Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Южни морета
Печатно издание
ISBN
978-954-529-649-9
Цена
5.00 лв.
изчерпана
Подобни заглавия
Информация
Рейтинг (0)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Мека корица
Размери
13/20
Тегло
260 гр.
Страници
224
Превод
Христина Костова
Дата на издаване
11 февруари 2009

Южни морета

Из случаите на прочутия барселонски детектив Пепе Карвальо

Стюарт Педрел, крупен индустриалец от изтъкнат и заможен каталонски род, копнее да разкъса златната клетка на охолното, но рутинно съществование в Испания и да се пресели наяве в бленувания свят на Южните морета. Когато той изчезва безследно, цялото му обкръжение вярва, че е тръгнал на мечтаното пътешествие из Полинезия. Случайно и неочаквано обаче Педрел е намерен убит в изкопа на строителна площадка в краен квартал на Барселона.

Пепе Карвальо, познатият ни вече от „Александрийска роза“ начетен бунтар, политически грамотен интелектуалец, впечатляващ естет, изумителен кулинар и проницателен познавач на испанското и каталонското общество, ще ни поведе на едно изключително интересно пътешествие, но не към Южните морета, а на наситена и живописна обиколка из обществено-политическата и културната действителност на Испания през 70-те години на миналия век.

За автора

Мануел Васкес Монталбан (1939, Барселона - 2003, Банкок) е испански поет, публицист, журналист и писател с обширни познания в областта на политиката, историята и културата, естет с футболни пристрастия на запалянко - поддръжник на „ФК Барселона“, бохем с леви убеждения, изтънчен кулинар, пътешественик с чувство за хумор, верен поклонник на прелестите и потайностите на родната си Барселона, която наблюдава и описва както никой друг, особено в своите романи от серията с главен герой частният детектив Пепе Карвальо.

С „Южни морета“ Мануел Васкес Монталбан печели испанския национален приз за литература „Планета“ (1979) и Международната награда за криминална литература (1981) в Париж. За поредицата „Карвальо в Италия“ му е присъдена наградата „Реймънд Чандлър“, а през 1997 г. получава отличие за Международен отзвук на град Барселона. Монталбан е удостоен и с Националната награда за художествена проза (1991), с Европейска награда за роман (1992), с Националната награда за Испанска литература (1995) за цялостното си творчество, както и с наградата „Гринцане-Кавур“(2000).

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

МАНУЕЛ ВАСКЕС МОНТАЛБАН
ЮЖНИ МОРЕТА

ВИЛАДЕКАНС НОСЕШЕ ЗЛАТНА игла на вратовръзката и платинени ръкавели. Безупречна беше дори плешивата му глава, подобна на пресушено и почистено речно дъно, оградено от два бряга побелели коси, подстригани от най-добрия коафьор в града, а вероятно и в цялото полукълбо, ако се съдеше по грижливия жест, с който адвокатът галеше отвреме-навреме оцелялата космена растителност, докато с тънкото си езиче подчертаваше задоволство, като облизвааше притворените си устни.
- Чували ли сте за Стюарт Педрел?
- Да. Говори ми нещо....
- Трябва доста да ви говори по ред причини. Става дума за изтъкната фамилия. Майката беше прочута концертираща пианистка, но след брака си се оттегли и свиреше пред публика само на благотворителни сбирки. Бащата беше виден индустриалец от шотландско потекло, известен още от преди войната. Всеки от потомците е личност. Навярно сте чували за биохимика, за педагожката, за онзи от рекламата или за строителя.
- Вероятно.
- Аз искам да ви занимая със строителя.
Той постави пред Карвальо куп картонени фишове, на които бяха закрепени изрезки от вестници: „Открит трупа на непознат на строеж в Тринидад”; „Идентифицирано тялото на Карлос Стюарт Педрел”; „Година по-рано се сбогувал със семейството си под предлог, че заминава за Полинезия”.
- Предлог ли? Нима се е нуждаел от предлог?
- Нали знаете журналистическия език – олицетворение на несъответсвието.
Карвальо се напъна мислено да олицетвори несъответсвието, но не успя, а в това време Виладеканс вече резюмираше положението, сплел пръсти поддържани от най-изкусната маникюристка в целия капиталистически свят.
- Работата стои така. Моят приятел, моят близък приятел – с Карлос се знаем от съученици при йезуитите – изпадна в криза. Някои мъже, особено по-чувствителните като Карлос, тежко понасят да прехвърлят четиресет, четиресет и пет и, „о, ужас!”, да наближат петдесет. Само така може да се обясни, че месеци наред преживяше решението да зареже всичко и да иде на някой полинезийски остров. Изведнъж взе че ускори плановете си. Погрижи се да остави наред сделки, бизнес, и изчезна. Предполагахме, че е заминал я за Бали, Таити, Хавай, я за кой знае там къде, и не се съмнявахме, че кризата ще е само временна. Минаха обаче месеци и се наложи да се справим с положение, което по всичко личеше, няма да се оправи, така че госпожа Стюарт Педрел се залови с бизнеса и го управлява до днес; накрая, през януари гръмва новината, че е открит трупът на Стюарт Педрел, намушкан с кама, на строителна площадка в Тринидад, при това, сега вече сме сигурни, че така и въобще не е ходил в Полинезия. Не знаем къде е бил, какво е вършил през цялото това време, а трябва да сме наясно.
- Спомням си случая. Не откриха убиеца. И него ли искате?
- Ако се появи, ще е добре дошло. Но това, което ни интересува е да узнаем какво е правил в продължение на една година. Разберете, тук са намесени множество интереси.
По диктофона съобщиха, че е пристигнала госпожа Стюарт Педрел. Почти веднага се отвори вратата и в кабинета се появи жена на четиридесет и пет години, от чийто вид Карвальо го заболяха гърдите. Влезе без да го погледне и наложи стройната си зрялост, като че бе едничкото достойно за внимание присъствие. Виладеканс ги представи, но запознанствата само способстваха мургавата жена с едро, едва започнало да се отпуска лице да подсили своята дистанцираност от Карвальо. Едно бегло „приятно ми е” бе всичко, с което удостои детектива, на което той отвърна като упорито впери поглед в бюста й, докато тя не се принуди да прокара ръка по деколтето си, за да се увери, че всичко е наред с облеклото й.
- Тъкмо въвеждах господин Карвальо в нещата.
- Много добре. Виладеканс сигурно ви е казал, че преди всичко искам дискретност.
- Същата, с която бе оповестено за случая. Както виждам от тези изрезки, не е поместена нито една снимка на съпруга ви.
- Нито една.
- Защо?
- Мъжът ми напусна напълно разстроен. Не беше с всичкия си. Когато идваше на себе си, което беше същинско чудо, той се лепваше за всеки срещнат, за да му разправя историята на Гоген. Той самият искаше да бъде Гоген. Всичко да зареже и да замине за Южните морета. Сиреч да зареже мен, децата си, сделки, социално обкръжение, абсолютно всичко. Човек в такова състояние е лесна плячка, и ако случаят се раздухаше прекалено, можеха да изникнат стотици злонамерени типове.
- Споразумяхте ли се с полицията за това?
- Те свършиха работа колкото можаха. Както и Външното министерство.
- Външното ли?
- Съществуваше вероятност наистина да е бил в Южните морета.
- И не е ли ходил?
- Не. Не е ходил – каза тя с известно задоволство.
- И това ви радва.
- Донякъде, да. До гуша ми беше дошъл с тая история. „Ами върви най-сетне!”, му казвах на няколко пъти. Просто се бе задушил в охолство.
- Мима...
Виладеканс понечи да я прекъсне.
- Всеки се чувства задушен. По-точно всеки, с изключение на мен. Откакто си отиде, дишам на воля. Започнах работа. Взех да движа неговия бизнес – справям се като него, ако не и по-добре, тъй като аз не се превземам.
- Мима, бих искал да ти напомня, че за друго сме тук.
Но Карвальо и вдовицата бяха вперили очи един в друг и се оглеждаха от глава до пети, сякаш измерваха кой е способен на повече агресивност.
- С други думи, сте изпитвали обич към него.
- Подигравайте се, ако щете. Обич, да. Но малко. Цялата история ми послужи да се убедя, че никой не е незаменим. Дори по-лошо – че всички узурпираме мястото, което заемаме.
Карвальо бе стъписан от тъмната страст, която бликаше от тия черни очи и от вещата зряла уста, очертана от браздите на две елипсовидни бръчки.
- Какво точно искате да узнаете?
- С какво се е занимавал мъжът ми в продължение на една година, през която го мислехме из Южните морета, а той се е подвизавал кой знае къде другаде и кой знае какви магарии е вършел. Големият ми син се е метнал на него, с отежняващото обстоятелство, че ще наследи повече пари и от баща си. Имам други две момчета, които сега сигурно се шляят насам-натам с моторите си по чукаците. Дъщеря ми е с разстроени нерви откак бе открит трупа на баща й, а най-малкия предстои да го изхвърлят от йезуитския колеж... Непременно трябва да получа пълен контрол над нещата.
- Какво знаете вече?
Виладеканс и вдовицата се спогледаха. Адвокатът отговори:
- Каквото и вие.
- Покойникът носел ли е нещо в себе си, което да улесни издирването?
- Джобовете му бяха опразнени.
- Само това са намерили.
Вдовицата бе извадила от чантичката си листче от бележник, намачкано от безброй ръце. Някой беше написал с фулмастер:
Piú nessuno mi porterá nel sud
(Вече никой не ще ме отведе на юг)

МАНУЕЛ ВАСКЕС МОНТАЛБАН
ЮЖНИ МОРЕТА

ВИЛАДЕКАНС НОСЕШЕ ЗЛАТНА игла на вратовръзката и платинени ръкавели. Безупречна беше дори плешивата му глава, подобна на пресушено и почистено речно дъно, оградено от два бряга побелели коси, подстригани от най-добрия коафьор в града, а вероятно и в цялото полукълбо, ако се съдеше по грижливия жест, с който адвокатът галеше отвреме-навреме оцелялата космена растителност, докато с тънкото си езиче подчертаваше задоволство, като облизвааше притворените си устни.
- Чували ли сте за Стюарт Педрел?
- Да. Говори ми нещо....
- Трябва доста да ви говори по ред причини. Става дума за изтъкната фамилия. Майката беше прочута концертираща пианистка, но след брака си се оттегли и свиреше пред публика само на благотворителни сбирки. Бащата беше виден индустриалец от шотландско потекло, известен още от преди войната. Всеки от потомците е личност. Навярно сте чували за биохимика, за педагожката, за онзи от рекламата или за строителя.
- Вероятно.
- Аз искам да ви занимая със строителя.
Той постави пред Карвальо куп картонени фишове, на които бяха закрепени изрезки от вестници: „Открит трупа на непознат на строеж в Тринидад”; „Идентифицирано тялото на Карлос Стюарт Педрел”; „Година по-рано се сбогувал със семейството си под предлог, че заминава за Полинезия”.
- Предлог ли? Нима се е нуждаел от предлог?
- Нали знаете журналистическия език – олицетворение на несъответсвието.
Карвальо се напъна мислено да олицетвори несъответсвието, но не успя, а в това време Виладеканс вече резюмираше положението, сплел пръсти поддържани от най-изкусната маникюристка в целия капиталистически свят.
- Работата стои така. Моят приятел, моят близък приятел – с Карлос се знаем от съученици при йезуитите – изпадна в криза. Някои мъже, особено по-чувствителните като Карлос, тежко понасят да прехвърлят четиресет, четиресет и пет и, „о, ужас!”, да наближат петдесет. Само така може да се обясни, че месеци наред преживяше решението да зареже всичко и да иде на някой полинезийски остров. Изведнъж взе че ускори плановете си. Погрижи се да остави наред сделки, бизнес, и изчезна. Предполагахме, че е заминал я за Бали, Таити, Хавай, я за кой знае там къде, и не се съмнявахме, че кризата ще е само временна. Минаха обаче месеци и се наложи да се справим с положение, което по всичко личеше, няма да се оправи, така че госпожа Стюарт Педрел се залови с бизнеса и го управлява до днес; накрая, през януари гръмва новината, че е открит трупът на Стюарт Педрел, намушкан с кама, на строителна площадка в Тринидад, при това, сега вече сме сигурни, че така и въобще не е ходил в Полинезия. Не знаем къде е бил, какво е вършил през цялото това време, а трябва да сме наясно.
- Спомням си случая. Не откриха убиеца. И него ли искате?
- Ако се появи, ще е добре дошло. Но това, което ни интересува е да узнаем какво е правил в продължение на една година. Разберете, тук са намесени множество интереси.
По диктофона съобщиха, че е пристигнала госпожа Стюарт Педрел. Почти веднага се отвори вратата и в кабинета се появи жена на четиридесет и пет години, от чийто вид Карвальо го заболяха гърдите. Влезе без да го погледне и наложи стройната си зрялост, като че бе едничкото достойно за внимание присъствие. Виладеканс ги представи, но запознанствата само способстваха мургавата жена с едро, едва започнало да се отпуска лице да подсили своята дистанцираност от Карвальо. Едно бегло „приятно ми е” бе всичко, с което удостои детектива, на което той отвърна като упорито впери поглед в бюста й, докато тя не се принуди да прокара ръка по деколтето си, за да се увери, че всичко е наред с облеклото й.
- Тъкмо въвеждах господин Карвальо в нещата.
- Много добре. Виладеканс сигурно ви е казал, че преди всичко искам дискретност.
- Същата, с която бе оповестено за случая. Както виждам от тези изрезки, не е поместена нито една снимка на съпруга ви.
- Нито една.
- Защо?
- Мъжът ми напусна напълно разстроен. Не беше с всичкия си. Когато идваше на себе си, което беше същинско чудо, той се лепваше за всеки срещнат, за да му разправя историята на Гоген. Той самият искаше да бъде Гоген. Всичко да зареже и да замине за Южните морета. Сиреч да зареже мен, децата си, сделки, социално обкръжение, абсолютно всичко. Човек в такова състояние е лесна плячка, и ако случаят се раздухаше прекалено, можеха да изникнат стотици злонамерени типове.
- Споразумяхте ли се с полицията за това?
- Те свършиха работа колкото можаха. Както и Външното министерство.
- Външното ли?
- Съществуваше вероятност наистина да е бил в Южните морета.
- И не е ли ходил?
- Не. Не е ходил – каза тя с известно задоволство.
- И това ви радва.
- Донякъде, да. До гуша ми беше дошъл с тая история. „Ами върви най-сетне!”, му казвах на няколко пъти. Просто се бе задушил в охолство.
- Мима...
Виладеканс понечи да я прекъсне.
- Всеки се чувства задушен. По-точно всеки, с изключение на мен. Откакто си отиде, дишам на воля. Започнах работа. Взех да движа неговия бизнес – справям се като него, ако не и по-добре, тъй като аз не се превземам.
- Мима, бих искал да ти напомня, че за друго сме тук.
Но Карвальо и вдовицата бяха вперили очи един в друг и се оглеждаха от глава до пети, сякаш измерваха кой е способен на повече агресивност.
- С други думи, сте изпитвали обич към него.
- Подигравайте се, ако щете. Обич, да. Но малко. Цялата история ми послужи да се убедя, че никой не е незаменим. Дори по-лошо – че всички узурпираме мястото, което заемаме.
Карвальо бе стъписан от тъмната страст, която бликаше от тия черни очи и от вещата зряла уста, очертана от браздите на две елипсовидни бръчки.
- Какво точно искате да узнаете?
- С какво се е занимавал мъжът ми в продължение на една година, през която го мислехме из Южните морета, а той се е подвизавал кой знае къде другаде и кой знае какви магарии е вършел. Големият ми син се е метнал на него, с отежняващото обстоятелство, че ще наследи повече пари и от баща си. Имам други две момчета, които сега сигурно се шляят насам-натам с моторите си по чукаците. Дъщеря ми е с разстроени нерви откак бе открит трупа на баща й, а най-малкия предстои да го изхвърлят от йезуитския колеж... Непременно трябва да получа пълен контрол над нещата.
- Какво знаете вече?
Виладеканс и вдовицата се спогледаха. Адвокатът отговори:
- Каквото и вие.
- Покойникът носел ли е нещо в себе си, което да улесни издирването?
- Джобовете му бяха опразнени.
- Само това са намерили.
Вдовицата бе извадила от чантичката си листче от бележник, намачкано от безброй ръце. Някой беше написал с фулмастер:
Piú nessuno mi porterá nel sud
(Вече никой не ще ме отведе на юг)

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Много добра книга, жалко, че авторът и толкова рано си отиде. Надявам се, че ще отразите обаче, че това е второ издание !!!???
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-954-529-649-9
изчерпана
Цена
5.00 лв.

Безплатна доставка за България!
При поръчки над 50 лв. - подарък Еко торбичка
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2016 © Всички права запазени