Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Призраци в Ню Йорк
Печатно издание
ISBN
978-954-529-686-4
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
290 гр.
Страници
260
Превод
Иглика Василева
Дата на издаване
30 април 2009

Призраци в Ню Йорк

В романа „Призраци в Ню Йорк“ Доктороу ни въвежда в епохата непосредствено след Гражданската война, когато навсякъде из града се лутат осакатени ветерани, невръстни вестникарчета и просяци, навред се шири мизерия, докато в същото време се надига класата на новобогаташите с едва мъждукащ интелект.

Странен на вид омнибус с няколко пътници, облечени в черно, снове из улиците на града и именно в него през един дъждовен ден младият журналист Мартин Пембъртън зърва на Бродуей своя наскоро починал баща. „Призраци в Ню Йорк“ е изключително оригинален разказ за една зловеща мистерия, толкова изненадваща в своите обрати, колкото са били и ежедневните промени в набъбващия от богатство град – резервоари, осигуряващи течаща вода по домовете, газово осветление по улиците, железници и телеграфи, високоскоростни печатарски машини, разследваща журналистика, дръзки технически хрумвания, невинаги родени в името на доброто. Градът крачи стремително и уверено към модерния свят. Зад тъжните внушения на този роман пулсира все по-напрегнатият ритъм на Ню Йорк от миналия век с възземащия се напредък, с разноликите амбиции на неговите обитатели, с онова космополитно излъчване, което ще го превърне в притегателен център и модел за съвременния свят.

За автора

Макар и да издава сравнително рядко, американският писател Е. Л. Доктороу си остава една от най-ярките фигури в съвременната американска белетристика. Българският читател познава нашумелите в цял свят „Рагтайм“, „Езерото на гмурците“, „Жития на поети“, „Били Батгейт“ и „Световно изложение“ – творби, доказали неговия бляскав писателски талант и мощно въображение, съчетано със своеобразна вярност към истината за епохата, която пресъздава. Онова, което най-много привлича читателите и превръща книгите на Доктороу в бестселъри, е майсторски обрисуваният демитологизиран портрет на Америка в различни епохи от нейната история, както и неговият изящен стил, свързващ историята с въображението, реалността с творчеството и фактите с магическото обаяние на илюзията.

Откъс

Е. Л. ДОКТОРОУ
ПРИЗРАЦИ В НЮ-ЙОРК

Никой не схвана буквално думите на Мартин Пембъртън, нито пък ги прие за чиста монета, тъй като той беше твърде мелодраматична и изтерзана душа, за да му се вярва. Затова и жените си падаха по него, въобразяваха си, че е нещо като поет, въпреки че беше по-скоро критик – критик на своя живот и на своето време. Ето защо, когато взе да разправя, че баща му е още жив, онези, които го чуха и помнеха баща му, си помислиха, че той има предвид всесилието на злото.
По онова време вестник „Телеграм“ разчиташе пред имно на нещатни сътрудници – журналисти на свободна практика. Постоянно си отварях очите за добър писач и всъщност разполагах с повечето от тях на повикване. Мартин Пембъртън обаче беше най-добрият, въпреки че избягвах да му го казвам. Отнасях се с него като с всички останали. Преценявах работата им с ироничен тон, защото това се очакваше от мен, мъчех се да остроумнича, за да ме цитират после по кръчмите, и гледах да съм горе-долу справедлив, понеже ми е в природата… но освен това не съм безразличен към езика и исках да ги науча да пишат така, че да заслужат моята похвала… която, ако въобще благоволявах да я изрека, поднасях саркастично.
Този номер обаче не минаваше пред Мартин Пембъртън. Той беше меланхоличен, разсеян млад мъж. Виждаше се, че предпочита компанията на собствения си ум пред тази на човеците. Имаше светлосиви очи, които мигом се ококорваха при най-малкия повод. Тогава веждите му описваха висока дъга, после се смръщваха неодобрително, като че очите му не съзерцаваха света, а проникваха дълбоко в него. Страдаше от острота на възприятията, сякаш населяваше някакво толкова отвъдно ниво, че човек усещаше как се смалява и изчезва в негово присъствие, усещаше собствената си празнота и измамливост като личност. Повечето пишещи на свободна практика са изнервени, страхливи, малодушни създания, понеже животът им е крайно напрегнат, но този, за когото говоря, бе изпълнен с гордост и достойнство, може би защото знаеше колко добре умее да пише и никога не се вслушваше в мнението ми.
Само това стигаше да го отличи от останалите.
Беше слаб и нисък, имаше лице с дребен кокал – винаги гладко избръснато – и светла пооредяла коса. Кръстосваше града с онази скована походка, присъща обикновено на много високите мъже. Ходеше по Бродуей, облечен в разкопчан шинел на юнионистката армия, който се развяваше след него като пелерина. Мартин бе от онова следвоенно поколение, което гледаше с ирония на всички свързани с войната вещи, приемаше ги по-скоро като предмети на модата или изкуството. Той и приятелите му бяха образували малък социален анклав на присмехулниците. Веднъж дори ми каза, че войната не се е водила между Съюза и южняците бунтовници, а между два щата на Конфедерацията и затова тя трябвало да спечели. Аз обаче боготворях нашия президент Ейб Линкълн и представете си тогава моето отношение към подобни подмятания. Все пак ми беше интересно да разбера какъв мироглед стои зад тези схващания. Защото и аз не бях много доволен от развитието на нашата съвременна индустриална цивилизация.
Най-добрият приятел на Мартин беше художник – едър, месест човек на име Хари Уийлрайт. Когато не обсаждаше вдовиците с настоятелните си предложения да им направи портрет, Уийлрайт рисуваше по улиците обезобразени от войната ветерани… като особено наблягаше именно на вида осакатяване. По мое мнение рисунките му бяха от същия вид, както и нетактичните грубовати рецензии и критики на Мартин, които обаче съдържаха изключително точни наблюдения. Що се отнася до мен, исках новинарите ми да са винаги нащрек. Душата на града бе моята любима тема, а тя беше неспокойна душа, дето все се гърчи и недоволства, все се реформира и преобразява, дето ту се затваря в себе си, ту литва към света като духнато в небето облаче. Тези мои младежи бяха част от едно хитро, но и доста предпазливо поколение без никакви илюзии… нещо като революционери… ала прекалено уязвими, за да свършат докрай някаква работа. Предизвикателното отношение на Мартин към собствения му живот и време представляваше своего рода демонстрация… но трудно можеше да се каже докога щеше да продължи в този дух.
Обикновено не се интересувам от произхода, средата и миналото на новинарите, с които работя. Ала в този случай нямаше как да не зная. Мартин идваше от заможно семейство. Баща му беше покойният небезизвестен Огъстъс Пембъртън, който бе опозорил и унижил рода си за много поколения напред, защото бе натрупал състояние по време на войната, снабдявайки армията на Севера с ботуши, които бързо се разпадаха, одеяла, които буквално се разкапваха от дъжда, палатки, които се късаха при първото опъване, и платове за войнишки униформи, които пускаха боя дори на пипане. На такава стока й викахме дреб. Но това не бяха най-страшните грехове на стария Пембъртън. Най-много забогатя от контрабандна търговия с роби. Сигурно си мислите, че продажбата на роби се е вършела само от южните пристанища, ала Огъстъс я въртеше направо от Ню Йорк – дори и след като войната вече бе започнала, чак до 1862-ра. Беше се сдушил с някакви португалци, а по онова време именно португалците се подвизаваха в тоя бранш. Изпращаха кораби до Африка направо от Фултън Стрийт и после обратно през океана до Куба, където товарът се разпродаваше по плантациите за захарна тръстика. След това корабите ги потопяваха заради смрадта – повече никога не можеха да се извонят. Но печалбите бяха толкова големи, че веднага купуваха нов кораб. И после друг.
Ето такъв беше бащата на Мартин. Сега вече разбирате защо синът бе избрал мизерното съществуване на хонорувания вестникар – за да изкупи бащините грехове. Мартин знаеше всичко за далаверите на своя баща и още съвсем млад бе направил така, че да бъде лишен от наследство – точно как, ще разкажа по-нататък. Засега само ще уточня, че за да може да върти търговията си от Ню Йорк, Огъстъс Пембъртън бе подкупил надзирателите на пристанището. Във всеки кораб, превозващ роби, кабините под палубата бяха разградени така, че да побират колкото е възможно повече хора. Височината им не стигаше дори човешки бой – не можеше да се качиш на такъв кораб и да не се досетиш за какво е бил използван. Тъй че не беше никаква изненада това, че когато Огъстъс Пембъртън умря през 1869-а след дълго боледуване и беше погребан от епископалната църква „Свети Иаков“ на Лейт Стрийт, на траурната церемония се появиха всички големци от градски мащаб начело със самия главатар Туийд и други членове на неговия Кръг – инспектора, кмета, няколко съдии, десетина уолстрийтски мошеници… нито това, че бе почетен с големи некролози във всекидневниците, включително и в „Телеграм“. О, бедний ми Манхатън! Внушителни каменни възпоменателни стълбове се издигаха от двете страни на реката край моста, който водеше към Бруклин. Лихтери, пощенски и товарни кораби влизаха в залива на всеки час, всеки Божи ден. Пристаните стенеха под тежестта на сандъци, бурета и бали – стоки, пристигащи от цял свят. Можех да се закълна, че ако човек се спре и заслуша, на всеки ъгъл би чул звъна на телеграфните съобщения, които препускаха по опънатите в небето жици. В края на търговския ден на борсата звукът от телеграфните ленти изпълваше въздуха като песента на щурци по здрач. Това бяха годините след войната. Където, освободено от оковите на историята, човечеството живееше в рай – рая на сивото ежедневие…

Е. Л. ДОКТОРОУ
ПРИЗРАЦИ В НЮ-ЙОРК

Никой не схвана буквално думите на Мартин Пембъртън, нито пък ги прие за чиста монета, тъй като той беше твърде мелодраматична и изтерзана душа, за да му се вярва. Затова и жените си падаха по него, въобразяваха си, че е нещо като поет, въпреки че беше по-скоро критик – критик на своя живот и на своето време. Ето защо, когато взе да разправя, че баща му е още жив, онези, които го чуха и помнеха баща му, си помислиха, че той има предвид всесилието на злото.
По онова време вестник „Телеграм“ разчиташе пред имно на нещатни сътрудници – журналисти на свободна практика. Постоянно си отварях очите за добър писач и всъщност разполагах с повечето от тях на повикване. Мартин Пембъртън обаче беше най-добрият, въпреки че избягвах да му го казвам. Отнасях се с него като с всички останали. Преценявах работата им с ироничен тон, защото това се очакваше от мен, мъчех се да остроумнича, за да ме цитират после по кръчмите, и гледах да съм горе-долу справедлив, понеже ми е в природата… но освен това не съм безразличен към езика и исках да ги науча да пишат така, че да заслужат моята похвала… която, ако въобще благоволявах да я изрека, поднасях саркастично.
Този номер обаче не минаваше пред Мартин Пембъртън. Той беше меланхоличен, разсеян млад мъж. Виждаше се, че предпочита компанията на собствения си ум пред тази на човеците. Имаше светлосиви очи, които мигом се ококорваха при най-малкия повод. Тогава веждите му описваха висока дъга, после се смръщваха неодобрително, като че очите му не съзерцаваха света, а проникваха дълбоко в него. Страдаше от острота на възприятията, сякаш населяваше някакво толкова отвъдно ниво, че човек усещаше как се смалява и изчезва в негово присъствие, усещаше собствената си празнота и измамливост като личност. Повечето пишещи на свободна практика са изнервени, страхливи, малодушни създания, понеже животът им е крайно напрегнат, но този, за когото говоря, бе изпълнен с гордост и достойнство, може би защото знаеше колко добре умее да пише и никога не се вслушваше в мнението ми.
Само това стигаше да го отличи от останалите.
Беше слаб и нисък, имаше лице с дребен кокал – винаги гладко избръснато – и светла пооредяла коса. Кръстосваше града с онази скована походка, присъща обикновено на много високите мъже. Ходеше по Бродуей, облечен в разкопчан шинел на юнионистката армия, който се развяваше след него като пелерина. Мартин бе от онова следвоенно поколение, което гледаше с ирония на всички свързани с войната вещи, приемаше ги по-скоро като предмети на модата или изкуството. Той и приятелите му бяха образували малък социален анклав на присмехулниците. Веднъж дори ми каза, че войната не се е водила между Съюза и южняците бунтовници, а между два щата на Конфедерацията и затова тя трябвало да спечели. Аз обаче боготворях нашия президент Ейб Линкълн и представете си тогава моето отношение към подобни подмятания. Все пак ми беше интересно да разбера какъв мироглед стои зад тези схващания. Защото и аз не бях много доволен от развитието на нашата съвременна индустриална цивилизация.
Най-добрият приятел на Мартин беше художник – едър, месест човек на име Хари Уийлрайт. Когато не обсаждаше вдовиците с настоятелните си предложения да им направи портрет, Уийлрайт рисуваше по улиците обезобразени от войната ветерани… като особено наблягаше именно на вида осакатяване. По мое мнение рисунките му бяха от същия вид, както и нетактичните грубовати рецензии и критики на Мартин, които обаче съдържаха изключително точни наблюдения. Що се отнася до мен, исках новинарите ми да са винаги нащрек. Душата на града бе моята любима тема, а тя беше неспокойна душа, дето все се гърчи и недоволства, все се реформира и преобразява, дето ту се затваря в себе си, ту литва към света като духнато в небето облаче. Тези мои младежи бяха част от едно хитро, но и доста предпазливо поколение без никакви илюзии… нещо като революционери… ала прекалено уязвими, за да свършат докрай някаква работа. Предизвикателното отношение на Мартин към собствения му живот и време представляваше своего рода демонстрация… но трудно можеше да се каже докога щеше да продължи в този дух.
Обикновено не се интересувам от произхода, средата и миналото на новинарите, с които работя. Ала в този случай нямаше как да не зная. Мартин идваше от заможно семейство. Баща му беше покойният небезизвестен Огъстъс Пембъртън, който бе опозорил и унижил рода си за много поколения напред, защото бе натрупал състояние по време на войната, снабдявайки армията на Севера с ботуши, които бързо се разпадаха, одеяла, които буквално се разкапваха от дъжда, палатки, които се късаха при първото опъване, и платове за войнишки униформи, които пускаха боя дори на пипане. На такава стока й викахме дреб. Но това не бяха най-страшните грехове на стария Пембъртън. Най-много забогатя от контрабандна търговия с роби. Сигурно си мислите, че продажбата на роби се е вършела само от южните пристанища, ала Огъстъс я въртеше направо от Ню Йорк – дори и след като войната вече бе започнала, чак до 1862-ра. Беше се сдушил с някакви португалци, а по онова време именно португалците се подвизаваха в тоя бранш. Изпращаха кораби до Африка направо от Фултън Стрийт и после обратно през океана до Куба, където товарът се разпродаваше по плантациите за захарна тръстика. След това корабите ги потопяваха заради смрадта – повече никога не можеха да се извонят. Но печалбите бяха толкова големи, че веднага купуваха нов кораб. И после друг.
Ето такъв беше бащата на Мартин. Сега вече разбирате защо синът бе избрал мизерното съществуване на хонорувания вестникар – за да изкупи бащините грехове. Мартин знаеше всичко за далаверите на своя баща и още съвсем млад бе направил така, че да бъде лишен от наследство – точно как, ще разкажа по-нататък. Засега само ще уточня, че за да може да върти търговията си от Ню Йорк, Огъстъс Пембъртън бе подкупил надзирателите на пристанището. Във всеки кораб, превозващ роби, кабините под палубата бяха разградени така, че да побират колкото е възможно повече хора. Височината им не стигаше дори човешки бой – не можеше да се качиш на такъв кораб и да не се досетиш за какво е бил използван. Тъй че не беше никаква изненада това, че когато Огъстъс Пембъртън умря през 1869-а след дълго боледуване и беше погребан от епископалната църква „Свети Иаков“ на Лейт Стрийт, на траурната церемония се появиха всички големци от градски мащаб начело със самия главатар Туийд и други членове на неговия Кръг – инспектора, кмета, няколко съдии, десетина уолстрийтски мошеници… нито това, че бе почетен с големи некролози във всекидневниците, включително и в „Телеграм“. О, бедний ми Манхатън! Внушителни каменни възпоменателни стълбове се издигаха от двете страни на реката край моста, който водеше към Бруклин. Лихтери, пощенски и товарни кораби влизаха в залива на всеки час, всеки Божи ден. Пристаните стенеха под тежестта на сандъци, бурета и бали – стоки, пристигащи от цял свят. Можех да се закълна, че ако човек се спре и заслуша, на всеки ъгъл би чул звъна на телеграфните съобщения, които препускаха по опънатите в небето жици. В края на търговския ден на борсата звукът от телеграфните ленти изпълваше въздуха като песента на щурци по здрач. Това бяха годините след войната. Където, освободено от оковите на историята, човечеството живееше в рай – рая на сивото ежедневие…

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-686-4
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени