Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Семейство Танер
Печатно издание
ISBN
978-954-529-682-6
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (7)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
280 гр.
Страници
244
Превод
Гергана Фъркова
Дата на издаване
02 април 2009

Семейство Танер

„Семейство Танер“ е първият му публикуван роман и неговото най-ведро произведение. Подобно на своя автор, главният герой Симон Танер е обзет от неудържима потребност да бъде свободен и гледа на света и хората с „незадръстена глава“. Той е първообраз на модерния безделник, който върви безгрижно през света, захваща някаква работа, колкото да оцелее, но бързо се разочарова. Захвърля скучното и тежко ежедневие, което заплашва да похаби младостта му, и продължава неотклонно по пътя си към нови житейски прозрения. Симон няма пари, не знае какво ще му донесе бъдещето, но това ни най-малко не сломява бодрия му дух и с риск да остане изолиран от света, той до края страни от общоприетото и запазва своеобразния си стил на живот. Съветите и напътствията от близки и приятели са по-скоро повод за размисъл и отправна точка за вникване в собствената философия. Симон Танер е не само много симпатичен безделник, но преди всичко бунтовник, който отказва да се подчини на прагматичните изкушения. Със свободното си поведение и разсъждения той взривява всички конвенционални представи и с насмешка показва колко е жалък човек, когато, увлечен в кариерата си, губи най-важното -- въображението, чувството за хумор, здравия човешки разум и неподкупността.

За автора

Роберт Валзер (1878--1956) е един от най-значимите швейцарски и немскоезични автори от началото на ХХ век, който проправя пътя на модернизма. Литературният му талант е високо ценен от писатели като Херман Хесе, Роберт Музил, Стефан Цвайг, Франц Кафка, Валтер Бенямин и в по-ново време -- Елиас Канети.

Откъс

РОБЕРТ ВАЛЗЕР
СЕМЕЙСТВО ТАНЕР

Една сутрин младеж с детинско изражение влезе в книжарницата и помоли да го представят на управителя. Желанието му бе изпълнено. Книжарят, възрастен човек с извънредно достолепна осанка, строго стрелна пристъпващия неловко пред него посетител и го подкани да каже за какво е дошъл.
– Искам да стана книжар – рече младокът, – страстно копнея за това и не знам какво ли би ме възпряло да осъществя намерението си. Търговията с книги винаги много ме е привличала и не разбирам защо все още трябва да се терзая встрани от тази чудесна, възхитителна дейност. Знайте, господине, че както съм застанал сега пред вас, ни най-малко не се съмнявам, че напълно ще ми приляга да продавам книги във вашия магазин, и то толкова, колкото поискате от мен. Родeн съм за продавач: галантен, чевръст, учтив, пъргав, схватлив, неотстъпчив, пресметлив, зорък, честен, ама не чак до глупост честен, какъвто най-вероятно изглеждам. Мога да свалям цената, когато пред мен застане някой окаян студент, и да я качвам, за да доставя удоволствие на заможните, понеже съм на мнение, че те невинаги знаят какво да правят с парите си. Може да съм още млад, но смятам, че доста добре познавам хората, а и ги обичам, колкото и да се различават помежду си; тъй че никога не ще поставя познанията си за човешкия род с цел да се облагодетелствам, но в същото време не бих и помислил да нанеса вреда на почтеното ви предприятие, като прекомерно се съобразявам с някакви си несретници. Накратко: на везната на продажбите любовта ми към хората ще се намира в деликатно равновесие с търговския разум, който, струва ми се, е не по-маловажен и точно толкова необходим в живота, колкото е преизпълнената с любов душа: предварително мога да ви уверя, че ще спазвам нужната мяра.
Книжарят изгледа младия човек с внимание и почуда. Изглежда, не бе съвсем сигурен дали младежът насреща, който приказваше така красиво, му прави добро впечатление, или напротив. Не беше в състояние да направи точна преценка, което в известна степен го объркваше, ето защо любезно зададе неуверен въпрос:
– Бих ли могъл, млади момко, да се осведомя за вас от някое подходящо място?
Онзи, към когото беше отправен въпросът, отвърна:
– Подходящо място ли? Не знам какво наричате „подходящо място“! На мен ми се струва най-подходящо изобщо да не се осведомявате. Пък и от кого бихте могли да се осведомите и с каква точно цел? Ще ви наговорят какво ли не, но дали то би било достатъчно да ви успокои по отношение на мен? И до каква степен бихте ме опознали, ако ви кажеха, че произхождам от много добро семейство, че баща ми е почтен човек, братята ми – усърдни, многообещаващи младежи, а самият аз – съвсем порядъчен, и че макар да съм леко вятърничав, на мен все пак се възлагат основателни надежди, тъй че човек като нищо може да ми окаже доверие, и тем подобни? Не бихте узнали за мен нищо съществено и не бихте имали никакво основание да ме назначите най-спокойно като продавач в книжарницата си. Не, господине, подобна информация обикновено не струва и пет пари, ето защо настоятелно ви съветвам – стига да позволите да отправя съвет към вас, възрастния господин – да се откажете от подобно намерение, понеже знам, че ако бих бил в състояние да ви измамя и да не оправдая надеждите ви, които сте ми възложили въз основа на такава информация, бих го направил толкова повече, колкото по-благоприятни за мен биха били въпросните сведения, защото в такъв случай, говорейки добре за мен, те щяха да са лъжливи. Не, почитаеми господине, ако възнамерявате да ме използвате, моля ви да проявите малко повече смелост от мнозинството предишни мои началници, с които съм имал вземане-даване, и да ме назначите просто според впечатлението, което ви правя тук и сега. Пък и, право да си кажа, събраните сведения не биха казали нищо хубаво за мен.
– Така ли? Че защо?
– Където и да съм бил досега – продължи младият човек, – не след дълго съм си тръгвал, защото ми бе неприятно да прахосвам младежката си сила в теснотията и спарения въздух на някоя канцелария, дори, според мнението на някои, това да бяха най-изисканите канцеларии, например в банкови институции. Отникъде не са ме гонили, неизменно съм напускал по собствено желание назначенията и службите, които, макар да обещаваха кариера и дявол знае какво още, биха ме смазали, ако останех там. Където и да съм бил, редовно съжаляваха за моето напускане и се вайкаха заради постъпката ми, предсказваха ми незавидно бъдеще, но проявяваха и достатъчно благопристойност да ми пожелаят успех в по-нататъшния път. При вас – тук гласът на младежа внезапно зазвуча с особена искреност, – господин книжарю, положително бих се задържал с години. Във всеки случай не са малко нещата, които да ви подтикнат поне да направите опит с мен.
Книжарят рече:
– Вашата откровеност ми харесва, ще ви назнача пробно в магазина си за осем дни. Ако се представите добре и все още имате намерение да останете при мен, тогава ще поговорим отново.
С тези думи, които същевременно означаваха и сбогуване засега с дирещия работа младеж, възрастният господин натисна електрическия звънец, след което, довян като от вихрушка, се появи нисичък, вече не млад човек с очила.
– Възложете някаква работа на младия господин!
Очилаткото кимна. И така Симон стана помощник в книжарницата. Симон – както всъщност се казваше младежът.
По същото време един от братята на Симон, живеещият в столицата и ползващ се с добро име там доктор Клаус, се безпокоеше за по-младия си брат. Беше добродушен, кротък, отговорен човек, който от все сърце искаше да види брат си стъпил в живота подобно на него върху здрава, достойна за уважение почва. Такова нещо обаче, поне сега-засега, не се забелязваше; забелязваше се по-скоро тъкмо обратното, тъй че дълбоко в себе си доктор Клаус беше започнал да се упреква. Казваше си например: „Аз съм този, който отдавна трябваше да е намерил повод да напъти братята си в правилна посока. Досега така и не го сторих. Как можах да занемаря това си задължение“ и тъй нататък. Доктор Клаус имаше хиляди малки и големи отговорности и понякога създаваше впечатлението, че копнее да се нагърби с още. Беше от хората, които, водени от чувството си за дълг, нахълтват в почти рухваща постройка от тягостни задължения, понеже се опасяват, че някое от тях – загадъчно и едва забележимо – може да им се изплъзне. На такива хора въпросните неизпълнени задължения носят безброй тревожни часове; те не мислят, че един дълг неизменно стоварва втори върху онзи, който е поел първия, и смятат, че вече изпълняват някакъв ангажимент още щом неговото неясно присъствие започва да ги плаши и безпокои. Набързо се набъркват в какви ли не неща, които – ако се замислят не дотам тревожно – изобщо не ги засягат, и много държат да видят и останалите обременени от подобни грижи. Обикновено гледат със завист на волните, свободни от задължения хора, но ги упрекват като „лекомислени създания“, понеже се носят през живота с толкова красиво, леко вирнато чело. Сегиз-тогиз доктор Клаус си налагаше някакво леко, скромно безгрижие, ала винаги се връщаше към скучните си, тягостни отговорности, в чиято власт се терзаеше като в мрачен затвор. Веднъж, на младини, сякаш бе имал желание да сложи край на всичко това, но не намери сили да остави неприключено зад гърба си нещо, което приличаше на назидателен дълг, и да го отмине с усмивката на запокитването. Запокитване ли? О, той никога не запокитваше каквото и да било! Струваше му се, че ако веднъж дръзне да го стори, това би го разпорило като с нож от долу до горе; винаги с болка би си спомнял за запокитеното. Никога нищо не запокитваше и младият му живот мина в подреждането и проучването на онова, което ни най-малко не бе достойно за проучване, проверка, любов и внимание.

РОБЕРТ ВАЛЗЕР
СЕМЕЙСТВО ТАНЕР

Една сутрин младеж с детинско изражение влезе в книжарницата и помоли да го представят на управителя. Желанието му бе изпълнено. Книжарят, възрастен човек с извънредно достолепна осанка, строго стрелна пристъпващия неловко пред него посетител и го подкани да каже за какво е дошъл.
– Искам да стана книжар – рече младокът, – страстно копнея за това и не знам какво ли би ме възпряло да осъществя намерението си. Търговията с книги винаги много ме е привличала и не разбирам защо все още трябва да се терзая встрани от тази чудесна, възхитителна дейност. Знайте, господине, че както съм застанал сега пред вас, ни най-малко не се съмнявам, че напълно ще ми приляга да продавам книги във вашия магазин, и то толкова, колкото поискате от мен. Родeн съм за продавач: галантен, чевръст, учтив, пъргав, схватлив, неотстъпчив, пресметлив, зорък, честен, ама не чак до глупост честен, какъвто най-вероятно изглеждам. Мога да свалям цената, когато пред мен застане някой окаян студент, и да я качвам, за да доставя удоволствие на заможните, понеже съм на мнение, че те невинаги знаят какво да правят с парите си. Може да съм още млад, но смятам, че доста добре познавам хората, а и ги обичам, колкото и да се различават помежду си; тъй че никога не ще поставя познанията си за човешкия род с цел да се облагодетелствам, но в същото време не бих и помислил да нанеса вреда на почтеното ви предприятие, като прекомерно се съобразявам с някакви си несретници. Накратко: на везната на продажбите любовта ми към хората ще се намира в деликатно равновесие с търговския разум, който, струва ми се, е не по-маловажен и точно толкова необходим в живота, колкото е преизпълнената с любов душа: предварително мога да ви уверя, че ще спазвам нужната мяра.
Книжарят изгледа младия човек с внимание и почуда. Изглежда, не бе съвсем сигурен дали младежът насреща, който приказваше така красиво, му прави добро впечатление, или напротив. Не беше в състояние да направи точна преценка, което в известна степен го объркваше, ето защо любезно зададе неуверен въпрос:
– Бих ли могъл, млади момко, да се осведомя за вас от някое подходящо място?
Онзи, към когото беше отправен въпросът, отвърна:
– Подходящо място ли? Не знам какво наричате „подходящо място“! На мен ми се струва най-подходящо изобщо да не се осведомявате. Пък и от кого бихте могли да се осведомите и с каква точно цел? Ще ви наговорят какво ли не, но дали то би било достатъчно да ви успокои по отношение на мен? И до каква степен бихте ме опознали, ако ви кажеха, че произхождам от много добро семейство, че баща ми е почтен човек, братята ми – усърдни, многообещаващи младежи, а самият аз – съвсем порядъчен, и че макар да съм леко вятърничав, на мен все пак се възлагат основателни надежди, тъй че човек като нищо може да ми окаже доверие, и тем подобни? Не бихте узнали за мен нищо съществено и не бихте имали никакво основание да ме назначите най-спокойно като продавач в книжарницата си. Не, господине, подобна информация обикновено не струва и пет пари, ето защо настоятелно ви съветвам – стига да позволите да отправя съвет към вас, възрастния господин – да се откажете от подобно намерение, понеже знам, че ако бих бил в състояние да ви измамя и да не оправдая надеждите ви, които сте ми възложили въз основа на такава информация, бих го направил толкова повече, колкото по-благоприятни за мен биха били въпросните сведения, защото в такъв случай, говорейки добре за мен, те щяха да са лъжливи. Не, почитаеми господине, ако възнамерявате да ме използвате, моля ви да проявите малко повече смелост от мнозинството предишни мои началници, с които съм имал вземане-даване, и да ме назначите просто според впечатлението, което ви правя тук и сега. Пък и, право да си кажа, събраните сведения не биха казали нищо хубаво за мен.
– Така ли? Че защо?
– Където и да съм бил досега – продължи младият човек, – не след дълго съм си тръгвал, защото ми бе неприятно да прахосвам младежката си сила в теснотията и спарения въздух на някоя канцелария, дори, според мнението на някои, това да бяха най-изисканите канцеларии, например в банкови институции. Отникъде не са ме гонили, неизменно съм напускал по собствено желание назначенията и службите, които, макар да обещаваха кариера и дявол знае какво още, биха ме смазали, ако останех там. Където и да съм бил, редовно съжаляваха за моето напускане и се вайкаха заради постъпката ми, предсказваха ми незавидно бъдеще, но проявяваха и достатъчно благопристойност да ми пожелаят успех в по-нататъшния път. При вас – тук гласът на младежа внезапно зазвуча с особена искреност, – господин книжарю, положително бих се задържал с години. Във всеки случай не са малко нещата, които да ви подтикнат поне да направите опит с мен.
Книжарят рече:
– Вашата откровеност ми харесва, ще ви назнача пробно в магазина си за осем дни. Ако се представите добре и все още имате намерение да останете при мен, тогава ще поговорим отново.
С тези думи, които същевременно означаваха и сбогуване засега с дирещия работа младеж, възрастният господин натисна електрическия звънец, след което, довян като от вихрушка, се появи нисичък, вече не млад човек с очила.
– Възложете някаква работа на младия господин!
Очилаткото кимна. И така Симон стана помощник в книжарницата. Симон – както всъщност се казваше младежът.
По същото време един от братята на Симон, живеещият в столицата и ползващ се с добро име там доктор Клаус, се безпокоеше за по-младия си брат. Беше добродушен, кротък, отговорен човек, който от все сърце искаше да види брат си стъпил в живота подобно на него върху здрава, достойна за уважение почва. Такова нещо обаче, поне сега-засега, не се забелязваше; забелязваше се по-скоро тъкмо обратното, тъй че дълбоко в себе си доктор Клаус беше започнал да се упреква. Казваше си например: „Аз съм този, който отдавна трябваше да е намерил повод да напъти братята си в правилна посока. Досега така и не го сторих. Как можах да занемаря това си задължение“ и тъй нататък. Доктор Клаус имаше хиляди малки и големи отговорности и понякога създаваше впечатлението, че копнее да се нагърби с още. Беше от хората, които, водени от чувството си за дълг, нахълтват в почти рухваща постройка от тягостни задължения, понеже се опасяват, че някое от тях – загадъчно и едва забележимо – може да им се изплъзне. На такива хора въпросните неизпълнени задължения носят безброй тревожни часове; те не мислят, че един дълг неизменно стоварва втори върху онзи, който е поел първия, и смятат, че вече изпълняват някакъв ангажимент още щом неговото неясно присъствие започва да ги плаши и безпокои. Набързо се набъркват в какви ли не неща, които – ако се замислят не дотам тревожно – изобщо не ги засягат, и много държат да видят и останалите обременени от подобни грижи. Обикновено гледат със завист на волните, свободни от задължения хора, но ги упрекват като „лекомислени създания“, понеже се носят през живота с толкова красиво, леко вирнато чело. Сегиз-тогиз доктор Клаус си налагаше някакво леко, скромно безгрижие, ала винаги се връщаше към скучните си, тягостни отговорности, в чиято власт се терзаеше като в мрачен затвор. Веднъж, на младини, сякаш бе имал желание да сложи край на всичко това, но не намери сили да остави неприключено зад гърба си нещо, което приличаше на назидателен дълг, и да го отмине с усмивката на запокитването. Запокитване ли? О, той никога не запокитваше каквото и да било! Струваше му се, че ако веднъж дръзне да го стори, това би го разпорило като с нож от долу до горе; винаги с болка би си спомнял за запокитеното. Никога нищо не запокитваше и младият му живот мина в подреждането и проучването на онова, което ни най-малко не бе достойно за проучване, проверка, любов и внимание.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Благодаря за книгата! Не е ли време да се преиздадат другите два романа на Валзер - "Помощникът" и "Якоб фон Гунтен"? Ще ги очаквам, особено "Помощникът", който съм чел в НБ, но бих искал да го имам в личната си библиотека и да го препрочета.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-682-6
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени