. Би ли отишла в кухнята за малко лед? Аз ще се погрижа за новите ти приятели.
– О, миличка, надали е нужно. Както виждам, те лесно
се аклиматизират.
Домакинята пристъпи към неочакваните гости. Скупчени в един ъгъл на всекидневната, те само зяпаха и явно не се чувстваха у дома си.
Най-хубавият от шестимата си намести нервно кепето и каза:
– Госпожице, не знаехме, че става дума за такова парти. Вие не ни искате тук, нали?
– Разбира се, че сте добре дошли. Защо да сте тук, ако не ви искам?
Морякът се смути.
– Онова момиче, Милдред, и приятелят Й ни подбраха от един бар и нямахме никаква представа, че отиваме в такава къща.
– Абсурд, пълен абсурд – каза домакинята. – От Юга сте, нали?
Той пъхна кепето си под мишница и се поотпусна.
– От Мисисипи. Надали сте били там, госпожице.
Тя отмести очи към прозореца и навлажни устните си с език. Беше уморена, ужасно уморена от всичко това.
– Била съм – излъга. – Красив щат.
Той се ухили.
– Сигурно го бъркате с някой друг, госпожице. В Мисисипи няма нищо хубаво за гледане, освен може би Начез и околностите.
– Ама, разбира се, Начез. Една моя съученичка беше от Начез. Елизабет Кимбърли, познавате ли я?
– Не, не се сещам.
Внезапно тя осъзна, че с моряка бяха останали сами, всичките му приятели стояха около пианото, където Лес свиреше нещо на Портър. Милдред се оказа права за аклиматизирането.
– Ела – каза тя. – Ще ти сипя нещо за пиене. Те могат сами да се оправят. Казвам се Луиз, затова, ако обичаш, недей да ми викаш госпожице.
– Сестра ми се казва Луиз. Аз съм Джейк.
– Наистина? Много сладко! Имам предвид съвпадението. Тя приглади косата си и се усмихна с прекалено тъмните устни.
Влязоха в салона и тя знаеше, че морякът гледа как роклята обгръща хълбоците Й. Тя се наведе през вратата зад бара.
– Е, какво да бъде? – попита. – Забравих да ти кажа, имаме скоч, ръжено уиски и ром. Искаш ли ром с кока-кола?
– Щом казваш – усмихна се той и плъзна дланта си по огледалната повърхност на бара. – Знаеш ли, никога не съм виждал такова място. Като излязло от филм.
Тя сръчно разбърка леда с пръчица за коктейли.
– Мога да ти уредя една туристическа обиколка. Доста е голям, поне за апартамент. Имаме и къща в провинцията, която е много, много по-голяма.
Не прозвуча добре. Беше твърде надуто. Тя му обърна гръб и прибра бутилката ром на мястото Й. Виждаше в огледалото, че той е вперил поглед, който едва не минаваше през нея.
– На колко си години? – попита той.
Трябваше да помисли малко, преди да отговори. Непрекъснато лъжеше за възрастта си и понякога самата тя забравяше истината. Но какво значение имаше дали той знае истинската Й възраст? Затова му я каза.
– На шестнайсет.
– И никога не са те целували...
Тя се засмя, не заради клишето, а заради отговора си:
– Имаш предвид, никога не са ме насилвали?
Гледаше го право в очите и видя на лицето му първо шок, след това насмешливост и накрая нещо друго.
– Не ме гледай така, за Бога, не съм развратница.
Той се изчерви, а тя тръгна към вратата, като го хвана за ръка.
– Ела, ще те разведа.
Поведе го по дълъг коридор с огледала от двете страни и му показа стаите една след друга. Той се дивеше на меките килими в пастелни тонове и умелото съчетание на модерни и старинни мебели.
– А това е моята стая – каза тя, като отвори вратата. – Не придиряй заради бъркотията, не съм само аз виновна, повечето от момичетата тук се гласяха за партито.
Нямаше за какво да придиря, в стаята цареше идеален ред. Леглото, масичките, лампата бяха бели, но стените и килимът бяха тъмнозелени, студени.
– Е, Джейк, какво мислиш... отива ли ми?
– Никога не съм виждал такава стая, сестра ми няма да повярва, ако Й разкажа... Но, прощавай, че ти го казвам... това зелено... изглежда толкова студено.
Тя доби озадачен вид и, без да съзнава защо, докосна стената до тоалетката.
– Прав си, стените наистина са студени.
Вдигна очи към него и за миг лицето Й се разкриви в такова изражение, че той не знаеше дали ще се засмее, или ще заплаче.
– Не исках да прозвучи така. Да му се не види, изобщо не знам какво имах предвид!
– Наистина? Или се опитваш да не ме засегнеш?
Не последва отговор и тя седна на бялото си легло.
– Ела – каза му, – седни и си запали. Какво стана с чашата ти?
Той седна до нея.
– Оставих я на бара. Тук е доста тихо, особено след цялата дандания оттатък.
– Откога си във флота?
– От осем месеца.
– Харесва ли ти?
– Не е толкова важно дали ми харесва, или не... Бях на доста места, които иначе нямаше да видя.
– Тогава защо се записа?
– Ами, така или иначе щяха да ме мобилизират, а флотът най ми изглеждаше по вкуса.
– А така ли е?
– Честно казано, този живот не ми харесва, не обичам други да ме командват. А ти?
Вместо да отговори, тя захапа цигара. Той поднесе кибритена клечка и тя леко докосна ръката му, която трепереше и огънчето се люшкаше. Тя смукна от цигарата и каза:
– Искаш да ме целунеш, нали?
Гледаше го изпитателно и видя как по лицето му бавно се разлива руменина.
– Защо не го направиш?
– Ти не си такова момиче. Ще ме е страх да целуна момиче като тебе, пък и ти само ме поднасяш.

ТРУМАН КАПОТИ
ДЪРВОТО НА НОЩТА

– ...тогава Грант им каза: я елате с нас на едно страхотно парти и те тръгнаха. Беше наистина гениална идея да ги подберем, Бог ми е свидетел, могат и от гроба да ни вдигнат.
Момичето, което каза тези думи, изтръска пепелта от цигарата си върху персийския килим и отправи извинителен поглед към домакинята.
Домакинята приглади тясната си черна рокля и нервно сви устни. Беше много млада, дребничка и съвършена. С бледо лице, обрамчено от лъскава тъмна коса, и червило с един нюанс по-наситено от нужното. Минаваше два часът, тя беше уморена и Й се искаше всички да си вървят, но не беше лесна работа да се отърве от трийсетина души, при това повечето съвсем пияни, след като се бяха наливали с уискито на баща Й. Служителят от асансьора вече два пъти се беше качвал да се оплаква от врявата; и тя му даде уиски със сода, понеже всъщност той само това искаше. А сега и моряците... ох, всички да вървят по дяволите.
– Няма нищо, Милдред, всичко е наред. Какво са няколко моряци в повече? Боже, дано да не потрошат нещо. Би ли отишла в кухнята за малко лед? Аз ще се погрижа за новите ти приятели.
– О, миличка, надали е нужно. Както виждам, те лесно
се аклиматизират.
Домакинята пристъпи към неочакваните гости. Скупчени в един ъгъл на всекидневната, те само зяпаха и явно не се чувстваха у дома си.
Най-хубавият от шестимата си намести нервно кепето и каза:
– Госпожице, не знаехме, че става дума за такова парти. Вие не ни искате тук, нали?
– Разбира се, че сте добре дошли. Защо да сте тук, ако не ви искам?
Морякът се смути.
– Онова момиче, Милдред, и приятелят Й ни подбраха от един бар и нямахме никаква представа, че отиваме в такава къща.
– Абсурд, пълен абсурд – каза домакинята. – От Юга сте, нали?
Той пъхна кепето си под мишница и се поотпусна.
– От Мисисипи. Надали сте били там, госпожице.
Тя отмести очи към прозореца и навлажни устните си с език. Беше уморена, ужасно уморена от всичко това.
– Била съм – излъга. – Красив щат.
Той се ухили.
– Сигурно го бъркате с някой друг, госпожице. В Мисисипи няма нищо хубаво за гледане, освен може би Начез и околностите.
– Ама, разбира се, Начез. Една моя съученичка беше от Начез. Елизабет Кимбърли, познавате ли я?
– Не, не се сещам.
Внезапно тя осъзна, че с моряка бяха останали сами, всичките му приятели стояха около пианото, където Лес свиреше нещо на Портър. Милдред се оказа права за аклиматизирането.
– Ела – каза тя. – Ще ти сипя нещо за пиене. Те могат сами да се оправят. Казвам се Луиз, затова, ако обичаш, недей да ми викаш госпожице.
– Сестра ми се казва Луиз. Аз съм Джейк.
– Наистина? Много сладко! Имам предвид съвпадението. Тя приглади косата си и се усмихна с прекалено тъмните устни.
Влязоха в салона и тя знаеше, че морякът гледа как роклята обгръща хълбоците Й. Тя се наведе през вратата зад бара.
– Е, какво да бъде? – попита. – Забравих да ти кажа, имаме скоч, ръжено уиски и ром. Искаш ли ром с кока-кола?
– Щом казваш – усмихна се той и плъзна дланта си по огледалната повърхност на бара. – Знаеш ли, никога не съм виждал такова място. Като излязло от филм.
Тя сръчно разбърка леда с пръчица за коктейли.
– Мога да ти уредя една туристическа обиколка. Доста е голям, поне за апартамент. Имаме и къща в провинцията, която е много, много по-голяма.
Не прозвуча добре. Беше твърде надуто. Тя му обърна гръб и прибра бутилката ром на мястото Й. Виждаше в огледалото, че той е вперил поглед, който едва не минаваше през нея.
– На колко си години? – попита той.
Трябваше да помисли малко, преди да отговори. Непрекъснато лъжеше за възрастта си и понякога самата тя забравяше истината. Но какво значение имаше дали той знае истинската Й възраст? Затова му я каза.
– На шестнайсет.
– И никога не са те целували...
Тя се засмя, не заради клишето, а заради отговора си:
– Имаш предвид, никога не са ме насилвали?
Гледаше го право в очите и видя на лицето му първо шок, след това насмешливост и накрая нещо друго.
– Не ме гледай така, за Бога, не съм развратница.
Той се изчерви, а тя тръгна към вратата, като го хвана за ръка.
– Ела, ще те разведа.
Поведе го по дълъг коридор с огледала от двете страни и му показа стаите една след друга. Той се дивеше на меките килими в пастелни тонове и умелото съчетание на модерни и старинни мебели.
– А това е моята стая – каза тя, като отвори вратата. – Не придиряй заради бъркотията, не съм само аз виновна, повечето от момичетата тук се гласяха за партито.
Нямаше за какво да придиря, в стаята цареше идеален ред. Леглото, масичките, лампата бяха бели, но стените и килимът бяха тъмнозелени, студени.
– Е, Джейк, какво мислиш... отива ли ми?
– Никога не съм виждал такава стая, сестра ми няма да повярва, ако Й разкажа... Но, прощавай, че ти го казвам... това зелено... изглежда толкова студено.
Тя доби озадачен вид и, без да съзнава защо, докосна стената до тоалетката.
– Прав си, стените наистина са студени.
Вдигна очи към него и за миг лицето Й се разкриви в такова изражение, че той не знаеше дали ще се засмее, или ще заплаче.
– Не исках да прозвучи така. Да му се не види, изобщо не знам какво имах предвид!
– Наистина? Или се опитваш да не ме засегнеш?
Не последва отговор и тя седна на бялото си легло.
– Ела – каза му, – седни и си запали. Какво стана с чашата ти?
Той седна до нея.
– Оставих я на бара. Тук е доста тихо, особено след цялата дандания оттатък.
– Откога си във флота?
– От осем месеца.
– Харесва ли ти?
– Не е толкова важно дали ми харесва, или не... Бях на доста места, които иначе нямаше да видя.
– Тогава защо се записа?
– Ами, така или иначе щяха да ме мобилизират, а флотът най ми изглеждаше по вкуса.
– А така ли е?
– Честно казано, този живот не ми харесва, не обичам други да ме командват. А ти?
Вместо да отговори, тя захапа цигара. Той поднесе кибритена клечка и тя леко докосна ръката му, която трепереше и огънчето се люшкаше. Тя смукна от цигарата и каза:
– Искаш да ме целунеш, нали?
Гледаше го изпитателно и видя как по лицето му бавно се разлива руменина.
– Защо не го направиш?
– Ти не си такова момиче. Ще ме е страх да целуна момиче като тебе, пък и ти само ме поднасяш.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Много съм доволен от книгата. Ще си купя и есетата.
Великолепен както винаги! Браво Колибри! :)
Капоти е рядко уникален писател, умеещ еднакво добре да разказва за природата и нейните растения и животни, така и за сложните човешки взаимоотношения.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-695-6
изчерпана
Цена
14.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени