Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Дъщерята на Канибала
Печатно издание
ISBN
978-954-529-673-4
Цена
14.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (0)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
410 гр.
Страници
368
Превод
Елена Ангелова
Дата на издаване
01 април 2009

Дъщерята на Канибала

Безумната история на детската писателка Лусия започва на едно летище, откъдето тя ще лети за Виена – там тя и мъжът й са решили да отпразнуват новогодишната вечер. Лусия и Рамон са женени от десет години, пламъкът отдавна е изгаснал, така че тя го проследява с насмешлив поглед, когато той тръгва към тоалетната минути, преди да ги повикат за полета. Ала минутите минават, а от Рабон няма и следа. Изпадналата в паника Лусия не след дълго научава, че той е отвлечен и за освобождаването му трябва да се плати солиден откуп. Полицията е безсилна и Лусия се заема сама да разкрие истината и да освободи себе си и Рамон от кошмара, в който са затънали.

„Дъщерята на Канибала“ е изумителна книга по дълбочината на изказа. Тя дава един интроспективен поглед към света, прави задълбочена дисекция на собствената идентичност и взаимовръзките с родители и близки хора. Докато търси Рамон, Лусия всъщност открива себе си, забравя кризата на собствените си четирийсет години, преодолява страховете от настъпващата старост, от чезнещата хубост, от нуждата да се бори с неумолимо минаващото време.

За автора

Роса Монтеро (р. 1951 г.) е сред най-изявените имена в съвременната испанска литература. Литератор по образование, тя започва активна работа като журналист, а през 1976 г. издава и първия си роман. Следващите трийсетина творби й донасят широка известност. „Живеем с усещането, че сме на ръба на апокалипсиса, със смътното чувство за катастрофа. Ако не са „лудите крави“, ще е птичият грип, а защо не и климатичните промени. Непрекъснато се случват толкова страшни неща, че човек очаква всеки миг да настъпи краят на света“, казва Роса Монтеро по повод този свой роман. И още: „Светът не може да бъде спасен, а още по-малко да се дават указания за това. Ако някой се появи и заяви, че е способен да спаси света, най-добре е всички да побегнем, защото няма по-страшно нещо от спасителите.“ За Монтеро в този свят, в който „няма общовалидни отговори и в който боговете са мъртви“, ни остава само едно: да бъдем добри хора.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

РОСА МОНТЕРО
ДЪЩЕРЯТА НА КАНИБАЛА

Най-голямото прозрение в моя живот започна със съзерцаването на блъскащата се врата на една мъжка тоалетна. Забелязала съм, че реалността има склонност да се изявява по един безсмислен, непонятен и парадоксален начин, така че нерядко грубиянството ражда възвишеност, ужасът – красота, а най-значимото – пълна идиотия. И така, когато в онзи ден моят живот се промени завинаги, аз не изучавах философията на Кант, не бях на път да открия в някоя лаборатория лекарство срещу СПИН, нито да сключа гигантска сделка на борсата в Токио, а просто следях с разсеян поглед кремавата врата на мъжката тоалетна на аерогара „Барахас“.
В началото дори не си давах сметка, че се случва нещо нередно. Беше 28 декември, Рамон и аз отивахме да посрещнем Новата година във Виена. Рамон бе моят съпруг. Бяхме женени от една година, а живеехме заедно вече цели девет. Бяхме минали паспортния контрол и стояхме в залата за повикване в очакване на полета, когато на Рамон му хрумна да отиде до тоалетната. Вероятно някой прадядо в моя неизвестен плебейски род ще да е бил пастир, защото не понасям хората, които се движат с мен, да се отлъчват. И също като моята Пера-Фока, която винаги се старае да държи стадото накуп, се опитвам да държа до себе си приятелите, с които излизам. Аз съм от тези, които често преброяват хората от групата си, подканват изоставащите да побързат, а тези отпред – да изчакват, а когато влезем в някой претъпкан бар, не се успокоявам, докато не настаня цялата компания в някое ъгълче на заведението така, че да бъдем всички заедно. Лесноразбираемо е тогава, че с подобна душевна нагласа никак не ми стана приятно Рамон да изчезне, точно когато очаквахме да ни повикат да се качим в самолета. Все пак имаше още време до полета, а тоалетните бяха отсреща, съвсем близко, на около трийсет метра от моята седалка. Така че го приех спокойно, но два пъти го помолих да не закъснява:
– Не се бави, чу ли, не се бави.
Гледах го, докато прекосяваше залата: висок, но охранен, прекалено пълен в кръста, със заоблени задни части и корем, с оплешивяващо вече теме, очертаващо се сред корона от кестеняви, изтънели коси. Не беше грозен, по-скоро отпуснат. Когато се запознахме преди десет години, бе по-слаб и аз, подведена от костеливата му фигура, реших, че вътрешната му мекота е признак на чувствителност. От подобни непоправими грешки страдат четири пети от любовните двойки. С времето нарасна задникът му, а също и отегчението, и когато вече трудно издържахме заедно цял час, без да разчекнем челюстите си от прозявки, ни хрумна да се оженим, за да видим дали нещата ще се подобрят. Ако трябва да бъда честна, не се подобриха…
Залисвах се, мислейки за всичко това, докато наблюдавах блъскащата се врата на тоалетната, или по-точно мислех, без да мисля, искам да кажа без да влагам особен интерес, просто оставях ума си да блуждае. И така, мислех за Рамон и за това, че трябва да говоря с илюстратора на последната ми приказка, за да му кажа да промени нещо в скиците на Говорящото магаре, защото напомняше повече на Крещяща крава, и за това, че започвах да огладнявам. Помислих си също, че трябва да отида да видя Вилендорфската Венера и представата за тази заоблена статуя отново ме подсети за Рамон, който както винаги се бавеше. В мъжката тоалетна от време на време влизаха и излизаха господа, всички те по-експедитивни от моя съпруг. Този младеж например, който сега отвори вратата, бе влязъл доста след Рамон. Започнах да намразвам Рамон, както толкова много пъти. Беше нормална неприязън, домашна и досадна.
Сега един служител, облечен с червен жакет, извеждаше от тоалетната полуплешив старец в инвалидна количка. Няколко минути разсъждавах върху това колко пълно е напоследък по летищата със стари хора в колички. Много старци наистина, но най-вече старици. Съсухрени и престарели бабички, приковани от възрастта в количките, разнасяни насам-натам като пакети: в асансьорите ги настаняват с лице към стената и те стоически издържат близостта на металната повърхност по време на цялото пътуване. Но пък, от друга страна погледнато, това са тържествуващи старици, победили смъртта, съпрузите, вероятните лишения в отминаващия си живот, лекомислени, свръхзвукови пътешественички, попаднали на някое летище, защото прелитат от едно място на друго като ракети, вероятно очаровани да ги возят момчетата с червени жакети, а може би и повече от очаровани, възможно е да се чувстват отмъстени: те, жените, които са отглеждали многобройни деца в продължение на толкова години, а сега са развеждани като царици на своите трудно извоювани тронове – инвалидни колички. Веднъж попаднах заедно с една от тези летящи пътнички в асансьора на не помня кое летище. Беше напъхана в своя стол като някаква стрида в черупката си, шепа човек, една миниатюрна мумия с беззъба уста и очи, обхванати от влажното покривало на възрастта. Наблюдавах я крадешком, със смесица от състрадание и любопитство, когато старицата внезапно вдигна глава и бързо заби млечнобелия си поглед в мен: „Трябва да се наслаждаваш на живота, докато можеш“, каза тя със слаб, но решителен гласец, после се усмихна с очевидно, почти жестоко задоволство. Това бе тя, победата над старостта…
Рамон все не излизаше. Започнах да се притеснявам.
Помислих си, не зная защо, дали някой би могъл да ме идентифицира, ако се изгубя. Веднъж, на друго летище, видях един мъж, който ми напомняше мой бивш любовник. Бяхме изживели няколко месеца заедно и не бях го виждала само от две години, но в онзи момент въобще не можех да бъда сигурна дали мъжът беше Томас, или не. Гледах го от другия край на залата и на моменти много ми приличаше на него: същото тяло, същият маниер на движение, същата права и дълга коса, завързана с ластик на опашка, същата линия на челюстта и сенките под очите, като на някоя панда. В следващия миг обаче приликата изчезваше и си мислех, че не прилича толкова много – нито по жестовете, нито по ръста, нито по погледа. Пристъпих малко по-близко до него скришом, за да се разтоваря от съмнението си, но дори и отблизо не се почувствах по-сигурна; ту се убеждавах, че е той, и си спомнях как прекарвах връхчето на езика си по лакомите му устни, ту ме връхлиташе увереността, че съзерцавам едно съвършено непознато лице. Искам да кажа, че дори и само след две години раздяла вече не бях способна да установя самоличността на другия, а и на когото и да било друг – също; би трябвало между нас да се поддържа постоянен контакт. Защото идентичността на всеки е нещо преходно, случайно, изменящо се по такъв начин, че като престанеш да виждаш дълго време един човек, можеш да го изгубиш завинаги, също както когато проследяваш с поглед една рибка в огромен аквариум и за момент се разсееш; като погледнеш отново, вече е невъзможно да я различиш между толкова много други от същия вид. Помислих си, че и на мен би могло да се случи същото, загубя ли се, може би никой не би могъл да ме разпознае. Добре че в подобни случаи обикновено се прибягва до отличителни знаци, които винаги са много полезни: Лусия Ромеро, висока, мургава, сиви очи, слаба, четирийсет и една години, белег на корема от опериран апандисит, белег на дясното коляно във форма на полумесец от падане с велосипед, кръгла и кокетна бенка на ъгълчето на устните.
В този момент по високоговорителите започнаха да извикват за нашия полет и цялата зала стана на крака. Сграбчих чантата на Рамон заедно с моята и тръгнах побесняла към удрящата се врата на тоалетната, в посока обратна на всички останали, чувствайки се като някаква несръчна бегълка, която в най-критичния момент на масивно изселване от обсадения град се насочва към най-неподходящото място. Всяко качване и слизане от самолет създава впечатление за нещо като масова емиграция.
– Рамон! Рамон! Самолетът вече тръгва! Какво правиш там вътре? – извиках от вратата.
От тоалетната излязоха забързано двама юноши и един около петдесетгодишен господин, който изглеждаше като човек с проблеми с простатата. Но Рамон не се появяваше. Побутнах леко вратата и надникнах вътре. Изглеждаше празно. Отчаянието и нарастващото ми безпокойство ми дадоха сили да наруша табуто на мъжките тоалетни с техните забранени, сакрални чужди територии и влязох решително в помещението. Беше една голяма стая, бяла като хирургически кабинет. Отдясно имаше една редица от клозети с врати, отляво – обичайните заоблени чинии, прилепнали до стената, а в дъното – умивалниците. Нямаше друг изход, нито дори прозорец.
– Извинете – казах силно на всеослушание, за да оправдая дързостта си. – Рамон! Рамон? Къде си? Изпускаме полета!

РОСА МОНТЕРО
ДЪЩЕРЯТА НА КАНИБАЛА

Най-голямото прозрение в моя живот започна със съзерцаването на блъскащата се врата на една мъжка тоалетна. Забелязала съм, че реалността има склонност да се изявява по един безсмислен, непонятен и парадоксален начин, така че нерядко грубиянството ражда възвишеност, ужасът – красота, а най-значимото – пълна идиотия. И така, когато в онзи ден моят живот се промени завинаги, аз не изучавах философията на Кант, не бях на път да открия в някоя лаборатория лекарство срещу СПИН, нито да сключа гигантска сделка на борсата в Токио, а просто следях с разсеян поглед кремавата врата на мъжката тоалетна на аерогара „Барахас“.
В началото дори не си давах сметка, че се случва нещо нередно. Беше 28 декември, Рамон и аз отивахме да посрещнем Новата година във Виена. Рамон бе моят съпруг. Бяхме женени от една година, а живеехме заедно вече цели девет. Бяхме минали паспортния контрол и стояхме в залата за повикване в очакване на полета, когато на Рамон му хрумна да отиде до тоалетната. Вероятно някой прадядо в моя неизвестен плебейски род ще да е бил пастир, защото не понасям хората, които се движат с мен, да се отлъчват. И също като моята Пера-Фока, която винаги се старае да държи стадото накуп, се опитвам да държа до себе си приятелите, с които излизам. Аз съм от тези, които често преброяват хората от групата си, подканват изоставащите да побързат, а тези отпред – да изчакват, а когато влезем в някой претъпкан бар, не се успокоявам, докато не настаня цялата компания в някое ъгълче на заведението така, че да бъдем всички заедно. Лесноразбираемо е тогава, че с подобна душевна нагласа никак не ми стана приятно Рамон да изчезне, точно когато очаквахме да ни повикат да се качим в самолета. Все пак имаше още време до полета, а тоалетните бяха отсреща, съвсем близко, на около трийсет метра от моята седалка. Така че го приех спокойно, но два пъти го помолих да не закъснява:
– Не се бави, чу ли, не се бави.
Гледах го, докато прекосяваше залата: висок, но охранен, прекалено пълен в кръста, със заоблени задни части и корем, с оплешивяващо вече теме, очертаващо се сред корона от кестеняви, изтънели коси. Не беше грозен, по-скоро отпуснат. Когато се запознахме преди десет години, бе по-слаб и аз, подведена от костеливата му фигура, реших, че вътрешната му мекота е признак на чувствителност. От подобни непоправими грешки страдат четири пети от любовните двойки. С времето нарасна задникът му, а също и отегчението, и когато вече трудно издържахме заедно цял час, без да разчекнем челюстите си от прозявки, ни хрумна да се оженим, за да видим дали нещата ще се подобрят. Ако трябва да бъда честна, не се подобриха…
Залисвах се, мислейки за всичко това, докато наблюдавах блъскащата се врата на тоалетната, или по-точно мислех, без да мисля, искам да кажа без да влагам особен интерес, просто оставях ума си да блуждае. И така, мислех за Рамон и за това, че трябва да говоря с илюстратора на последната ми приказка, за да му кажа да промени нещо в скиците на Говорящото магаре, защото напомняше повече на Крещяща крава, и за това, че започвах да огладнявам. Помислих си също, че трябва да отида да видя Вилендорфската Венера и представата за тази заоблена статуя отново ме подсети за Рамон, който както винаги се бавеше. В мъжката тоалетна от време на време влизаха и излизаха господа, всички те по-експедитивни от моя съпруг. Този младеж например, който сега отвори вратата, бе влязъл доста след Рамон. Започнах да намразвам Рамон, както толкова много пъти. Беше нормална неприязън, домашна и досадна.
Сега един служител, облечен с червен жакет, извеждаше от тоалетната полуплешив старец в инвалидна количка. Няколко минути разсъждавах върху това колко пълно е напоследък по летищата със стари хора в колички. Много старци наистина, но най-вече старици. Съсухрени и престарели бабички, приковани от възрастта в количките, разнасяни насам-натам като пакети: в асансьорите ги настаняват с лице към стената и те стоически издържат близостта на металната повърхност по време на цялото пътуване. Но пък, от друга страна погледнато, това са тържествуващи старици, победили смъртта, съпрузите, вероятните лишения в отминаващия си живот, лекомислени, свръхзвукови пътешественички, попаднали на някое летище, защото прелитат от едно място на друго като ракети, вероятно очаровани да ги возят момчетата с червени жакети, а може би и повече от очаровани, възможно е да се чувстват отмъстени: те, жените, които са отглеждали многобройни деца в продължение на толкова години, а сега са развеждани като царици на своите трудно извоювани тронове – инвалидни колички. Веднъж попаднах заедно с една от тези летящи пътнички в асансьора на не помня кое летище. Беше напъхана в своя стол като някаква стрида в черупката си, шепа човек, една миниатюрна мумия с беззъба уста и очи, обхванати от влажното покривало на възрастта. Наблюдавах я крадешком, със смесица от състрадание и любопитство, когато старицата внезапно вдигна глава и бързо заби млечнобелия си поглед в мен: „Трябва да се наслаждаваш на живота, докато можеш“, каза тя със слаб, но решителен гласец, после се усмихна с очевидно, почти жестоко задоволство. Това бе тя, победата над старостта…
Рамон все не излизаше. Започнах да се притеснявам.
Помислих си, не зная защо, дали някой би могъл да ме идентифицира, ако се изгубя. Веднъж, на друго летище, видях един мъж, който ми напомняше мой бивш любовник. Бяхме изживели няколко месеца заедно и не бях го виждала само от две години, но в онзи момент въобще не можех да бъда сигурна дали мъжът беше Томас, или не. Гледах го от другия край на залата и на моменти много ми приличаше на него: същото тяло, същият маниер на движение, същата права и дълга коса, завързана с ластик на опашка, същата линия на челюстта и сенките под очите, като на някоя панда. В следващия миг обаче приликата изчезваше и си мислех, че не прилича толкова много – нито по жестовете, нито по ръста, нито по погледа. Пристъпих малко по-близко до него скришом, за да се разтоваря от съмнението си, но дори и отблизо не се почувствах по-сигурна; ту се убеждавах, че е той, и си спомнях как прекарвах връхчето на езика си по лакомите му устни, ту ме връхлиташе увереността, че съзерцавам едно съвършено непознато лице. Искам да кажа, че дори и само след две години раздяла вече не бях способна да установя самоличността на другия, а и на когото и да било друг – също; би трябвало между нас да се поддържа постоянен контакт. Защото идентичността на всеки е нещо преходно, случайно, изменящо се по такъв начин, че като престанеш да виждаш дълго време един човек, можеш да го изгубиш завинаги, също както когато проследяваш с поглед една рибка в огромен аквариум и за момент се разсееш; като погледнеш отново, вече е невъзможно да я различиш между толкова много други от същия вид. Помислих си, че и на мен би могло да се случи същото, загубя ли се, може би никой не би могъл да ме разпознае. Добре че в подобни случаи обикновено се прибягва до отличителни знаци, които винаги са много полезни: Лусия Ромеро, висока, мургава, сиви очи, слаба, четирийсет и една години, белег на корема от опериран апандисит, белег на дясното коляно във форма на полумесец от падане с велосипед, кръгла и кокетна бенка на ъгълчето на устните.
В този момент по високоговорителите започнаха да извикват за нашия полет и цялата зала стана на крака. Сграбчих чантата на Рамон заедно с моята и тръгнах побесняла към удрящата се врата на тоалетната, в посока обратна на всички останали, чувствайки се като някаква несръчна бегълка, която в най-критичния момент на масивно изселване от обсадения град се насочва към най-неподходящото място. Всяко качване и слизане от самолет създава впечатление за нещо като масова емиграция.
– Рамон! Рамон! Самолетът вече тръгва! Какво правиш там вътре? – извиках от вратата.
От тоалетната излязоха забързано двама юноши и един около петдесетгодишен господин, който изглеждаше като човек с проблеми с простатата. Но Рамон не се появяваше. Побутнах леко вратата и надникнах вътре. Изглеждаше празно. Отчаянието и нарастващото ми безпокойство ми дадоха сили да наруша табуто на мъжките тоалетни с техните забранени, сакрални чужди територии и влязох решително в помещението. Беше една голяма стая, бяла като хирургически кабинет. Отдясно имаше една редица от клозети с врати, отляво – обичайните заоблени чинии, прилепнали до стената, а в дъното – умивалниците. Нямаше друг изход, нито дори прозорец.
– Извинете – казах силно на всеослушание, за да оправдая дързостта си. – Рамон! Рамон? Къде си? Изпускаме полета!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-673-4
изчерпана
Цена
14.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени